Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 816 Коментар: 0

СТАРЕЦЪТ МАРКЕЛ

от манастира Каракал на Света Гора

            Спомням си този чуден ден. Времето беше прекрасно. Само пеенето на птиците и ромоленето на кристално чистите ручеи нарушаваха тишината на атонския лес. Чувството на радост изпълваше душата – творението прославяше своя Творец. Сред тази благодат вървя по пътечката и творя молитвата: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”. Така стигнах до Каракал. Бяха ми казали, че тази обител е с образцово монашеско жителство. При входа в манастира радостно ме приветства непознат за мене старец с посребрени коси. Като ме благослови, попита ме:

            - Откъде?

            - От Каруля – му отговорих.

            - О, добре! Как се казваш?

            - Серафим – казах аз.

            - О, Серафим Саровски! Да, Великият Светец! А ти в пещера ли живееш? Аскет ли си?

            Стана ми някак неловко, че старецът говореше така: целият ми вид показваше, че не приличам на аскет. Но събрах смелост и попитах:

            - Старец, а вие как се казвате?

            - Меркел – ми отговори той.

            Тогава си помислих: това е този старец, за който ми бяха разказвали много светогорци. Искаше ми се да поговоря с него, затова попитах:

            - Ще благословите ли да побеседваме.

            - Разбира се – с радост се съгласи той.

            Първият ми въпрос беше със следното съдържание7

            - Отец Маркел, разкажете, моля, какво ви подбуди да изберете монашеския път в живота?

            - Не съм стигнал до монашеството заради някакви жизнени обстоятелства или трудности, пожелах да стана монах от любов към монашеския начин на живот. Бях учител в едно училище, но всичко оставих от любов към Пресвета Богородица. И вече 25 години живея в жребия на Божията Майка: 7 години живях в манастира Филотей, а останалите 18 години – тук.

            Както и всички братя в обителта, старецът има послушание, но любимото му занятие е съставянето на душеспасителни творения за последните времена. Вторият ми въпрос беше за Иисусоватат молитва.

            - Както е известно, много християни не се занимават с Иисусова молитва, тъй като нямат духовен наставник в това умно делание и поради това се страхуват да не би да паднат в дълбока прелест. Какво бихте могли да посъветвате такива хора?

            - Трябва да кажа, че ако човек няма молитва, то, лишавайки себе си от нея, изпитва големи трудности. Молитвата е необходима на християнина. Когато християнинът пребивава в молитва, му е много по-леко да върви по жизнения път. Да, ние днес изпитваме голяма нужда от старци, които биха могли правилно да ръководят нашия духовен живот. Много поклонници ми казват, че им е много тежко в духовния живот, че дори трудно разбират някои неща, за които пише старецът Иосиф Исихаст. Причината за такова състояние на хората е в това, че те нямат своите старци и затова страдат. Те като живеят без молитва и духовен ръководител, вече се намират в заблуждение. Безспорно е, че човек без духовен ръководител върви по опасен път и има от какво да се страхува. Но ако човек добре се постарае да намери старец (а такива има), то тогава той смело под неговото духовно ръководство може да се занимава с Иисусова молитва. И тогава може да бъде спокоен и да не се бои от мрежите на прелестта, тъй като, намирайки се на послушание при стареца, той ще бъде ограден, пребивавайки в кръга на молитвта.

            - А Вие как ръководите своите духовни чада на началните степени на Иисусовата молитва?

            Отначало бих дал правилото на словесната молитва, която се състои в честото повторение с внимание на глас: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”. Трябва да се започне с 5 минути, после, след време да се продължи молитвата до 20 минути, после до 30 минути в денонощие. И ако почувствва умора, нека спре и да чете душеполезни книги. Но на този новоначален са нужни: първо – недълговременна молитва, второ – четене и поклони.

            - Отче, кое е главната опора и фундамент на молитвеното делание?

            - Разбира се, необходимо е да имаме смирение и покаяние. Това е много важната страна на молитвата, но тя не може да бъде крепка без опората на фундамента, който се явява послушанието. Това означава, че е нужно да бъдем послушни, да проявяваме достойно и разумно послушание към стареца. Всекиму е нужно да има Старец, духовен отец, способен правилно да ръководи молитвеното делание.

            - Кажете, моля, как може да се научим да не се разсейваме в молитвата?

            - Това е много трудно, много тежко. Това може да бъде достигнато само тогава, когато молитвата от устата слезе в сърцето. Неразсеяността е велика степен в молитвата и за да се изкачим до нея е нужно умът да влезе във вътрешността, т.е. в сърцето. Но преди всичко това е нужно да се утвърди на първата степен – словесната молитва, произносима с устните. Второто е, когато молитвата слезе (при съдействието на благодатта Божия) в сърцето. И само когато умът влезе в чертога – в сърцето, тогава той ще бъде като цар в своето царство. Тогава сърцето се съединява с всички вътрешни сили. Благодатта покрива човека и той се освобождава от разсейващите ума помисли. Ако монахът не придобие сърдечната молитва, той ще си остане само на деятелната степен, именувана „праксис” или „практикос” (от гр. б.р.). това е първият етап на духовния живот – външната молитва, бдението, поста, поклоните и т.н. ако човек придобие умно-сърдечната молитва, то ще се приобщи към съзерцателния образ на живот, именуван на гръцки „теория” и „теоритикос”, тогава произлиза единение на човека с Бога, т.е. обожение.

            Отец Серафим, ето, ти сега шивееш в пещера и имаш прекрасна възможност – ползвай се от нея и макар и немного време отделяй за Иисусовата молитва. Произнасяй думите на молитвата с умиление, ще дойде време и от молитвта ще чувстваш сладост, подобна на мед, радост и мир.

            - Веднъж изпаднах в необикновено състояние, когато по време на Иисусовата молитва сърцето ми се изпълни с ненобяснима, бих казал, неземна, радост. Но аз не я приех и се обърнах към Господа с думите, че не знам от кого е тази радост, но, като познавам себе си, счетох се за недостоен за такова утешение: „Господи, прости ми, ако това е било от Тебе” и после разказах за това на своя духовен наставник, на което той каза, че съм постъпил правилно, като съм проявил предпазливост, считайки себе си за недостоен за този дар.

            - Да, - потвърди отец Маркел – напълно правилно си постъпил, макар че по време на молитва нас може да ни посещава Божията благодат и да изпълва душата ни с радост и мир.

