Вашата кошница е празна !
Ето, за мнозина от нас измина вече една седмица, откак се примирихме с Бога и вървим по пътя на новия богоугоден живот. Предполагам, че за вас вече е ясно, че повече от времето на трудовете ни в делото на спасението преминава в борба с греха. Така и трябва да бъде. Сатаната, от чиято власт се освободихме, не губейки надежда отново да ни плени, залага мрежите си. И страстите, от които решихме да се откажем и се отказваме, но които не са умрели, и дори не са твърде обезсилени, отново въстават с по-голяма или по-малка сила и искат удовлетворение. Тия нападки от едната и от другата страна се стремят да ни сразят и се усещат. И понеже трябва да бъдат отблъсквани, ни принуждават към борба. Такъв е законът на живота в Иисуса Христа. Всеки християнин, който търси спасение, трябва да премине три степени, а именно: да се покае, да се обърне към Бога, а след това чрез борба със страстите да влезе в областта на чистотата. Покаянието е изходната точка, чистотата - целта. Борбата със страстите изпълва цялото пространство между тези две точки. Ние вече започнахме и сега, по неизбежния закон, сме в борба.
Нека бъдем бодри и да укрепва сърцето ни! Свети апостол Павел казва: облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни (Еф. 6:11). Сатаната напада върху всяка част на нашето естество, всяка от тях е сразявана от своя страст и свой грях. И поради това, в борбата със сатаната, всяка част на нашето естество трябва да бъде съответно защитена.
Вие знаете от какви части се състои човешкото тяло, какви нападения търпят те и как трябва да се защитават. Животът в човешкото тяло се поддържа от съгласуваните действия на различните негови части. Удовлетворяването на потребностите на тялото е закон на естеството. Но при него идва страстта, то губи мярката и начина на живот и се явява грехът.
Нашето тяло трябва да бъде хранено. Органите на храненето са устата, гърлото и стомахът. Страстите, които нападат върху тая част, са: лакомията и пиянството. Средствата за защита на тая част са: въздържание и пост.
Нашето тяло осезава. Органите на сетивността са нервите със сетивата. Страстите, които нападат върху тая част, са много. Всяко сетиво има свое изкушение: окото - свое, ухото - свое, вкусът - свое. Обща за всички е страстта към приятно раздразване на сетивата, или към чувствените удоволствия. Според свети отци, тази част трябва да се защити с т. н. опазване на сетивата, особено на зрението и слуха, от всички съблазнителни впечатления, преди всичко чрез уединяване и избягване на срещи със съблазнителни предмети, порочни лица и места.
Тялото притежава движение. Органите на тази дейност са мускулите с ръцете и нозете. Страстите, които нападат върху тая част, са, от една страна, леността и сънливостта, а, от друга - лекомислие, прекалена подвижност, страст към игрите и забавленията, неприличните танци, кавгите и побоищата. Средствата, с които трябва да се защитава тази част, са труд, поклони в определено време на деня, чинна правилност на движенията.
Тялото има език - орган на говора. Страстите, които го нападат, са: празнословие, сквернословие, осъждане, безсмислени спорове, кощунство. Средството, с което трябва да го защитим, е благоразумното мълчание.
Такова е нашето тяло, такива са неговите страсти и такива са средствата против тях. Съвкупността от тези средства се нарича от светите отци телесни подвизи. Така ние трябва да вземем нашето тяло в ръце и да го обучаваме на порядъчен живот. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).
Да преминем към душата. Тук на първо място са въображението с паметта - душевен магазин с указател за неговите съкровища. Страстите, които смущават тая способност, са: мечтателност, разсеяност или разпиляване на ума, фантазьорство - разпалвани чрез четене на безнравствени романи и празни разговори. Средството против тях е вниманието, или трезвостта и бодростта на духа.
След въображението следва разсъдъкът с разума, чиято работа е да разпознават всичко. Враговете, които действат върху тях неблагоприятно, са: празното любопитство, безогледното съмнение, гордостта, доверие само в себе си, немотивирана упоритост в мнението, липса на убеждения. Средствата за тяхна защита са: четене на Словото Божие и творенията на светите отци, разговори с опитни хора в духовния живот, собствено разсъждение в послушание на гласа на светата Църква.
Наред с разсъдъка стои волята - деятелната способност на желанията и начинанията. Страстите, които я измъчват, са: суетно многогрижие, груб егоизъм, своенравие, неподчинение, дързост и волност. Средство против тях е всестранното и разумно послушание, подчинение на законния ред - житейски, граждански, църковен и на този, посочен от духовния отец.
