Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 23 Коментар: 0

Актът по причисляване на хора, угодили на Бога със своя живот, в лика на светиите в една поместна църква, често пъти наричано канонизация, е важно и може да се каже дори – историческо събитие за нея.

От една страна то показва, че в нейните недра и в близкото, и в далечното минало са живели християни, които с живота си са придобили благодатта на Св. Дух, а от друга – че процесът по причисляване в лика на светиите е не само човешка работа, но е и дело, което се направлява от Св. Дух, учещ човека на всяка истина. И ако Църквата, водена от своята пастирска грижа, снизходително протяга ръка  за необходимата икономия към човешката немощ и слабост, то тя, ръководейки се от същата тази пастирска загриженост за спасението на човека, в подхода си към процеса на канонизация, се ръководи от принципа на акривията. Това ще рече, че Църквата се стреми да причисли в лика на светците само онези лица, за които свидетелствата за святост по време на техния живот, а и след смъртта им, показва, че те действително са Божии избраници.

При всяка канонизация преди приемането на официалния акт, трябва да бъдат изпълнени няколко задължителни условия.

В своята „Истории канонизациии святых в Руской церкви“  Евгений  Евсигнеевич Голубинский (1834-1912) обобщава, че в Православната църква причисляваните в лика на светиите могат да се разделят на три големи групи – мъченици, изповедници и подвижници на благочестието.[1]

Мъчениците, които са пострадали и са приели мъченическа смърт за Христа, се причисляват сред светците по силата на самия факт на изповеднически подвиг и мъченическа кончина. Изповедниците – т. е. тези, които са умрели скоро след претърпените страдания, се прославят като мъченици. Онези изповедници, които останали живи за по-дълъг или по-кратък период от време след претърпените страдания при прославянето им били приравнявани с подвижниците на благочестието, въз основа на свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, Който и едните, и другите удостоявал с дар на чудотворство, както още докато били живи, така и след смъртта им. Подвижниците на благочестието, т.е. това са епископите, свещениците, монасите и миряните, които са завършили живота си с мирна кончина, се причисляват в сонма на светиите въз основа на техния праведен християнски живот, народната почит и чудесата след смъртта им,  което е свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, независещо от субективните човешки съждения.[2]  Подвигът на изповедничеството се отличавал от подвига на мъченичеството по това, че не съдържа в себе си дара на мъченическата кончина, която се разбирала като увенчание, прослава на мъченика от Бога, като приемане на благоприятната жертва.

От покръстването на св. княз Владимир през Х в. до Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Руската православна църква се радвала на сравнително добро отношение от страна на управляващите държавници. Мъченичеството било почти непознато като историческо явление; то имало спорадичен и индивидуален характер. След Октомврийската революция, последвалата след нея гражданска война и победата на болшевиките в нея, новата  власт, която споделяла идеите на крайния материализъм и атеизъм, подела мащабно и системно гонение срещу Църквата.  Християните счели за жизнено необходимо да отстояват своите религиозни възгледи, своята вяра, своето право да живеят в съответствие с убежденията си, макар и с цената на живота си.  До това ново диоклетияново време към лика на светиите в Руската църква били причислени едва 27  светци-мъченици, прославени главно заради тяхното следсмъртно чудотворене, а не поради факта на изповедническия им живот и мъченическа кончина. Един от последните канонизирани мъченици в дореволюционна Русия – св. Ермоген, патриарх Московски и на цяла Русия, бил причислен в лика на светиите след решението на Св. Синод на РПЦ на 14.04.1913 г. Извършените множество чудеса по неговите молитви бил основен аргумент  в просителното писмо, изпратено от жителите на Москва до Светейшия Синод.[3]

Анализирайки натрупания исторически опит в процеса по канонизацията в  Руската православна църква и след като взема под внимание непознатия до този момент феномен на масови гонения и репресии, родили новомъченичеството и изповедничеството за Христа, Комисията по канонизация на светии в РПЦ стигнала до заключението, че при акта на канонизация на новомъченици РПЦ следва да се опира много повече на опита на древната Църква, отколкото на своя десетвековен опит. Налице била обаче съществена разлика. В Римската империя самото изповядване на християнската вяра се квалифицирало като държавно престъпление, което можело да доведе изповедника до мъченическа смърт. В Съветска Русия, обаче с Декрета за отделяне на Църквата от държавата от 23.01 (5.02) 1918 г., на съветските граждани се предоставяло правото да изповядват всяка религия. Въпреки това, на Църквата не се предоставяло правото на юридическа легитимност.[4] Това положение на практика  станало предпоставка за повдигане на обвинение от страна на държавната власт към свещенослужителите и миряните в политически престъпления – контрареволюционна дейност и антисъветска пропаганда. Ето защо властта се стараела да се сдобие с признание за виновност във враждебна на държавата политическа дейност от хора, принадлежащи към по същество аполитична обществена организация.

Тоталитарната държава имала в своя арсенал множество инструменти за оказване на натиск върху човека – от гражданска дискриминация, като невъзможност да заема една или друга длъжности, до затвор и принуда християнинът да потъпче Божиите заповеди, като бива въвлечен в лъжесвидетелство или предателство.

Това, разбира се, не означава, че представителите на репресивния апарат не се опитвали при разпит на християнина да се сдобият с неговото отречение от вярата, но за разлика от действията на властта в Римската империя, механизмите за натиск в Съветска Русия, бидейки сами по себе си незаконни, не се вписвали в протоколите, водени по време на разпитите на изповедниците, за което и свидетелстват съхранените изложения в тях. И ако в Римската империя държавната власт се стараела да принуди заподозрените в принадлежност към Църквата лица да се отрекат от християнската вяра,  то по време на Големия терор (1937-1938) в СССР, когато гонението срущу християните достигнало своята връхна точка, дори самото отречение от християнската вяра не било достатъчно, за да  избави жертвата от разправа и разстрел.[5]

През този период били арестувани повече от 160 000 свещенослужители и миряни, от които над 100 000 били разстреляни.[6]

Освен в юридически аспект, положението на ранномъчениците се отличавало от това на новомъчениците от ХХ в. по продължителността на гоненията. Ако в Римската империя периодите на гонения  били кратки, то гоненията на християните в СССР продължили  яростно цели 30 години (1918-1948),  след което, още в продължение на 40 години репресивният режим не спрял преследването, като прилагал всякакви способи за притеснение на вярващите.

С политическите промени от началото на 90-те години, които довели до промяна на правната основа, регламентираща достъпа до секретните следствени дела на преследвани от съветската власт лица, се започнала задълбочена и продължителна изследователска работа по проучване на изповедническия подвиг и мъченическата кончина на хиляди репресирани свещенослужители и миряни на Руската православна църква. Изучаването на материалите било съпроводено с големи трудности при установяване на достоверните факти. В резултат от продължителната работа с документи постепенно се стигнало до формулиране нуждата от прилагане на индивидуален подход и задълбочено изучаване живота на всеки пострадал свещенослужител и мирянин. Всички открити факти за малодушие и отстъпничество свидетелствали за това, че актът на насилствената смърт все още не определя пострадалия като изповедник. 

