Православното отношение към старостта (съвети на свещеника)

И ВСЕ ПАК КАКВО ДА ПРАВИМ?

И така, старостта не е просто завършек на живота, а нов, решаващ период от него. Старостта на покаялия се злодей може да му подари мир с Бога, а разочарованието на „добрия човек” може да го доведе до черна злоба. Разбира се, не бива да се нядаваме, че ще доживеем до старини и тогава ще се покаем. Но ако вече сме доживели до старостта, нека се опитаме да не пропуснем подарените ни от Бога възможности.

Установихме, че за да бъде старостта благообразна, е необходимо да изживеем живота правилно. Добротата в очите, сериозността и немногословността в речта, умилителните побелели коси - всичко това и много друго е белег на свобода от страстите, които или са победени и стъпкани, или са изгорени от скърбите и болката на преживените години.

Но в напреднала възраст човек невинаги се освобождава от страстите. Отслабването на страстите може да бъде и чисто физиологично - човек само мпоради телесна слабост не изпълнява на дело бушуващите в него пороци. Изтъкнатият съвременен православен публицист прот. Андрей Ткачев сполучливо е определил разликата: „Старият човек може да бъде жив чрез пълноценен осмислен живот. Но за младежите той е като умрял. Като мъртъв е, защото не се смее на шегите им и не танцува на тяхната музика. А да се откажат от шеги и танци за младите е все едно да легнат в гроб. Засега друг начин на живот не е достъпен за тях. За тях този, който не споделя техните възгледи за живота, е мъртвец. Но, повтарям, нима старият човек е мъртъв само поради това, че не сгъва коленете си под звуците на музика и не се смее на висок глас? Блажен е старият човек, който не танцува поради това, че е остарял за танци. Горко на старец, който би се радвал да танцува, но радикулитът му пречи. Тогава той действително е мъртъв и в своите очи, и в очите на младежите”. Тук може да си спомним един от най-отблъскващите образи в руската класическа литература - на Фьодор Павлович Карамазов, изживял животат си в преследване на удоволствия и без размисли за вечността, без угризения на съвестта (с това Фьодор Павлович се различава от също така страстните, но живи по душа свои синове Митя и Иван). Затова в стария Карамазов даже на ръба на гроба бушуват порочни страсти и той продължава да натрапва на другите безсрамната си и всъщност безбожна „ценностна система”.

За такива хора сложният и мъчителен въпрос - за смисъла на живота - придобива неразрешима острота. Защото за човек е важно не само да разбере целта и смисъла на живота, но и да осъществи тази цел в живота си. Колкото по-малко са времето и силите за това, толкова по-страшно става. И особено страшно е за плътските хора, които или с всички сили са заглушавали в себе си гласа на съвестта, или са се старали да се самозаблудят, казвайки, че смисълът на живота е в удоволствията, в семейството, в работата. Те са подменили вечното с временното и по думите на Господ са построили къщата си върху пясък.

Ето защо, когато се пенсиониррат, разболеят, станат ненужни в производството, приключат кариерата си, като нямат възможност да получават удоволствия, такива хора изведнъж се озовават в празнота, тъй като „всичко хубаво” вече е отминало и за вбъдеще вече не е възможно да задоволяват страстите си. Обикновено този вид хора след пенсиониране изпадат в тежка депресия.

И така, как да се отнасяме към хора в напреднала възраст, които през живота си не са съумели да натрупат духовен капитал, за да си осигурят достойни (не в материален смисъл), нравствени, просветлени старини? Първото, което можем да посъветваме близките им, е да решат действително да помогнат. Второто - откровено да си изяснят, че в основата на всичко стоят духовни проблеми. Но за невярващите много от духовните проблеми са скрити, не се виждат, а душевните или психологическите проблеми, поради връзката им с духовните, е трудно да бъдат решени. Не бива да помагаме на човек отчасти, без да доведем нещата докрай или до такъв момент, след който той ще може да се справи сам. Защото, както е казано в Евангелието, когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като вялзат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото (Мат. 12:43-45).

Много препоръки на съвременна психология за болни и за хора с различни проблеми приличат точно на този случай. Човек има депресия. Препоръчват му да гледа телевизия. Депресията сякаш отминава. А това, че през телевизионния екран във възрастния човек (който в много отношения е беззащитен като дете) могат да влязат не седем, а седемдесет и седем нечисти духа, не интересува никого. Тоест, не бива да лекуваме човек с болно тяло и душа само с обезболяващи лекарства и да го превръщаме в наркоман. Нужно е да избавим човека от здравословния проблем, като се опитаме да му обясним, че коренът на всяко заболяване е в душата и духа. Разбира се, има стари хора, на които вече е невъзможно да се обясни това. Тогава нашият дълг е да се молим за тях и да се стремим да поправим самите себе си, докато не е късно. В противен случай, положението ще прилича на изорана, но незасята нива.

