“Има пътища, които се струват човеку прави,
но краят им е път към смъртта”
Притч. 14:12
Днес се призовава към все по-често причастяване - най-малко веднъж месечно, а по възможност и всяка неделя или дори всеки ден, с указание светото причастие да не се възприема като някаква награда за праведността. Настоява се, че никой не би могъл да бъде достоен да се причасти и няма как да стане такъв чрез каквито и да е било лични усилия. Отхвърлят се изискванията за строга аскетична подготовка под формата на пост и покаяние, като все повече се елиминира и задължителната устна изповед преди причастяване. Освен това се наблюдава тенденция за съкращаване на богослужението включително и на самата литургия, които се извършват на говоримия ежедневен език. И въобще стремежът е литургичният живот да става все по-опростен.
….
Издаването на настоящия сборник стана наложително, поради все по-настойчивите литургически, догматически и други богословски опити в последните десетилетия за реформиране на Православието от страна на определени кръгове академични богослови, познаващи прекрасно, както историята на вече протеклите такива процеси на Запад, но също и последиците от практическото реализиране на подобни интелектуални експерименти там. Този до известна степен “православен простентантизъм” предполага, че Църквата, макар да е богочовешки организъм с Глава Самият Господ Иисус Христос, в някакъв момент изглежда е престанала да бъде “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15) и са били погрешни думите на Спасителя, че “портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). Поради това донякъде е започнало да бъде съмнително доколко тя все още е онази “една, света, съборна и апостолска Църква”, както изповядваме за нея в 9-ти член от Символа на вярата и дали изобщо Христос, Който е “пътят, и истината, и животът” (Йоан 14:6), действително продължава съгласно обещанието Си да бъде с нас “през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20), като гарант за нейната непогрешимост. С други думи, този тип съвременно академично богословие смята, че вместо Църквата да спасява нас погиващите всъщност трябва ние да спасим погиващата Църква като я освободим от Вавилонския плен, в който е попаднала и сме длъжни да я реформираме, връщайки я “назад към изворите” до нейния чист, още неповреден, първоначален вариант. Което именно е логиката и реториката, както на самия протестантизъм още от момента на появата му през XVI в., така и на римокатолическото Аджорнаменто (Осъвременяване и Модернизиране) от времето на Втория ватикански събор през 60-те години на XX в.
Тук ще потърсим отговори на въпросите кои са водещите личности, чрез които такива реформаторски тенденции са се появили и в Православието, как са стигнали до идеята за необходимост от нещо подобно, какви са резултатите от практическото прилагане на техните изводи в църковния живот към днешна дата, какво може да се очаква в бъдеще и изобщо доколко е допустимо да се гласува доверие и да бъдат следвани именно този разглеждан тук реформаторско настроен тип академични богослови?“
Из Предисловие
Съдържание:
Виж продукти от категория:
Този продукт няма отзиви.