По-нататък в тоя ред стои вкусът - способност към естетически удоволствия. Страстите, които го овладяват, са: увлечение в модност, страст към контене, страст към увеселения, балове и танци. Средствата за негова защита са: сериозна музика, живопис, духовно пение, иконопис, посещение на музеи и храмове, които представляват пълно удовлетворение на потребностите на неразвратения вкус.
Такава е душата, такива са нейните страсти, такива са и средствата против тях. Съвкупността от тия средства съставлява кръга на душевните подвизи, чрез които ние прославяме Бога и в душите си (1 Кор. 6:20), спасяваме душите си чрез вяра (Евр. 10:39) и ги очистваме (1 Петр. 1:22).
Накрая, по-горе от душата е духът - сила, насочена към Бога и духовните неща. Враговете тук са: неверие, забравяне на Бога, безстрашие, изгаряне на съвестта, омраза към духовните неща, отчаяние. Средствата против тях са: вяра и предана любов към Бога, оживени от надежда и подтикващи към истински духовен живот, непрестанно насочване на ума и сърцето към Бога в топла и сърдечна молитва.
Накратко ще изброя средствата за нашия духовен живот, а именно: вяра, молитва, посещаване на светия храм и на светите служби, всестранно послушание, четене на Словото Божие и творенията на светите отци, разговори с опитни хора и богомислие, трезво внимание към себе си, физически труд, поклони, молитвено уединяване, опазване на сетивата, мълчание, въздържание, пост.
Същите средства, не буквално, а по дух, посочва и свети апостол Павел, когато писал на християните в град Ефес да се облекат във всеоръжието Божие, изброявайки ги поотделно: И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово; с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време (Еф. 6:14-18).
Така - и апостолските наставления, и разглеждането на частите на нашето естество ни сочат всички изброени средства като необходимо условие за успеха на нашия духовен живот. Иначе те се наричат подвизи и са телесни, душевни и духовни. Вие знаете, че всички богоугодни мъже и жени, които са търсели спасение, са преминали тези подвизи неотклонно. И понеже са ги преминали, те са побеждавали страстите, ставали са чисти и са се спасявали. Ако искаме да постигнем успехи в духовния живот, нека и ние да започнем да се подвизаваме с добри подвизи. Всеки подвиг е ограничаване на противоположната му страст, а всичко заедно - ограничаване на всички страсти, чрез което те са като в обсада и отчасти се изтощават от глад, а най-вече направо се поразяват от противодействието. Нека бъдем постоянни, твърди и неотстъпчиви и скоро ще постигнем успех. Не бива да гледаме ония, които отбягват подвизите, считайки това за дело на произвол. Между такива не ще открием победители. Защото, бягайки от тях, какво вършат те? Предоставят сами себе си от всички страни на вражеските удари. Те приличат на войници, които, без оръжие, съблечени и боси се движат в пленническия лагер. Враговете ги бият където и с каквото им попадне, отвсякъде им причиняват рани и ги убиват. Не, онзи, който желае да напредне в духовния живот, трябва без отлагане да се снабди с изброените духовни средства без изключение. Защото, ако изоставим макар само един подвиг, ние разкриваме някаква част от душата, враговете (страстите) се устремяват към това незащитено място, като в пробив на градска стена, и ще извършат опустошение, поради жестокостта на воюващия. Ако не посещаваме свети храм, ако нарушим телесния и духовен пост, ако дадем свобода на очите и слуха - каква вреда бихме си причинили! Бихме получили такова поражение, че после да не можем да се оправим. А на пръв поглед това изглежда дреболия.
Да се облечем във всеоръжието Божие, т.е. да преминем всички подвизи - но това е твърде трудно, ще помисли някой. Наистина, трудно е, но трудът ще бъде възнаграден. Ако не искаме да попаднем в плен на страстите, или да бъдем съвсем победени и убити от тях, трябва да притежаваме средства да ги отбиваме и побеждаваме и да предпазваме себе си. И ето кое тук е утешително: колкото по-търпеливо и неотстъпно някой носи тези духовни оръжия - подвизите, - толкова те стават по-леки и извършването им по-свободно. Колкото по-настойчиво и неуморно действаме с тях, толкова по-малко се уморяваме, подвигът става все по-лек и по-лек, а накрая става и съвсем незабележим по трудност, макар в същото време по сила и действеност да достига до неочакван размер. Да вземем посещението на светия храм. Отначало това може да е трудно. Но после, колкото по-често отиваме в храма, толкова по-леко става отиването там и по-приятно. А накрая, присъствието ни в него става толкова приятно, че не ни се иска да излезем от него, а когато излезем, чувстваме в себе си голяма духовна сила. Така и всеки друг духовен подвиг от многократното му повтаряне дотолкова се сродява с нас, че от него чувстваме не тежест, а голяма лекота в духовното дело и борбата със страстите и пороците. Тежест се чувства, когато някой е възпрепятстван да извърши своя духовен подвиг, към който е привикнал и в който винаги е намирал духовна подкрепа.
