По-горе, когато говорехме за универсалността на вярата, лежаща в основата на всяка човешка дейност и всяко знание, ние се убедихме, че вярата, ако разбира се тя не желае да стане жертва на субективни заблуждения, задължително трябва да има за свое основание Истината. По такъв начин възниква най-закономерно, даже неизбжно въпросът: имат ли първичните принципи на научната вяра – такива, както например взаимовръзката и единството на природата, транссубективността на човешкото знание, способността на ума да прави изводи на основата на наблюдения – за своя основа Абсолютната Истина. Ако нямат, те сами по себе си не представляват нищо повече от неправдоподобни предположения. Не бива да се приема за удовлетворителна „прагматическата” позиция на много учени, естественици и хуманитари, които, не желаейки да се занимават с „философия”, утвърждават, че тези принципи са просто експериментални хипотези, които общественият опит е приел за надеждни. Подобно твърдение може да даде само психологическо обоснование на вярата в тези принципи, но то не помага да се установи основава ли се тази вяра на Истината или не, а значи и цялото научно знание продължава да стои върху плаващи пясъци, с нищо незащитено от ирационалните ветрове, кито постоянно го разклащат.

        В действителонст – това от наивна простота ли произтича или, от задълбочено вникване в същността на проблема, който учените просто не успяват да изразят с помощта на доводи – болшинството от тях несъмнено смятат, че това, в което те вярват, има непосредствено отношение към Истината. Оправдано ли е това мнеине или не, вече е друг въпрос, метафизичен. Но едно може да се каже точно: това мнение никак не се оправдава от примитивната метафизика на болшинството учени.

        Както вече се убедихме, всеки човек живее с вяра, както и всеки човек – очевидно или не, но е така – е метафизик. Всяко знание – а никой от живеещите на земята не може напълно да се откаже от знания – предполага теория и критерий за знание, а също и понятие за това кое е напълно познаваемо и истинско в последната инстанция. Тази окончателна Истина, приемана като християнски Бог или като всеобща взаимовръзка на нещата, е и първият метафизически принцип, Абсолютната Истина. Признаването на този принцип е логически неизбежно и разрушава теорията на „относителната истина”, която се оказва противоречащ сам на себе си абсолют.

        Провъзгласяването на „относителността на истината” по такъв начин може да бъде наречено „негативна метафизика”, но както и да е, това е все пак метафизика. Съществуват няколко основни типа „негативна метафизика” и понеже всеки един от тях противоречи сам на себе си с малко различен от другите типове начин и всеки апелира за съзнание, малко по-различно от останалите, ние намираме за необходимо да се спрем на всеки от тях поотделно. Можем да ги разделим на две основни категории: „реализъм” и „агностицизъм”, всяка от които на свой ред се дели на „наивен” и „критически”.

        „Наивният реализъм”, или „натурализъм” не отрича в пълния смисъл на думата Абсолютната Истина, и сам прави някои недоказуеми абсолютни заявления, отхвърляйки какъвто и да било идеал или „духовен абсолют”, той в същото време утвърждава абсолютната истинност на „материализма” и „детерминизма”. Подобна философия все още има прояви в някои кръгове – тя се явява например официалната марксистка доктрина, на нея подражават и някои не твърде изтънчени мислители на Запада. Обаче основният поток на съвременната мисъл я е оставил далеч назад. Тя представлява странна реликва от миналото, от по-обикновените, но отдавна отминали дни; викторианска епоха, когато на „науката” са отдавали верноподанически чувства, някога принадлежащи на религията. Невъзможно е да се използва формулировката „научна метафизика”, тъй като науката по своята природа е знание за частното, а метафизиката е знание за това, което стои зад това частно, предполагаемо от него. Подобна философия е насочена към самоунищожение, тъй като „материализмът” и „детерминизмът”, които тя постулира, обезценяват всяка философия. Настоявайки за обусловеност на философията /както и всичко останало/, нейните привърженици могат само да утвърждават, че щом тяхната философия съществува, значи тя е „неизбежна”, но това съвсем не означава, че тя е истинна. Вдействителност, ако представителите на тази философия бъдат докрай последователни, на тях ще им се наложи съвсем да се откажат от категориите на истината. Обаче те, нямайки ни най-малка представа за последователност и задълбоченост, изглежда дори не забелязват това фатално противоречие. На по-малко абстрактно ниво това противоречие може да се види в алтруистическата и идеалистическата практика на руските нихилисти от миналия век, практика, намираща се в крщящо несъответствие с тяхната чисто материалистическа и егоистическа теория. Владимир Соловьов остроумно изразява това несъответствие със следния силогизъм: „Човекът е произлязъл от маймуната, така че ще се обичаме един друг”. Всяка философия предполага до определена степен, автономност на идеите. По такъв начин философията на „материализма” е, в известно отношение, разновидност на „идеализма”. Тя, ако може така да се каже, представлява самопризнание на тези, чиито идеи не се извисяват над очевидното, чиято жажда за познания толкова лесно се утолява с науката, че те я издигат в абсолют.