            - Но как аз, неопитният, да различа къде е действието на благодатта Божия и къде са моите емоции и чувства или бесовско въздействие?

            - Когато мир, радост и любов изпълнят душата ти и при това усещаш покой, тогава е от Гспода. Когато изпитваш някакво вълнение, душевно безпокойство и страх, то е от лукавия, който невидимо стои до нас и прелъстява молещия се. Ако благодатта Божия посещава човека, той изпада в умиление, изпълня се със смирение. Светите отци са имали дар да различават духовете. Те са виждали нетварната светлина по време на молитва и добре са знаели кога е истинската от Господа нетварна светлина и кога е изкушение от дявола. Например, когато светлината е чиста като слънчев лъч, лазурна и спокойна, това е от Господа. А когато светлината е с червеникав оттенък, неясна, това е от дявола.

            - Доколкото е известно, светите отци учат, че е нужно да бъдем крайно внимателни по отношение на всевъзможни видения и явления от духовния свят и по смирение да не приемаме никакви видения, за да не попаднем в мрежите на дявола.

            - Безусловно това е така, но нашият разговор за нетварната светлина и нейното различаване се отнася до съвършените, а не до новоначалните. Необходимо е винаги да помним, че сам сатаната може да приеме вид на Ангел на светлината.

            - Отец Маркел, как считате, с какво започва духовният живот?

            - Духовният живот започва с послушание и със смирение. Св. Иоан Лествичник в своята книга „Лествица”, написана от него на Синай (трябва да кажем, че това е прекрасна книга за духовно ръководство в монашеския живот), в една от главите разглежда въпроса за послушанието. Когато човек се намира в истинско послушание на стареца – духовния отец, у него тогава ще има и смирение, а когато има смирение, тогава Господ ще даде и благодат – молитва. Молитвата е дар Божий. Но не бива да забравяме, че ние трябва молитвено да се трудим и да проявяваме огромно усърдие.

            - Някои християни говорят, че сега няма старци.

            - Не, това не е вярно, старци има. Бих се съгласил с това, че не са много, но ги има. Нужно е само да бъдат намерени. Ако не могат да намерят старец, нека намерят просто духовен човек, който би бил способен да им помага и на когото те биха могли да открият помислите си. Ако ти си осъдил някого или имаш телесна борба или разсейване на ума – всичко това може да се открие на духовник, който не е задължително да бъде старец. Ако откриваме всичко на духовника, ние не само се очистваме, но и придобиваме смирение. Ако духовникът ти каже, че не знае много за Иисусовата молитва и при това ти каже да извършваш молитвата и да правиш поклони, ти, не се смущавай, но изпълнявай казаното, като помниш, че неговото духовно ръководство над тебе се покрива и се управлява от благодатта Божия и поради това ти не ще бъдеш подхвърлен на заблуждение, но ще бъдеш покрит от благодатта Божия. Ако не откриваш помислите си на стареца си, то лукавият враг постоянно ще те изкушава. Ако човек често се изповядва пред духовника си и не греши със смъртни грехове (гордост, сребролюбие, чревоугодие, блуд, завист, гняв и леност), то по време на Страшния Съд демоните не ще могат да удържат душата му, но светите ангели ще я вземат. Макар в човека и да се намерят малки съгрешения, греховни помисли, но те няма да могат напълно да възпрепятстват човека да влезе в Небесното Царство.

            Би било добре ако съвременният човек не съгрешава със седемте смъртни грехове, но държи ума си в чистота, отгонвайки от себе си лошите помисли. От тях човек трябва да се очисти. Най-добрият начин за очистване е изповедта, в която на човека се подава прошка на греховете и очистителна благодат. На изповедта става нещо като операция, по време на която се отделя всяка нечистота. След това се подава благодат, именувана освещаваща. Когато човек се докосне до тази благодат, той ясно започва да вижда греха и да го отхвърля като нещо мерзко по своята природа. В това време душата се изпълня с мъжество и решимост, способни да отблъснат лошите помисли и да извършват добродетели. По мярката на очистването, която придобива човек с помощта на Божията благодат, Господ и просвещава душата на човека. Нужно е да разберем, че обитаването в нас на зли помисли свидетелства за тъмнотата на нашата душа. Спасителят Иисус Христос говори така: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека” (Марк. 7:21-23).

            Ние трябва да имаме чисти помисли. Имащият чисти помисли се очиства. Чистите помисли са подобни на кристална вода в чаша и ако поставим малко кал в чашата и ако ти кажем да я изпиеш, ти, разбира се, ще се откажеш, няма да я пиеш, защото има кал – водата е нечиста, повредена; така и злият помисъл прави същото в нашата душа. Приведох ти този пример, за да разбереш висотата, достойнството и ценността на добрия помисъл.

            Когато настане Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос, то всички праведници ще бъдат облечени в бели хитони. Ако на белоснежния хитон би имало макар и една капка кал, тя веднага би била забелязана.

            - Ела насам – каза ми Старецът, като ми посочи с ръка един стенопис, изобразяващ епизод от книгата Апокалипсис, - виждаш ли, ангелите държат душите и г обличат в бели одежди, които свидетелстват за техния добродетелен живот. В този момент ще се открият всички зли помисли, подобно на черни петна върху бял плат, всичко тайно ще бъде открито и посрамено. Поради това, дакото има време е необходимо да очистваме своите помисли. В болшинството мирските хора не очистват мислите си. Те не подозират, че има мислена борба, не знаят, че има тактика на борбата – очистване на помислите. Ние, монасите, знаем това.

            - Отче, известно ми е, че Вие доста пишете относно последните времена. Какви, по Вашето мнение, са най-съществените събития, които стават в света и свидетелстват за приближаването на царството на антихриста?

            - Човечеството крачи право към него и ние явно виждаме това. Погледнете, стана обединението на Европа и главното – сега се разгръща процесът на глобализация; той създава прекия път, по който ще дойде антихриста. И най-ужасното е, че сега става умишлено смущаване и разрушаване на здравото съзнание на човека, поврежда се умът му, става смесване на понятията и ценностите. Хората не разбират в какво вярват, истината им е безразлична. Ние, православните християни, трябва колкото може по-здраво да се държим за учението на Светата Православна Църква, и, повярвайте, Господ не ще ни остави.

