Тихият апокалипсис, Свещеник Димитрий Шишкин
Новата година започна тревожно, като по Писанието: ужасяващи явления, земетресения на места, разимрици и войни...; и морето „се разбунтува и възмути”... с една дума, налице е „началото на болезните”.
С тревога следим последните новини, обсъждаме ги, ужасяваме се, но не забелязваме как чуждата беда и болка стават част от глобално шоу. Темата за апокалипсиса отдавна е станала търсен бренд в развлекателната индустрия, нещо съвсем различно от истинското съдържание на тази важна дума. Та нали думата „апокалипсис” се превежда като „откровение” - то е онова, което е открито от Бога за наше вразумление, за да бодърствуваме, като помним истинската цел на земния живот: достигане на единство с Бога.
Днес понятието апокалипсис упорито се асоциира със страшни, катастрофални събития от световен мащаб. Всички знаем за външните признаци на приближаването на вселенската катастрофа. Много говорим за тях, обсъждаме ги. Но има и други, къде по-важни, съкровени признаци. Господ говори, че в последните времена „по причина на умножаването на беззаконията в мнозина ще охладнее любовта”. А апостол Павел добавя - точно за нас, - че хората ще бъдат самолюбиви, сребролюбиви, горделиви, надменни, злоречиви, непокорни на родители, неблагодарни, нечестиви. Ето на какво трябва да обръщаме внимание, ето от какво трябва да се страхуваме повече, отколкото от земетресения, цунами и радиация. Живеем в епоха на глобално изменение на климата. Говоря не за времето - нека с това се занимават метеоролозите. Става дума за катастрофалното изменение на човешката природа. Някой ще възрази, че от времената на грехопадението нищо не се е изменило нито в човека, нито в човечеството като цяло. Но това, уви, не е така. Иначе не би имало Вселенски потоп и гибел на Содом и Гомора - тези горчиви примери на масова и катастрофална деградация с всички произтичащи последствия. Природата на човека и обществото като цяло е „лесно преклонима (склонна) към греха”, по думите на светите отци и в наше време това е особено очевидно. Същински апокалипсис тихо и незабелязано става в нашите сърца, само мащабът му не е достигнал онази критична точка, когато стихиите, разпалени, ще се разрушат и земята и всичките дела на нея ще изгорят. Христовият Дух си отива от нашия живот, а се въдворява другият, страшен, сатанински дух на користта, прагматизма, разпуснатостта, равнодушието и безграничното самолюбие.
Не вярвате? Ето живи прпимери:
Той не може да върви нормално, придвижва се, едва ситнейки, много бавно, понякога се спира и не може да се мръдне от мястото. Стои, тъпчейки от крак на крак, сякаш съвземайки се духом. Мълчалив, съсредоточен човек. Няколко пъти му предложих помощ, но той учтиво отказа. Вижда се колко е важно за него това лично преодоляване. Той идва в храма във всякакво време: лятото в горещината, когато се разтопява асфалта и есента в непрекъсната киша, зимата в поледица (особено опасна в неговото положение) и пролетта в разкаляните пътища. Но той върви и върви в храма, сякаш възхождайки на своята незрима Голгота. И едва скоро научих неговата история. Разбран, работещ мъж, грижовен баща и верен съпруг, той до неотдавна водел напрегнат пълноценен живот, но заболял. Нещо се случило със ставите му, така че сега едва може да се придвижва. А по-нататък се случило онова, за което даже в нашето бездушно време е трудно да се повярва. Изписали го от болницата. Жена му и тъщата го изгонили от дома - просто така, за нищо, защото се разболял и станал бреме. Не се съдил с тях. Поискал да потърпи заради Христа, да понесе своя кръст. Тъщата и жена му възпитават 11-годишния му син така, че той се срамува от баща си. А той понася всичко смирено и просто, никого не осъжда, като казва, че синът му като поотрасне, може би ще започне да мисли иначе. Приютил го беден съсед в олющената си паянтова къща с пробити покриви и разсъхнала дограма. Съвсем наблизо в обградената с каменна ограда крепост останала жената, която го изоставила и онези, които той и до сега по изключителното си незлобие продължава да счита за роднини. Понякога няма какво да яде. Тогава наблюдателни и състрадателни бабки събират за него - пакетче масло, булгур, консерви и хляб - каквото се случи. И той искрено се радва на това, от сърце благодари на Бога и на бабите...
