ВЕЛИКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ХРАМА ЗА ПРАВОСЛАВНИЯ ИЗТОК МИСЛИ ПО СЛУЧАЙ ПРАВОСЛАВНА НЕДЕЛЯ (Български Екзарх Стефан I)

            Манастир, аскетизъм и храм – ето трите пункта, върху които се крепи Православието като върху парче небе на земята. Най-ярки, топли и най-близки до живота са безспорно православните храмове. В тях е внесен контрастът с живота, със земята дотолкова, че наистина представляват слязъл на земята от небето Горен Йерусалим. В тях има светлина, сияние, златни отблясъци, сребърни крила, неземни одеяния, скъпоценни камъни, кандила, свещници, наредени в безшумна беседа около тихи, спокойни образи. И те представляват пълно отрицание на светския шум, светската красота и разкош. В тях се чуват ангелски песни и неземни гласове. Пълни са с икони, от които всяка една представлява видим лик от невидимия свят. Над главите – свод, малко небе, сякаш богомолците са окръжени от ангели, от херувими и серафими, от всички безплътни небесни сили, от пророци, патриерси, апостоли, светии, мъченици. А близо до Светия Престол и Жертвеника - Сам Спасителят и Неговата Света Майка, Богородица, най-чистата и избраната между смъртните, за да се въплъти чрез нея Бог-Слово и да спаси света.

            В православния храм всеки богомолец се чувства на гости у Бога. Там той води разговор безмълвно със себе си: мисли не отвлечено, а в образи, пластично, защото религията го прави естет, художник.

            Слушайки акатистите всеки богомолец сам рисува в себе си светлите образи, с които заживява душата му като с реалности от невидимия свят.

            За тоя невидим свят му говорят и иконите, чрез които невидимата Църква става видима.

            И само за тия, които отричат и не търсят тоя Нов град, иконата се явява излишна. За Православието обаче иконостасът, който отделя мястото на таинствата от миряните, е такава необходимост в духовната архитектура на храма, какъвто е „брадмауера” в помещенията където има огън.

            Иконостасът е видима стена, която пази светлината от недостатъчно подготвеното око, което любопитно иска да разбули тайната на светото действие.

            Православната икона е богословие, изразено в багри и в нея към възвишеното византийско наследство се е прибавило след време и фината техника на източно-азиатското изкуство.

            И православно вярващите дотолкова обичат и живеят духовно с благолепието на своите храмове, че и в къщите обичат те да уреждат макар и частици от божествената храмова красота. И тия домашни ъгли се смятат с право за най-скъпо достояние в къщата.

            При вродено смирение и самоосъждане Православието никога не се одързостява да се изправи дори чрез молитвите си направо пред Праведния Съдия. И затова застъпничеството е тъй свойствено на тая нерешителна в просбите си православна душа, и от опит знае тая душа за съществуването на една върховна любов, която е безгранично милосърдна и помага всякога: това е майчината любов. И затова образът на Света Богородица е един от най-близките до всяка православна душа, виждайки в него милосърдната Застъпница, която е готова всякога да покрие със състрадание и любов всеки нещастен каещ се грешник със своето чисто покривало.

            Ето защо за Тая, Която е по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, за Тая крепост непоколебима езикът на Православието е откъснал най-хубавите си думи, обръщения и сравнения. И православното сърце в храма най-често и най-лесно чрез Нея говори с Великото сърце на Любовта – Бога.

1938 г.