Преп. СЕРАФИМ САРОВСКИ (19 юли, 2 януари)

Когато за пръв път прочетох житието на свети Серафим, бях просто едно объркано квартално келешче. За разлика от много мои връстници, все още нямах представа накъде точно искам да се развие животът ми. Тогава нямаше много духовни книги. Или ако е имало, те са се разпространявали в ограничена среда. До мен беше достигнало само едно Евангелие от апостол Лука – благодарение, разбира се, на някакви протестанти, които веднага след избухването на така наречената демокрация, бяха усетили, че никой няма да пречи на делото им и раздаваха книги из цяла София. Така непостижимият Божий Промисъл използва духовните лъжци, за да посее първите семена на истината в сърцето ми. Никога не съм харесвал протестантството. Дори и тогава, когато за пръв път прочетох Евангелието, разбрах, че ако човек вземе насериозно тази Книга, няма да се държи и да говори като тези хора. Както и да е – това е друга тема.

Евангелието ми отговори на много въпроси и то на най-базисните. За това Кой е Бог и какъв е Той. Че е Преблаг и е изпратил Своя Син, за да ни спаси. За това какъв е смисълът на живота и за това, че няма смърт, а вечен живот. Разбира се, всичко това изобщо не изглеждаше така подредено в главата ми, както го описвам. Но нима цялата сила на Евангелието може да се впише в едно момче, чиито най-сериозни размисли до този момент са били предизвикани от слушането на Metallica? Имах нужда от още много обяснения, и ако мога така да се изразя, от още ударни дози оживотворяваща Божия благодат (естествено, имам нужда и досега). Именно такава роля изигра за мен житието на свети Серафим Саровски. Възприех го като своеобразно тълкувание на Евангелието. Обяснение за това как Евангелието освещава сърцето и реално се „въплъщава“, как „оживява“ чрез човека и се превръща в дело.

И сега, като се връщам назад, си спомням чувството, което изпитвах тогава, докато четях. То може да се опише с една дума – мир. Беше като второ откровение за Христос, Който е дивен в Своите светии (Пс. 67:36 слав.). Разбрах, че наистина е такъв. Казвах си (и досега си го казвам): „Аз този човек съм го търсил цял живот! Най-после го намерих! Няма страшно щом знам, че го има! Той ще ме заведе до Христос! Няма да ме остави! Той не е като мен, не е двуедушен, няма да ме предаде… Каквото и да правя… Където и да пропадна… Няма да ме предаде!” Това чувство се повтаря постоянно като чета за някой светец. Срещата ни със свети Серафим беше среща с осветения човек. Казвах си: „Ето какво са християните. Те приличат на Христос!” Като гледах делата на свети Серафим аз прославих нашия Отец, Който е на небесата (Мат. 5:16).

Изумяваше ме това какво става с човека, който отдава целия себе си на Бога. Имам предвид не като нас – част за Бога, част за лична употреба, а част – „скрита за по-натам”. А целия себе си! И постепенно такъв човек става различен. Хем е същият, хем различен от нас. Нямам предвид само чудесата. И те са важни! И те ме впечатлиха много, но не само те. Впечатли ме вярата и любовта към Бога и хората. Свети Серафим е Боговидец. Нали помните как видял Христос по време на Литургия? Но той е и човековидец. Тоест, такъв, който вижда хората в тяхната болка, в тяхната нужда, в красотата на Божия образ.

Преподобният стоял на камък и шепнел: „Цял си желание, цял си любов, пресладки Иисусе.“ И плачел. Някога Христос плакал за умрелия Лазар. И иудеите си казали: „Гледай, колко го е обичал” (Иоан 11:36). Сега аз гледах как старецът плачел за Живия Христос и си казах същото: „Гледай, колко Го е обичал.“ И разбрах – щом плачат един за друг, значи наистина се обичат. Те са „осъдени“ да са заедно – Христос и човекът. Разбира се, не всеки човек, а Христос и човекът, който Го е обикнал. Който е отговорил на Божията любов, който Му е станал приятел като Лазар и Серафим.

Аз се вцъркових благодарение на житието на Саровския чудотворец. За мен той стана образ на църковността и към тази църковност се стремя и досега – вътрешното благородство, отдадеността на другия, вниманието към него. Накратко – любовта. Наричал хората „радост моя“, защото те за него наистина били радост. Не като за нас – бреме. Иска ли ви се да отидете при такъв духовник? И на мен ми се иска. Пък ако ще и да ти се скара. Той има право. Правото на любовта. При него си на сигурно място. Това сигурно място е Църквата на Христос.