 

П.П. Неотдавна старецът Маркел се е преставил пред Господа. Бог да го прости и да го упокои в дела на Своите светии, а нас да помилва по неговите свети молитви!

 

Беседата е записана от монах Серафим (Шолков) през 2006 г.

от английски

По информация от манастира Параклито в Оропос, Атина, Гърция

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 817 Коментар: 0

ПОУЧЕНИЕ ЗА НЕДЕЛЯТА НА ПРОШКАТА

        В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Слава Тебе, Господи! И тази година ни удостои да доживеем до Светия пост. Все още ни се дава време да се опомним от боклука на греховния живот. Все още Господ е готов да ни приеме в отеческите Си обятия на милостта.

Вече три недели молитвено възкликвахме към Господа: „Отвори ми дверите на покаянието, Жизнодателю!”

И ето наспъти това спасително време. Намираме се в преддверието на Светия Велик Пост – попрището на нашето покаяние и на милосърдието на Господа към нас, каещите се грешници. Нека да пристъпим, скъпи мои, с дръзновение и да влезем с желание в това спасително поприще. Във великите и спасителни дни на Поста чрез назначените молитви, пост, чрез Тайнството Покаяние Спасителят Господ е готов отново да ни повдигне от греховните глъбини и да ни направи нова твар. А Св. Църква – нашата майка, като мъдра възпитателка постепенно ни подготвяше за подвига на поста с умилителни песнопения и четене на църковните молитвословия, превеждайки ни от месна и рибна храна към млечна, а от млечна към растителна, като ни ободряваше с примерите от Евангелските откъси и житията на светиите. Още от първите дни на новолетието ние слушахме призива на Кръстителя Господен Йоан: „покайте се, защото се приближи царството Божие”; след това зазвуча проповедта на Самия Спасител за същото покаяние... В притчата за митаря и фарисея ние чухме как трябва да се молим, та нашата молитва да бъде чута от Господа. В повествованието за блудния син пред нас застана примерът на неизчерпаемото Божие милосърдие към каещия се грешник. В откъса за Страшния съд узнахме какво ни чака зад гроба и как сме длъжни да живеем тук на земята, та възкресението във вечността да не се превърне за нас в закъснял плач и мъчение. А в днешното Евангелие ни се откри най-краткият път към спасението: „простете и простени ще бъдете”. Целият този премъдър и спасителен порядък на живота от година на година ни се напомня в Църквата. Защо, прочее, скъпи мои, мнозина от нас често остават глухи за тези ясни и явни спасителни истини? Струва ми се, причината е в това, че ние не достатъчно дълбоко разбираме и приемаме в сърцето си това, което се изисква от нас, това, което ни дава и което ни обещава постът.

А какво изисква той от нас? – Постът изисква покаяние и изправяне на живота.

Какво дава? – Всеопрощение и възвръщане на всички Божии милости.

Какво обещава? – Радост в Светия Дух тук и блаженство там, във вечността.

Ако всичко това го приемем не само със студен ум, но с живо горящо сърце, тогава всичко в живота ни ще се съживи. Ще оживеем и ние самите, като възревнуваме за живо общение с живия Бог. И постът ще бъде онази пътека, която ще ни поведе към непознатото до този момент за нас блаженство. А онези скърби и утеснения, които ни предстоят, не са препятствия към спасението, но самият спасителен път, заповядан ни от Христос. Но встъпвайки в дните на Св. Четиридесетница, преди да застанем пред Божието лице с покаяние за своите прегрешения, трябва да възкресим в сърцето си спасителния закон: „простете и простени ще бъдете”. Това е единственото условие, без което за нас опрошение не ще има. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). Нека да се отнесем, скъпи мои, към тези думи внимателно, като вникнем в техния смисъл, и да дадем на съгрешилите против нас прошка не на края на езика си, но като освободим своето сърце от теготата и мрака на обидите, подозренията, които като непроницаема стена се издигат между нас и Бога. Сърцето трябва да изрече пълно и всесъвършено опрощение не само на оскърбителите ни, но и на всички, които ни правят зло. Трябва да се проникнем от мисълта, че всичко това Господ ни го допуска за нашето духовно израстване, като средства изпитателни, усъвършенстващи и изправителни. А днес всеопрощаващата Божия Любов ни очаква, простили и простени, обидени и обидили, та всички Свои чеда да покрие милост, за да почувстват те полъха на Небесното Царство в себе си.

Какъв прост и достъпен начин за спасение. И той зависи само от нас самите. Укроти немирното си сърце, премини от чувства немирни към състрадание, съчувствие и любов, свържи своята сомост и самолюбие – и това е. Ти си спасен! Неделята на прошката е велик небесен Божий ден. Светата Църква е установила в този ден да се извършва обрядът на опрощаването прегрешенията един другиму. И ако всички ние със сърце бихме се прилепили към обещанието му, то на днешния ден човешките християнски съобщества биха се преобразили в наистина райски и земята би се сляла с небето. Любовта Божия и любовта човешка, срещнали се, биха породили такава пасхална радост в преддверието на постния подвиг, че тя би станала извор на сили за цялото поприще на поста.

Но умеем ли ние да прощаваме? Можем ли ние действително да простим? Виждаме ли своите немощи и своите прегрешения към ближните, та искрено да произнесем думите: „прости на мен, грешния”? на тези въпроси ние всички без изключение сме длъжни да си отговорим сами на себе си. Защото, по думите на апостол Яков, „ако в сърцето си имате горчива завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината: това не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска; защото, дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо. А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна. Плодът пък на правдата се сее в мир от миротворците” (Иак. 3:14-18).

Всички ние се нуждаем от опрощение, от милостта Божия. За да не бъде нашият постнически труд и подвиг напразен, днес всички ние трябва да осъзнаем, че дарът ни може да бъде отхвърлен от Бога по една-единствена причина – ако не сме изпълнили призива за любов, не сме се примирили, не сме простили от все сърце. Отново и отново ще напомня увещанието към нас на Самия Спасител: „ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Прощаване на обидите! Но откъде се взимат тези обиди? Коренът на всички наши небратски отношения – разпри, вражди, озлобления – се крие в нашето самолюбиво сърце. Самолюбието отхранва гордост и завист... От тях прорастват всички останали страсти. Да се бориш с тях не е леко, но е необходимо, иначе нашето спасение е невъзможно. „Дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо” (Иак. 3:16) – ни напомня апостол Яков. Скъпи мои! Сега е благоприятно време, сега е ден на спасение. Днес е пролет за душите! Да възревнуваме, прочее, отсега за спасение, за очистване на своето сърце. Божествената благодат очаква нашето произволение, за да помогне на нас слабите и немощните. Нека да възжелаем спасението, да отвърнем на Божествената любов и призив за богоугождение със самия си живот. С ревност да пазим в паметта на сърцето си делата и плодовете на нашите падения, водещи към вечна смърт.