В една кратка и обобщена форма критериите за причисляване на новомъченици и изповедници в РПЦ могат да се формулират по следния начин: лицата, които са предложени за канонизация трябва да притежават нравствена чистота, образцово поведение не само в живота и пастирското служение, но и по време на следствието.[7] Базирайки се на опита от изучаването на съдебно-следствените дела, Синодалната комисия по канонизация на светии на РПЦ стигнала до заключение, че при представяне на материали за канонизация е необходимо да се даде отговор на следните въпроси:

  1. Не е ли бил свещенослужителят или мирянинът лъжесвидетел?
  2. Не е ли бил обновленец или григориевец?
  3. Не е ли имал препятствия от каноничен характер?
  4. Не ли имал препятствия от нравствен характер?
  5. Не е ли ставал свидетел, давайки показания против други?
  6. Не е ли бил секретен сътрудник на силовите ведомства?[8]

Под лъжесвидетелство се разбира не само даването на лъжлива и невярна информация на лицето, с което следственият е имал контакт, но и предоставянето на сведения, които въпреки че са верни, стават основание за преследването на други лица, имената на които са разкрити от разпитвания.  Ако се обърнем към древните исторически източници за мъченията  от II-III в., то ще открием истински примери  за това как християните-мъченици са давали информация за техните събратя християни. Например в „Мъченичеството на Агапия, Хиония и Ирина“ съдията изисквал от девойките да издадат своите приятели. На въпроса: „Кой ви даваше убежище?“, те отговорили: “Бог, Който покрива всичко, Той ни даваше убежище.“[9] Под лъжесвидетелство също така се разбира съгласяването с повдигнатото обвинение в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. При наличие на лъжесвидетелство против себе си Комисията по канонизация отхврърля възможността лицето, предложено за канонизация, да получи положително становище.

Въпреки че животът на свещенослужители и миряни, привлечени към обновленческия разкол и към други разколнически групи, последователно създавани от силовите ведомства на съветската държава през 20-те години на ХХ в., бил отнет с насилствена смърт, не би следвало този факт да се счита като основание за канонизирането им за новомъченици на РПЦ.

Снемането на духовния сан, което често пъти бива обявявано и чрез средствата за масова информация, както и съзнателното скриване за принадлежност към Църквата при заемнето на граждански длъжности, са престъпления с каноничен характер. Нарушение от такъв  характер има и когато свещеник или епископ е приел ръкоположение от лица, принадлежащи към разколническа група. За онези духовници, за които в процеса на изследване се установи, че са допуснали канонични нарушения, не може да бъде дадено положително становище за причисляването им в сонма на руските новомъченици и изповедници.

Препятствия от нравствен характер са всички нарушения на етичничния християнски закон, като кражба, неморален и несъвместим с духовния сан живот, прояви на алкохолизъм, отричане от родителите. Като пример в това отношение може да се посочи случаят с протойерей Алексндър В., който служил в Успенската църква на с. Гжел, Московска област. Свещеникът бил арестуван през 1930 г. и изпратен на заточение за три години в Казахстан; през 1937 г. бил отново арестуван и тройката на УНКВД го осъжда на смърт чрез разстрел. След екзекуцията отецът е погребан на Бутовския полигон в Подмосковието. При по-задълбочено изследване на живота му се изясниоло, че той страдал от тежка форма на алкохолизъм и дори имало случаи в свещенничеството му, когато се опитвал да извършва богослужение в пияно състояние. След детайлното изучаване на всички обстоятелства в живота на протойерей Александър В. Комисията стигнала до заключението, че негово име не може да бъде записано в събора на руските новомъченици и изповедници. [10]

Друго препятствие за канонизацията на свещенослужител или мирянин, е когато се установи фактът, че същият се е явявал като свидетел по дело на други свещенослужители и е свидетелствал за тяхната антисъветска агитация и контрареволюционна дейност.

Непреодолимо препятствие за причисляването към сонма на руските новомъченици и изповедници може да се посочи и установяването на наличие на данни за секретно сътрудничество със силовите структури на тоталитарната държава.  Много често съвременното християнско общество смята, че когато бива употребен натиск върху човека от страна на репресивния апарат за отстъпление от религиозно-нравствените принципи, основаващи се на вярата в Христа, няма нищо притеснително в това той да му сътрудничи, аргументирайки поведението си с различни мотиви, като например: необходимост да бъде оказана помощ на ближния, да бъде извършена важна дейност в полза на обществото, страната и дори на Църквата.  

При всички, изброени по-горе примери, става ясно, че всъщност изборът се прави в полза на своето „аз“, вместо в името на Господа; вместо вечния живот с Христос, се избира временния земен живот, който има нужда от продължение, за да бъдат изпълнени поставените от човека задачи.  Не такъв избор са правели новомъчениците от ХХ в. Тук може да бъде приведен следният пример: Когато на Патриаршеския местоблюстител – Крутицкия митрополит Петър (Полянский), на когото Господ отсъдил да възглавява Руската православна църква в нейните най-тежки години – от 1925 до 1937 г. властта нееднократно предлагала „да се договорят“, той оставал непреклонен, заради което бил „награждаван“ със заточение в Сибир и затворническа килия в затвор. Обещавали му свобода в замяна на това да стане осведомител на ОГПУ, т.е. да бъде доносник, но архийереят категорично отказал, като твардо заявил, че подобен род дейност е несъвместима с неговото звание и характер. [11]

Като се опира на богословско-каноническите основания за причисляване към лика на светите новомъченици, Комисията по канонизация достига до заключението, че в делото на канонизация не външните обстоятелства в живота са от значение, дори да е налице насилствена смърт по време на гонение, но под внимание трябва да се вземе и вътрешният живот на християнина, неговата праведност в очевидното и ясно изразено изпълнение на Христовите заповеди. 

Мъченичеството е духовен подвиг, който се извършвал в благодатна свобода, въз основа на всепобеждаващата любов към Бога. То е най-висшият израз на вярата, любовта и надеждата: “Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).  Ярки свидетелства за проява на тази пламенна любов на новомъчениците са старателно събираните през 70-те и 80-те години на ХХ в. от църковници-ентусиасти устни сведения на хора, познавали техния живот. От писмените свидетелства – проповеди, съчинения и писма на новомъчениците разбираме за благодатната любов към Бога, горяла в техните сърца. С писмено или устно слово, а и на дело, тези Божии угодници свидетелстват, че страдат, защото желаят да бъдат с Христа. В едно свое писмо, малко преди да бъде разстрелян, свещеномъченик Вениамин Петроградски пише:

„Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен, както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги е хубаво. За съдбата на Божията Църква не се боя. Трябва повече вяра, повече да я имаме ние, пастирите. Да забравим своята самонадеяност, ум, ученост и други подобни, и да дадем място на Божията благодат. Трябва да не щадим себе си заради Църквата; а не да жертваме Църквата заради себе си. Сега е време на съд. Хората заради политически убеждения жертват всичко. Ние ли, християните, та още и йереи, да не проявим необходимото мъжество даже до смърт, ако имаме малко вяра в Христа[12], в живота в бъдещия век“.

