Подмяната на църквата с християнство, Свмчк Иларион (Троицки)
Христос Сам казва, че ще създаде Църквата. Но нима днес говорят за Църквата? Не, днес предпочитат да говорят за християнство, при това го разглеждат като философско или нравствено учение. Християнството в наши дни звучи като новокантианство или ницшеанство! Тази подмяна на Църквата с християнство прониква като бавна отрова в съзнанието даже и на църковната общност - отрова, скрита под цветна обвивка на гръмки слова за недостатъците на „историческото християнство” (тоест Църквата), за неговото уж несъответствие с някакво „чисто”, „евангелско” християнство. Евангелието и Христос са противопоставени на Църквата, която незнайно защо е наречена „историческа”, като че ли е или някога е имало друга, „неисторическа” Църква! Прочее, тук сатаната е приел образ на светъл ангел, който се преструва сякаш иска Христовата правда да се очисти от човешката неправда.
Ще приведем мъдрата мисъл на преподобни Викентий Лерински: „Когато видим, че някои започнат да цитират апостолските или пророческите слова в опровержение на вселенската вяра, не бива да се съмняваме, че с устата на тези говори самият дявол; а за да се прокраднат при простодушните овци, те крият своя вълчи вид, но не оставят вълчата си свирепост и се загръщат в словата на Божественото Писание като в руно, та като потънат в неговата мекота, никой да не се побои от острите им зъби.”
Това е качество, присъщо на гордия и себелюбив човек: той разсъждава за всичко смело и самоуверено, дори и да не разбира онова, което твърди. Особено ярко това качество се проявява по въпросите на вярата - тук всички искат да бъдат учители, апостоли и пророци и не се смущават от своето пълно невежество. В други области на живота онези, които не разбират нищо, предпочитат поне да мълчат. Но по въпросите на вярата днес повече от всички разсъждават и проповядват онези, които най-малко разбират от тях. Още св. ап. Павел е казал, че който отстъпи от чистосърдечната любов, от добрата съвест и от нелицемерната вяра, такъв се е отклонил в пустословие, желаейки да бъде законоучител, не разбирайки нито това, за което говори, нито това, което утвърждава (1 Тим. 1:5-7).
В цялото съвременно празнословие често се промъква едно печално недоразумение, което можем да определим като отделяне на християнството от Църквата. Хората разсъждават самоуверено за делата на вярата и така допускат, че може да съществува християнство не само независимо от Църквата, но даже враждебно на Църквата. Те смятат, че днес е възможно да бъдеш християнин и в същото време да враждуваш против Църквата. Хората малко мислят за Бога и вечността, но все пак спазват някакво приличие (макар и само на думи) и говорят за християнството с почит и уважение. Все още не сме стигнали до пълно и открито презрение към християнството, до открита вражда към него. Такъв предел са прекрачили малцина „насилвани от дявола” (Деян. 10:38), „най-изявените” (устремени към ада) отстъпници. Редовите „пребиваващи”, ще повторим, говорят за християнството обикновено с известно почитание. „Християнството, о! - то, разбира се, е духовно и велико учение. Кой ще оспори това?” - ето така, наприер, мислят за християнството. Но в същото време се счита за признак на добър тон поддържането на някаква безсъзнателна вражда към всичко църковно. В душата на мнозина наши съвременници съжителстват почтението към християнството и пренебрежението към Църквата. Почти никой не се стеснява да се нарича християнин, но не иска и да чуе за Църквата и се срамува да разкрие своята църковност. Хора, които по вероизповед се числят към „православното изповедание”, с непонятно злорадство сочат действителни, а по-често и измислени недостатъци на църковния живот, без да страдат от това, според апостолската заповед: Кога страда един член, страдат с него всички членове (1 Кор. 12:26). В нашия, т.нар. „прогресивен” печат има множество лица, които получават средства за съществуване изключително и почти от клевета срещу църковната институция, срещу църковната йерархия. За мнозина клеветата срещу всичко църковно се е превърнала в доходен занаят. Даже такива, които се считат за истински християни, са склонни да вярват в тази несъмнена лъжа. Недобрите хора, щом чуят нещо лошо за своите врагове, бързат да повярват на казаното, боейки се да не се окаже лъжа. Подобно е и отношението на мнозина към Църквата. На тях, грешните, Църквата им изглежда като враг и щом чуят нещо лошо за нея, им става приятно. Тук също виждаме колко широко разпространено е отделянето на християнството от Църквата: хората се възприемат за християни, но не искат и да чуят добро за Църквата.