Навярно помните онзи случай, разказан от самия преподобен отец: „На убогия Серафим – казвал той – се яви Небесната Царица!“ Представяте ли си? Самата Пречиста Божия Майка слиза от Небето при човека. Лично дошла, за да му каже да проси от Нея и Тя ще му даде каквото поиска. „Убогият Серафим се помоли за своите сироти да се спасят“. Помня колко плаках на тази случка. Да дойде Божията Майка лично и да ти каже: „Искай.“ А ти да искаш за друг, а не за себе си. „Какъв човек си ти?“ – казвах си, гледах иконата и плачех...

Тогава разбрах какво искам да правя с живота си – че един ден искам да стана свещеник. И да разказвам на хората за Христос и за Неговия угодник свети Серафим. И за това колко е хубаво в Църквата.

Църквата е на Христос, Той е неин Глава. А нейни членове са свети Серафим и другите като него. Както и тези, които успеят да се закачат за крайчеца на дрехите им – Божият народ. Затова много ме боли, когато хулят Църквата заради нашите, заради моите дела, които често нямат нищо общо с Църквата. Как само тъмнеят нашите дела и всяват безнадеждност. Ние все казваме: „Ти не гледай духовниците, не ги съди и те са хора.“ Питам се: Защо сме „хора“ все за греховете? Защо не се опитаме да сме „хора“ като свети Серафим? Мисля, че само когато е осветен, човекът си струва да бъде наричан човек. Казват: „Гледай къде ти сочат, а не къде гледат.“ Хубаво. Но аз добре помня кой съм. И какво ме отведе от отчаянието до вътрешния мир. Почти не съм срещал това около мен. И което е по-лошо, не съм го срещал вътре в мен. И ние проповядваме Евангелието от апостол Лука. Но то не се „въплъщава“ в делата ни. Остава неразтълкувано. А тълкуванието много често е само в една мила дума – „радост моя“. Тежка дума. Непроизносима.

Знаете ли каква е разликата между светеца и егоиста? Светецът цял отдава себе си и се изпълва с Христос. А егоистът взема от Христовото, приписва го на себе си и се опитва да трупа дивиденти от него. Ако ние сме егоисти, то това е ужасяващо. Наистина е ужасяващо.

Кажете ми как да не скърбя, като виждам всичко това, братя? Защо ние не сме като свети Серафим? Той нарича себе си „беден“, а обедняването му е Царство Божие. А ние сме „богати“. Килиите на сърцата ни са пълни с вехтории, които изнасяме, за да се хвалим с тях на другите. Понякога нашите, моите боклуци, блестят на слънцето. Но всъщност остават това, което са…

Когато книгата за свети Серафим стигна до края, ме обзе панически ужас. Казах си: „Как ще живея, без тази книга да продължава?“ И авторът на житието, отец Серафим Алексиев, един изкусен духовник, сякаш знаейки, че ще си кажа това, е написал: „Читателю, ти, който с духовен интерес проследи заедно с нас чудния живот на великия праведник от Саров, ще затвориш след малко книгата и ние ще се разделим. Но позволи ни да отправим към тебе едно сърдечно пожелание: Никога не се разделяй със свети Серафим! Моли му се! Той ще бъде тогава за тебе жив! И ще се застъпва пред Бога за богоугодните ти желания! Той на толкова други като тебе е помагал! И на тебе ще помага! Като знаеш каква любов е имал той към страдащите, към огрешените, но каещи се от сърце християни, към обременените и отрудените в живота и колко силно е молитвеното му застъпничество пред Бога и ти застани смирено пред блажения му лик, и от дълбочините на душата си извикай: „Преподобни отче Серафим, моли се Богу и за мене грешния!“ Тогава си отдъхнах.

Това е моето послание за празника… Сега, много години по-късно, съм свещеник. Вярвам, че светецът се е молил за мен. Но съм далеч от това, което тогава стремежите раждаха в сърцето ми. Казвах си: „Дано да живея така, че като умра да съм в краката на свети Серафим.“ Но истината е, че съм компромисен човек и се щадя. Ние всички се щадим. И затова получаваме малко благодат. Но, братя и сестри, още не е късно да станем това, което сме искали, което благодатта ни е подсказвала. Ако животът не ни е „смачкал“, ако не търсим оправдание, а се покаем и отворим сърцата си, път нагоре има. Вярвам, че тогава и свети Серафим ще дойде и ще бъде наш духовен отец, а ние негови духовни чеда.