Като какзваме на някого, че нещо може да няма смисъл, е необходимо не просто да изложим в какво е смисълът на животаа, необходимо е да покажем този смисъл. Един човек споделил, че дълго търсил Истината, размишлявал за вечността, но се утвърдил окончателно в Православието, след като срещнал погледа на възрастна жена, която се връщала от църковна служба. „Колко простота, скромност, благородство имаше във външността, в походката й. А в очите й имаше толкова много доброта!” - спомня си той.

Сериозното търсене на смисъла на живота никога не заобикаля въпроса за вярата в Бога. По какво се различава вярващият от невярващият? Не по това, че единият е по-добър, а другият по-лош. Разликата е, че вярващите виждат недостатъците и проблемите си и се борят с тях, тъй като имат отправна точка, Мяра за сравнение и Помощник - те проверяват и сравняват живота си с живота на Иисуса Христа, с Неговите заповеди. Невярващият може да е много добър човек, но първо, това е неустойчиво състояние, и второ, нямайки помощ свише, той не може да стане по-добър, отколкото е.

Разбира се, този, който от младини е полагал усилия да стигне до преклонна възраст с опита на вярата, с опита на усвояване на Христа, е добре. Но, който не е успял навремето да настрои така душата си, нека успее да направи това тогава, когато го е осъзнал. Не бива да се оправдаваме: „Вече съм стар, вече е късно”. Докато живеем, не е късно, и е съвсем очевидно, че не сме придобили целия опит, който е трябвало да придобием, дори, може би, не сме научили най-важното. Защото във вечността ще бъдем преди всичко с Бога. Но трябва да изживеем някак и земните години. Трябва да ги напълним не само със спомени за миналото или с тъгуване за самотата си, а с по-силно служене на Бога и ближните, или, ако вече нямаме физически сили, с покаяние и безропотно търпение на немощта и болестите си. Нито една сълзица не остава незабелязана от Бога и поради милосърдието Си Господ често ни зачита за праведност простото търпение на случващите ни се скърби - обиди, болести, неуспехи. Задача на близките е да насочват мислите и усилията на своите възрастни близки именно към такъв живот. Това е особено важно в наше време, когато не са рядкост деца или дори внуци, които първи са стигнали до вярата, Бога и Църквата и след това привеждат към вярата и своите родители, баби и дядовци.

Разбира се, личното отношение към християнството може да бъде най-различно. Но колкото и да е неочаквано, колкото и да е неприятно за някого, без православната вяра като основа, изграждането на зданието на изцелението и спасението едва ли ще се получи. Защото повечето практически съвети и препоръки на психолозите са насочени към отстраняване на симптомите, а не на дълбоките причини.

Хората в напреднала възраст, възпитани в нерелигиозно общество, ценят независимостта си и затова предпочитат такива форми на общуване, които считат най-удобни за себе си. Можем да ги определим като „близост от разстояние”. Но при това в гордостта и самонадеяността си забравяме, че само общуването с ближните може да ни помогне да се поправим. Чрез търпение, смирение, помощ, която едни приемат с благодарност (което също е трудно), а други я оказват милосърдно и без да отправят упреци.

Самотната, непросветлена от любов към Христа старост води до тежки изкривявания - едни държат у дома си по четирийсет котки, други влачат вкъщи всичко от сметищата, трети трупат пари, отказвайки си даже супа, четвърти пишат оплаквания срещу всички и всичко...

Това са само външни прояви на измъчената от отчаяние, нелюбов, неверие в бъдещето и страх човешка душа. А за да изцелим страха, безнадеждността и унинието, са нужни не таблетки, а друго Лекарство - вяра и надежда на Бога.

Когато отстояваме независимостта си на всяка цена, забравяме, че цената на независимостта е любовта и грижата на ближните, нашето смирение, кротост, способността не само да вземаме, но и да даваме. Човек не може да бъде независим от другите, както кракът не може да бъде независим от ръката в тялото ни. Кога страда един член, страдат с него всички членове (1 Кор. 12:26) - казва апостол Павел за свързаността на всички хора помежду им, а не само между християните.

В живота ни тази връзка се проявява най-ярко в отношенията между членовете на семейството и между близки роднини. Преди време наричали семейство всички, чиито родствени връзки стигат до четвърто-пето коляно. Сега - само родителите и децата...

Из „Православно отношение към старостта. (Съвети на свещеника)”, Благо слово, София, 2014