И друга история, също от неотдавнашните. Приближи се към мене жена, цялата в сълзи. Слушах я и ми се струваше, че съм попаднал в някакъв кошмарен сън. Тази жена е съпруга на състоятелен господин. Те проживели в законен брак немалко години, но се оказало, че жената е раково болна и лечението ще струва немалко средства. Тогава мъжът отишъл при лекаря и изяснил какви са шансовете за оздравяване. Лекарят честно признал, че са незначителни, защото болестта е неглижирана. Тогава мъжът казал на жена си: „Скъпа, прости, но не мога да се охарча за тебе - не е рентабилно. Разбери: шансовете да се оправиш са много малко, а аз ще загубя всичко”. Като разказваше, жената ридаеше захласвайки се и аз не намирах думи да я утеша. Само разбирах, че апокалипсисът вече настъпва. Тук и сега.
Може би някой ще каже: така е било винаги! Да, винаги е имало в света и подлост, и равнодушие, и корист. Но ако използваме актуална терминология: „нивото на радиация” беше друго. Не критично. А сега то вече не е „пределно допустимо”, а „смъртоносно опасно”. Ние така се страхуваме от радиацията, толкова говорим за нея, особено сега, но не забелязваме, че концентрацията на „частици на греха” във въздуха отдавна превишава допустимите норми. Не чувстваме опасност, защото сме престанали да чуваме гласа на собствената си съвест, този „брояч на Гайгер”, грижливо вложен от Бога в душата на всеки човек. Така става, защото съвестта постоянно и съзнателно бива потъпквана, престава да бъде чувана, заглушава се от навика на греха и беззаконния живот. Страхуваме се от всевъзможни катастрофи, но Господ казва: „Не бойте се от убиващите тялото”. Страданията и даже смъртта могат да станат горнило за добрата душа, така че тя, подобно на очистено злато, да достигне Царството Божие. Но когато е загубен Духът Христов, когато душата е оголена от благодатта - тогава тя още тук, на земята, живее в преддверието на вечната смърт и трябва сърцето да е станало така безчувствено, за да не го почувства човек. В това е и главната беда, предвестието на апокалипсиса - в нашето безчувствие. В загубата на разбиране на това кое е добро и благо. В самозабравеното упоение на страстите, в търсенето на наслаждения, комфорт, доволство и успех, на всяка цена, въпреки духовните и нравствени норми. В тоталната потребност на греха, в страстната зависимост.
Въобще зависимостта в наше време не е тясно психиатричен термин, а диагноза на обществото, не че е загубило вярата, а се е отрекло от нейните сили с начина си на живот, със загубата на традициите и нравствените норми. Вярват сега почти всички, но тази вяра е замъглена, към нищо не задължаваща, вяра „за всеки случай”. И най-печалното е, че тази вяра не само не противостои на множеството зависимости, но даже се приспособява към тях така, че да не е нужно човек нищо да променя в своя живот. Така възникват безкрайно множество „страстни” вери: вери, съдействащи на бизнеса, лъстящи похотта, властолюбието, самолюбието и гордостта... Освен зависимостите, очевидно губителни и социално опасни, такива като алкохолизма, наркоманията, лихварството, има зависимости по-малко маргинални, ако може така да се изразим, но затова пък не по-малко опасни, както за самия човек, така и за обществото. Това е все същият блуд, който се разпространява със страшна погубваща скорост. Казвам „погубваща” съвсем не метафорично. Колко семейства се разрушават, оставяйки децата ако не кръгли, то полусираци, осакатявайки техните души, формирайки още от детство болна, изкривена представа за семейството, за отношенията между мъжа и жената. Младежта, не знаейки предели, развращава, осакатява в някакво изтъпление собствените си души, без да разбира, че след време ще се наложи да пожъне горчивите плодове на собственото си безумие. Защото „възмездието на греха е смъртта”, разложението на душата, и да измени действието на този закон може само дълбокото и искрено покаяние. А такова покаяние човек сам трябва да достигне. Има зависимости, които от гледна точка на съвременния свят решително се считат за добродетели, но от гледна точка на православната вяра са не по-малко погубващи и опасни за душата, отколкото „грубите” страсти. И именно със своята различаемост за добро тези страсти и зависимости са и опасни. Опасността им е в това, че те погубват душата, лишават я от духовен живот, отвличат я от Бога, ако може така да се каже, по-незабелязано. Към тези „незабележими” страсти могат да се отнесат страстта към успех, благополучие, когато човек за главно в своя живот поставя достигане на статуса в обществото, кариерен ръст, охолство и успех. Всички тези страсти, наричани понякога „здрава амбициозност”, всъщност отклоняват човека от разбирането за истинската цел, те стават ценност на човешкия живот, правят го роб на една от най-опасните страсти - гордостта - и нейните производни: самолюбие и честолюбие. Най-„успешният” човек може да бъде в същото време духовен мъртвец в пълния смисъл, именно в сила на ослеплението от собствената си благполучност и самодостатъчност; той може да загине за Царството Божие, през целия си живот прослужвайки на собствената си самост. Такъв човек често става неспособен да види своя грях, да се покае за него - а това е и верният признак на духовната смърт.