Тази история, която ви разказах, е много лична. Но тя е малкото цвете, което мога да поднеса на този празник под формата на благодарност към преподобния. За да помним кое е истинско и кое не. Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас, грешните!

СЛЕД ТАВОР ИДВА РАЗПЯТИЕТО

Проповед за Преображение, 6 август

„Срещнаха ме стражари, които обикалят града; не видяхте ли – попитах ги – оногова, когото обича душата ми?“ (Песен на песн. 3:3) – така чрез устата на премъдрия Соломон сякаш говори възлюбената от Господа душа, търсеща своя Небесен Жених, Който Единствен изпълва живота със смисъл. На този въпрос отговаря любимият ученик на Христа, апостол и евангелист Иоан, който казва: „Ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14).

За нас е важно да знаем кои и какви са тези, които още тук са съзерцавали славата на Господа, за да се опитаме поне малко да заприличаме на тях и придобивайки трошици от тяхната любов, да станем техни съсъзерцатели (ако изобщо има такава дума)... Разбира се, най-напред това са тези, „които от самото начало бяха очевидци и служители на словото“ (Лука 1:2) – богомъдрите апостоли. Но нима Бог е лишил другите свои ученици, които по-късно са тръгнали след Него, от това, което първите са видели на Тавор, а и през останалото време, когато са били с Него? Не, Той всякога се е явявал и се явява пред очите и сърцата на тези, които истински са Го обикнали. Та нали „ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби“ (І Иоан 4:19). Пред нас е цял сонм от благочестиви мъже и жени, истинските богослови, които свидетелстват за това, което са видели. И не само хора, които са живeли някога си, преди векове, но и такива, които до вчера са били с нас, били са наши събеседници, а сега събеседват с невеществените Ангели за несъздадената Троична светлина (Акатист на св. Николай Чудотворец - Икос 11).

Например, свети Паисий Светогорец разказва, как прекарал една нощ в писане на житието на отец Тихон, а на сутринта му се случило следното: „Към 9 часа (около 6 часа светско време) не спях. Изведнъж сякаш изчезна стената на килията ми (до леглото откъм работилницата). Виждам Христос в светлина, на разстояние около шест метра. Виждах го отстрани. Косата Му бе руса, а очите сини. Не ми проговори. Погледна малко встрани, не точно мен. Не гледах с телесните си очи. Те дали са отворени, дали са затворени, няма никаква разлика. Гледаха очите на душата. Когато Го видях, си помислих: „Как са могли да заплюят такова лице? Как са могли – безбожниците – да посегнат на такъв образ? Как са могли да забият гвоздеи в това тяло? Ах! Ах! Ах!“ Бях зашеметен! Каква сладост чувствах! Какво веселие! Не мога да изразя със собствени думи тази красота. Беше това, за което е казано: „Красивият е по-красив от синовете човешки.“ Това беше. Никога не съм виждал такава Негова икона. Само една, която някога бях видял – не си спомням къде – приличаше донякъде. Заслужава си човек и хиляда години да се подвизава, за да види тая красота, та ако ще и само за един миг. Какви велики и неизказани дарове е възможно да бъдат дадени на човека, а ние с какви незначителни неща се занимаваме.“

Подобно нещо можем да видим при св. Серафим Саровски, който по време на служба се удостоил да види Христа, идващ с Ангели в храма. Същият преподобен отец възклицавал по време на молитва в пустинното безмълвие: „Цял си желание, цял си сладост, пресладки Иисусе!“ Или при св. Нектарий Егински, който служел св. Литургия обгърнат от нетварна светлина, а умът му бил грабван на небето така, че се налагало певците по няколко пъти да пеят Херувимската песен, докато светията успее да продължи службата. И още много други. Какво е характерно за тях? Любовта им не е била дребнава. Не е била засенчвана от „незначителни неща“. Не се е оглеждала в лъскавите стъкълца на този свят, а е гледала към голямото съкровище. Този, който обича, тръгва с цялото си сърце след обекта на любовта си. Не остава място за „разумността“ и пресметливостта на този век. Няма втори вариант за оцеляване, както е с нас. Тръгнали са след Господа, поставяйки целия си живот в ръцете Му, въпреки че логиката на този свят настоява, че това е лудост. Вървели са нагоре, както и апостолите се изкачвали с Христа на Тавор.