И така, да не се отказваме, а да принудим себе си да преминем по възможност всичко предписано. Бог ще ни помогне. Трябва само да започнем и да продължим неотстъпно. Ето сега е пост - най-благоприятно време за духовни подвизи. Който е постил правилно, е употребил на дело всички духовни средства, а който още ще пости, ще ги употреби. Остава само да вложим още малко усилие - като сме започнали, да не се отделяме от тях. С Божия помощ те така ще ни харесат, че никога не ще пожелаем да се разделим с тях. Колкото повече се привързваме към духовните подвизи, те все повече и повече стават наша потребност, хранят ни и ни услаждат. Те не се противни на нашата природа, а са сродни с нея в нейния чист вид: това гарантира и успеха да ги овладеем.
Господи, помогни ни да почувстваме всички опитно тяхната спасителност! Тогава не ще има сила, която да ни отклони от тях. Амин.
Гордостта е корен и начало на всички грехове. “Всичките най-велики бедствия, говори св. Йоан Златоуст, които са притискали цялата вселена, са произлезли от гордостта”. И всички злини и ужаси, които има още да дойдат над грешната земя, и които вече имат прелюдията си в съвременната ни Втора световна война, ще произлязат пак от гордостта. Всяко падение, по свидетелството на св. Отци, е предшествувано от гордост. И Словото Божие ясно говори: “Пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост” (Притч. 16:18). И нашият благочестив православен народ знае това и е стъкмил в библейски дух поговорката: “Който високо хвърчи, той ниско пада”. Наказанието на горделивеца е неговото падение.
Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина и да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Това особено ясно се вижда от следния пример.
През IХ век в Едеса заемал епископския престол големият Божий угодник св. Теодор. Наблизо до града се подвизавал по това време дивен стълпник, на име Теодосий. Той бил човек духовен и за високите си монашески подвизи бил надарен от Бога с дара на прозорливостта. Едеският епископ често идвал при стълпника, за да води с него духовни разговори. Веднъж св. Теодор го запитал:
– Колко години вече стоиш на тоя стълп? Разкажи ми заради Бога цялото си житие!
А старецът, като въздъхнал издълбоко, заплакал и рекъл:
– Понеже ме заставяш, владико, в името Господне, всичко ще ти разкажа. Но ти до смъртта ми никому не разказвай това, което ще ти открия.
Аз се отрекох от света заедно с моя по-стар брат Йоан още в юношеството си. Три години поживяхме ние в един монастир. Там се разпали у нас желание за пустиннически живот, и ние, след като взехме благословение от нашия духовен отец, се усамотихме в пустинята, която е край Вавилон. Там намерихме две пещери, далеч една от друга, и в тях се поселихме, като безмълствувахме и се молехме поотделно. За храна ни служеха пустинните билки и плодове. В събота и неделя се събирахме на общо пеене и молитва, след което пак се разделяхме, за да се предаде всеки от нас на молитва и богомислие. Срещнехме ли се случайно из пустинята, ние изменяхме посоката си, за да не се събираме. Ангел Господен идваше често при всеки един от нас, за да ни утешава.
