АКТУАЛНО

АКТУАЛНО

 

СУХАРЪТ НА СВЕТИ ПАИСИЙ

Винаги съм се стараел да не приемам хулни помисли срещу народа си. Смятам това за срамно. Как ще обиждаш тези, от които си произлязъл? Ще режеш клона, чиято издънка си? Откъде идва гордостта, че си нещо повече от своите, от твоята плът? В индивидуалзма на много съвременни герои е скрита примитивна и дълбоко комплексирана мизантропия… А в крайна сметка и себененавист. 

Някакъв измисляч на третокачествени смешки написа във фейсбук, че за българите е тежко да имат два дни за размисъл в годината. Часове преди част от тях да гласуват за приятелите му. “Какво толкова?” – ще кажете. Проблемът е в многото хора, които се смееха и се радваха на това, че им казват колко са глупави… Все едно са копнели да ги сочат като глупаци! Ето ви добър предизобрен слоган: “Вие сте тъпи, а част от вас са хлебарки”. “Ха-ха, добри сте, харесваме ви, ще гласуваме за вас.” – отговаряме ние. 

Обичта към българина не означава да се преструваме, че пороците му не съществуват. Има лични грехове, а има и такива, характерни за общността. И те трябва да бъдат назовавани. Посочвани и лекувани с грижа. И съпричастност! А не с подигравателна надменност. 

Мисля, че един такъв наш общ проблем е лекомислието. Не бързайте да казвате: “Е, това не е кой знае какво.” Всеки грях, за който не се каеш, дава правомощия на врага на човешкото спасение. И започват бедите… Беди, в които свикнахме да влизаме и излизаме толкова обичайно, сякаш от хола в кухнята и обратно. 

Предполагам, че голяма вина за това имаме ние – свещениците. Не успяхме да научим народа си да мисли духовно. Да осмисля света чрез стремеж за спасение. Не сме проповядвали достатъчно добре, за да не ни обградят отвсякъде плътски помисли и да шепнат миражи за несбъднати удоволствия. Всички катастрофи започват от неправилния светоглед. 

Понеже стана модерна темата за пътуванията в космоса, ето ви една история от живота на св. Паисий Светогорец. Веднъж при него отишъл един американец и се похвалил, че негови сънародници стъпили на Луната. 

– И колко струва това? – попитал старецът.

– Много долари, реки от долари! 

Св. Паисий се усмихнал: 

– А ние само с един сухар стигаме чак до Бога! 

Може ли съвременният българин да вмести в себе си поуката от тази история? Да я приложи на практика? 

През последната година и половина с нас се случи чудо на Божията милост, което, за съжаление, остана незабелязано. Настояхме да бъде и досега неосмислено… Във време, когато в повечето страни храмовете бяха затворени, а в останалите към богослужението се прилагаха драстични мерки, ние имахме възможност да празнуваме. Да празнуваме духовно. Всеки ден. Чрез светата Литургия. Докато други се молеха да видят някоя светиня дори отдалеч да минава по улиците, за нас се изнасяше Потирът с Тялото и Кръвта Господни. Чашата на Живота. Храната на вечността. А ние си казвахме: “Ама чакай, Христе, не знам дали не си заразен…” 

Как стана това? Спомнете си житието на св. Пимен Зографски. Явява му се св. Георги в пещерата и го праща да проповядва в Родината. Като добавя: “Прочее, иди и ги утвърди в Христовата вяра, обнови църквите им и съгради манастири! Ето, Бог вложи в сърцето на султана благоразположение да даде на християните свобода да си градят църкви!” Тоест, Добрият Бог, от грижа за народа и за неговото спасение, смекчил сърцето на владетеля, който не бил християнин. Защото за Бога нищо не е трудно. И така потъналият до гуша в робството си народ получил голяма благодат и на тълпи започнал да се стича при св. Пимен и да въздига храмове и манастири. 

Не управниците, а Бог така устрои за нас. Понеже сме немощни – имахме духовни възможности, за които други не смееха да мечтаят. Ядохме небесна храна. Но след благодарственото богослужение останахме неблагодарни. Защото друго е по-важно за нас. Колко пъти чух: “Литургията да, но корупцията…” Все едно са ни дали нещо малко, но голямото и важното са ни взели. А голямото и важното за плътски лекомисления винаги е било едно – златото. И то се появи на кюлчета като веещ се червен парцал пред разярен бик. 