През 2006 г. в Руската федерация били приети редица закони („За архивните дела“, „За информацията, информационната технология и защита на информацията“, „ За личните данни“), с които се въвеждат ограничения за достъпа до архивните документи, което на практика ограничава възможността за всеобхватно изследване на подвига на руските новомъченици и изповедници и значително затруднява процеса на тяхната канонизация. За периода от 1992 до 2011 г. в Комисията по канонизация са постъпили документи за 2428 пострадали свещенослужители и миряни, от които 1556 са получили нейната положителна оценка,  в резултат на което били причислени в Събора на руските новомъченици и изповедници.[13] На Архиерейски събор на РПЦ през 2011 г. бил приет документ „За мерките по съхраняване на паметта към новомъчениците, изповедниците и всички невинно пострадали от богоборците в годините на гонение“[14], в който е разгърната програма за разпространение сред руския народ на почитта към новомъчениците. Това показва, че стремежът на Руската православна църква към изследване на периода на атеистичните гонения в СССР през ХХ в. имат вектор, насочен и към настоящето, и към бъдещето на руския народ. На конференцията „100 години от началото на епохата на гоненията на Руската православна църква“,  проведена в Москва през 2017 г., Руският патриарх Кирил произнася слово, в което казва:

„Без злоба и в молитва за враговете много наши подвижници от миналото столетие се възкачиха на своята Голгота. Техните жития са драгоценни уроци за хората от всяка епоха, защото те дават ключ към разбиране на това, как земният път на човека, верен на Спасителя, се свързва с вечността. Новомъчениците убедително засвидетелстват на нашите съвременници, че не само в миналото, но и днес Христос е Път и Истина и Живот (Йоан 14:6). Молитвеното почитане на новомъчениците, задълбоченото изучаване на техните жития и духовно наследство имат огромно обществено значение; то способства за възпитаването на подрастващото поколение в дух на православна вяра и традиция, помагайки на младите хора да възприемат нравствените и патриотични ценности чрез личния опит на светиите от ХХ в.“[15]

За Руската православна църква двадесети век станал период на гонение, на масово гонение и преследване на нейните верни чада. Под натиска на атеистичната държавна власт имало християни, които отстъпвали от своите религиозни идеали, като се отричали от Христа и Неговата Църква, приемали различни форми на сътрудничество с нейния репресивен апарат или преориентирали своя нравствен и житейски светоглед, изцяло съобразявайки се с полъха на новото време. Не били малко обаче и онези, които непоколебимо преминавали през горнилото на изпитанията, уповавайки се на Господа и горещо жадувайки да бъдат винаги с Него. От земята, пропита с новомъченическа кръв, израствали нови класове – новите Божии избраници, които в края на ХХ в. възродили Руската православна църква за нов живот и ново свидетелство.

Руските новомъченици и изповедници засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисуса Христа пред лицето на атеистичните богоборци. С настъпилите политически промени в края на ХХ в. се открила възможността Руската църква да изследва и прослави подвига на новомъчениците  и не само да поднесе пред управниците и обществото своето съвременно свидетелство за това, че нейните чеда са били гонени и избивани заради вярата си, но и да засвидетелства истинността на евангелските слова, че портите адови не могат да надделеят над Светата православна Църква.

Автор: йеромонах Йоан (Пешев)

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 456 Коментар: 0

Вие сте лекари. Болният иска от вас своето здраве. Проси живот, проси удължение, проси вечност. Не ви казва ясно всичко това, защото не можете да му го дадете. И за да не го изгоните, за да не ви постави в неудобно положение – просейки от вас твърде много – затова не ви го казва гласно. Казва ви го безмълвно. Най-великите неща, които надхвърлят усещането, очакването и изразяването, най-великите неща се изричат безмълвно: с един поглед, с цялото същество, с мълчанието. Болният идва при вас, за да се спаси от страданието и от смъртта. В крайна сметка той иска едно нещо: „да не умре“ (св. Игнатий Богоносец).

Ако вие като лекари знаете Някой, Който може да даде тази противоотрова срещу смъртта, лекарството за безсмъртие, вие сте длъжни и трябва да му го кажете, да го упътите към Него, защото болният единствено това иска от вас. И нищо повече.

И ако той не го знае, ако си мисли, че можете да му дадете само „аспирин“, това не трябва да ви пречи и не ви освобождава от задължението да му дадете и Другото, действеното, вечното.

Болният не иска от вас да го научите на медицина. Не иска да му кажете как функционира стомахът или цялото тяло, нито как действа химически или по друг начин всяко лекарство. Проси здраве, проси живот.

Той е предаден във вашите ръце – телесно и душевно. Макар да не разбира, че е предаден и „душевно“, макар да мисли, че е само тяло и само него ви предоставя, но в трудния момент той ви отдава изцяло себе си. Това означава, че ви дава и душата си. Вие можете да му кажете, с вашето безмълвие или чрез вашите думи в този час (в който се открива едно уникално пространство от душата му, от цялото му битие), можете да му кажете и за един друг организъм, за едно друго тяло – душевно и духовно, което той чувства, но не вижда, така както никога не е виждал своето телесно сърце или вътрешности.

Ако сте истински лекари, трябва да знаете и да се интересувате от целия човек, а не само от телесната му повивка и от временния му престой на земята. А словото и мълчанието ви трябва да говорят за същото нещо – за победата над смъртта и за прогласяването на живота.

Температурата носи здраве за тялото, а болката носи здраве за душата. Направете така, че болният да го разбере. Открийте му неговото битие. Действайте като истински лекари. Така болниците се превръщат (и са!) храмове, както манастирите – според свети Йоан Златоуст – са лечебници.

Ако удължиш живота на другия не с десет години, а дори с десет века, това означава, че не си лекар, а шарлатанин. Защото човек не иска само удължаване на живота. Иска „да не умре“. И има Лекар, Който дава живот, който е вечен.

Всъщност такова здраве просят всички, които идват при вас, макар често да очакват от вас (поради лошата традиция на нашата паднала природа и история) „аспирин“. Но вие сте учили лекарско изкуство и трябва да им давате това, което те не могат да намерят сами в светската аптека. Вие сте станали лекари и трябва да давате онова, което сте намерили в „странноприемницата“ (Лук. 10: 34), в лечебницата на Църквата.

Християнският лекар не е знахар, а служител, обикновен помощник на Едничкия, Велик, Единствен Лекар – на Богочовека Иисус Христос. Макар и малки помощници, слаби и неопитни, но асистенти на Едничкия Лекар. Служители на частни кабинети, които давате направление за лечебницата на Църквата, в която веднъж влязъл човек, влиза в живота, здравето и вечността – независимо дали тялото му ще умре и трупът му временно ще бъде погребан. Не, никога не бъдете знахари, които се борят за удължаване на временния живот, които не побеждават смъртта, а единствено я отлагат.