Паднахме чрез вкусването на забранения плод – да се самопринудим да станем чрез заповядания пост; паднахме чрез самомнение – да станем чрез кротост и самоунижение; отпаднахме от Бога с неразкаяност – да се върнем при Него със сълзи на съкрушение; погиваме от нерадение и забравяне на Бога – да оживеем чрез грижа за спасението и страх Божий.

Да се потрудим да се освободим от всичките онези мрежи, чрез които сатаната живи ни улавя в своята воля, разлъчвайки ни от Бога. Да послушаме Божия глас, чрез апостола, будещ ни от смъртен сън: „настъпил (е) часът да се събудим вече от сън... Нощта се превали, а денят се приближи: да  отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината” (Рим. 13:11-12). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!” (2 Кор. 6:2).

„Стани ти, който спиш, и възкрръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос!” (Еф. 5:14). Амин.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 1003 Коментар: 0

КАК ДА ПРЕКАРАМЕ ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

         Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.

         „Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на ВЕликия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смрът” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.

         И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!

         От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат аБожия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност.

         Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!

         Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица.

         „Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.

         А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибеле навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки гряхх и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост.

         Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. кой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове.

         „Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.

         „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути.

         „Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето пмокаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 986 Коментар: 0

„Божието присъствие ще усетиш само тогава,

когато станеш като малко дете”

           

            В света отец Филарет получил добро образование. Монах станал вече в зрелите си години. Бил голям постник, говорел твърде малко, бил много внимателен към себе си и винаги пазел непрестанната молитва. Много десетилетия Старецът преживял в една пещера в местността Каруля на атонската Света Гора. За легло му служели няколко летви, а водата, която капела през покрива на пещерата, събирал в дупката под нея и от нея пиел. Цялата подредба на пещерата се състояла от каменен олтар и една повредена от времето икона. Тук отшелникът се намирал в постоянна молитва и достигнал висока степен на духовно съвършенство. За да изкупи греховете си със страдание, старецът Филарет никога не носел обувки. Даже през зимата се катерел бос по ледените скали на Каруля. Не могли да го принудят да обуе дори чехли.

            Много пъти му се налагало да се прави на юродив и да слуша безкрайни насмешки. Всичко това той правел толкова естествено, че много монаси в простотата на душата си, го считали за действително ненормален. Но той бил по-нормален от всички взети заедно! Той се радвал и чувствал удовлетворение, когато братята го изобличавали в безумство. И точно това го защитавало от горделивост. Веднъж някой монах от килията на Даниеляните отишъл при отец Филарет и му казал:

            - Прощавай, брате, но ти си лъжец и лицемер. Ти ходиш зиме гол и бос, за да те почитаме всички като светец! Ти, брате, нас за какво ни имаш? Мислиш, че по такъв начин ще увериш хората в своята святост, за да те почитат като подвижник? Ех... Няма да ни подведеш! Ти сам мамиш себе си с това всеобщо почитание и правиш всичко това от гордост и тщеславие.

            Безумен! Опомни се, ти сам не си представяш къде си изпаднал! Стигнал си до там, че да смущаваш братята!

            Старецът се поклонил на госта и поискал прошка. От тогава, когато отивал в килията на Даниеляните да се причастява (там ходел на служба), си носел в торбичка старите боти. Когато приближавал килията, ги обувал и влизал обут.

            Веднъж отец Филарет бил принуден да отиде в Солун. Викали го на съд. Делото било за това, че някой поклонник откраднал старинна книга от Атон и когато го хванали, той без много да се замисли, казал, че е с благословението на отец Филарет. Заради това Старецът трябвало да заплати глоба. В съда станал такъв диалог:

            - Отче, ще платиш ли? Иначе - затвор...

            - Предпочитам затвор. Аз съм монах. Пари нямам. Във всеки случай затворът няма да ми попречи: така ще мога чрез сегашното страдание да избегна бъдещото.

            Съдиите били потресени.

            В края на краищата някои верни разбрали за станалото и платили глобата вместо него.

            Като се върнал на Света Гора, отците го посрещнали радостни. А той бил крайно недоволен:

            - Не ми провървя, избавих се от земния затвор, но не знам: сега избягах от страданията, а как да не попадна във вечния затвор на ада...

            Сетне отците останали още по-поразени от думите му. Попитали го:

            - Отче, как ти се видя Солун, ти не си ходил там повече от 50 години! Как ти се видяха днешните хора?

            - Отци, какво да ви кажа? Потресен съм! Всички хора, всички тичат към своето спасение... Само аз единствен се оказах нерадив и невнимателен към своя ум...

            Отец Филарет имал огромна любов към Света Богородица. Даже, когато просто чувал някой да произнася името на Всесвятата Богородица, сълзите неволно започвали да се стичат по страните му. Той казвал:

            - Чувствам греховете си и плача, защото не мога да пея на Господа заедно с безплътните ангелската песен на чистите по сърце.

            Старецът Филарет Карулски казвал още:

            - Естествената простота от природно качество много бързо става святост. Веднъж някой прост, но свят човек, като изпитвал нужда и като желаел да се погрижи за друг бедняк, отишъл на брега на морето, където имало храм, посветен на Възнесение Христово. Като прострял ръце, казал: „Света Възнесена, дай ми една рибка за болния”. И ето – в ръцете му скочила риба...

            Впрочем, човек прост и свят, но нямащ разсъждение, може и прелъстен да приеме за свят. Разумният и опитен светия има разсъждение и различава светостта от прелестта. Умът е хариза и дар Божий, както и телесната сила. Заради това ние трябва да го употребяваме така, както желае това Бог, т.е. за наше спасение и освещение...

            Отец Филарет учил за молитвата така:

            - Молитвата не уморява, тя отнема умората.