Но, както повечето неща в Християнството и това „изкачване“ е парадоксално. Защото на планината на богосъзерцанието може да се изкачи само този, който слезe надолу. Да, точно така, изкачването е всъщност слизане. Или по-скоро слизането е изкачване. Ако някой е дошъл в Църквата, за да бъде удовлетворено егото му или за да се издигне и да началства, има голяма вероятност все да се разминава с Господа и да не вкусва от Неговата сладост. „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Марк 10:45). И още казва Господ: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). Изкачващите се след Господа са тези, които са се „поучили“ и са се смирили. Които като ап. Павел са се прекръстили от „голям“ на „малък“.

Свети Паисий Светогорец много страдал, че „днес никой не иска да си купува смирение“, защото хората не познават неговата стойност и сила. И наистина, много плашещо е това, че вчера някой се е кръстил, казал е няколко молитви, прочел е книга на някой свети отец и вече е готов да твори чудеса. Знаете ли колко такива хора съм виждал? Явява им се Господ и им говори някакви неща..., т.е., явява им се друг път... Вземат се насериозно, започват да се имат за голямата работа и врагът не пропуска възможността да им прожектира телевизия, както би казал свети Паисий. Те му вярват и съвсем се опрелестяват, горките. Понякога си мисля, че по-добре човек да падне в някой блуден грях, отколкото да таи такава „мистична“ гордост (само да не излезе, че насърчавам някого към грях). Защото някой ден все ще се погледне отстрани, ще види колко мерзко е блудството и ще се откаже от него. Но на възгорделия се и дума не можеш да му кажеш. Както и да го убеждаваш, той си знае неговото: „Ти си грешник и ми говориш едно, а Господ ми се явява и ми говори друго.“ Иди го убеждавай, че не е Господ. Пази, Боже!

Истинската мистика започва от виждането не на нетварна светлина, а на собствения грях. Преподобният Паисий говори: „Моля Бога да позная себе си. Ако позная себе си, ще имам покаяние. Когато дойде покаянието, ще дойде и смирението, след това благодатта. Затова желая покаяние, покаяние, покаяние. След това Бог изпраща благодатта Си.“ Който е въстанал срещу греха, знае колко страшна е битката с него. Не просто трудна, а направо невъзможна за печелене със собствени усилия. Тогава човек осъзнава нищожеството си и започва да вика към Господа така, както прави осъден на смърт. „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене, и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми“ (Пс. 39:2-3). Бог обича храбрите войници, които се сражават за душите си и им явява избавлението чрез Христа: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“ (Мат. 17:5). При вида на Спасителя и осъзнаването на Неговата неизмерима любов към нас, от една страна и при разбирането на собственото недостойнство, от друга, истинският Христов последовател няма друг избор, освен да падне „ничком“ така, както постъпили апостолите на Тавор (Мат. 17:6). Ето къде е тайната! Божествената слава на Христа може да бъде видяна само от този, който е „паднал ничком“. А и също като апостолите се е „уплашил“. Уплашил се е със спасителния страх Божий, че ще се окаже недостоен за възлюбилия Го Господ.

Нашият свят е далеч от Бога именно затова – защото не желае да се поклони и няма спасителен страх, а на тяхно място е поставил душегубителното нахалство. Мисля, че никога християните не са били такива, сякаш че Господ е длъжен да ги постави в Рая, а и те ще Му направят лична услуга, като влязат там. Истински Христов ученик е само този, който е чул думите на Бога Отца и желае да „слуша“ Неговия Единороден Син. „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми“ (Иоан 15:10), казва Христос. Съвременният човек не иска да слуша. Само му кажи за послушание и ще ти изприказва куп агресивни глупости. Дори и ние, които се имаме за православни, ги говорим едни..., че послушанието не било това, което са го мислили едно време, ами било едно друго нещо…, което изнася на егоизма ни. Затова и всички вкупом сме нещастни. Защото не пребъдваме в Христовата любов.

Онзи пък, който е послушал Христос и е тръгнал след Него, може да каже заедно с ап. Петър: „Господи, добре ни е да бъдем тука“ (Мат. 17:4). Затова, казва и старецът Паисий и хиляда години подвизи са малко пред радостта да си с Христа. Тогава и молитвата не е само вик за спасение, но и сладка беседа с Този, на Когото си възложил всичкото си упование и Който и на теб, както на апостолите, казва: „Не бойте се!“ (Мат. 17:7) Как да кажа каква е тази молитва, като сам не зная нищо за нея? Преподобният Порфирий Кавсокаливит говори: „Ако ви разкажа, че медът е сладък, че е течен, че е такъв и такъв, вие няма да разберете, докато не го вкусите. Същото е и с молитвата.“ Човек трябва да вкуси от плода на покаянието, за да разбере чрез благодатта колко е благ Бог.