Един ден като ходех из пустинята, молейки се и търсейки храна, съзрях отдалече брат си. Той вървеше спокойно, но изведнъж застана, вгледа се в земята уплашено, постоя малко, после се огради с кръстното знамение, прескочи мястото, което беше пред него, като че прескачаше някаква примка и побягна в пещерата си. Аз се удивих както на големия скок, така и на бързия бяг на моя брат и отидох до онова място, за да видя, какво зло е съгледал брат ми, та тъй побягна. Когато дойдох, видях грамада изсипано злато. Направих молитва, снех мантията си, събрах в нея изсипаното злато и едва успях да го донеса до моята пещера. На брата си нищо не казах. Подир това отидох в града и купих голяма къща с хубави стаи и чиста вода, изградих църква, устроих монастир и събрах 40 монаси. Създадох странноприемница и болница, дето да бъдат прибирани странници и болни, купих ниви и имоти и, като уредих всичко, намерих и един мъж добър за управител, когото и поставих като игумен на монастира. Оставаха още две хиляди жълтици. Хилядата връчих на игумена за монастирските нужди, а другата хиляда раздадох на бедните, като не задържах за себе си ни една жълтица. След това се сбогувах с игумена и братята и се върнах пак в пустинята да потърся брат си. Като вървях из пустинята промъкна се високоумие в съзнанието ми. Аз почнах с гордост да мисля, че моят брат не можа да устрои никакво добро с намереното злато, а аз, виж, какво велико и благородно дело извърших! Така като си размишлявах, приближих се до онова място дето брат ми живееше. А високоумните помисли все повече и повече ме овладяваха. И в самомнението си аз реших, че съм по-добър от моя брат. Но ето, че се появи пред мен Ангелът, който ме посещаваше преди. Като ме изгледа със строги очи, той гневно ми рече:
– Защо високоумствуваш и с горди помисли се превъзнасяш пред своя брат? Истина ти казвам, че целият твой труд през това време – и съзиждането на църквата, и устройването на монастира, и всичко що си направил, не може да се сравни с оня скок
на твоя брат, с който той прескочи грамадата намерено злато. Защото с него той прескочи не златото, а оная велика пропаст, която дели богаташа от бедния Лазар. Той литна с леки криле, и него го чака лоното Авраамово... Прочее, няма никакво съмнение, че по-добър пред Бога е твоят брат. Ти няма да достигнеш неговото съвършенство, макар че в гордостта си се мислиш за по-съвършен. Затова, докато си жив, няма да видиш и лицето му, нито мене ще видиш вече, докато не умилостивиш Бога с много сълзи.
Като каза това, Ангелът се изгуби от очите ми. Аз се затекох към пещерата на моя брат, но не го намерих там. Тогава нададох вик и почнах да плача и ридая горко, докато сила не остана в мене от плач. Седем дена прекарах в такова ридание и ето най-сетне чух гласа на Ангела, който ми говореше отдалече:
– Ти трябва да идеш край град Едеса и там да се възкачиш на стълп и да живееш в покаяние, докато се умилостиви над тебе Бог.
И аз излязох из пустинята с плач, дойдох тук, качих се на този стълп и 49 години прекарах на него, борейки се с многото свои помисли, които като тъмен облак се бяха надвесили над мене. Някаква неутешима скръб изпълваше сърцето ми. В петдесетата година една събота вечер късно, сладка светлина изгря в сърцето ми и разгони облака на помислите. Аз прекарах цялата нощ без сън, молейки се с умилено сърце и оросявайки се с утешителни сълзи. В неделя сутринта, към третия час, както си пеех полагащите се за този час псалми, внезапно застана пред мене светият Ангел и ми каза:
– Мир на тебе и спасение!
Аз усетих утеха в сърцето си, паднах на земята и със сълзи рекох:
– Защо ме отхвърли от лицето си? Защо ме отдели от брата ми? Ето, досега лежа, страдайки от много беди.
Ангелът ме хвана за ръката, изправи ме и ми каза:
– Отстъпих от тебе заради твоето високоумие, задето унижи в съзнанието си своя брат. Но аз съвсем не те напусках, защото през цялото време невидимо бях с тебе и те пазех, както Бог ми бе заповядал. Сега като се смири напълно, Бог си спомни за тебе и ме прати да пребъдвам наяве с тебе и тук и в бъдещия век. Ето Бог ти дава благодатта на прозорливостта... Твоят брат е жив и се моли винаги за тебе, но ти ще го видиш в безсмъртния живот.
Едеският епископ, като чул всичко това, прославил Бога, Който мъдро избавя рабите си от всеки грях.
От този достоверен пример, почерпан из живота на светците, се вижда, колко пагубна е гордостта. Тя туря край на духовния живот. Тя пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Гордостта отнема благодатта и от ония, които са я получили. Гордостта е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също
сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири, защото гордият нищо не приема от себеподобните човеци. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на най-любимия близък човек и пр. Разбира се, че тия велики лекарства не действуват, така да се каже, магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. В края на краищата зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използува. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако съзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом. Блазе на онези, които в злощастията в живота съзират Божията милост за себе си. Тях Бог скоро ще изцери. Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!...
Ставрофорен иконом ПАВЕЛ ГЪРБОВ
от Руси Ст. Русев
ДО СВЕЩЕНИК КАРАН ЗА СВЕТОВНАТА КРИЗА
Питаш ме, човече Божи, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя?
Кой съм аз, та да питаш мен за такава голяма тайна? Св. Григорий Богослов казва: „Говори, когато имаш нещо по-добро от мълчанието". И макар да смятам, че сега мълчанието е по-добро от всяка реч, все пак от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос.
