НОВАТА КНИГА на Николай Фенерски - ПРОЛУКАТА, Есета за покаянието

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2016-10-12 Посещения: 754 Коментар: 0

 СЕНКИ НА СЕБЕ СИ

 

Понякога мачът завършва и със загуба. Виждал съм го. От един познат чух, че в еврейски език (не знам дали иврит, или идиш, или нещо друго) имало специална дума за лишена от съдържание душа, само черупка, опаковка, кух орех. Днес така ще говоря – един познат, едни познати. За да не навлизам в конкретика, от която после има нежелани ефекти.

Видях едни познати. Мъж и жена. Бяха сенки на себе си. Мъжът продължаваше да лъже жената. Тя не подозираше лъжите. Но въпреки това лицата и на двамата бяха посърнали, липсва щастие у тях, нямаше го спокойствието. Прегръщат се, целуват се, но погледите им са по-угаснали от вулкана Витоша. На думи не е така, на думи ще чуеш всичко от такива хора, ще чуеш мили думи да си разменят, да те убеждават, че всичко е ОК. Ама на очите си ли да вярваш или на ушите? Кой източник е по-достоверен?

Познавах един човек, който имаше телевизор. Това беше отличителната му черта. Нямаше си нищо друго, всички го бяха изоставили благодарение на характера му. Телевизорът му работеше по 24 часа 7 дни в седмицата увеличен докрай. И по едно време разбрах на какво се дължи това. Заглушаваше съвестта си. И другите гласове, които го измъчваха. Надвикваше ги телевизорът, не им позволяваше да го тормозят, в душата му сигурно е бил хаос и шумотевица, които са по-поносими от гласа на съвестта.

Следващите познати, които ще спомена днес, са семейство, чиито убеждения са твърде особени за мен. Те твърдят, че хората са примати, маймуноподобни, животни и така нататък. В това така нататък е развита цяла система от вярвания, че животните имат души, че най-съвършени са насекомите, защото еволюцията им е най-дълга във времето, милиони години, оцеляват и се приспособяват към всякакви условия. И това ги правело по-съвършени и по-важни от хората. Ние сме просто биологичен вид, нищо повече. На мен ми е трудно да общувам с такива сенки на себе си. Нямаме какво да си кажем. Те се присмиват на думите ми за безсмъртието. С едни такива тънки подигравателни усмивки. Хи – хи. Безсмъртие, хи – хи. Хихито ще им остане.

Познавам и един човек, който преди си беше почти нормален, доколкото можем да бъдем нормални, без да превъртаме, живеейки топлохладно и изблювани някъде в периферията… Човекът бе грабнат и превъртя. Удариха го в сребролюбието. Сега върви и прилича малко на онзи предишния, но не е той определено. Сега е важна клечка, шеф, бос и директор. Издигнал се е. Надолу се е издигнал.

Тъжно ми е за тях, защото те са ужким живото свидетелство, че мачът често, много често завършва със загуба. Границата е съвсем крехка понякога… Понякога човек се озовава на ръба. Губиш всичко, губиш тези около себе си, но губиш най-вече Христос. Очите ти биват откраднати и започват да виждат изкривено. Намираш си и оправдание, съвестта бива разстреляна. И край на мача. 0 на 1 за змейовете. Лошото е, че нямаш време за реванш, Съдията вече е свирил края.

Много тъжен стана тоя текст. Извинявайте.