Открийте на човека, че неговата природа е способна да бъде здрава, може да оздравее, да стане вечна чрез тържеството на Възкресението.

Вътре в Църквата ние очакваме и живеем възкресението и вечността на телата. На това ни научи Възкръсналият Христос. Това ни казва и това е Той Самият. Това ни казва и това живеят най-големите и истински наши братя – които имат същата като нас природа – светиите на Църквата.

Доколкото болният ви дава цялото свое същество и може да видите как от вашите ръце върви към смъртта, без никой да иска от вас това, вие можете да му откриете Истината, да му дадете цялото си същество като действен лек. Не съществува друга връзка между лечение и спасение, освен взаимоприношението вътре в Църквата на Троичния Бог. И ако сте лекари спасени и спасяващи се, обожени и богоуподобяващи се, предоставяйки му себе си, вие ще му дадете Лекаря, Когото криете в себе си; Лекаря, Здравето и Безсмъртието, които вие сте, следвайки медицина вътре в Църквата и превръщайки се по този начин в общници на „божествената природа“. Така спасявате болния и спасявате същевременно и самите себе си, защото „едно тяло сме всинца“ и един е общият живот, който побеждава смъртта отсега, в този и в другия живот... „Кой е онзи обуреваем, който прибягвайки към този Пристан, не намира спасение? Кой е онзи недъгав, който припадайки пред тази Лечебница, не се изцерява? Творецо на всичко и Лекарю на боледуващите, Господи, преди да бъда погубен накрая, спаси ме“ (стиховна стихира в неделя вечер, гл. 4).

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 214 Коментар: 0

В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник. Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал час по-скоро да намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богтствата му били несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто те дори не били сънували.

Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да влезе, той неволно се дръпнал назад – отвътре го лъхнал непоносимо смраден въздух. Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив. Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора.

Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга, хубава новопосторена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа. Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в двора му.

Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното спокойствие.

В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става. Но там освен безпорядъка и нечистотата и друго нещо му се хвърлило в очи. По стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това го полазили бълхи и той побързал и оттук да избяга. Тъй обиколил странникът цялото село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми, от които бликала изобилна вода. Ясно било, че мръсотията в селските къщи се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани. Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити. Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци. Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом.

Най-сетне той намерил тих, приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар. Драги читатели, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, Който ни носи най-големия дар – небесната Си благодат, – с който ощастливява и спасява душите ни, и ако Той подири за Себе Си подслон в нашите души, де би могъл да си намери подходящо място за почивка? Св. Макарий Египетски говори: „Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека Той е създал за Свое жилище… затова Апостолът казва: „Негов дом сме ние (Евр. 3:6).“

Иисус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ. ПРИЧАЩЕНИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вяваща душа и да й даде небесния си дар.

Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би желал?

Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето си: „Дойди, Господи Иисус, и се засели у мен!“ – шепне той в причастните си молитви. „Влез под стряхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на недостойните си уста! Настани се у мене!“

Но Иисус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре излиза такава непоносима духовна смрад! Там вони на блуд и злоба, на сребролюбие и завист, на гордост и егоизъм… И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в такъв дом, дето човекът и бесовете – тия духовни свини – съжителствуват под един покрив.

Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си Иисуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар, който човечеството е получавало!

Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини!… Те му пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска кучетата в душата си срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му.

Трети е постил, молил се е, готвил се е за св. Причастие, но не е простил обидите, които са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си. В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му благочестие. Смет и пояжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще го оскърби, вместо да Го зарадва с това свое необмислено гостоприемство?

Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето! Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, мисли ли, че ще Му достави чист и радостен покой?

Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може да посрещне небесния Цар?

Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр. 3:20). Той сам жадува да влезе в нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той идва да донесе на всички небесния Си дар.

Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има! Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока, свързана с погнуса от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните, тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става годна да приеме най-дивния Гост – Иисуса Христа

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 93 Коментар: 0

 

От статистическите данни за хората, достигнали до дълбока старост, научаваме, че те са предимно сред живеещите във високите планини на Кавказ и Азербайджан, и други високи планини. И в наше време някъде в Азербайджан живее необикновен старец, достигнал сто и петдесет години, а там столетниците не са малко.

Как да си обясним това необикновено влияние на високите планини върху дълговечността на земния живот?

Несъмнено, в значителна степен с това, че планинците дишат чист въздух и се хранят основно с млечни продукти и месо от здрави овце.

А в огромните градове, в които населението достига милиони, хората дишат нездрав въздух, който съдържа множество миазми на всички заразни болести, и нерядко живеят в апартаменти и домове, заразени с туберкулозни бактерии, които много трудно се унищожават. Огромни многоетажни домове преграждат пътя на живителните слънчеви лъчи. И храната на жителите от големите градове, разбира се, е много по-лоша от тази на хората от планините.

Затова е напълно понятно защо животът на обитателите на големите градове е много по-кратък от живота на планинците и даже на селяните, живеещи в здрави и светли села.

Но не само животът на тялото е важен за нас – извънредно важни са условията, в които се развива духовният живот на децата и юношите; важно е влиянието на обществената среда, в която те растат. Духовният ръст на децата и младежите от двата пола понякога изцяло зависи от примера на родители и други близки. Нравствено и духовно загиват децата на пияници, крадци и бандити, чиито жизнен пример е още по-гибелен и от туберкулозните бацили и микробите на всички други заразни болести.

Децата се впечатляват силно – всичко, което видят и чуят около себе си, остава дълбока следа в умовете и сърцата им.

Това, което казах сега, разбирали добре с чистите си сърца родителите на Пресвета Богородица, праведните Йоаким и Анна, макар и да не можели да го изразят ясно с думи, и мъдро се погрижили да предоставят на своята мъничка дъщеря Мария най-благоприятни условия за възпитание в святост, чистота и страх Божий.

Колкото и трудно да им било да се разделят с даруваната им от Бога след десетилетия бездетство малка дъщеря, те я отвели в Божия дом. Посрещнал я свещеникът Захария, бъдещият баща на Йоан Предтеча, и по Божие внушение той се осмелил на нечувано дело – въвел я не само в светилището на храма, където влизали само свещеници, но даже я пуснал в най-святата му част, отделена с тежка завеса и наречена Светая Светих, в която веднъж на година имал право да влезе само първосвещеникът с жертвената кръв.

На това място някога стояла превелика светиня – ковчегът със завета, съдържащ скрижалите, които Бог дал на великия пророк Моисей на планината Синай, покаралият жезъл на Аарон и съсъд с манна. Окончателната им съдба е неизвестна, но най-вероятно са унищожени при разрушаването на първия Йерусалимски храм от Навуходоносор.

Малката Пресвета Дева Мария получила от свещеник Захария разрешение ежедневно да влиза в Светая Светих и да се моли на Бога при невидимото присъствие на Божиите Ангели. Тя живяла в една от стаите, пристроени отвън до храмовата стена. В тези малки стаи живели хора, посветили се на Бога; там живели и нещастни бедняци, нуждаещи се от грижа. На тях, на тези нещастни хора, служила във всички дни Пресвета Богородица, живеейки сред тях – служила им със своя труд и своята любов.

