Неуловимият дар, Архимандрит Дамаскин Катракулис
ЗА ДА ЖИВЕЕ В НАС ХРИСТОС
...Когато изучаваме житията и словата на светиите, нека прилагаме в живота прочетеното. Да живеем всекидневно Царството Божие. Да записваме живота на светиите върху сърцата си. Трудовете ни да не отиват напразно, да не оставаме само с четенето. Да знаем какво е направил всеки светец и да го следваме, като вървим по стъпките му и живеем ежедневно така, както той е живял. Да си казваме: „Докъде съм стигнал по пътя на себеотрицанието? Светецът се намира тук!.. Аз къде се намирам? На неговия път ли съм? Доближавам ли го малко по малко? Да не би да се намирам на грешен път?
Затова всяка прочетена случка от житието на даден светец нека разпалва в нас копнеж към подражание и следване. Да виждаме светеца пред себе си, за да ни привлича и да ни затрогва действително. Защото, ако само четем житието му, това нищо не значи. Да стъпим н неговите пресветли стъпки. Да измерваме себе си с мярата на светиите. Я се сравни сега със св. Иоан Дамаскин, я се сравни със св. Макрина... когато се съпоставиш с тях, веднага ще се смириш. Затова е необходимо да се съотнасяме със светиите, за да повярваме, че сме нищи. И едва тогава ще застанеш пред Бога и ще кажеш: „Боже, гол съм, нямам нищо... може би ще дадеш и на мен някое старо наметало... и ще ме помилваш?”.
И тъй, да възревнуваме за красивите одежди на светиите. Нека красотата на тяхната любов ни очарова. Да научим: какво са пожертвали, какво са направили, какво са обикнали, какво са презрели. И така ще започнем да навлизаме в една друга област. Там, където любовта върви отпред и води към Царството Божие... и тъй, видях, че животът ни е борба, но имаме и поддръжници - нашите приятели, светиите. В крайна сметка, нашият живот е един жесток бяг, едно изкачване. И са нужни възвишени идеи, за да издържим... добре да осмислим богословски настоящия живот, за да започнем отсега да живеем вечността.
Бог не ни дава да видим колко голяма е нашата злоба, за да не се отчаем. Без благодатта ние сме злодеи, ветхи човеци. Безкрайната Божия милост обаче ни покрива и ни утешава с непрестанни Божии утешения. „Космическите пътешествия” и богообщения не са наши. Божии са. Наши са само греховете и позора ни.
Непрекъснато си мисля за светиите, които са заминали на небето и ги чувствам живи, защото наистина са живи. Доколкото ни свързва Духът на живота, Светият Дух, Самият Бог, ние всички сме живи и можем лесно да сме в общение. Светиите чуват в Духа молитвите и призивите на вярващите и бързат на помощ на ония, които с вяра прибягват към тях...
(Из „Неуловимият дар”, Архим. Дамаскин Катракулис, Манастирско издателство, 2010)