В среди, далечни на вярата, настъпва още по-невъобразима бъркотия от понятия. Когато хора, далечни на Църквата, разсъждават за нея, ясно и видно е, че съвършено не разбират същността на християнството и Църквата, затова и достойнството на Църквата им изглежда като недостатък. Колко, например, случаи на сляпа вражда към Църквата предизвика в свое време отлъчването на Толстой! Ала нима Църквата е виновна, че Толстой отстъпи от нея, ставайки неин явен и опасен враг? Той сам скъса с Църквата като видима общност, отрече необходимостта от Църква изобщо, счете я дори за вредно учреждение. Да има в редиците си такива членове - не значи ли това за Църквата да отрича сама себе си? Но ако е така, какво означават всички тези нападки против Църквата в печата, на събрания и в беседи? Мисълта отказва да проумее това. Няма как да се намери дори и най-нищожна доза разумност в думите и постъпките, за които сме чели и слушали. На всяка политическа партия е признато неотменимото право да отлъчва членове, изменили на партийните възгледи и започнали да действат във вреда на тази партия. Само Православната църква, незнайно защо, не може да отлъчи онзи, който сам се е откъснал от нея и се е превърнал в неин враг! Само Църквата незнайно защо е длъжна да търпи своите явни врагове! Кой би укорявал и обиждал, да кажем, социалдемократи или кадети, заради това, че са престанали да имат общение със свой бивш член, ако той премине в лагра на монархистите, и са оповеестили публично този разрив на своите членове! Най-тъжното е, че Църквата е била обиждана от мнозина в името на християнството. Хиляди пъти се е случвало да чуваме и четем: „Ето, отлъчиха Лев Толстой, а той не беше ли истински християнин?”. Забравяйки цялото кощунство на Толстой и отричането му от Христа-Богочовека, тези думи бяха повтаряни, очевидно, и от искрени хора, а не само от професионалните вестникарски лъжци. И отново напомня за себе си загнездилата се в съвременните умове мисъл за съществуването на някакво „истинско християнство” без Църквата и даже остро враждебно на Църквата.
Но нима можеше да се случи подобно нещо, ако беше ясна идеята на Църквата, ако тя не бе подменена от други, съвършено непонятни и неопределени величини? Можем ли да си представим в апостолския век християнската Църква да е подложена на укори от езичниците, защото отлъчва от себе си негодните членове, наприер, еретиците? В първите векове отлъчването от Църквата било обичайна мярка за цъковна дисциплина и всички считали тази мярка за напълно законна и твърде полезна. Защо? Защото тогава Църквата имала ярка и определена сила, именно като Църква, а не като някакво християнство. Тогава дори не съществувала нелепата мисъл, че християнството уж е едно, а Църквата - друго, че християнството е възможно извън Църквата. Тогава враждата срещу Църквата била вражда и против християнството. Враждата против Църквата в името на някакво християнство е явление, характеризиращо изключително днешните печални дни. Когато християнството било за света именно Църквата, тогава и самият този свят ясно разбирал и признавал, че Църква и християнство са едно и също.
Но днес няма някакво рязко разграничаване на Църквата от всичко това, което тя не е. Днес Църквата търпи всички - даже онези, които сами искат да бъдат отлъчени, както се случи след отлъчването на Лев Толстой. Можем дори да кажем, че няма никаква църковна дисциплина: присъствието на богослужения, изповедта, причащението станаха незадължителни за всички интелектуалстващи миряни. Затова и Църквата, като видимо общество, днес няма ясни и определени граници, които биха я отделили от „външните”.
Понякога изглежда сякаш Църквата е в някаква суматоха, в неведение: не е ясно кой е наш и кой - враг; в умовете цари анархия; изникват всякакви „учители”; има „разногласие в тялото” (1 Кор. 12:25) църковно. В древната Църква само епископът учил от горното място; сега и този, който казва сам за себе си, че е само „в притвора”, даже само „около църковните стени”, се счита в правото си да поучава църквата и йерархията. За църковните дела се придобива мнение от враждебните на Църквата „публикации” (както нарича вестниците митрополит Филарет), където по църковни въпроси пишат или низвергнати попове и всякакви църковни ренегати, или изобщо, озлобени и нагли ругатели (2 Петр. 3:3); хора без всякакво отношение към Църквата, които не чувстват към нея нищо друго, освен вражда, даже явни Христови врагове.
Печално състояние! Това именно горчиво положение на нашето съвремие трябва да подбужда всекиго, комуто е скъпа вярата и вечният живот, да проверява основното заблуждение на съвременния предразсъдък, отделящ християнството от Църквата. Под ръководството на Божието Слово и светоотеческите писания следва да бъде обмислен в дълбочина важният въпрос: възможно ли е да има християнство без Църква?
Из „Без Църквата няма християнство”, Свещеномъченик Иларион (Троицки), София, 2014