Думата „криза" е гръцка и означава „съд". В Светото Писание тя се използва многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестивците не ще устоят на съда (Пс.1:5). На друго място пак: Милост и съд ще възпявам (Пс.100:1). Мъдрият Соломон казва, че съдът на всеки е от Господа (Притч. 29:26).9 Сам Спасителят казва: Отец .... целия съд предаде на Сина и малко по-нататък продължава: Сега е съд на този свят (Йоан 5:22; 12:31). И апостол Петър пише: Защото време е да почне съдът от Божия дом (1 Петр. 4:17).
Замени думата „съд" с думата „криза" и чети: „Затова нечестивците не ще устоят при криза. - Милост и криза ще възпявам. - От Господа е кризата на всеки. - Отец цялата криза предаде на Сина. - Сега е криза на този свят. - Защото време е да почне кризата от Божия дом."
До неотдавна европейските народи употребяваха думата „съд" вместо „криза", когато ги сполиташе някаква неволя. Сега старата дума е заменена с нова и разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: „съд Божи!"; когато имаше наводнение - „съд Божи!" Когато започваше война или мор - „съд Божи!"; имаше ли земетресение или градушка, гъсеници и мишки ли нападнеха нивите или се случеше някоя друга беда - отново и винаги „съд Божи!" А това означава: криза, предизвикана от засушаване, от наводнение, от войни, епидемии и т.н. И на сегашната финансово-икономическа беда народът гледа като на съд Божи, но не казва „съд", а „криза", та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Защото когато се употребяваше разбираемата дума „съд", знаеше се и причината за настъпилата беда; знаеше се и Съдията, който я е допуснал; знаеше се най-сетне и целта, с която е допусната. А когато е употребена думата „криза", никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Това е единствената разлика между днешната криза и кризите, причинени от суша, наводнения, войни, епидемии, нападения на вредители и от други бедствия.
Питаш ме за причината на сегашната криза или по-точно казано, на сегашния съд Божи. Причината винаги е една и съща: богоотстъпничеството на хората. Хората са предизвикали тази криза чрез греха на богоотстъпничеството и Бог я е допуснал, за да ги пробуди, да ги накара да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него.
Модерни грехове - модерна криза. И наистина Бог си е послужил със съвременни средства, за да вразуми съвременните хора: ударил е по банките, по борсите, по финансите и валутата. Прекатурил е масите на менячите по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Предизвикал е небивала паника сред търговците и собствениците на обменни бюра. Вдига, събаря, обърква, смущава, заплашва. И всичко това само и само да се пробудят горделивите глави на европейските и американските мъдреци. Да се осъзнаят и да започнат да мислят духовно. Те, закотвените в пристанището на материалната сигурност, да си спомнят за душите си, да признаят своите беззакония и да се поклонят на Живия Бог, на Бога Всевишни.
Докога ще продължи кризата? Докато не се промени човешкият дух. Докато горделивите виновници за тази криза не капитулират пред Всемогъщия. Докато хората и народите не се досетят да преведат на свой език неразбираемата дума „криза" и не възкликнат с въздишка на покаяние: „съд Божи!"
Кажи и ти, честни отче, „съд Божи" вместо „криза" и всичко ще ти стане ясно.
Поздрав и мир на теб!
Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат
да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето.
Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“
Свободата е прекрасен дар, който е даден на всеки човек, но само духовно същество може да бъде свободно. Свободата не е природна, а духовна категория, принаьдлежаща към божествения и богоподобен свят. трудно се живее без нея. Изпитваме страх при мисълта, че може да я загубим. Свободата обаче предполага отговорност. Как ще я използваме? Какви плодове ще пренесем чрез нея?
Днес в думата свобода се преплитат много различни смисли. Често се спекулира с употребата й. Опитни създатели на реклами манипулират с тази дума, за да постигнат свои цели. Чуваме нерядко, че ако искаме да бъдем истински свободни, трябва да пушим определен вид цигари, да пием само определена напитка или използваме само определена марка парфюм. Не можем да се съгласим с подобно принизяване на думата „свобода“. Какво всъщност разбираме под свобода?
Често я свързваме със социалните й измерения. Свобода на словото, на вероизповеданието, свобода да пътуваш, да избираш политически модел. Тези свободи са ограничени от съществуването на другите. Ти можеш да реализираш своята социална свобода, доколкото тя не накърнява свободата на другите.
Всеки от нас има копнеж за свобода и изострено чувство за нея. Не трябва обаче да смятаме, че има пълна свобода.
