РАЗМИСЪЛ ЧЕТВЪРТИ. СТРАХ ОТ БЕСОВЕТЕ И ИГРА С БЕСОВЕТЕ
Изтокът се страхува от демоните; Западът си играе с демоните. Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение. Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната. Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден. Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра. Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците. Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11). Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите. Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над. Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток. От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад. И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и над Запада.

Уморихме се от мнимите хора. От онези, които се самоизтъкват, макар и „смирено“. От онези, зад чиято усмивка се крият зъби, наточени за осъждане и „свещени“ битки.

От всички онези, които използват Църквата, за да си създадат някакъв духовен имидж, който да им даде усещането за сила, което не са имали в света. От онези, които се опитват да покрият своята агресивност с одеждите на зилота и „бореца“ за Православие. Помисляли ли сте, че много пъти правим точно това, което казва св. Йоан Лествичник – „обличаме своите пороци в добродетели“? Защото, когато агресивността влезе в религията, тя нарича себе си „божествена ревност“, а когато е по стадионите и тротоарите – се нарича хулиганство. Така утвърждаваш своята страст и оправдаваш своя патологичен нарцисизъм.

Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който се е смирил, ипитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен, и е възкръснал в любовта.

Църквата принадлежи на смирените в този свят, на тези, които не търсят властта и силата. Принадлежи на екзистенциално ранените, душевно дрипавите, на онези, които са стигнали до дъното на своята лична самота и страдание и са почувствали цялостното оголване на своето битие.

Изморихме се и много пъти приведохме глава, плакахме и скърбяхме заради изкривяването и изопачаването на църковния етос и на християнското мислене, което се е хванало за външната обвивка на преданието и губи, екзистенциално оглушително, същността на християнския живот. Скърбяхме за страшното блудстване с думите, понятията и най-важните черти на православния християнски етос.

Изморихме се от всички онези, които представят своите страсти и пороци като добродетели. Които живеят живота си в Христос с цел и корист, без любов, обич и свобода, очаквайки винаги да получат нещо, да спечелят, да имат лична изгода. От онова незряло и егоцентрично чувство, че винаги някой тие длъжен; че винаги другият ти е задължен. И никога ти. Винаги някой друг, който навярно няма и име. Ей така, за да обслужва нашите нужди, без да има връзка с нас.

Християнското сърце не брои какво дава и какво взема, а обича, без да очаква. Не е християнска онази душа, която, замаяна от своята добродетелност и религиозна оправданост, се чувства нарцистично съвършена и самооправдана. Християнинът не е оправдан, а спасен поради любов. Неговото спасение е плод на любов, а не на постижения. Усещане и опит, че Някой го обича силно, ако ще да е в тежното си състояние, ако ще да е безсилен, грозен, изтерзан и неуспял. Надеждата на християнина не е в неговото „аз“, а в неговия Бог. Както казва архим. Варнава Янку: „Единствената ти добродетел е Божията любов“.

Раят не е завоевание, а дар. Той е плод от връзка, а не постигане на добри и високи религиозни резултати. Не се спасявам, понеже направих нещо важно, а понеже обикнах Някого и Някой ме обикна. Спасява ме любовта, а не моите религиозни успехи. Ако правя нещо, ако се подвизавам, това е така, защото искам да обикна Бога. Не да Го завоювам, а да Го закопнея. Този копнеж ще ме съди. Тази жажда и глад ще определят моето вечно насищане.

Колкото и да заявяваш, че си Божи човек, няма да станеш такъв, ако радостта и мирът не залеят самата твоя същност. Може да постим колкото искаме, може да правим колкото всенощни бдения и молитви искаме, може да имаме за старец най-известният духовник в Православието, може да си направим колкото снимки искаме със старци и преподобни – но благодатта няма да дойде, когато и както ние искаме. Със сигурност няма да дойде, докато ние под предлога за духовност градим образа на своя себеидол, своя егоистичен религиозен имидж. И всичко това – с цел да постигнем религиозни успехи и завоевания. Ей така, за да почувстваме, че сме постигнали нещо и че най-накрая сме някои.

Благодатта не може да бъде изнедуна или откупена, тя се дарява и излива любящо върху смирените, незабележимите, ранените и обърнатите с любов към Бога. Върху онези, които са се съблекли и разоръжили от всички илюзии на света, от всички сили и власти, от всички идоли, дори от собственото си „аз“.

Затова, ако си духовен човек, не го декларираш, не крещиш, за да убедиш другите в това. Ако си такъв, ако Божият Дух живее в теб и Христос крепи твоето съществуване, това ще стане явно за всички, без ти да говориш. Без думи и декларации. То е като ароматът, който не прави нищо. Не говори, но ухае невероятно и никой не може да го подмине, без да му се удиви. Това е опит, преживяване и усещане за Божието присъствие в нашия живот, което подбужда другите да кажат: „Да, наистина тук е Божието присъствие. Той е Божий човек“ – не защото го казва и кмрещи, че е такъв, а защото ние го чувстваме и живеем. Това е преживяване, което превъзхожда думите, това е Бог, Който се явява в сърцата по неизказан начин.

            Едно време служех в черквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм, това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тези монаси, които бяха духовна сила и факели на Грузия в продължение на шестнайсет века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах-Абас са превръщали в пустини цели области на Грузия за това, че народът се е отказал да премине към мюсюлманство. В Илори Господ ми даде да видя живи подвижници на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

            По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са били погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

            Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях не са се съхранили надписите – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът-християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратата на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение на гроба.

            Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището през нощта на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, залята от лунна светлина е като скала от бял камък. Странно чувство: струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

            Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

            Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме; минавайки покрай някои от тях чувствам, че тук лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границата на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам своята духовна загуба: сега разбирам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове: не минавайте равнодушно покрай гробовете, кажете макар и само две думи: „Помени, Господи!”, „Упокой, Господи!”. Това ще бъде милост за покойния, като да протегнете чаша със студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите да бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

            И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, кито си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам този гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори заради това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове: научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

            Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

            И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях, като с живи. Не чакам отговор, по-право, съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че ако даже моите думи не стигнат до тях, то и една макар сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно: ще я чуят мъртвите.