Духовният живот на православния християнин, Архим. Серафим (Алексиев)
І. ЩО Е ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ?
В отлика от смъртта, която е мъртвило и застой, животът се характеризира с движение и борба. Духовният живот също е движение и борба.
Движението в духовния живот трябва да бъде насочено напред и нагоре, — към постигане на богоподобно съвършенство (Мат. 5:48). Спре ли човек да се движи към Бога, започва вътрешно да се разлага, което е признак на духовна смърт. Текущата вода затова не се вмирисва, защото е в постоянно движение. А застоялата вода в блатата плесенясва и се вмирисва.
Борбата в духовния живот е невидима, тъй както е невидим и духът, който я води. Тя не бива да бъде насочена против видимите човеци, с които ние често по неразумение влизаме във враждебни отношения, а против страстите в нас и против бесовете вън от нас. Това утвърждава св. ап. Павел със забележителните свои думи: “Нашата борба не е против плът и кръв (т.е. против човеци), а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), т.е против демоните.
Но има ли демони? — питат някои. Не са ли това само олицетворения на злото във света? — Христовата Църква, основавайки се на Божественото Откровение (Иов 1:6; Марк 1:23; Откр. 20:10 и много др.) и на светоотеческия опит, твърдо учи, че има демони, наричани още зли духове, бесове. Подобно на ангелите, бесовете са невидими и създадени с разум духовни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна воля и поставили така начало на злото в света.
Онзи, който вярва в Бога, Когото не вижда, трябва да вярва и в невидимия свят, дето има и ангели и демони, защото те, макар и невидими, съществуват. Вярата, този дивен Божествен апарат, вложен в нас по непонятен за нас начин, ги долавя така както радиоапаратът долавя неуловимите без негова помощ електромагнитни вълни, за които преди изнамирането на радиото се е считало, че не съществуват. Но ето че “несъществуващото” се оказа съществуващо! Сега всеки знае, че такива вълни кръжат невидимо около нас и кръстосват цялата земя.
Така е и с вярата. Тя улавя вълните от отвъдния свят и опитно се убеждава в съществуването на ангели и демони. Св. ап. Павел дава класическо определение на вярата: Вяра е разкриване на невидимото (срв. Евр.11:1).
Един млад човек открил на схимонах Зосима, бележит руски подвижник и мъдър духовен наставник от XIX век, че не споделя вярата в съществуването на бесовете. “Простете ми — рекъл той, — но аз не дотам вярвам в ония ужасни и безобразни бесовски явления, за които твърде много се пише в житията, и за които съм слушал много разкази. За да се убедя лично в това, аз пожелах да видя сам безобразния и страшен дявол. И за тая цел нарочно не се помолих Богу, когато си легнах да спя, и не се оградих с кръстния знак. Дълго лежах, като го очаквах, и най-после заспах, обаче не видях нито наяве, нито на сън никакво страшилище.”
На това отец Зосима му отговорил: “Тъкмо с туй, че не ти се е явил, дяволът те е надхитрил. Сам размисли, каква полза би имал дяволът от това да ти се яви? С това той само би смутил и изплашил твоето младежко сърце. А между това ти би почнал в уплахата си да се молиш и да търсиш Бога, и дяволът, победен по тоя начин от един млад човек, би бил посрамен! А като не ти се е явил, той е спечелил много: чрез усилване на твоето маловерие той те води към неверие в съществуването му. За нищо друго той не полага толкова старания както за това — навсякъде да скрива себе си. Защото тоя враг никога не е опасен в открита война, но със своята скрита война той погубва мнозина!” (1)
И тъй, съществуват демони! Нека не се заблуждаваме с неверие в тяхното съществуване! Защото неверието е тяхна победа над нас. Сам Господ Иисус Христос, Който дойде, не за да ни заблуждава, а да ни разкрие истината за духовния свят и духовния живот, ни доказа, че има демони, бесове, които Той изгонваше (Мат. 8:32). А в молитвата “Отче наш” Той направо ни учи да се молим така: “Избави ни от лукавия”, т.е. от сатаната.