Св. Исаак Сирин мъдро отбелязва: „В несъвършения век няма съвършена свобода“. Да правим каквото си искаме, без да се съобразяваме с никого. Да постъпваме по своята воля и от нищо и никого да не зависим. Това е плътска свобода. Опитите да се живее така винаги са свързани с падение. Нека си припомним притчата за блудния син, която разказва Господ Иисус Христос. Една история, взета от реалния живот. Младеж, който желае да напусне бащиния си дом, да стане самостоятелен. Поискал от баща си наследството, което му се полага, и заминал за далечна страна. Толкова искал да е свободен, че решил да отиде колкото е възможно по-далече от родното си място. Там правил каквото си поиска. Отдал се на разгулен живот. Харчил безумно. Пред нищо не се спирал, за да задоволява прищевките си. Неусетно минало времето на тази „свобода“ и парите свършили. Изпаднал в тежко положение. За да оцелее, трябвало да гледа свине. Третирали го като роб. За храната му хвърляли остатъците от „трапезата“ на свинете. В падението си все пак осъзнал какво е загубил. Разбрал, че истинската свобода е в бащиния дом и се завърнал.
Притчата за блудния син акцентира най-вече върху изгубването на духовната свобода. Няма по-страшно от тази загуба. От момента на грехопадението в течение на цялата човешка история пребиваването на човека в състояние на грях винаги е означавало загуба на неговата духовна свобода. Спасителят ни учи, че „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34). Грешникът не вижда бедственото си положение, а си мисли, че е свободен. Обвързаната от страсти душа няма собствена свобода. Всички имаме малко или много горчив опит, оплитайки се в мрежите на страстите. Колко зависими се чувстваме от тях! Макар с тялото си да сме свободни, душата ни сякаш е в затвор. Състояние на тежест, страх и потисничество. С мъдрост и опитност са напоени думите на св. Йоан Златоуст: „Истински свободен, истински господар на самия себе си и по-могъщ от царете е само този, който не робува на своите страсти“.
Господ Иисус Христос донесе благата вест за връщането на човека към духовна свобода и разкъсване оковите на греха. За Него е казано: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Така звучи и утешителното слово на св. ап. Йоан Богослов: „Той е омилостивение за нашите грехове“. Бог чрез пророка говори: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя“ (Ос. 13:14). Спасителят ни нсърчи: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).
Истината е самият Христос. Той ни казва: ако познаете Мен, Който съм истинен, Аз ще ви освободя от греховете. Защото вярващия в Този, Който взима върху Си греха на света, без съмнение е освободен от грехове.
От момента на Христовото Възкресение за човека е открита благодатната възможност да намери себе си в духовната свобода. Христос, Изворът на живота и Победителят на смъртта, изтръгва вярващия от нейната прегръдка и му дарява истинската свобода. Когато човек е ограничен от тлението, живее като роб. Но когато са свалени тези тежки окови, той обитава в сферата на свободата. Престава да бъде тленно създание, а става участник в Христовия безсмъртен живот. Благодатта на Светия Дух, която се преподава на всеки участник в църковните тайнства, освобождава от смъртната земна дреха и завива с Христовата духовна дреха. Истинската свобода е в Църквата. Там е мястото, където се проявява действието на Светия Дух. „Дето е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17). В Църквата обаче свободата не е разбираема без любовта. Божията любов дава на човека истинската свобода. Единственият начин да се запази свободата е да пребъдв в атмосферата на любов.
Архимандрит Георги Капсанис казва: „Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти“.
Тук е необходимо да подчертаем, че човек има свободна воля да вземе решение дали да последва Христос и пребъдва в духовна свобода, или да Го отхвърли и остане в духовно робство. Св. Симеон Богослов казва от името на Бога: „Нежелаещия Аз никога не принуждавам, а искам служението на подчиняващите Ми се да бъде свободно, доброволно“. Господ Иисус Христос винаги призовава към вяра и любов, изградени върху свободно приемане на възвестените от Него божествени истини. Няма как плененият да се спаси, ако не последва своя избавител. Така всеки, който иска да се освободи от греха и вечната погибел, трябва да изпълни волята на Христа и да се остави в Неговите обятия, така както болният се предава в ръцете на лекря, за да бъде излекуван. Макар Иисус да обича всички човеци, Той спасява само ония, които искат да се спасят.
Когато акцентът пада върху духовната свобода, се подчертава не социалният, а нравственият аспект на човешката свобода. В стремежа ни към нравствено самоопределяне винаги има два възможни пътя. Единият е на безотговорността, безгрижието и потапянето в страстите, носещ духовна разруха, робство и тление. Другият е на вярата в Иисус Христос, даващ ни обновление, преобразяване, духовна свобода и благоухание на вечен живот.