Колко пъти през османския период българите са събирали пари от сиромашията си, за да дадат подкуп на някой паша и той да им разреши да си построят църква. И Бог като гледал любочестието им, направил така, че същите храмове и манастири станали първите източници не само на духовно, но и на телесно оцеляване. А също и люлки за отглеждане на идващата свобода. Обиталища на Утешителя, но и на земни ангели – светите мъченици. 

Не знам доколко днешните истории за златото изобщо са верни. И дълбоко не е мой проблем. Но, ако мислехме като предците си, щяхме да кажем: “Ще заделим още от парите си, ще купим злато и сами ще го изваем в удобна форма, само ни оставете Литургията. За нас тя е по-скъпа от имането.” Вярвам, че св. Паисий, който стигал до Бога с един сухар, би подкрепил тази логика. Защото е обичал повече от всичко светата Литургия. А Бог като види, че търсим отпървом Царството Небесно, щеше да ни придаде и другото, земното, временното. Народ, който се стреми да не загуби връзката си с Бога, не може да има лоши управници. Това е потвърдено хиляди пъти в историята. И обратно. Забравилите Господа сами предизвикват трагедиите си. Целият Стар Завет подробно говори за това. 

“Литургията да, но другото, важното…” Чувал съм и уж духовни хора да го казват, не само невярващи. И Бог ни остави на помислите ни. Понеже Той не е нахален. Не принуждава никого към близост. А накъде теглят помислите на лекомисления? Към забавлението! Колкото по-плътско е то, толкова по-весело! Нищо, че е богохулно. “Това е просто смешка, казват, не се връзвай чак толкова”. Бог не ни е близък, можем да се посмеем за Негова сметка. А после се оказа, че и на себе си не сме близки. Затова вече се смеем, когато обиждат и самите нас. 

Ако Литургията не е критерий за добруване, то кое е? Някои духовници (включително и висши) опитаха да предупредят за това. Присмяха им се. Обидиха ги. Сега е времето на обидите. Лекомислието ни доведе това време. 

Лято е! Някои вече се поуплашиха, но като цяло веселбата продължава. Ще продължи и през Богородичния пост, който миналата година прекарахме в пристъпи на “справедливо” озлобление. А после ще дойде есента. Мисля си, че е второстепенен въпросът за това дали този път храмовете няма да останат затворени. Защото най-напред затворихме сърцата си за случващото се в тях. 

Какво следва? Ще се обиждаме! Ще празнословим! Ще се сочим едни други! Ще се обвиняваме! Ще пътуваме в космоса… Ще търсим нещо повече от сухарите на св. Паисий и няма да го намираме. После пак ще има избори, които ще донесат нови дози безнадеждност. 

Защото единственият избор на света е между Бога и греха. Като има Бога, праведният има всичко. Лекомисленият пък дори не се интересува от този избор. И даже да дойде нов властник и да му рече: “Водя ада след себе си”, казва си: “Чакай да видим какво ще стане, може и в това да има изгода.” 

Като прочете този текст, някой може да изригне, че не съм прав политически. И така ще му осигури трагичен завършек. Понеже аз писах, за да се покаем. Но на лекомисления покаянието му се вижда наивно решение. Той чака забавен спасител, който да отмъсти за отнетите земни блага. И точно затова трябва да бъде наричан лекомислен. Докато не се изцери чрез страданията, които сам си е предизвикал. 

Сигурно трябваше да напиша този текст преди изборите, но предпочетох да го направя след тях. Св. Паисий разказва за пожар в един от светогорските манастири. Започнал в началото на Богородичния пост. Как ли не се опитвали да го загасят. Пръскали със самолети, издигали заграждения, нищо не помагало. Навсякъде наоколко валяло, само там не. “Като гледаха това, разказва старецът, някои не се молеха бедствието да спре, защото бяха съгласни със справедливия Божий гняв, който има за цел да вразуми хората.” Чак в края на поста, на самия празник, пожарът затихнал от самосебе си. 

 

 

Източник: https://outsideri.org/archives/5212