            - Как така? – недоумявали.

            - Кажи ми – отговарял о. Филарет – какво усеща детето, когато се намира в майчините си обятия? Като станем възрастни, не го разбираме. Само далечният спомен остава у нас през целия ни живот. И как да го разберем? Остава само едно – да станем като деца! Така и с молитвата... Само тогава ще почувстваш Божието присъствие, когато започнеш да се усещаш като малко дете. Ако някой чуе отстрани как се молят такива хора, ще кажат, че се молят като малки деца. А ако някой види движенията, които извършват в този момент, ще каже, че са пощурели. Защото те, подобно на малкото дете, което тича, хваща баща си за дрехата и му казва: „Не знам как, но ти трябва да направиш това и това”.

            Но хората  за които ви говоря, стават в известна степен непригодни за физическа работа. Искаш да попиташ: как така? Те не могат да се потрудят, тялото им се разслабва, крайниците им престават да се огъват. Когато Божията любов се излива на човека в глямо количество, тя го обездвижва...

            Когато старецът Филарет умирал, сълзите течали от очите му като два ручея. Той молел Бога да съхрани пустинниците и монасите на Света Гора: „Боже мой! Съхрани тези ангели на атонската пустиня и покрий всички монаси на Света Гора, това свято място, със Своята любов и разпали тяхното Божествено усърдие!”.

            По молитвите на блажения старец Филарет Карулски Бог да ни помилва и нас!

 

 

            

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 778 Коментар: 0

Светата дружина пострадала в 312 година.

Паметта им се чества на 9 март

 

Севастийският военачалник Агриколай узнал, че в командваните от него полкове има стотници, тайно изповядващи вярата в Христа. Във връзка с това разпоредил следствие и скоро намерил 40 християни, от които Кирион, Кандид и Домн били колкото смели и безстрашни на бойното поле, толкова благочестиви и запознати с Божественото Писание.

В началото Агриколай решил, че по-добро средство са любезността и обещанията за царска милост, но като видял непреклонността на Христовите воини, заповядал да приготвят средства за измъчване... Тогава свети Кирион се приближил до него и му казал: „Не забравяй правдата си! Ти нямаш власт да ни наказваш физически. Длъжен си да докладваш на императора!“. Агриколай стиснал зъби от яд, но бил длъжен да се съобразява със закона.

Дълго престояли воините на небесния Цар, които били същевременно и воини на земния цар, в тъмницата... Накрая в Севастия пристигнал княз Лисий, императорски пълномощник, и поискал от тях отговор. Повели с охрана светите мъченици на съд. По пътя свети Кирион им казал: „Братя мои, нека не се плашим от тираните! Вие помните как Господ ни помагаше сред кървави битки, когато призовавахме името Му. Помните как побеждавахме хиляди врагове, след като ги ограждахме със силата на кръстното знамение. Помните как цялата войска отстъпи в бяг, а ние след топла молитва към Господа останахме по местата си и не само устояхме на щурма на враговете, но напълно ги разгромихме, без сами да получим и най-малка рана. А сега кой се изправя срещу нас? Този, който преди създаването на света е бил смъкнат от небесата в геената... Колко е безсилен той срещу нашия Подвигоположник и Спасител Иисус Христос! Той е безсилен дори срещу една християнска душа, а ние тук сме четиридесет воини на Христа. Затова нека запеем: Боже, чрез Твоето име ме спаси и с Твоята сила ме съди. Боже, чуй молитвата ми, послушай думите на устата ми (Пс. 53:3-4).

Когато светите мъченици застанали в съда, Лисий ласкаво ги погледнал и им казал: „Тези воини заслужават да получат най-важните чинове на воинското съсловие. Императорът ще направи за вас всичко, ако се подчините на волята му и се обърнете към боговете на вашите бащи. В противен случай ще се лишите от всичко“. „Не само воинските чинове, но и телата ни вземи!“ – извикал свети Кандид. Като чул това, князът изпаднал в безумна ярост и заповядал да ги замерят с камъни. Дори сам взел един камък и го запратил към един от мъчениците, като обвинявал служителите в безсилие и безразличие. Но Божията ръка променила посоката на камъка и той наранил лицето на Агриколай, а свети Кирион възкликнал: Нечестивците вадят меч, изопват лъка си, за да повалят бедния и сиромаха, за да прободат ония, които вървят по прав път, мечът им ще се забие в тяхното сърце, и лъковете им ще се пречупят (Пс. 36:14-15).

Смутеният Лисий заповядал да поставят Христовите изповедници в студено езеро, сред леда (тогава било късна есен). От четиридесетте мъже се разколебал само един. Но докато всички останали стояли сред водата и телата им замръзвали, малодушният влязъл в топлата баня, поставена на брега на езерото за изкушение. От внезапната рязка промяна той умрял, като се лишил и от вечния живот. В същия момент мястото му заел един от стражарите, който видял да се спускат върху главите на праведниците 39 венеца и пожелал да получи четиридесетия.

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 815 Коментар: 0

 Слово на Благовещение на Пресвета Богородица  

Архиепископ Серафим Соболев

 

Днес е началото па нашето спасение, днес се открива пазената от векове тайна: Синът Божий става Син па Девица... 
(Из тропара на празника)

 

В тези думи на тропара в чест на днешния велик празник, мои възлюбени в Христа чеда, светата Църква ни разкрива основната истина на християнството - Въплъщението на Бог Слово - като велика тайна, подготвена от Бога преди вековете, за да бъде открита на земята. По същия начин гледа на истината за Въплъщението и св. апостол Павел, казвайки: Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът ( 1 Тим. 3:16).

Какво иска да ни каже светата Църква с дадените слова на празничния Тропар? Тя иска да научи и нас винаги да гледаме на тази основна християнска истина като на велика тайна, непостижима за нашия ум, и поради това да я възприемаме не рационалистично, а чрез вярата.

Някога големият еретик Арий дръзнал да изяснява истината за Въплъщението със своя ум и се получила хулна ерес, защото Арий учел, че Христос не е Бог, а твар. Тази ерес разрушава основите на цялото християнство, защото словото Божие и Църквата чрез устата на своите св. отци свидетелствуват, че нашето изкупление и спасение е могъл да извърши само Бог, Въплътил се от Дева Мария в момента на Благовещението.