За тези дела на милосърдието тя винаги била заобиколена от любовта на обгрижваните и в тази атмосфера на любов живяла с тях дванадесет години. Всеки ден дълго се молела в храма и там вдишвала Богоугодния аромат на молитвите от многочисления народ и дима на изгаряния на олтара тамян.

Святата и чиста атмосфера на храма била благотворна за нейното духовно израстване, като най-чист въздух от планинските върхове за телесното здраве и дълголетие на планинците. Не хора с нечисти и зли сърца, а добри и богобоязливи хора били около нея и представлявали нейната обществена среда, благословена от Бога.

В нея възраствала светата Отроковица Мария и разцъфтявала като разкошен цвят, благоухаещ пред Бога и хората. В нея Тя получила всички наченки, за да стане по-сетне по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите.

О, вие, мои ближни възлюбени християни, спомняйте си всякога за светите и праведни Йоаким и Анна, така премъдро възпитали своята от Бога дадена дъщеря.

Старайте се да създавате и за своите деца най-благоприятни условия за възрастване в святост, правда и добро.

Сам Господ Иисус Христос, Слънцето на правдата, да ви помага в това угодно Нему дело.

Амин.

1958 г.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 682 Коментар: 0

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусe Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.

Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния.

Господи Иисусе Христе, Сине Божи, заради молитвите на пречистата Твоя Майка и на всички светии, помилуй нас. Амин.

Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе.

Царю небесни, Утешителю, Дух на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.

Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй нас. (три пъти)

Слава на Отца и Сина и Светия Дух, и сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Пресвета Троице, помилуй нас; Господи, очисти греховете ни; Владико, прости беззаконията ни; Свети, посети и изцери немощите ни, заради Твоето име.

Господи, помилуй. (три пъти)

Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.

Господи, помилуй. (дванадесет пъти)

Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог.
Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог.
Дойдете да се поклоним и паднем пред самия Христос, нашия Цар и Бог.


Псалом 90

Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия, и казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой. Комуто се уповавам! Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците. Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище; защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си; аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш. „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение.“

 

Молитва към Господ Иисус Христос за избавление от епидемията от коронавирус

Човеколюбивий Владико Господи, Иисусе Христе Боже наш! Молим Ти се усърдно, погледни с милостиво око на нас твоите раби и послушай гласа на нашето моление, което Ти принасяме с вяра, понеже сам Ти си рекъл: „Всичко, каквото и да поискате в молитва, вярвайте, че ще получите и ще ви бъде дадено, и още: „Искайте и ще ви се даде!“ Заради това и ние, ако и недостойни, като се надяваме на Твоята милост, просим: не се гневи много на нас, нито си спомняй нашите беззакония, но като добросърдечен, дай ни сега Твоята благост и помилуй нас, Твоите раби с благодатта и щедростта Си.

Чуй молитвата и удовлетвори просбата ни. Помилуй благочестивия и христолюбив наш народ, помилуй твоите раби: светия наш Синод, преосвещените митрополити и епископи, и целия свещенически и монашески чин; правителството, военачалниците, градоначалниците, христолюбивото войнство, лекарите и целия медицински персонал и всички православни християни. Избави ни Господи от епидемията от коронавирус, дарувай бързо изцеление на заболелите, укрепи нашата вяра и ни дарувай душевен мир.
Защото ти си наш Бог и Твоето име призоваваме. Прости всичките ни умишлени и неволни грехове. Нека Ти бъдат благоприятни молбите и милостините ни пред Твоето владичество. Защото Ти си Бог на милостта, в Тебе е всичката ни надежда и ние Те прославяме с Твоя безначален Отец и с пресветия, благия и животворящ Твой Дух, сега и всякога и во веки веков. Амин!

 

Евангелие от Марка (11:23-24)

Имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: дигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, - ще му се сбъдне, каквото и да каже. Затова казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено.

 

Източник: http://predanie.bg/

  

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 546 Коментар: 0

Последните два дни ходих на гробища. Някой би казал: „Къде другаде да иде човек преди Хелоуин…“ Шегувам се. Никой не би казал така. По-скоро съм омръзнал на мнозина с това, че все говоря за смъртта. Ама няма как – такова ми е ежедневието. Понякога вземам попадията с мен, за да сме заедно, защото все нямам време да я изведа някъде другаде. И този път стана така.

По пътя тя ми разказа, че ходила предишния ден до един голям детски магазин, който се рекламира като „на играчки рая“. В този случай обаче приличал много повече на преизподня. В него отвсякъде те дебнели демонски фигури на вещици и тролове, рога, тикви, паяжини, паяци, духове на умрели хора и техните кости… Да видиш как мили малки дечица си играят със скелети и да се умилиш… до сълзи… Докато ми описваше обстановката в магазина – „на играчки ада“, минахме през метрото. То също беше украсено с подобаващи бесовски картини. Ескалаторът се спускаше надолу покрай тях като в тунел от влакче на ужасите…

Най-накрая стигнахме и до гробищата. Тук също имаше много умрели хора. Само че не на картинки, а истински. И странното беше, че наоколо на никого не му беше забавно. Нямаше го онова екзалтирано желание да се облечеш като скелет и да легнеш в ковчег, въпреки че точно на това място щеше да се впише идеално. А и не вярвам гробарите да имат нещо против… Знам едни хористи, които за между 50 и 70 лева ще ти изпеят импровизирано опело, без да им мигне окото. Даже ще изглежда и съвсем църковно. Не е ли яко? Хелоуин на гробищата. Има достатъчно дървета с разпънати между тях естествени паяжини. А ако издържите до лятото, даже ще има и кърлежи…

Както и да е. С жена ми най-напред отидохме до гроба на татко. Купихме му голям букет с бели и жълти хризантеми. Подредихме ги точно под кръста. Нямахме време да се помолим, защото наближаваше време за Опелото и решихме на връщане да направим това.

За самото погребение няма да ви разказвам. Само едно нещо ни направи силно впечатление. До църквата лежеше бездомно куче. То с особена ярост лаеше катафалките. Не всички коли, а само тях. Но само когато бяха празни. В момента в който в нея качат покойник и автомобилът тръгне, кучето оставаше спокойно да лежи до един контейнер. Много беше странно. Някой би казал, че си има разумно обяснение. Че вероятно шофьор на катафалка се е опитал да го блъсне или нещо такова. Но в този момент на мен ми изглеждаше друго – сякаш кучето виждаше в катафалката смъртта, която идва, за да отнесе някого и лаеше по нея, защото я мрази. Но в момента, в който там вече е положен починал човек, сякаш имаше уважение към него и не искаше да смути последния му път.

Върнахме се до гроба на баща ми, за да прочета трисагий спокойно и без да бързам. Бяха минали около 45 минути. Някой вече беше откраднал цветята. Вместо тях се търкаляше захвърлена пластмасова чашка, от която беше пито вино. Набрахме свежи елови клончета, украсихме ги със стръкче шипки и поставихме тях във вазичката. После се помолихме за починалите. И помолихме тях да се застъпват за нас пред Господа. Помълчахме и поехме отново към света, който се готви да празнува Хелоуин.