Ето против кого трябва да бъде насочена нашата борба — против невидимите пълчища демони. Който почне да воюва с ближните си, прави голяма грешка, понеже измества фронта и сменя обекта на борбата, от което получава голяма вреда за душата си. Дори при най-бляскавите си победи над ближните такъв неразумен борец претърпява непременно поражение, задето е позволил на своите страсти да възтържествуват над него.
“Ужилих го! Добре ще ме помни!” — хвали се един, който жестоко е уязвил ближния си. А той и не подозира, че както пчелата, като забие с яд жилото си в някого, причинява на себе си най-голямо зло, понеже сама умира, тъй и оня, който е ужилил някого, повече от ужиления е пострадал духовно, понеже е умрял за любовта и оттук — за спасението.
“Отмъстих му!” — с гордост заявява друг. Бедният, той не съзнава колко си е напакостил, като се е усъвършенствувал в омразата.
“Скроих му клопка!” — със злорадство потрива ръце трети. А не вижда, че сам е паднал в по-страшна клопка — в клопката, която лукавият е поставил пред него, за да го хване в мрежите на злобата.
Такава борба не ражда победители, а винаги — победени. Тя не носи чест, а безчестие пред Бога и пред Неговите ангели. От гледище на Христовото Евангелие чест носи и с победа увенчава не това, да бъдеш брутален и отмъстителен, а да бъдеш кротък, незлобив, търпелив, примирителен.
Ако ти си бил обиждай и си претърпял — ето ти невидима победа! Ако някои са ти напокостили, а ти си се помолил за тях — ето ти духовно величие! Ако са те проклели, а ти си ги благословил — ето посрама за враговете на душата ти! Такова поведение е в духа на Евангелието, което казва: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:44–45).
И тъй, духовната борба не е против плът и кръв, а против поднебесните духове на злобата. Единствено против тях омразата е добродетелна, законна, оправдана и спасителна.
Но где ще ги намерим тия духове на злобата, за да им открием фронт? — преди всичко у нас самите. Та нали ние сме преизпълнени със страсти, а зад всяка страст, според учението на св. отци, се крие и някой бяс. Има бесове на сребролюбието, на гордостта, на чревоугодието, на гнева, на враждата, на блудството, на завистта, на пиянството и пр.
Ние трябва да имаме за задача да прогоним от нас самите тия тъмни духове. Следователно, от себе си трябва да почнем тая духовна, тая невидима и единствено благословена борба. При това трябва да я водим с ожесточение и без лукаво саможаление, ако желаем да излезем с Божията помощ победители, и ако искаме да придобием онзи духовен мир, с помощта на който ще можем да помагаме на хилядите хора около нас, да влязат и те в Царството Божие и да постигнат вечно спасение.
Който не започва борбата от себе си, а от другите хора, смятайки, че е призван да се бори преди всичко със злото у тях, той вместо дявола намразва тях — жалките жертви на дявола. Ние обаче сме длъжни да правим онова важно разграничение, на което ни учат боговдъхновените и благодатно умъдрени св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като към нещастен пленник на дявола и да го лекуваме с любов като болник (3).
Кой не се възмущава от робството като жестоко социално явление?! Но кой поради робството намразва робите? Ние с право мразим робството и съчувствуваме на робите. А ето че в нравствената област правим тая фатална грешка: мразим грешниците, а не греха и дявола, който ги поробва.
От това се пораждат безкрайни конфликти и недоразумения, които отравят отношенията между хората за пълно тържество на сатаната. За да престанем за своя гибел да се спречкваме с ближните, трябва да насочим всички стрели на гнева навътре, към себе си, и тогава няма да останат стрели за ближните.
Тази е правилната борба, за която Бог дава щедри награди. А който постъпва иначе, като търпи и покровителствува злото в себе си, а пък го бичува и осъжда у другите,
“той не бива увенчан, щом не се състезава по правилата” (2 Тим. 2:5). Напротив, такъв получава осъждане, защото е казано: “С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени”. (Мат. 7:2).
И тъй, борба със самия себе си — ето девизът на онзи, който иска наистина да води духовен живот. Нашето собствено сърце — ето арената на борбата! Нашата душа — ето бойното поле!
Из "Духовният живот на православния християнин", Архим. Серафим (Алексиев)