Друг голям еретик, Евтихий, също рационалистично искал да обясни истината за Въплъщението и се получила друга хулна ерес - че човешката природа в Христа след Въплъщението била погълната от Божествената и по такъв начин останало само Божественото естество, а човешкото вече не съществувало. Но ако Господ е нямал човешко естество, не би могло да има нито кръстни страдания, нито смърт на Христа, следователно не би могло да се извърши и нашето изкупление, което станало на Кръста.

Както е известно, тези ереси предизвикали големи смутове, кървави гонения срещу християните и дори немалки държавни сътресения.

И в наши дни се появи голям еретик, професорът от руския Богословски институт в Париж прот. Сергий Булгаков. Той също направи опит да изясни тайната на Въплъщението само със своя ум. Като споделя учението на гностиците, той не допуска, че Бог може да влиза в непосредствено съприкосновение с творението и учи, че светът е сътворен не непосредствено от Самия Бог, а посредством някаква "божествена София" (София (гр.) - премъдрост).

Също така и за великата тайна на Въплъщението на Бог Слово о. Сергий Булгаков дръзна да учи, че Синът Божий се е въплътил не непосредствено чрез наитието на Светия Дух над Пречистата Дева Мария, а посредством същата измислена от него "божествена София". Тази своя "София" о. Булгаков, както и неговите единомишленици, нарича с кощунствени за нашата вяра наименования като "четвърта ипостас", "вечна женственост", "велико царствено и женствено същество", което приема почитание от Божията Майка! И те поставят тази "божествена София" дори по-високо от Самата Света Троица, тъй като "София", според о. Булгаков, е субстанция, основа на Божествената Троица!

Да, тази ерес е прекалено абсурдна и има малко последователи. Но макар всички ереси да са били абсурдни, те са разтърсвали светата Църква до самите й основи. И ако сега софийната ерес има малко последователи, то един ден те могат да станат много. Не бива да забравяме, че преди първата ни война с Германия в Руската Църква започнаха големи смутове от имебожническата ерес, която възникна на Атон сред руските монаси и учеше, че Божието име е Сам Бог. Но по своята същност имебожничеството не е нищо друго, освен софиянство, според което Божието име е "София" и следователно, е Самият Бог.

Главното нещастие, произтичащо от всички тези и други ереси, се състои в това, че еретиците, като се започне от Арий, Несторий и Евтихий, се осъждат от Божието правосъдие на вечни мъки в ада и, както свидетелствува светата Църква, изпитват най-тежки адски мъчения.

За да избегнем тази ужасна участ, възлюбени, нека вярваме с вас в истината на Въплъщението като в непостижимо за човешкия ум тайнство, като във велико чудо. Нека вярваме като във велико чудо и в тайнството на Божествената Евхаристия, в което Дух Свети пресъществява хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. Това Тайнство е всецяло основано върху тайнството на Въплъщението на Сина Божий. Ако Господ не бе възприел тяло от утробата на Пречистата Дева Мария, то не би могло да има Тяло и Кръв Христови в св. Евхаристия. В такъв случай не би съществувала и самата Евхаристия.

Нека вярваме като във велико чудо и във всички други Тайнства на Православната Църква. Нека гледаме и на истинския християнски живот, пораждан от тях като на велико чудо. Наистина, нима девството и целомъдрието не са велико чудо?! Не напразно св. Йоан Златоуст, имайки предвид девството, е казал: "Тук трябва да вървиш по разпалени въглени и да не се обгориш, да се опълчиш срещу меч и да не бъдеш наранен" (Св. Иоанн Златоуст. Творенiя. Т, I. Кн. 1. СПб., 1898, с. 317.). А нима да отвърнеш на оскърблението с кротост не е велико чудо?! Ето защо преп. Йоан Касиан в своите дивни творения казва, че кротостта, т.е. кроткият човек, е чудо на чудесата.

Нека вярваме, възлюбени в Христа братя и сестри, във всички чудеса, които са се извършвали, извършват се и ще се извършват в Православната Църква до свършека на света и за които ни говорят Св. Писание, св. отци и жизнеописанията на Божиите угодници.

И нека от угодничество пред научната просвета, която доведе съвременното човечество до подивяване, да не правим това: в едни чудеса да вярваме, а други да отричаме. Ако проявяваме такова двоедушие, то към нас ще се приложат думите на св. ап. Яков. Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко (Иак. 2:10). Тогава вместо истинска вяра у нас ще има само външно благочестие, само фарисейство.

Нека вярваме така, както вярва светата Православна Христова Църква. Нека имаме такава чиста, проста, детска вяра, каквато е имал преп. Серафим Саровски.. Той свято вярвал във всички догмати на нашата Църква и във всичко, за което ни говорят св. отци и свидетелствуват техните жития, изложени в Чети-Минеите. Само такава детска вяра - без колебания и съмнения - ще ни даде чудотворна молитва. Само такава вяра ще разкрие в нас тази благодат на Светия Дух, която живее в нас от момента на Кръщението и която получаваме и в другите Тайнства на светата Църква. Само такава вяра ще ни дарува божествена сила да побеждаваме злото, винаги и неотклонно да изпълняваме всички спасителни Божии заповеди, за да се съединим с Христа и да участвуваме в Неговата Божествена радост и тук, и в Небесното Христово царство.

Пречистата Дева Мария първа повярвала в основната християнска истина, във великата тайна на Въплъщението на Бога от Нея. Затова Тя е нашата първа Учителка в истинската Христова вяра. Но в същото време Тя е и нашата първа Застъпница и Ходатайка пред Божия престол. Нека по Нейните всесилни молитви да се осъществят в нашия живот думите на Божественото Писание: С вяра ходим, а не с виждане (2 Кор. 5:7). По благодат сте спасени чрез вярата (Ефес. 2:8) и Тази е победата, която победи света -нашата вяра (1 Йоан.5:4) Амин.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 773 Коментар: 0

КАК ДА СЕ БОРИМ С ОСЪЖДАНЕТО

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 975 Коментар: 0

         Новата година започна тревожно, като по Писанието: ужасяващи явления, земетресения на места, разимрици и войни...; и морето „се разбунтува и възмути”... с една дума, налице е „началото на болезните”.