Тук разказът ми трябваше да свърши. Но тъй като съм свещеник, а не писател, не мога да се стърпя да не обясня очевидното и да не го превърна в проповед. Колкото и тази проповед да не прилича на традиционните в храма.

Понякога кучетата са по-добри от нас – хората. Те инстинктивно разбират това, което ние сме забравили в емоционалното си пиянство. Никой да не казва, че сме оскотели, защото ето, животното на мен ми показа друго. Ние по-скоро се демоноуподобяваме. Що за човек би маскирал детето си като починал? Вие покойни родители и близки нямате ли? Не знаете ли, че бесовете се борят за техните души, за да ги отвлекат във вечността на безкрайна мъка? Нямате ли любов? Нямате ли страх? Нямате ли срам? Как може човек да се забавлява с това, за което е длъжен да плаче? Именно длъжен, защото това го изисква обикновената човешкост.

Друго има ли в главата на съвременния човек, освен забавления и пари? Много пъти съм виждал кучета и катерици да се хранят от подавките, оставени на гробовете. Но да стигне човек дотам, че да краде цветята, за да ги препродава – това какво е? Как е станало?

Да гримираш детето си като полуразложен труп, говори за велика нравствена деградация. Виждал съм полуразложени трупове. Знаете ли колко е страшно? Думи не мога да избера, за да изкажа възмущението си от равнодушието ни. Отвътре сме станали празни като издълбани хелоуински тикви. Мислим си, че светим, но всъщност сме много грозни.

И всичко това се случва в навечерието на Задушница. Пълно безумие е предния ден да се подиграваш с покойните, а на следващия да ходиш на гробовете им и да се правиш, че ти е мъчно. Ако ти беше наистина мъчно, нямаше и да ти хрумне да празнуваш Хелоуин няколко часа по-рано.

Задушница е моментът, в който с цялата си енергия трябва да се молим и да просим милост от Бога за тези, които до вчера бяха с нас, днес са положени в земята, а утре ние ще бъдем при тях. Чувате ли какво ви казвам? Утре ние ще бъдем при тях! Ще ни положат в земята. Абсолютно е сигурно. И ако сте учили децата си, че е много забавно, най-вероятно за вас няма да има след време кой да се помоли. Ако и това не ви уплаши, ако и от Съда на Господа не се боите, не знам повече какво да кажа. Освен, грабвайте тиквите и отивайте да се хилите…

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 661 Коментар: 0

ПОСЛЕДНИТЕ ХУБАВИ ИСТОРИИ

Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си.

Не казвам, че и сега няма истории. Има. Но повечето от тях са скапани (прощавайте за думата). Нямат смисъл от самото начало. Завършват без поука. Не водят наникъде. Освен към един изпразнен от съдържание егоцентризъм. Повечето от днешните истории не служат за нищо, освен да пълнят страниците на самовъзпроизвеждащи се медии. Греят, но не топлят. Четат се, но не остават. Нещо повече. Тези истории настояват да бъдат безсмислени. Потребителят се измъчва от смислите. Те го натоварват. Нали така би казал някой днешен мъдрец: „Стига сме измъчвали хората с поучения. Да плеснем с ръце, пък да се прегърнем. Да ядем и да пием. Да ядем и да наричаме това любов. Да пием до смърт и да наричаме това живот. Тялото и Кръвта на Господа могат да бъдат заменени с шведска маса, на която са поканени всички. Моля, заповядайте…“

Затова в началото на своите мисли искам да поставя една хубава история. Ей така, за да се знае, че хубавите истории са възможни. (В случай, че сте забравили.) Разказва я отец Серафим Алексиев в книгата „Нашата любов“. Става дума за един българин, родом от самоковските села. Той заминал за чужбина, изучил се и се издигнал до професор по медицина в една от най-големите европейските столици. Добил такава известност, че четял лекции из цяла Европа. Бил толкова ангажиран, че нямал време да посети родителите си. Затова веднъж, когато имал работа във Виена, организирал те да дойдат при него. Възрастните хора не били излизали от България, но от любов към сина си решили да преминат и този труден път. Хотелът, в който ги завели придружаващите ги, им се видял истински палат. Заозъртали се наоколо. Не се чувствали на мястото си. Майката била със селска забрадка и груб сукман, бащата с потури. Изведнъж пред очите им се появил синът им – красив, елегантен, изискан. Спуснал се към тях и развълнувано прегърнал майка си, а на баща си целунал ръка. После ги поканил на ресторант, където сам им подавал хляб и ги обслужвал с голямо внимание. Отец Серафим завършва разказа с думите: „Няколко дена се радвал той на родителите си, след което ги изпратил пак за България, за да може да продължи своя далечен и славен път.“

Хубаво ми е да чета тази история. В нея има прекрасно поучение. Радваш се за старците, че са възпитали такова добро дете. Радваш се и за професора, защото си струва такива хора да се прославят. Да искаш да си като тях. Да искаш да си добър като тях. Аз не искам да съм като героите от днешните истории, защото те не са добри хора. Нещо повече. Опитват се да размият доброто и злото. Днес те заминават за чужбина, но не се издигат. Никой не знае за тях. Но те не се държат скромно като известния доктор от историята. Говорят важно, изтъкват се. Два квартала да са обиколили извън границата на България, а излиза, че цяла Европа е в краката им. И дума не може да стане да канят майка си и баща си. Сакън да не ги изложат пред колегите. Сигурно сте забелязали, че днес никой не е от село. Даже и от провинцията не е никой. Сега всички са най-малко от София. Даже някои квартали на столицата са срамни. Най-добре е да си от чужбина, ако ще да е сръбският Димитровград.

От висотата на своята вътрешна чужбина човек най-добре се подиграва на останалите. Ако в другите се е запазила поне малко ревност, поне малко любов, дори семпла симпатия към родителите, те биват наричани провинциали, националисти, патриархали, талибани, фундаменталисти, зилоти… Чак да се запиташ дали днешните хора имат деца или идва краят на света. А дали също днешните хора имат родители или краят на света вече е дошъл и ние живеем в ада.

Днешните истории разказват, че никой с никого не иска да бъде близък. Най-близкият ти е твоят собствен ум. Няма домашна църква. Елеят от домашното кандило е излят в тиган и в него се запържват амбиция, завист и егоизъм, от които ще се получи вкусно гурме, с което в духа на толерантността и в знак на безгранична любов ще бъдат нахранени всички. Разбира се, на безграничната ни любов, за която тръбим, границата й не стига дори до сърцето. Много по-рано някой политически лозунг е уловил любовта и й е сложил юзда, за да може да препуска там, накъдето политическите жокеи „свободно“ ни поведат. Надявахме се да изключим политиката от живота си, но стана иначе. Политиката и животът станаха синоними. Взаимно заменяеми думи, от които едната е все по-непотребна. Все по-демоде е да живееш.