         „Критическият реализъм” или „позитивизъм” представлява пряко отрицание на метаизическата Истина. Изхождайки от същите научни предпоставки, както и по-наивният натурализъм, той се отказва от Абсолюта, но не така решително и не с такава готовност се ограничава само с „емпирическата” или „относителната” истина. Ние вече отбелязахме явната противоречивост на подобна позиция: отрицанието на Абсолютната Истина е само по себе си „абсолютна истина”. И отново, както и в случая с натурализма, постулирането на основния принцип на позитивизма се оказва отрицание на този принцип.

        „Агностицизмът”, както и „реализмът”, може да бъде разделен на „наивен” и „критически”

        „Наивният” или „доктринерен” агностицизъм признава абсолютната непознаваемост на Абсолютната Истина. Макар това твърдение да изгрлежда твърде скромно в сравнение с позицията на позитивизма, но и то все пак претендира за нещо прекомерно голямо, ако агностицизмът действително знае, че абсолютът е „непознаваем”, то това знание вече е „абсолют”. На практика подобен агностицизъм се явява разновидност на позитивизма, безрезултатно опитващ се да отстрани противоречията на последния.

        Само в „критическия” или „чистия” агностицизъм ние се срещаме в крайна сметка с повече или по-малко „успешно” отрицание на Абсолюта. За нещастие подобно отрицание включва отрицание на всичко въобще, и ако то бъде последователно, трябва да завърши в духа на пълния солипсизъм. Подобен агностицизъм представлява проста констанция на факта: ние не знаем съществува ли Абсолютна Истина, и ако съществува, то каква е Нейната природа, така че – в качеството на извод – да се удовлетворим от тази емпирическа, относителна истина, която ни е възможно да познаваме. Но какво е това Истина? Какво е това знание? Ако няма категорични критерии за тяхното характеризиране, те даже не могат да бъдат отделени. Впрочем, ако агностикът признае тази картина за справедлива, той няма да се безпокои за обосноваването на своята позиция. Неговата позиция – това е само „прагматизъм”, „експериментализъм” и „инструментализъм”. Няма Истина, но човек може да съществува в света и без Нея. В нашия безинтелектуален век тази позиция се защитава от хора, стоящи както най-ниско, така и най-високо ниво в живота. Ще отбележми, че тази позиция, най-малкото, е интелектуално безотговорна. Тя сама по себе си представлява преднамерен отказ от Истината или даже отказ от Истината в полза на властта, независимо от това представлява ли тази власт интересите на нацията, расата, класата, любовта към жизнените удобства или каквото и да е друго, способно да поеме тези усилия, които преди са били посветени на търсенето на Истината.

        „Прагматикът” или „агностикът” може искрено да смята, че желае само доброто, но той лъже себе си и другите, ако определяйки това, което търси, продължава да използва думата „истина”.

        Самото негово съществуване вече се явява показател за това, че търсенето на Истината, така дълго вдъхновяваща европейската цивилизация, се е приближило към края си. Над четири и половина века съвременна мисъл представляват своеобразен експеримент, демонстриращ възможностите на знанието, достъпно за човечеството, което мисли, че няма Истина, дадена в Божествено Откровение. Изводът, който следва от това и който е видял вече Юм и се е опитал да се укрие от него зад удобния параван на „здравия разум” и „условностите на живота”, е очевиден днес за милиони хора, нямащи вече така „сигурно” убежище Той се състои в пълно отрицание: ако няма Истина, дадена в Божественото Откровение, значи Истина въобще няма. Търсенето на Истината извън Откровението стигна до задънена улица. Учените признават този извод, ограничавайки се в своите тесни специалности и удовлетворавайки се от относителната цялостност на тесния кръг събрани данни, и не тревожат вече себе си с въпроса за съществуването на каквато и да било истина, голяма или малка. А по-голямата част от човечеството, признавайки този извод, чака от учените вече не истина, а приложение в практиката на знанията, имащи изключително утилитарно значение, и търси в други, ирационални източници всеобщи ценности, които някога човечеството се е надявало да придобие от Истината.