         С тревога следим последните новини, обсъждаме ги, ужасяваме се, но не забелязваме как чуждата беда и болка стават част от глобално шоу. Темата за апокалипсиса отдавна е станала търсен бренд в развлекателната индустрия, нещо съвсем различно от истинското съдържание на тази важна дума. Та нали думата „апокалипсис” се превежда като „откровение” – то е онова, което е открито от Бога за наше вразумление, за да бодърствуваме, като помним истинската цел на земния живот: достигане на единство с Бога.

         Днес понятието апокалипсис упорито се асоциира със страшни, катастрофални събития от световен мащаб. Всички знаем за външните признаци на приближаването на вселенската катастрофа. Много говорим за тях, обсъждаме ги. Но има и други, къде по-важни, съкровени признаци. Господ говори, че в последните времена „по причина на умножаването на беззаконията в мнозина ще охладнее любовта”. А апостол Павел добавя – точно за нас, - че хората ще бъдат самолюбиви, сребролюбиви, горделиви, надменни, злоречиви, непокорни на родители, неблагодарни, нечестиви. Ето на какво трябва да обръщаме внимание, ето от какво трябва да се страхуваме повече, отколкото от земетресения, цунами и радиация. Живеем в епоха на глобално изменение на климата. Говоря не за времето – нека с това се занимават метеоролозите. Става дума за катастрофалното изменение на човешката природа. Някой ще възрази, че от времената на грехопадението нищо не се е изменило нито в човека, нито в човечеството като цяло. Но това, уви, не е така. Иначе не би имало Вселенски потоп и гибел на Содом и Гомора – тези горчиви примери на масова и катастрофална деградация с всички произтичащи последствия. Природата на човека и обществото като цяло е „лесно преклонима (склонна) към греха”, по думите на светите отци и в наше време това е особено очевидно. Същински апокалипсис тихо и незабелязано става в нашите сърца, само мащабът му не е достигнал онази критична точка, когато стихиите, разпалени, ще се разрушат и земята и всичките дела на нея ще изгорят. Христовият Дух си отива от нашия живот, а се въдворява другият, страшен, сатанински дух на користта, прагматизма, разпуснатостта, равнодушието и безграничното самолюбие.

         Не вярвате? Ето живи прпимери:

         Той не може да върви нормално, придвижва се, едва ситнейки, много бавно, понякога се спира и не може да се мръдне от мястото. Стои, тъпчейки от крак на крак, сякаш съвземайки се духом. Мълчалив, съсредоточен човек. Няколко пъти му предложих помощ, но той учтиво отказа. Вижда се колко е важно за него това лично преодоляване. Той идва в храма във всякакво време: лятото в горещината, когато се разтопява асфалта и есента в непрекъсната киша, зимата в поледица (особено опасна в неговото положение) и пролетта в разкаляните пътища. Но той върви и върви в храма, сякаш възхождайки на своята незрима Голгота. И едва скоро научих неговата история. Разбран, работещ мъж, грижовен баща и верен съпруг, той до неотдавна водел напрегнат пълноценен живот, но заболял. Нещо се случило със ставите му, така че сега едва може да се придвижва. А по-нататък се случило онова, за което даже в нашето бездушно време е трудно да се повярва. Изписали го от болницата. Жена му и тъщата го изгонили от дома – просто така, за нищо, защото се разболял и станал бреме. Не се съдил с тях. Поискал да потърпи заради Христа, да понесе своя кръст. Тъщата и жена му възпитават 11-годишния му син така, че той се срамува от баща си. А той понася всичко смирено и просто, никого не осъжда, като казва, че синът му като поотрасне, може би ще започне да мисли иначе. Приютил го беден съсед в олющената си паянтова къща с пробити покриви и разсъхнала дограма. Съвсем наблизо в обградената с каменна ограда крепост останала жената, която го изоставила и онези, които той и до сега по изключителното си незлобие продължава да счита за роднини. Понякога няма какво да яде. Тогава наблюдателни и състрадателни бабки събират за него - пакетче масло, булгур, консерви и хляб – каквото се случи. И той искрено се радва на това, от сърце благодари на Бога и на бабите...

         И друга история, също от неотдавнашните. Приближи се към мене жена, цялата в сълзи. Слушах я и ми се струваше, че съм попаднал в някакъв кошмарен сън. Тази жена е съпруга на състоятелен господин. Те проживели в законен брак немалко години, но се оказало, че жената е раково болна и лечението ще струва немалко средства. Тогава мъжът отишъл при лекаря и изяснил какви са шансовете за оздравяване. Лекарят честно признал, че са незначителни, защото болестта е неглижирана. Тогава мъжът казал на жена си: „Скъпа, прости, но не мога да се охарча за тебе – не е рентабилно. Разбери: шансовете да се оправиш са много малко, а аз ще загубя всичко”. Като разказваше, жената ридаеше захласвайки се и аз не намирах думи да я утеша. Само разбирах, че апокалипсисът вече настъпва. Тук и сега.

         Може би някой ще каже: така е било винаги! Да, винаги е имало в света и подлост, и равнодушие, и корист. Но ако използваме актуална терминология: „нивото на радиация” беше друго. Не критично. А сега то вече не е „пределно допустимо”, а „смъртоносно опасно”. Ние така се страхуваме от радиацията, толкова говорим за нея, особено сега, но не забелязваме, че концентрацията на „частици на греха” във въздуха отдавна превишава допустимите норми. Не чувстваме опасност, защото сме престанали да чуваме гласа на собствената си съвест, този „брояч на Гайгер”, грижливо вложен от Бога в душата на всеки човек. Така става, защото съвестта постоянно и съзнателно бива потъпквана, престава да бъде чувана, заглушава се от навика на греха и беззаконния живот. Страхуваме се от всевъзможни катастрофи, но Господ казва: „Не бойте се от убиващите тялото”. Страданията и даже смъртта могат да станат горнило за добрата душа, така че тя, подобно на очистено злато, да достигне Царството Божие. Но когато е загубен Духът Христов, когато душата е оголена от благодатта – тогава тя още тук, на земята, живее в преддверието на вечната смърт и трябва сърцето да е станало така безчувствено, за да не го почувства човек. В това е и главната беда, предвестието на апокалипсиса – в нашето безчувствие. В загубата на разбиране на това кое е добро и благо. В самозабравеното упоение на страстите, в търсенето на наслаждения, комфорт, доволство и успех, на всяка цена, въпреки духовните и нравствени норми. В тоталната потребност на греха, в страстната зависимост.