Започнах темата нарочно с един цитат от безсмъртния роман на Мигел де Сервантес „Дон Кихот“. В него са представени двама коренно различни човеци. В лицето на Дон Кихот откриваме човека, устремен към свобода, добродетелност и идеали. Стремежите на Санчо Панса не стигат по-далече от забогатяването и славата. На първия му се подиграват и го смятат за луд, а вторият е считан за земен, реалист и нормален. Далече съм от мисълта, че с тези думи казвам достатъчно за двамата герои, едни от най-великите и сложните в световната литература. Много са нюансите в образите им, безспорно е благотворното влияние на Дон Кихот върху неговия оръженосец, върху развитието му. Дори само това ,че Санчо Панса не изоставя своя господар, говори много. Те са неделима сплав. Но целта ми не е да навлизам толкова дълбоко в същността на двамата герои на Сервантес, превърнали се в символи, а имената им в нарицателни. Ще направя само следната връзка с образа на Дон Кихот. Както него, така и вярващите, следващи Бога, отхвърлящи греха и утвърждаващи се в духовната свобода, не са разбирани и са определяни като странници. Така е било във вековете, много често така е все още и днес. Времената се променят, но ценностите, произтичащи от вярата в Христос, остават неизменни. Една от най-големите от тях е духовната свобода. Ако я загубим, загубили сме всичко.
І. ЩО Е ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ?
В отлика от смъртта, която е мъртвило и застой, животът се характеризира с движение и борба. Духовният живот също е движение и борба.
Движението в духовния живот трябва да бъде насочено напред и нагоре, — към постигане на богоподобно съвършенство (Мат. 5:48). Спре ли човек да се движи към Бога, започва вътрешно да се разлага, което е признак на духовна смърт. Текущата вода затова не се вмирисва, защото е в постоянно движение. А застоялата вода в блатата плесенясва и се вмирисва.
Борбата в духовния живот е невидима, тъй както е невидим и духът, който я води. Тя не бива да бъде насочена против видимите човеци, с които ние често по неразумение влизаме във враждебни отношения, а против страстите в нас и против бесовете вън от нас. Това утвърждава св. ап. Павел със забележителните свои думи: “Нашата борба не е против плът и кръв (т.е. против човеци), а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), т.е против демоните.
Но има ли демони? — питат някои. Не са ли това само олицетворения на злото във света? — Христовата Църква, основавайки се на Божественото Откровение (Иов 1:6; Марк 1:23; Откр. 20:10 и много др.) и на светоотеческия опит, твърдо учи, че има демони, наричани още зли духове, бесове. Подобно на ангелите, бесовете са невидими и създадени с разум духовни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна воля и поставили така начало на злото в света.
Онзи, който вярва в Бога, Когото не вижда, трябва да вярва и в невидимия свят, дето има и ангели и демони, защото те, макар и невидими, съществуват. Вярата, този дивен Божествен апарат, вложен в нас по непонятен за нас начин, ги долавя така както радиоапаратът долавя неуловимите без негова помощ електромагнитни вълни, за които преди изнамирането на радиото се е считало, че не съществуват. Но ето че “несъществуващото” се оказа съществуващо! Сега всеки знае, че такива вълни кръжат невидимо около нас и кръстосват цялата земя.
Така е и с вярата. Тя улавя вълните от отвъдния свят и опитно се убеждава в съществуването на ангели и демони. Св. ап. Павел дава класическо определение на вярата: Вяра е разкриване на невидимото (срв. Евр.11:1).
Един млад човек открил на схимонах Зосима, бележит руски подвижник и мъдър духовен наставник от XIX век, че не споделя вярата в съществуването на бесовете. “Простете ми — рекъл той, — но аз не дотам вярвам в ония ужасни и безобразни бесовски явления, за които твърде много се пише в житията, и за които съм слушал много разкази. За да се убедя лично в това, аз пожелах да видя сам безобразния и страшен дявол. И за тая цел нарочно не се помолих Богу, когато си легнах да спя, и не се оградих с кръстния знак. Дълго лежах, като го очаквах, и най-после заспах, обаче не видях нито наяве, нито на сън никакво страшилище.”
На това отец Зосима му отговорил: “Тъкмо с туй, че не ти се е явил, дяволът те е надхитрил. Сам размисли, каква полза би имал дяволът от това да ти се яви? С това той само би смутил и изплашил твоето младежко сърце. А между това ти би почнал в уплахата си да се молиш и да търсиш Бога, и дяволът, победен по тоя начин от един млад човек, би бил посрамен! А като не ти се е явил, той е спечелил много: чрез усилване на твоето маловерие той те води към неверие в съществуването му. За нищо друго той не полага толкова старания както за това — навсякъде да скрива себе си. Защото тоя враг никога не е опасен в открита война, но със своята скрита война той погубва мнозина!” (1)
И тъй, съществуват демони! Нека не се заблуждаваме с неверие в тяхното съществуване! Защото неверието е тяхна победа над нас. Сам Господ Иисус Христос, Който дойде, не за да ни заблуждава, а да ни разкрие истината за духовния свят и духовния живот, ни доказа, че има демони, бесове, които Той изгонваше (Мат. 8:32). А в молитвата “Отче наш” Той направо ни учи да се молим така: “Избави ни от лукавия”, т.е. от сатаната.
