"НАШАТА НАДЕЖДА", Архим. Серафим (Алексиев)

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2016-01-22 Посещения: 1245 Коментар: 0

Предназначението на човека

Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо без да го е вкусил, накрай изповядал: „Суета на суетите, всичко е суета” (Екл. 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: „Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Екл. 12:1-14).

Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!” (1 Кор. 15:32). Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!

Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва до веки” (1 Иоан 2:15-17).

Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на Царството небесно. Както корабът е поставен в морето, но не бива да остава сред морето, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на тоя временен живот не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тая цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките на греха. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: „Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дремка го погубва лесно“.

 

Разочарованията на пристрастените към земните радости

Възлюблени, Бог ни е създал да наследим вечни блага в Царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато – да речем – ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, когато той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, която се е загубила, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки рано или късно ще се убеди в истинността на Христовите думи: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете“.

Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирил радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.

 

Покайният плач води към вечна радост

Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и пр. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.

Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: „Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на тоя живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И, опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: „Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?“. В тая минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние“. Сълзите на св. Ефрема го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.

 

Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога

Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води по измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрежие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.

Московският светител Филарет тъй говори: „Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, до толкова говорят за тях и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора“.

Но знаете ли вие, замисляли ли сте се вие де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете!“ (Лука 6:25). Това „сега“, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.

 

Връщане към Бога

Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е страшно да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост, за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, който няма да иска строга сметка за нашите дела.

Св. Ефрем Сирин често мислел за Страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: „Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя, аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите - в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа, освен леността и нерадението си?...“ Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния й сън.

Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него“ (Пс. 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че „нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя“ (Фил. 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: „Суета на суетите, всичко е суета” (Екл. 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: „Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иис. Сир. 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярта си, като си спомним библейския стих: „Всяка плът е като тревата, и всяка човешка слава – като цвят у тревата; изсъхна тревата, и цветът й отлетя; но словото Господне пребъдва до веки“ (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).

Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко туй скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?

О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.

Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:

Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в манастир. В манастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от манастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.

Една нощ игуменът го забелязал, че излиза и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.

На сутринта той запитал каещия се монах: „Де беше, брате, тая нощ?“. Монахът, мислейки, че може да се скрие, отковорил: „В манастира“. Игуменът тогава се видял принуден да му открие, какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: „Когато ти си видял тая светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: „Простени са греховете ти...“.

 

Из "Нашата надежда", Архим. Серафим (Алексиев)