Но накъде Христос води Своите ученици? След Тавор Той отива на Разпятие. И който иска да върви след Него, трябва да вземе Кръста си и да Го последва. Онзи, който обича Христос, е готов всякак да пострада от света за Него, само и само да не Го изгуби. Такъв човек сякаш не живее в този свят, защото не може да бъде примамен от неговите похоти и тщеславия така, както всеки лакомник, който е опитал истински пчелен мед, вече не може да бъде съблазнен от глюкоза. „Срещнаха ме стражарите, които обикалят града, набиха ме, израниха ме... Заклевам ви, дъщери иерусалимски! Ако срещнете моя възлюбен, да му кажете, че изнемогвам от любов“ (Песен на песн. 5:7-8). Какво друго е това „изнемогване от любов“, освен Царството Божие, което е дошло вътре в човека (Лука 17:21). Така било, например, с великия свети Ефрем Сирин, който понякога молел Бога да намали струите благодат, защото не можел да издържа. Такъв човек логично съвъзкръсва с Христа и се наслаждава на неизказаната сладост на Неговото лице вовеки.

В този опит за проповед писах за неща, които далеч надвишават истинските ми познания. И това може би е дръзко. Но от друга страна, като християнин и свещенослужител, не мога и не искам да мълча! Как да мълча за великата Божия любов към нас и за радостта на тези, които са Го обикнали и заради своята любов са живели в смирение, покаяние, себеотрицание и постоянна молитва? Дано мъничко от тази любов да придобием и ние. Дано още отсега, от днес, да намерим в себе си решимост за нов живот и празникът да стане за нас наистина Преображение.

От статистическите данни за хората, достигнали до дълбока старост, научаваме, че те са предимно сред живеещите във високите планини на Кавказ и Азербайджан, и други високи планини. И в наше време някъде в Азербайджан живее необикновен старец, достигнал сто и петдесет години, а там столетниците не са малко.

Как да си обясним това необикновено влияние на високите планини върху дълговечността на земния живот?

Несъмнено, в значителна степен с това, че планинците дишат чист въздух и се хранят основно с млечни продукти и месо от здрави овце.

А в огромните градове, в които населението достига милиони, хората дишат нездрав въздух, който съдържа множество миазми на всички заразни болести, и нерядко живеят в апартаменти и домове, заразени с туберкулозни бактерии, които много трудно се унищожават. Огромни многоетажни домове преграждат пътя на живителните слънчеви лъчи. И храната на жителите от големите градове, разбира се, е много по-лоша от тази на хората от планините.

Затова е напълно понятно защо животът на обитателите на големите градове е много по-кратък от живота на планинците и даже на селяните, живеещи в здрави и светли села.

Но не само животът на тялото е важен за нас – извънредно важни са условията, в които се развива духовният живот на децата и юношите; важно е влиянието на обществената среда, в която те растат. Духовният ръст на децата и младежите от двата пола понякога изцяло зависи от примера на родители и други близки. Нравствено и духовно загиват децата на пияници, крадци и бандити, чиито жизнен пример е още по-гибелен и от туберкулозните бацили и микробите на всички други заразни болести.

Децата се впечатляват силно – всичко, което видят и чуят около себе си, остава дълбока следа в умовете и сърцата им.

Това, което казах сега, разбирали добре с чистите си сърца родителите на Пресвета Богородица, праведните Йоаким и Анна, макар и да не можели да го изразят ясно с думи, и мъдро се погрижили да предоставят на своята мъничка дъщеря Мария най-благоприятни условия за възпитание в святост, чистота и страх Божий.

Колкото и трудно да им било да се разделят с даруваната им от Бога след десетилетия бездетство малка дъщеря, те я отвели в Божия дом. Посрещнал я свещеникът Захария, бъдещият баща на Йоан Предтеча, и по Божие внушение той се осмелил на нечувано дело – въвел я не само в светилището на храма, където влизали само свещеници, но даже я пуснал в най-святата му част, отделена с тежка завеса и наречена Светая Светих, в която веднъж на година имал право да влезе само първосвещеникът с жертвената кръв.

На това място някога стояла превелика светиня – ковчегът със завета, съдържащ скрижалите, които Бог дал на великия пророк Моисей на планината Синай, покаралият жезъл на Аарон и съсъд с манна. Окончателната им съдба е неизвестна, но най-вероятно са унищожени при разрушаването на първия Йерусалимски храм от Навуходоносор.

