Старецът Филарет Караулски

„Божието присъствие ще усетиш само тогава, когато станеш като малко дете”

В света отец Филарет получил добро образование. Монах станал вече в зрелите си години. Бил голям постник, говорел твърде малко, бил много внимателен към себе си и винаги пазел непрестанната молитва. Много десетилетия Старецът преживял в една пещера в местността Каруля на атонската Света Гора. За легло му служели няколко летви, а водата, която капела през покрива на пещерата, събирал в дупката под нея и от нея пиел. Цялата подредба на пещерата се състояла от каменен олтар и една повредена от времето икона. Тук отшелникът се намирал в постоянна молитва и достигнал висока степен на духовно съвършенство. За да изкупи греховете си със страдание, старецът Филарет никога не носел обувки. Даже през зимата се катерел бос по ледените скали на Каруля. Не могли да го принудят да обуе дори чехли.

Много пъти му се налагало да се прави на юродив и да слуша безкрайни насмешки. Всичко това той правел толкова естествено, че много монаси в простотата на душата си, го считали за действително ненормален. Но той бил по-нормален от всички взети заедно! Той се радвал и чувствал удовлетворение, когато братята го изобличавали в безумство. И точно това го защитавало от горделивост. Веднъж някой монах от килията на Даниеляните отишъл при отец Филарет и му казал:

- Прощавай, брате, но ти си лъжец и лицемер. Ти ходиш зиме гол и бос, за да те почитаме всички като светец! Ти, брате, нас за какво ни имаш? Мислиш, че по такъв начин ще увериш хората в своята святост, за да те почитат като подвижник? Ех... Няма да ни подведеш! Ти сам мамиш себе си с това всеобщо почитание и правиш всичко това от гордост и тщеславие.

Безумен! Опомни се, ти сам не си представяш къде си изпаднал! Стигнал си до там, че да смущаваш братята!

Старецът се поклонил на госта и поискал прошка. От тогава, когато отивал в килията на Даниеляните да се причастява (там ходел на служба), си носел в торбичка старите боти. Когато приближавал килията, ги обувал и влизал обут.

Веднъж отец Филарет бил принуден да отиде в Солун. Викали го на съд. Делото било за това, че някой поклонник откраднал старинна книга от Атон и когато го хванали, той без много да се замисли, казал, че е с благословението на отец Филарет. Заради това Старецът трябвало да заплати глоба. В съда станал такъв диалог:

- Отче, ще платиш ли? Иначе - затвор...

- Предпочитам затвор. Аз съм монах. Пари нямам. Във всеки случай затворът няма да ми попречи: така ще мога чрез сегашното страдание да избегна бъдещото.

Съдиите били потресени.

В края на краищата някои верни разбрали за станалото и платили глобата вместо него.

Като се върнал на Света Гора, отците го посрещнали радостни. А той бил крайно недоволен:

- Не ми провървя, избавих се от земния затвор, но не знам: сега избягах от страданията, а как да не попадна във вечния затвор на ада...

Сетне отците останали още по-поразени от думите му. Попитали го:

- Отче, как ти се видя Солун, ти не си ходил там повече от 50 години! Как ти се видяха днешните хора?

- Отци, какво да ви кажа? Потресен съм! Всички хора, всички тичат към своето спасение... Само аз единствен се оказах нерадив и невнимателен към своя ум...

Отец Филарет имал огромна любов към Света Богородица. Даже, когато просто чувал някой да произнася името на Всесвятата Богородица, сълзите неволно започвали да се стичат по страните му. Той казвал:

- Чувствам греховете си и плача, защото не мога да пея на Господа заедно с безплътните ангелската песен на чистите по сърце.

Старецът Филарет Карулски казвал още:

- Естествената простота от природно качество много бързо става святост. Веднъж някой прост, но свят човек, като изпитвал нужда и като желаел да се погрижи за друг бедняк, отишъл на брега на морето, където имало храм, посветен на Възнесение Христово. Като прострял ръце, казал: „Света Възнесена, дай ми една рибка за болния”. И ето - в ръцете му скочила риба...

Впрочем, човек прост и свят, но нямащ разсъждение, може и прелъстен да приеме за свят. Разумният и опитен светия има разсъждение и различава светостта от прелестта. Умът е хариза и дар Божий, както и телесната сила. Заради това ние трябва да го употребяваме така, както желае това Бог, т.е. за наше спасение и освещение...

Отец Филарет учил за молитвата така:

- Молитвата не уморява, тя отнема умората.

- Как така? - недоумявали.

- Кажи ми - отговарял о. Филарет - какво усеща детето, когато се намира в майчините си обятия? Като станем възрастни, не го разбираме. Само далечният спомен остава у нас през целия ни живот. И как да го разберем? Остава само едно - да станем като деца! Така и с молитвата... Само тогава ще почувстваш Божието присъствие, когато започнеш да се усещаш като малко дете. Ако някой чуе отстрани как се молят такива хора, ще кажат, че се молят като малки деца. А ако някой види движенията, които извършват в този момент, ще каже, че са пощурели. Защото те, подобно на малкото дете, което тича, хваща баща си за дрехата и му казва: „Не знам как, но ти трябва да направиш това и това”.

Но хората за които ви говоря, стават в известна степен непригодни за физическа работа. Искаш да попиташ: как така? Те не могат да се потрудят, тялото им се разслабва, крайниците им престават да се огъват. Когато Божията любов се излива на човека в глямо количество, тя го обездвижва...

Когато старецът Филарет умирал, сълзите течали от очите му като два ручея. Той молел Бога да съхрани пустинниците и монасите на Света Гора: „Боже мой! Съхрани тези ангели на атонската пустиня и покрий всички монаси на Света Гора, това свято място, със Своята любов и разпали тяхното Божествено усърдие!”.

По молитвите на блажения старец Филарет Карулски Бог да ни помилва и нас!

(Списание „Православна вяра”, бр. 50, 2013)