         Въобще зависимостта в наше време не е тясно психиатричен термин, а диагноза на обществото, не че е загубило вярата, а се е отрекло от нейните сили с начина си на живот, със загубата на традициите и нравствените норми. Вярват сега почти всички, но тази вяра е замъглена, към нищо не задължаваща, вяра „за всеки случай”. И най-печалното е, че тази вяра не само не противостои на множеството зависимости, но даже се приспособява към тях така, че да не е нужно човек нищо да променя в своя живот. Така възникват безкрайно множество „страстни” вери: вери, съдействащи на бизнеса, лъстящи похотта, властолюбието, самолюбието и гордостта... Освен зависимостите, очевидно губителни и социално опасни, такива като алкохолизма, наркоманията, лихварството, има зависимости по-малко маргинални, ако може така да се изразим, но затова пък не по-малко опасни, както за самия човек, така и за обществото. Това е все същият блуд, който се разпространява със страшна погубваща скорост. Казвам „погубваща” съвсем не метафорично. Колко семейства се разрушават, оставяйки децата ако не кръгли, то полусираци, осакатявайки техните души, формирайки още от детство болна, изкривена представа за семейството, за отношенията между мъжа и жената. Младежта, не знаейки предели, развращава, осакатява в някакво изтъпление собствените си души, без да разбира, че след време ще се наложи да пожъне горчивите плодове на собственото си безумие. Защото „възмездието на греха е смъртта”, разложението на душата, и да измени действието на този закон може само дълбокото и искрено покаяние. А такова покаяние човек сам трябва да достигне. Има зависимости, които от гледна точка на съвременния свят решително се считат за добродетели, но от гледна точка на православната вяра са не по-малко погубващи и опасни за душата, отколкото „грубите” страсти. И именно със своята различаемост за добро тези страсти и зависимости са и опасни. Опасността им е в това, че те погубват душата, лишават я от духовен живот, отвличат я от Бога, ако може така да се каже, по-незабелязано. Към тези „незабележими” страсти могат да се отнесат страстта към успех, благополучие, когато човек за главно в своя живот поставя достигане на статуса в обществото, кариерен ръст, охолство и успех. Всички тези страсти, наричани понякога „здрава амбициозност”, всъщност отклоняват човека от разбирането за истинската цел, те стават ценност на човешкия живот, правят го роб на една от най-опасните страсти – гордостта – и нейните производни: самолюбие и честолюбие. Най-„успешният” човек може да бъде в същото време духовен мъртвец в пълния смисъл, именно в сила на ослеплението от собствената си благполучност и самодостатъчност; той може да загине за Царството Божие, през целия си живот прослужвайки на собствената си самост. Такъв човек често става неспособен да види своя грях, да се покае за него – а това е и верният признак на духовната смърт.

         Приведох примери на поразително бездушие в отношението между близки хора. Но има и противоположна, „душевна” страст, която погубва милиони хора, незабелязано за тях самите. Говоря за „грижите житейски”, с които абсолютното мнозинство кръстени хора оправдават отсъствието на съзнателен християнски живот.

         Господ казва: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи” (Лук. 21:34). Но ето какво става: Христос приравнява онези дела като „грижите житейски”, които ни се струват естествени и добри, към смъртните грехове на чревоугодието и пиянството. Защо? Защото в безкрайните житейски грижи на човека му е по-лесно от всичко да забрави за Бога, за душата и даже за съвестта, прикривайки и най-срамните грехове: хищничество, измама, кражба, корист, безбожие – с „благите” грижи за своето семейство и за своите близки. Ето в това се състои главната опасност от тази „тиха страст”. В това, че тя погубва душата незабелязано, но несъмнено. На жалкия пияница или на лакомника му е по-лесно да осъзнае своя грях, да се покае за него, отколкото на „грижовния къщовник”, който оправдава и най-страшните грехове с „високите цели”. Спомнете си филма „Кръстникът” – там всичко е било изначално построено на тази „добра” идея на семействеността. Страшно е да се каже, но и семейството, и житейските грижи могат да станат идол, повличащ човека в погибел. Ето защо Господ казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37).

Любовта към семейството, грижите за него, труда и кариерата, печеленето на пари – всичко това е добро и правилно, но само, ако човек не забравя за главното си призвание – да живее в съгласие с Бога. Ако всички свои мисли, думи и постъпки добрият семеен човек сверява не с мнението на този болен свят, а със закона Божий. Това е единственото основание за пълноценен, радостен, здрав и свободен живот. В Писанието се казва: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). Ето я формулата на истинската свобода, която трябва да бъде начертана в нашите сърца, така че в целия си многосложен живот ние, преди всичко, да се грижим за това да останем причастници на Духа Христов, да постъпваме по християнски. И макар такова поведение, такъв начин на живот може и да противоречи на приетите в съвременното общество норми и даже и да добавя проблеми в живота на човека, но в крайната равносметка самият човек ще остане с най-висша полза – полза от истинската, висша свобода, свободата от съпричастността на Божията правда, красота и любов. И това съвсем не са абстрактни понятия, а висша реалност, по отношение на която и строим целия си живот.

Когато се случи катастрофа, в обществото започват всевъзможни проверки, мониторинги, тестване... Хората се стремят да се обезопасяват, да предотвратят бедата. И това е напълно естествено. Но защо тогава игнорираме съвета на Този, Който знае как всъщност да избегнем всички тези бедствия?

„Бъдете бодри и се молете” – казва Господ. Да бодърстваш означава да не дадеш на себе си да те прелъсти духът на времето, да живееш по закона Божий, да мислиш, да говориш и да постъпваш с трепетното съзнание за Неговото присъствие.

И да се молим трябва не само прочитайки положеното количество думи, а с живо сърце, с болка, надежда и вяра, обръщайки се към живия всемогъщ Бог.

Тревожни новини пристигат от Страната на изгряващото слънце. И как да не си спомним, че Фукушима се превежда от японски като Остров на щастието. И може би, страшната трагедия от последните седмици е още едно напомняне за всички нас, които живеем на земята, че щастие без вяра е като дом, построен върху пясък. Че технологическият рай може лесно да се превърне в техногенен ад. Просто защото висшето щастие е съгласието с Бога и Царството Му, което е вътре в нас. Нужно е само да го намерим.

>> Пълният текст <<