       От гореказаното следва такъв логически извод: отрицанието или съмнението в Абсолютната Истина – ако само бъдем докрай честни и последователни – води към пропастта на солипсизма и ирационализма. Единствената позиция, позволяваща да се избегнат логическите противоречия, се заключава в това, че има Абсолютна Истина, лежаща в основата и осигуряваща всички частни истини, и че тази Абсолютна Истина не може да се достигне с относителните човешки средства. Тук приключва локигата, и ако ние искаме да продължим нашето разсъждение, то ще попаднемм в съвсем друга област. Но едно е да се констатира, че логиката не поставя никаква бариера пред твърдението, че съществува Абсолютна Истина, и съвсем друго е фактически да се утвърди това. Подобно утвърждение може да бъде обосновано само чрез един източник: въпросът за истината опира до въпроса за Божественото Откровение.

        Тук започват колебанията на критическия ум. Струва ли си да се търси извън това, което е недостижимо със собствени сили? Това е удар по гордостта, преди всичко по тази гордост, която е прието да се нарича „смирение” на учения, който „пред фактите се чувства като малко дете”. Обаче това „смирение” се отказва да приеме каквото и да е съждение за този факт, освен това, което произтича от гордия човешки разум. Рационалистите пък повече от всичко ги възмущава Божественото Откровение. Откровението на Иисуса Христа, което следва от това, че никакви други откровения те не отричат.

        Обаче ако не се приеме съзнателно, в пълната му цялостност, учението за Истината, дадено в християнството, то ще се наложи да я търсим в нещо друго. Такъв е пътят на съвременната философия, той води към неясноти и обърканост, защото тя, тази философия, по никакъв начин не желае да признае, че не е в състояние да обезпечи сама себе си с това, което може да бъде дадено единствено отвън. Слепотата и отстъствието на яснота, наблюдаващи се у съвременните философи по въпроса за основополагащите принципи и определението на Абсолюта, са преки следствия от тяхната основна аксиома: няма Божествено Откровение. Тази аксиома прави хоратат слепи при слънчева светлина, затъмнява всичко, което така ясно се е виждало преди на тази светлина.

        За този, който опипом броди в тъмнината, има само един изход – ако той, разбира се, не прозре в своята слепота, и той е да се опита да намери светлина сред същата тази тъмнина. Много в такива случаи прибягват към колебливия пламък на свещичката на „здравия разум” и „условностите на живота” и приемат – принудени да съществуват някакси – мненията и нормите на тези социални и интелектуални кръгове, към които принадлежат. Но много, неудовлетворени от тази мъждукаща светлина, вървят сред магическите фенери, показващи всичко в измамни, изопачени, разноцветни тонове и отклоняващи от пътя тези, които вървят след тях. Тези хора стават привърженици на едно или друго политическо, религиозно или художествено направление, издигнато върху гребена на съвременната му духовна вълна.

        На практика всеки човек живее под светлината на някакво откровение, било то истинско или лъжливо, освещаващо или опорочаващо човека. Този, който не живее по християнското Откровение, живее по някакво друго, лъжливо откровение, а всички лъжливи откровения водят към бездната.

        Ние започнахме нашето изследване с логическия въпрос: какво е Истина? Този въпрос трябва да бъде отделен от другите, несвързани с него. Пилат скептически задава този въпрос на Самата Изтина.

        „Аз съм пътят и истината и животът, никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” /Иоан. 14:6/. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” /Иоан. 8:32/. Истината в този смисъл, Истината, която дава вечен живот и свобода, е недостижима с човешки средства и може да бъде дадена само в Откровение свише от Този, който има власт да я даде.