Малката Пресвета Дева Мария получила от свещеник Захария разрешение ежедневно да влиза в Светая Светих и да се моли на Бога при невидимото присъствие на Божиите Ангели. Тя живяла в една от стаите, пристроени отвън до храмовата стена. В тези малки стаи живели хора, посветили се на Бога; там живели и нещастни бедняци, нуждаещи се от грижа. На тях, на тези нещастни хора, служила във всички дни Пресвета Богородица, живеейки сред тях – служила им със своя труд и своята любов.

За тези дела на милосърдието тя винаги била заобиколена от любовта на обгрижваните и в тази атмосфера на любов живяла с тях дванадесет години. Всеки ден дълго се молела в храма и там вдишвала Богоугодния аромат на молитвите от многочисления народ и дима на изгаряния на олтара тамян.

Святата и чиста атмосфера на храма била благотворна за нейното духовно израстване, като най-чист въздух от планинските върхове за телесното здраве и дълголетие на планинците. Не хора с нечисти и зли сърца, а добри и богобоязливи хора били около нея и представлявали нейната обществена среда, благословена от Бога.

В нея възраствала светата Отроковица Мария и разцъфтявала като разкошен цвят, благоухаещ пред Бога и хората. В нея Тя получила всички наченки, за да стане по-сетне по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите.

О, вие, мои ближни възлюбени християни, спомняйте си всякога за светите и праведни Йоаким и Анна, така премъдро възпитали своята от Бога дадена дъщеря.

Старайте се да създавате и за своите деца най-благоприятни условия за възрастване в святост, правда и добро.

Сам Господ Иисус Христос, Слънцето на правдата, да ви помага в това угодно Нему дело.

Амин.

1958 г.

Сега всичко се изпълни със светлина: небето и земята, и преизподнята... Христос воскресе!

Чеда Божии! От преизобилна земна радост ви приветствам и аз, опалвайки ви със силата на Божествените думи: „Христос воскресе!“. Благодатният огън на тази спасителна вест, отново в ярък пламък лумнал над Гроба Господен, се понесе по света.

И Църквата Божиия, преизпълнила се със светлината на този огън, ни го дарява с думите: „Христос воскресе!“.

Възлюбени в Христа братя и сестри, приятели мои! Вие несъмнено сте забелязали, че сред многото велики и радостни наши християнски празници с особена тържественост, с особена радост се отличава празникът на Светлото Христово Възкресение – празникът на празниците и тържеството на тържествата!

В нашата Православна Църква няма служба по-величествена, по-проникновена от пасхалната утреня. И поради това с такъв устрем се стичат в Божия храм през пасхалната нощ всички вярващи.

Пасхалното богослужение наистина прилича на валиколепен пир, който Господ е приготвил за всички, прибягващи под благодатния покрив на Неговия Дом.

Вникнете в съдържанието на „Огласителното слово“ на светителя Йоан Златоуст. С бащина ласка и радушие приема Господ онези, които са Го обикнали с цялото си същество. „Блажен е този, който е работил още от първия час“ – това са тези, които още от младостта си шестват неотклонно по Неговите Божествени стъпки.

Но не отхвърля и този, който, след като е преодолял съмнението в душата си, се е приближил до Бога едва в зряла и дори преклонна възраст. „Нека да не се бои от своето закъснение, Господ с любов приема последния като първия – и делото приема, и намерението целува“.

Без съмнение всички вие, които сте били в храма през пасхалната нощ, сте изпитали необикновен възторг... Душите ни са ликували, преизпълнени с чувство на благодарност към към нашия Господ Спасител за дарувания ни от Него на всички нас вечен живот. Защото Възкръсналият Христос е възвел човешкия род от земята на Небето, придал е възвишен и благороден смисъл на човешкото съществуване.

Душата на човека жадува за вечен щастлив живот. Търси го... И поради това с такава жар се стичат хората на пасхалната утреня в храма Божий. И не само вярващите, но и онези, които в съзнанието си са далеч от християнската религия.

Идват тук не просто да погледат тържествеността на християнската служба. Тяхната душа, дадена от Бога на всеки човек, копнее за светлината на незалязващото Слънце на Правдата, стреми се към истината.

А вярващите хора в тази свята нощ с особена сила усещат преизобилно изливащата се светла радост на Христовото Възкресение.

И не е за учудване това. Възкресението на Христа е основата на нашата вяра, нерушимата опора на нашия земен живот.

Чрез Своето Възкресение Христос даде на хората да постигнат истинността на Неговото Божество, истинността на Неговото високо учение, спасителността на Неговата смърт. Възкресението на Христа е завършекът на Неговия жизнен подвиг. Друг край не би могло и да има, защото той е пряко следствие от нравствения смисъл на Христовия живот.