Ето против кого трябва да бъде насочена нашата борба — против невидимите пълчища демони. Който почне да воюва с ближните си, прави голяма грешка, понеже измества фронта и сменя обекта на борбата, от което получава голяма вреда за душата си. Дори при най-бляскавите си победи над ближните такъв неразумен борец претърпява непременно поражение, задето е позволил на своите страсти да възтържествуват над него.
“Ужилих го! Добре ще ме помни!” — хвали се един, който жестоко е уязвил ближния си. А той и не подозира, че както пчелата, като забие с яд жилото си в някого, причинява на себе си най-голямо зло, понеже сама умира, тъй и оня, който е ужилил някого, повече от ужиления е пострадал духовно, понеже е умрял за любовта и оттук — за спасението.
“Отмъстих му!” — с гордост заявява друг. Бедният, той не съзнава колко си е напакостил, като се е усъвършенствувал в омразата.
“Скроих му клопка!” — със злорадство потрива ръце трети. А не вижда, че сам е паднал в по-страшна клопка — в клопката, която лукавият е поставил пред него, за да го хване в мрежите на злобата.
Такава борба не ражда победители, а винаги — победени. Тя не носи чест, а безчестие пред Бога и пред Неговите ангели. От гледище на Христовото Евангелие чест носи и с победа увенчава не това, да бъдеш брутален и отмъстителен, а да бъдеш кротък, незлобив, търпелив, примирителен.
Ако ти си бил обиждай и си претърпял — ето ти невидима победа! Ако някои са ти напокостили, а ти си се помолил за тях — ето ти духовно величие! Ако са те проклели, а ти си ги благословил — ето посрама за враговете на душата ти! Такова поведение е в духа на Евангелието, което казва: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:44–45).
И тъй, духовната борба не е против плът и кръв, а против поднебесните духове на злобата. Единствено против тях омразата е добродетелна, законна, оправдана и спасителна.
Но где ще ги намерим тия духове на злобата, за да им открием фронт? — преди всичко у нас самите. Та нали ние сме преизпълнени със страсти, а зад всяка страст, според учението на св. отци, се крие и някой бяс. Има бесове на сребролюбието, на гордостта, на чревоугодието, на гнева, на враждата, на блудството, на завистта, на пиянството и пр.
Ние трябва да имаме за задача да прогоним от нас самите тия тъмни духове. Следователно, от себе си трябва да почнем тая духовна, тая невидима и единствено благословена борба. При това трябва да я водим с ожесточение и без лукаво саможаление, ако желаем да излезем с Божията помощ победители, и ако искаме да придобием онзи духовен мир, с помощта на който ще можем да помагаме на хилядите хора около нас, да влязат и те в Царството Божие и да постигнат вечно спасение.
Който не започва борбата от себе си, а от другите хора, смятайки, че е призван да се бори преди всичко със злото у тях, той вместо дявола намразва тях — жалките жертви на дявола. Ние обаче сме длъжни да правим онова важно разграничение, на което ни учат боговдъхновените и благодатно умъдрени св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като към нещастен пленник на дявола и да го лекуваме с любов като болник (3).
Кой не се възмущава от робството като жестоко социално явление?! Но кой поради робството намразва робите? Ние с право мразим робството и съчувствуваме на робите. А ето че в нравствената област правим тая фатална грешка: мразим грешниците, а не греха и дявола, който ги поробва.
От това се пораждат безкрайни конфликти и недоразумения, които отравят отношенията между хората за пълно тържество на сатаната. За да престанем за своя гибел да се спречкваме с ближните, трябва да насочим всички стрели на гнева навътре, към себе си, и тогава няма да останат стрели за ближните.
Тази е правилната борба, за която Бог дава щедри награди. А който постъпва иначе, като търпи и покровителствува злото в себе си, а пък го бичува и осъжда у другите,
“той не бива увенчан, щом не се състезава по правилата” (2 Тим. 2:5). Напротив, такъв получава осъждане, защото е казано: “С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени”. (Мат. 7:2).
И тъй, борба със самия себе си — ето девизът на онзи, който иска наистина да води духовен живот. Нашето собствено сърце — ето арената на борбата! Нашата душа — ето бойното поле!