Разказвачите на днешните истории са безлични. Няма по-тъжно нещо от разказ без мнение. От поет, който знае да римува, но няма какво да каже. Дори историите не са съвсем истински, защото и писането има свои канони. Това са по-скоро доносници, които разнасят чужди тайни и господарски императиви. Днес говорят щастливи лакеи, които се големеят със сервилността си и са се научили да я използват като бухалка.

Харесвах старото мъжко държание. И цялата фабула, която следва от него. Простичко казано, харесвах, когато мъжете бяха мъже. Историите започваха с: „Какъв ти е проблемът?“ После се гледаха очи в очи. Можеха да се обидят, да се нагрубят. Но след това по мъжки да си простят, да се разберат и да пият по една ракия заедно. А накрая на вечерта да са забравили вече за какво са спорили. Харесваше ми, когато хората можеха да застанат смело един пред друг и да се погледнат. Едно време беше въпрос на престиж да си храбър. Да не си потаен. Да не досносничиш и да не дадеш повод да те обвинят, че си интригант.

Българинът има свой етностереотип, в който мъжът винаги е мъж и никога не прави грехове, които са специфични за жените. Това е под нивото му. Не харесвам днешните истории, в които мъжете стават жени и дори не им стиска да си напишат името под някоя сплетня, която са направили. И която претендира да се назове „хубав текст“. Днес има жени, които са по-храбри от няколко мъже, взети заедно. Това не е нормално.

Къде да избяга човек? Някой инстинктивно би се сетил за детските приказки. Може би там се е скрило светлото бъдеще. Може би там има надежда. Аз обаче не я виждам. И там нещата вече са с размита смисленост. Откакто съм духовник се старая да не забравям на кого проповядвам. Какво момче и какъв младеж бях. Какво очаквах да намеря в живота. Едно време младите хора по дефиниция бяха бунтари. Страхуваха се животът да не ги пречупи. Искаха да преборят системата. Това личеше от музиката, която слушаха, от начина им на говорене и държание, от амбициите им. Светът е силен противник. Някои изгубиха битката напълно и се погубиха. Други просто не издържаха и се оставиха на течението. Радвам се на тези, които откриха Христос – единственият начин да се спасиш. Да победиш света. Но така или иначе, повечето млади хора, които познавах, поне опитваха да се борят.

Да, имаше и такива, които не вземаха отпуск от казармата и чакаха да станат поне младши сержанти, за да се върнат вкъщи. Но повечето ми познати не бяха такива. Спомням си как седяхме мрачно на стълбите пред спалните помещения в казармата, гледахме в различни посоки и пушехме. Бяхме си казали, всичко, което хората имат да си кажат и само от време на време някой подхвърляше: „Уволнение!“ Тогава ми се виждаше, че сме затъпели. Но дори само този почти животински инстинкт да попаднеш зад оградата, там, където е свободата, където са майка ти и баща ти, е повече от смислите, които се предлагат днес. Жалко, че сега няма казарма. Премахнаха я, може би, защото дори за кратко хората биха се отучили да желаят уволнението.

Повечето от днешните деца, с които животът ме сблъсква, искат да възседнат системата. Да се изкачат възможно най-бързо в йерархията й, независимо дали имат качества или не. Разказват, че някога робите са мечтаели да станат робовладелци, а не да се премахне робството. Няма нищо по-тъжно от това децата да мислят по същия начин. Искат да началстват, без никога да са били подчинени. Искат слава, без никога да са разбирали колко безславен е човекът, когато няма послушание към Бога и родителите си. Готови са да достигнат амбициите си, пълзейки под препятствията или заобикаляйки ги, но не и по традиционния начин – да погледнат проблема в очи и да го преборят. Някога наричахме такива хора стари. Днес повечето деца са остарели преждевременно. Светът ги е научил на всичките си номера за лесно оцеляване и сега ги гали по главата и им предлага да ги приложат в Църквата. Няма нищо по-страшно от това. За светците се разказва, че макар и възрастни, са изглеждали като млади. Душите им са били чисти и млади. Днес не е така. Разхождам се в парка около двата храма през лятото и вечер виждам групи от момичета да се наливат с бира и да псуват. Понякога и по мен. Веднъж ми казаха, че ще ми оскубят брадата. Чудя се къде са момчетата през това време. И се плаша от отговора.

През последните месеци около събора в Крит имаше много съвременни истории с църковна окраска. Поспорихме. Някъде минахме добрия тон. Повечето от хората, които повтарят мантрата колко са опасни зилотите, не са нищо повече от лоши разказвачи. Никой от тях не ме впечатли, не ме трогна, не ме накара да се замисля, не ме убеди в нищо. Мисля, че не беше и такава целта. Но някои имаха поне едно елементарно достойнство. Застанаха с имената си пред хората и пред Бога. Може би сами не съзнават, но това е последният бастион на патриархалността у либерала – чувството за лично съществуване. Сигурен съм, че няма да продължи дълго. Много по-удобно е да се скриеш зад псевдоним и анонимност. Истинският днешен разказвач е тролът. Той стои в тайното, скрит зад безликото име “редакционен коментар” и громи врага без пощада, но и без сам да губи нищо. Тази стратегия е двояка. Така лесно се печелят битки без синини, но също толкова лесно се губят души. Понеже Бог вижда когато някой се откаже от самия себе си. И Иуда е взел „грант“. Но после е увиснал. Опитал се да превари Христос в смъртта. На света няма по-тъжен разказ от този за Иуда. А ние все повече настояваме да го превърнем във вероизповед.

Какво би могло да се промени? Аз не съм много стар. Вероятно има и по-опитни хора от мен, които биха могли да отговорят. И все пак мисля, че нищо няма да се промени. Всичко ще върви така, както си върви, докато свикнем с безсмислените истории. Докато стане така, че никой нищо няма да иска да чуе. А само да се забавлява. Само да се големее и само да се радва на себе си. И тогава ще дойде краят на света. Достатъчно време мина, за да разбера тези свети отци, които казват да не се опитваш с немощната си ръка да спреш отстъплението. Така ще си бъде. Никакви хубави книги. Никакви хубави групи. Никакви качествени филми. Просташки риалити програми и шоу с много плът. Това са ни подготвили продуцентите. Това и ще бъде.

И все пак пиша това, за да кажа, че има надежда за този, който би искал. За този, който все още очаква да спаси душата си, а не да я реализира като продукт в търговската мрежа колкото се може по-скъпо. Всеки от нас има сили за една хубава история пред изповедника. Пред Христос. Ако не сте свещеници – не знаете. Най-добрите истории съм чувал на изповед.