Ако Христос не е възкръснал – казва св. апостол Павел, то напразна е и нашата проповед, суетна е и нашата вяра. Но Христос възкръсна и съвъзкреси със Себе Си цялото човечество!

Спасителят донесе на хората съвършена радост. И поради това в пасхалната нощ ние слушаме в църковните песнопения и сами взимаме участие в това пение: „Твоето Възкресение, Христе Спасителю, ангелите възпяват на небесата; и нас на земята удостой с чисто сърце Тебе да славим“.

За даруването на тази велика радост на хората Той молил Своя Небесен Отец в молитвата преди кръстните Си страдания: „Освети ги чрез Твоята истина... за да имат в себе си Моята радост пълна“ (Йоан. 17:17, 13).

И ето с Възкресението на Христа за човека се открил новият свят на светостта, истината на блаженството.

По време на Своя земен живот Спасителят произнасял нееднократно драгоценните за всяка вярваща душа думи: „Аз живея, и вие ще живеете“ (Йоан. 14:19); „Моя мир ви давам“ (Йоан. 14:27); „Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“ (Йоан. 15:11).

Нов живот се откри за човека. Дадена му е възможносто да умре за греха, за да възкръсне с Христа и с Него да живее.

В Посланието до римляните апостол Павел казва: „Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението... Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него“ (Рим. 6:5, 8).

„Пасха, отваряща ни райските врати“ – пеем в Пасхалния канон.

Не съществува, скъпи мои, радост по-светла от нашата пасхална радост. Защото ние се радваме на това, че във Възкресението се откри нашият вечен живот.

Нашата пасхална радост е радостта от преобразяването (изменението) на целия наш живот в живот нетленен, в стремеж към неумиращото добро, към нетленната красота.

Празнуваме днес извършването на най-великото тайнство – Христовото Възкресение, победата на Жизнеподателя над смъртта! Нашият Спасител възтържествувал над злото и тъмнината и поради това толкова ликуващо радостно е пасхалното богослужение на нашата Православна Църква!

Вярващите очакваха тази тържествена служба, готвейки се за нея през дългите седмици на светата Четиридесетница. И е естествено, че сега неизяснима радост изпълни техните сърца.

Най-дълбокият смисъл на Христовото Възкресение е във вечния живот, който Той дарувал на Своите последователи. И ето вече почти 2000 години Неговите последователи непоколебимо вярват не само в това, че Христос възкръсна, но и в своето бъдещо възкресение за вечен живот.

По време на Своя земен живот Спасителят Христос много пъти говорил за Себе си като Носител на живот и възкресението. Но тогава тези думи на Божествения Учител били неразбираеми не само за народа, който Го слушал, но и за Неговите ученици и апостоли.

Смисълът на тези думи станал понятен едва след Възкресението на Христа. Едва тогава и апостолите, и учениците Му разбрали, че Той дествително е Владетел на живота и Победител на смъртта. И тръгнали да проповядват по целия свят.

Ние, възлюбени, в тези дни радостно се приветстваме един другиго, произнасяйки: „Христос воскресе!“ – и ще се приветстваме така в продължение на 40 дни, до деня на Господното Възнесение.

Само две думи! Но думи чудни, изразяващи непоколебимата вяра в най-отрадната за човешкото сърце истина, истината за нашето безсмъртие.

Христос е Животът!

Той много пъти говорил за Себе Си именно като носител на живота и възкресението, като извор на вечния живот, неизчерпаем за тези, които ще вярват в Него.

Христос възкръсна! – и да се възрадват душите ни в Господа.

Христос възкръсна! – и изчезва страхът пред смъртта.

Да празнуваш Пасха означава с цялото си сърце да познаеш силата и величието на Христовото Възкресение.

Да празнуваш Пасха означава да станеш нов човек.

Да празнуваш Пасха означава с цялото си сърце и помисъл да благодариш и да прославяш Бога за Неговия неизказан дар – дара на възкресението и любовта.

И ние с вас в тези дни ликуваме и радостно празнуваме, възхвалявайки и прославяйки подвига на победата на Божествената любов.

Христос воскресе!!!

Из „Проповеди, Том 1“, Ловеч, 2016.

Свършила най-страшната драма в историята на света. Пречистото Тяло на нашия Спасител увиснало безжизнено на раздраните от гвоздеите рани... Клюбнала на гърдите Светата глава.