        Пътят към тази Истина е тесен и болшинството от хората не го намират, тъй като вървят по „широкия” път. Обаче няма човек, който не би търсил Истината, защото такъв го е създал Бог, Който сам е Истина. В следващите глави ние ще разгледаме много от лъжливите абсолюти, лъжливите богове, които хората са изобретили в нашия идолопоклоннически век, и ще се убедим, че най-удивителното в тях е, че нито едно не се явява „ново откровение”, а представлява изопачена, извратена пародия на тази единствена Истина, към която е невъзможно да не се обръща човек даже в самите си заблуждения, прекомерната си гордост и хулите. Разбирането за Божественото Откровение е обезценено за тези, които следват духа на този век, но и те не могат да се избавят от жаждата за Истина, която Бог е вложил в човека, за да го изведе тя при Него, и която може да се утоли само с приемането на Неговото Откровение. Даже тези, които смятат себе си за прекалено „изтънчени” или „честни”, или пък „смирени”, даже те се уморяват от ненасищащите „лакоми късчета” псевдоистини, с които са принудени да се хранят, и се измъчват от желание за нещо по-съществено.

        Но „твърдата храна” на християнската Истина е достъпна само за вярата и главното препятствие за тази вяра представлява не логиката, както лекомислено смятат съвременниците, а друга, противоположна вяра. Ние вече се убедихме, че логиката не може да отрече Абсолютната Истина, без да отрече при това самата себе си. Логиката, която се опълчва срещу Божественото Откровение, служи само на някакво друго откровение, на лъжливата абсолютна истина, а още по-точно – на нихилизма.

        На следващите страници ние ще назовем нихилисти хора с различни на пръв поглед възгледи: хуманисти, скептици, революционери от всички направления, художници и философи от различни школи, но обединени всички от една обща цел. Имаме ли работа с „позитивна” критика на християнските истини и постулати, с революционно насилие, насочено против стария ред, апокалиптически видения за всеобщо разрушение и близост на земния рай, „обективни” научни трудове, поставили си задача да „подобрят живота” в този свят, се сблъскваме с една и съща цел, която всички те имат: отказ от Божественото Откровение и подготовка на новия ред, в който няма да остане и следа от старите представи, и в които човекът ще бъде единственият бог.

         В храм „Свети Архангел Михаил” в село Голямо Игнатово, Ардатовски район, Мордовия, ковчегът с мощите на свещеномъченик Константин Подгорски, покрит с бял покров от тюл се намира до Царските двери, зад храмовото Разпятие. При главата му е поставена старинна икона на свети Николай и то неслучайно: последните години на служение на отец Константин преминали в храм „Свети Николай” в село Киржеман. А от другата му страна е иконата на Царските Мъченици, които свещеник Константин до последния си ден, без да се бои от съветската власт, поменавал от амвона.

         За това какво е станало в Киржеман на 8 ноември 1918 година разказва свещеник Андрей Бублиенко, който обгрижва храм „Св.св. Козма и Дамян” в с. Алтяшево и е втори свещеник в храм „Свети Архангел Михаил” в Голямо Игнатиево:

         - На 8 ноември 1918-та година болшевиките обявили митинг по случай една година от революцията, но вярващите селяни от Киржеман не отишли на безбожното сборище, а в храма. На 8 ноември, след края на литургията, когато отец Константин проповядвал словото Божие от амвона, в храма влезли болшевиките. Те обявили отец Константин за заговорник против съветската власт. Хванали иерея, притиснали го до светия престол, свалили иерейския му кръст и облачението му и като го оставили по долно бельо, го извлекли от храма. Гаврили се по всякакъв начин над свещеника, впрегнали го в каруца и го карали из селото. После му оставили хомота и така го водили до полунощ, като безпощадно го биели с камшици. Когато Божият служител падал от изнемога на земята, извергите го биели по нозете. Накрая, влачейки го за косите, го довлекли до стъпалата на храма. После притиснали пребитото свещеническо тяло до църковните врати и приковали дланите му с пирони към вратата. Така приел смърт от безбожниците свещеномъченик Константин Подгорски.

         На сутринта църковната камбана възвестила за кончината на изповедника Христов.

         Когато отворихме гроба на третия ден от Петровия пост 2001 г., 13 юни, тялото на убития свещеник се оказа нетленно. За това чудо известихме на архиепископ Сарански и Мордовски Варсонуфий. Той благослови да преоблечем мощите и да ги поставим във вече подготвения нов ковчег. Каза, че ако под действието на въздуха останките изтлеят, да ги препогребем с чест. А ако не изтлеят – тогава ще водим друг разговор, както и стана. Поставихме ковчега в олтара на храма. После вярващите почнаха да просят да ги изнесем по-близо до тях. Така и стана: сега батюшка Константин лежи с мощите си до Царските врати и всички могат да се докоснат до тях за благословение.