Приведох примери на поразително бездушие в отношението между близки хора. Но има и противоположна, „душевна” страст, която погубва милиони хора, незабелязано за тях самите. Говоря за „грижите житейски”, с които абсолютното мнозинство кръстени хора оправдават отсъствието на съзнателен християнски живот.
Господ казва: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи” (Лук. 21:34). Но ето какво става: Христос приравнява онези дела като „грижите житейски”, които ни се струват естествени и добри, към смъртните грехове на чревоугодието и пиянството. Защо? Защото в безкрайните житейски грижи на човека му е по-лесно от всичко да забрави за Бога, за душата и даже за съвестта, прикривайки и най-срамните грехове: хищничество, измама, кражба, корист, безбожие - с „благите” грижи за своето семейство и за своите близки. Ето в това се състои главната опасност от тази „тиха страст”. В това, че тя погубва душата незабелязано, но несъмнено. На жалкия пияница или на лакомника му е по-лесно да осъзнае своя грях, да се покае за него, отколкото на „грижовния къщовник”, който оправдава и най-страшните грехове с „високите цели”. Спомнете си филма „Кръстникът” - там всичко е било изначално построено на тази „добра” идея на семействеността. Страшно е да се каже, но и семейството, и житейските грижи могат да станат идол, повличащ човека в погибел. Ето защо Господ казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37).
Любовта към семейството, грижите за него, труда и кариерата, печеленето на пари - всичко това е добро и правилно, но само, ако човек не забравя за главното си призвание - да живее в съгласие с Бога. Ако всички свои мисли, думи и постъпки добрият семеен човек сверява не с мнението на този болен свят, а със закона Божий. Това е единственото основание за пълноценен, радостен, здрав и свободен живот. В Писанието се казва: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). Ето я формулата на истинската свобода, която трябва да бъде начертана в нашите сърца, така че в целия си многосложен живот ние, преди всичко, да се грижим за това да останем причастници на Духа Христов, да постъпваме по християнски. И макар такова поведение, такъв начин на живот може и да противоречи на приетите в съвременното общество норми и даже и да добавя проблеми в живота на човека, но в крайната равносметка самият човек ще остане с най-висша полза - полза от истинската, висша свобода, свободата от съпричастността на Божията правда, красота и любов. И това съвсем не са абстрактни понятия, а висша реалност, по отношение на която и строим целия си живот.
Когато се случи катастрофа, в обществото започват всевъзможни проверки, мониторинги, тестване... Хората се стремят да се обезопасяват, да предотвратят бедата. И това е напълно естествено. Но защо тогава игнорираме съвета на Този, Който знае как всъщност да избегнем всички тези бедствия?
„Бъдете бодри и се молете” - казва Господ. Да бодърстваш означава да не дадеш на себе си да те прелъсти духът на времето, да живееш по закона Божий, да мислиш, да говориш и да постъпваш с трепетното съзнание за Неговото присъствие.
И да се молим трябва не само прочитайки положеното количество думи, а с живо сърце, с болка, надежда и вяра, обръщайки се към живия всемогъщ Бог.
Тревожни новини пристигат от Страната на изгряващото слънце. И как да не си спомним, че Фукушима се превежда от японски като Остров на щастието. И може би, страшната трагедия от последните седмици е още едно напомняне за всички нас, които живеем на земята, че щастие без вяра е като дом, построен върху пясък. Че технологическият рай може лесно да се превърне в техногенен ад. Просто защото висшето щастие е съгласието с Бога и Царството Му, което е вътре в нас. Нужно е само да го намерим.
Източник: Сп. „Православна вяра”, бр. 36, 2011