Започнали да се разотиват, биейки се по гърдите, онези окаяници, които Го разпнали, а тялото висяло – твърде дълго... Висяло, докато не дошли тайните Христови учениците, „фарисеите“ Йосиф и Никодим, и снели от кръста окървавеното тяло на Спасителя, и Го положили върху постлано на земята чисто платно, измили кръвта и го преместили върху друга плащаница, чиста и суха.

На плащаницата... и ето пред вас е плащаницата с тялото на Иисус... О, Господи наш, Господи! Какво е това? Как можа да се случи?! Не каза ли Той на Своя апостол Петър, когато в Гетсиманската градина този отсече ухото на първосвещеническия войник: Върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат; или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? (Мат. 26:52-53).

Да, да, Той можел да го направи, ала не го сторил.

Той доброволно, д о б р о в о л н о – запомнете завинаги тази дума – съвършено доброволно претърпял страшната смърт, отдал живота Си на кръста за живота на света.

Кажете, кога е било това до Христа? Кога е било възможно този, който можел да избегне лошото, да избегне дори смърт, да не се възползва от тази своя власт? Кога се е случвало човек доброволно да иде на смърт? То се случило след Христа, случило се с много Христови мъченици, ала до Христа никога и никъде не е било.

Можете ли да си представите огромният лъв, царят на животните, покорно да отдаде себе си да бъде разкъсан от лукави лисици и гладни плъхове? Не, не! То е невъзможно и всички биха се разбягали уплашени от страшния му рев.

Скоро в хпасхалния канон ще чуете за друг Лъв – Лъвът от Иудиното коляно. Кой е този лъв? Той е Господ Иисус Христос; Той е Лъвът, притежаващ безгранична, неописуемо по-голяма сила от лъва – царя на животните. Той е Творецът и Владиката на всяка твар, той е Вседържителят.

И този Лъв , от чийто глас биха потрепнали земята и водите, доброволно отдал Себе Си в ръцете на мерзките лисици – книжници, фарисеи и садукеи: Като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си (Ис. 53:7).

Защо, защо било това? Защо Лъвът от Иудиното коляно – Господ Бог Иисус Христос, претърпял такава страшна смърт? Отговор на този въпрос намираме в 3-та глава на Евангелие от свети апостол Йоан, в беседата на Христос с Никодим: Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен (Йоан. 3:16).

И тъй, любовта, безграничната любов, безмерната като бездънен океан любов, Божествената любов, Божественото състрадание към гибелта на цялото човечество били причина Господ да отдаде доброволно на страшната смърт Божия Син, Христос, нашия Бог.

Със своя кръст Той явил такава безмерна, такава безгранична любов, каквато никой дори не може и да помисли. Понеже Божествената любов Го подтиква към това, което извършил.

Любовта към нас, окаяните; към нас, негодните; към нас, погиващите, подбудила нашия Спасител да претърпи страшните Голготски мъки. Само любовта ли? Не, не само, понеже още древният пророк Исайя 700 години до Рожество Христово писал за Него така, сякаш бил Негов съвременник, сякаш видял и знаел всички най-важни събития в живота на Иисус: Наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме (Ис. 53:5).

И тъй, от една страна – безмерната Божия любов, а от друга – и Божието правосъдие.

Така бездънната пропаст от грехове, които били извършени до пришествието на Христа, и които се вършат след Неговото пришествие, не ще останат безнаказани.

Не бива, не бива да останат безнаказани всички мерзости, жестокости, подлости, убийства, прелюбодеяния, цялата нечистота на човешкия род.

Трябвало тези грехове да бъдат изкупени по непостижим за нас начин.

Бог, Троичен по Лице, в предвечния Си съвет имал средство за това да не останат безнаказани греховете на света: Той ги възложил на Своя Син, на Господ Иисус Христос. Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи.

О, как да разберем, как да постигнем това? То е страшно и не можем да го постигнем, понеже е една от великите Божии тайни. Никога човешкият ум не ще може да разбере защо и как Божият Син Христос бе изпоранен за нашите грехове и мъчен.

Но у пророк Исайя четем в 55-та глава: Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Даже най-великият сред богословите, св. Григорий Богослов, размишлявал над този въпрос, ала дори и той не можал да открие отговора.

Ще дръзнем ли ние с нищожния си ум да се опитаме да разрешим това, което не успял да разреши дори самият Григорий Богослов?!

Не трябва ли със смирение, с дълбоко преклонение да познаем и запомним завинаги едно – че Христовата смърт на кръста била доброволна смърт заради нашите грехове – за моите грехове, за вашите грехове, за греховете на нашите бащи.

4 април 1953 г.