Една възрастна жена, Анастасия Кузминична, ни разказа подробности за мъченичеството на отец Константин (тя като малка пеела на клира в църквата при батюшката). Каза, че в ковчега трябва да има четири големи пирона, с които батюшката заковали на вратата на храма. Когато свалили тялото му, неговата матушка Надежда загънала пироните в копринена кърпичка и ги сложила в ковчега до дясното му рамо. Три от тях бяха станали на прах, почти нищо не беше останало, а само единият намерихме цял. Желязото беше станало на прах, а мощите на мъченика за Христа – не!

         Преди да отворим гроба, отслужихме панихида, дотогава валеше като изведро, след това сякаш дъждът се разсея из района. Около Киржеман беше стена от дъжда, а над селото припече слънце. Отворихме гроба и се натъкнахме на няколко погребения. Кости, които бяха на по-малко от 30 години се разсипваха на прах – почвите тук са много кисели, активни. И изведнъж на 10-12 метра дълбочина – пълно нетление! Ковчегът на отец Константин в земята беше пълен с вода, вероятно постоянно е бил пълен с вода, понеже раните му бяха зеленясали. Но не само костите, а и кожата и мускулите на иерей Константин бяха запазени. Тъканите на кожата бяха меки, с бял цвят. Като го повдигнахме, от тялото му се стичаше вода, смесена с кал и ние си помислихме, че от влагата и от горещината ще започне разлагане на тъканите. Но разложение не последва, затова пък имаше силно благоухание. После дойде един монах, за да помогне да облечем останките. Преди това тялото беше прегледано от лекар – вярващ мирянин, който и състави описание на останките. Дълго време чакахме, а тялото оставаше такова, каквото го извадихме и цветът на кожата не се променяше. Вече на петото денонощие просушихме останките на отец Константин, после го преоблякохме в ново облачение и го положихме в този ковчег.

При ковчега с мощите постоянно се служат панихиди. И мнозина, които идват с вяра, получават от тях изцеления, помощ в нуждите си. На престарялата майка на жената, която се грижеше за гроба на отец Константин, се наложи да направят операция. Всичко мина успешно, но бабата страдаше от диабет и направи гангрена, стигна до ампутация. Дъщеря й взела тресчица от кръста на гроба на отец Константин и я бинтовала на крака на майка си. Всичко оздравя, кожата й стана розова, чистичка, нищо не я боли. Благодарят на Бога и на отца Константина.

         Друга една възрастна жена разказва, че много се молила на отец Константин: „Изцели болните ми крачета!” но веднъж възроптала: „На всички помагаш, които ти се молят, а само мен не искаш да излекуваш!” И през нощта вижда отец Константин на сън. Говори й: „Търпи, гълъбче, не роптай, тези мъчения са ти пратени за изкупуване на греховете ти. Помниш ли как обичаше да танцуваш на младини? На масата играеше, трапезата оскверняваше... По-добре е за тебе тук да потърпиш!..”

         Много хора идват при нас от различни места. Ето какво писмо получихме от Нижни Новгород: „На 1 декември 2002 година Господ по молитвите на убития батюшка Константин излекува ръката ми. Слъзно благодаря на Господа и на свещеномъченик Константин за това чудо, а на вас, батюшка, за топлото отношение към нас, грешните. Аз, Божията рабиня Людмила от Нижни Новгород, повредих ръката си докато бях на послушание през лятото в храма на света мъченица Татяна и се бях примирила с болката. Когато пътувах към вас, не си намирах място от болката в ръката, а когато се върнах вкъщи, почувствах, че ръката не ме боли – и до ден-днешен. Купих икона на Царя-мъченик и я дарявам на вашия храм за спомен от чудесното ми изцеление. С любов в Христа, раба Божия Людмила, 7 февруари 2003 година”.

         Към момента предстои прославлението на отец Константин от Православната Църква, което е необходимо не на него, а на нас, грешните, заради неговата молитвена помощ и ходатайство пред Господа.

         Убити отче Константине, моли Бога за нас!