Как да разкажем такава история ли? Ето така – изследвай дали си егоист и кажи: „Аз съм егоист!“ Не ти трябва да съдиш тоя и оня какви са, каква е светската правда и каква не е. Разбери ти какъв си. Точно ти. Защото теб ще питат на Съда. Не се оглеждай. Не се мръщи, теб имам предвид. Ако си бил доносник – кажи, че си доносник. Не се оправдавай, а се постарай да спреш да бъдеш такъв. Ако си клеветник – кажи, че си клеветник, а не обяснявай, че то така са били нещата, пък еди кой си не е бил прав. Ако не си интригант, пак помисли дали не си, защото пред Бога стоиш, а не пред началника в службата. Ако си клюкар, не си мисли, че това е нещо безобидно, а помни, че може да попаднеш под еднакво осъждане с бесовете, които са в основата на всички клюки. Ако си взел едни пари, за да продадеш Христос, не тичай при фарисеите, а плачи в нозете на Господа и Той ще ти прости, даже и да си похарчил парите за забавления. Ако си лъжец, помисли не лъжеш ли себе си, защото Бог не може да бъде излъган. Ако си прелюбодеец, изневерил на жена си (мъжа си) или на вярата си, бъди достатъчно честен, за да не наричаш това целомъдрие. И оттук почни да се връщаш вкъщи. Ако си презрял майка си, (все едно дали говорим за майката по плът или за Църквата-майка) и си започнал да разправяш по кръчмите неуважителни истории за нея – побегни обратно в обятията й, преди да е станало късно. Ако те е срам да целунеш ръка на баща си, защото си облечен с костюм, а той с вълнена фланела, помни, че тоя баща може да те измоли. И ако той не го направи, няма кой. Нищо, че може да изглежда маловерен, също както в Евангелската история за момчето, което било обхващано от ням дух, а баща му изпросил от Спасителя изцерение за него (Марк 9:17-29).

Мога да продължавам още дълго, но най-важното е, че историите пред изповедника завършват обикновено с хепи енд. С прошка. С изцерение. До последния ден. До последния час. До последната минута възможността за една такава хубава история ще стои пред нас. И ще ни предизвиква да станем качествени разказвачи. Ако някой държи на амбицията си, нека я използва тук. Само не се лъжете, че може да се отлага във времето. Никой не знае кога ще бъде последната минута. И тогава няма да има вече значение началник ли си бил, именит учен и прославен или дребен чиновник и селянин. Само ти и историите, които имаш да разкажеш на Бога.

На Небето няма демокрация. Няма лъжливи адвокати, нито неправителствени организации, които да защитят правата ти. Няма и икуменизъм, а само Една Църква! Или си вътре, или си вън! Там историите свършват и спасените заживяват в поуката и утехата.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 912 Коментар: 0

Уморихме се от мнимите хора. От онези, които се самоизтъкват, макар и „смирено“. От онези, зад чиято усмивка се крият зъби, наточени за осъждане и „свещени“ битки.

От всички онези, които използват Църквата, за да си създадат някакъв духовен имидж, който да им даде усещането за сила, което не са имали в света. От онези, които се опитват да покрият своята агресивност с одеждите на зилота и „бореца“ за Православие. Помисляли ли сте, че много пъти правим точно това, което казва св. Йоан Лествичник – „обличаме своите пороци в добродетели“? Защото, когато агресивността влезе в религията, тя нарича себе си „божествена ревност“, а когато е по стадионите и тротоарите – се нарича хулиганство. Така утвърждаваш своята страст и оправдаваш своя патологичен нарцисизъм.

Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който се е смирил, ипитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен, и е възкръснал в любовта.

Църквата принадлежи на смирените в този свят, на тези, които не търсят властта и силата. Принадлежи на екзистенциално ранените, душевно дрипавите, на онези, които са стигнали до дъното на своята лична самота и страдание и са почувствали цялостното оголване на своето битие.

Изморихме се и много пъти приведохме глава, плакахме и скърбяхме заради изкривяването и изопачаването на църковния етос и на християнското мислене, което се е хванало за външната обвивка на преданието и губи, екзистенциално оглушително, същността на християнския живот. Скърбяхме за страшното блудстване с думите, понятията и най-важните черти на православния християнски етос.

Изморихме се от всички онези, които представят своите страсти и пороци като добродетели. Които живеят живота си в Христос с цел и корист, без любов, обич и свобода, очаквайки винаги да получат нещо, да спечелят, да имат лична изгода. От онова незряло и егоцентрично чувство, че винаги някой тие длъжен; че винаги другият ти е задължен. И никога ти. Винаги някой друг, който навярно няма и име. Ей така, за да обслужва нашите нужди, без да има връзка с нас.

Християнското сърце не брои какво дава и какво взема, а обича, без да очаква. Не е християнска онази душа, която, замаяна от своята добродетелност и религиозна оправданост, се чувства нарцистично съвършена и самооправдана. Християнинът не е оправдан, а спасен поради любов. Неговото спасение е плод на любов, а не на постижения. Усещане и опит, че Някой го обича силно, ако ще да е в тежното си състояние, ако ще да е безсилен, грозен, изтерзан и неуспял. Надеждата на християнина не е в неговото „аз“, а в неговия Бог. Както казва архим. Варнава Янку: „Единствената ти добродетел е Божията любов“.

Раят не е завоевание, а дар. Той е плод от връзка, а не постигане на добри и високи религиозни резултати. Не се спасявам, понеже направих нещо важно, а понеже обикнах Някого и Някой ме обикна. Спасява ме любовта, а не моите религиозни успехи. Ако правя нещо, ако се подвизавам, това е така, защото искам да обикна Бога. Не да Го завоювам, а да Го закопнея. Този копнеж ще ме съди. Тази жажда и глад ще определят моето вечно насищане.

Колкото и да заявяваш, че си Божи човек, няма да станеш такъв, ако радостта и мирът не залеят самата твоя същност. Може да постим колкото искаме, може да правим колкото всенощни бдения и молитви искаме, може да имаме за старец най-известният духовник в Православието, може да си направим колкото снимки искаме със старци и преподобни – но благодатта няма да дойде, когато и както ние искаме. Със сигурност няма да дойде, докато ние под предлога за духовност градим образа на своя себеидол, своя егоистичен религиозен имидж. И всичко това – с цел да постигнем религиозни успехи и завоевания. Ей така, за да почувстваме, че сме постигнали нещо и че най-накрая сме някои.

Благодатта не може да бъде изнедуна или откупена, тя се дарява и излива любящо върху смирените, незабележимите, ранените и обърнатите с любов към Бога. Върху онези, които са се съблекли и разоръжили от всички илюзии на света, от всички сили и власти, от всички идоли, дори от собственото си „аз“.

Затова, ако си духовен човек, не го декларираш, не крещиш, за да убедиш другите в това. Ако си такъв, ако Божият Дух живее в теб и Христос крепи твоето съществуване, това ще стане явно за всички, без ти да говориш. Без думи и декларации. То е като ароматът, който не прави нищо. Не говори, но ухае невероятно и никой не може да го подмине, без да му се удиви. Това е опит, преживяване и усещане за Божието присъствие в нашия живот, което подбужда другите да кажат: „Да, наистина тук е Божието присъствие. Той е Божий човек“ – не защото го казва и кмрещи, че е такъв, а защото ние го чувстваме и живеем. Това е преживяване, което превъзхожда думите, това е Бог, Който се явява в сърцата по неизказан начин.

>> Пълният текст <<