I.          Въведение.

Въпросът за истината

        Какво представлява нихилизмът, в който съзираме първопричината за революционността на съвременната епоха? Ако започнем да отговаряме, дори без да се замисляме, то можем веднага да дадем някои очевидни примери за нихилизъм: амбициозната разрушителна програма на Хитлер, болшевишката революция, дадаистката атака срещу изкуството. Почвата, родила тези движения, може да бъде представена чрез няколко „луди” от миналия век: поетите Рембо и Бодлер, революционерите Бакунин и Нечаев, лъжепророци от типа на Ницше. А на по-ниско, „еснафско” ниво у нашите съвременници се усеща днес смутно бепокойство, заставящо едни да следват магнетични фигури, подобни на Хитлер, други да търсят убежище в наркотиците и лъжерелигиите или да извършват „безсмислени” престъпления, които все повече стават присъщи на нашето време. Всичко това обаче есамо ефектната повърхност на въпроса за нихилизма. Впрочем, и с нея не е особено лесно да се воюва. Но ние в настоящата глава си поставяме по-обширна задача: да се опитаме да разберем природата на това движение в нейната цялост, приемайки назованите по-горе явления само като отделни, най-ярки негови примери.

        Всеки, който осъзнава явното несъвършенство и злото на съвременната цивилизация, явили се тласък и причина на нихилистичната реакция – впрочем, по-късно ще се убедим, че те са само плодове на нихилизма и то единствено в зародишната му форма – не може да не изпитва съчувствие макар и само към някои представители на тази реакция. Това съчувствие може да приеме форма на жалост към този, който се е оказал „жертва” на условията, против които са били насочени собствените му усилия, или да се изразява в общоприетото мнение, че някои нихилистични явления имат „позитивно” значение и играят определена положителна роля в развитието на човечеството или в новия етап на неговата история. Последното мнение не е нищо друго, освен очевиден резултат от същия нихилизъм, за който вече говорим. Първата гледна точка, в крайна сметка, отчасти не е лишена от истина или справедливост. Но именно затова и не трябва да се надценява нейното значение. Наистина твърде лесно е днес в атмосферата на интелектуална мъгла, обгръщаща либералните и хуманистични кръгове, от съчувствие към нещастния човек да се премине към приемането на неговите идеи. Нихилистът, разбира се, в известен смисъл е болен, и неговата болест свидетелства за болестта на века, чиито най-добри, както впрочем и най-лоши, представители се обръщат към нихилизма. Но болестта не може нито да се излекува, нито да се диагностицира чрез съчувствие. Във всеки случай не може и да става дума за „невинна жертва”, доколкото нихилистът сам участва във всички грехове на човечеството, което създава злото в нашето време, опълчвайки се – както правят и всички нихилисти – не само срещу съществуващите „несправедливости” в социалния или религиозен ред, но и срещу самия ред и Истината, която стои зад него, а значи и по най-активен начин помага на дявола, а това пък никак не може да се оправдае с мита за „невинната жертва”. В края на краищата, да служиш на дявола против собствената си воля, е невъзможно.

        Но ако ние сме далече от това да „оправдаваме” нихилизма, то не сме и склонни да го „осъждаме”. Така безсмислено е да се обвинява нацизма или болшевизма във „вандализъм”, „варварство” или „антиинтелектуалност”, а художествения и литературен авангард  - в „песимизъм” и „самовлюбеност”, както е безсмислено да се отстоява „демокрацията” в името на „цивилизацията”, „прогреса” или „хуманизма” или пък защитата на „частната собственост” и „социалните свободи”. Подобни доводи, макар и отчасти справедливи, не попадат в целта, тъй като нихилизмът е явление твърде дълбоко и неговата програма е толкова радикална, че подобни дребни доводи не могат да й се противопоставят. Нихилизмът е порочен в самата си основа и тази порочност може да бъде победена само от Истината. Голяма част от критиката срещу нихилизма въобще не е насочена против неговите основи, а причината е в това, че – както по-нататък ще видим – нихилизмът е толкова разпространен в наше време, така дълбоко е проникнал в ума и сърцата на днешните хора, че не са останали нито една сфера, нито един фронт, на който с него би могло да се воюва, и този, който смята че се бори против нихилизма, често взема в ръце неговите собствени /на нихилизма/ оръжия и ги обръща против самия себе си.

        Някои читатели могат да ни възразят, че ние наистина твърде глобално поставяме проблема: че ние или надценяваме мащабите на нихилизма, или обратното - това явление е толкова всеобхватно, че ние няма да можем да се справим с него. Трябва да се съгласим, че нашата задача е наистина много сериозна, особено ако се отчете нейната неяснота, размитостта на многото нихилистични явления, и ако ние бихме се опитали да изучим и опишем детайлно този проблем, то нашата работа никога не би достигнала завършек.