Свет. Теофан Затворник

Христос Сам казва, че ще създаде Църквата. Но нима днес говорят за Църквата? Не, днес предпочитат да говорят за християнство, при това го разглеждат като философско или нравствено учение. Християнството в наши дни звучи като новокантианство или ницшеанство! Тази подмяна на Църквата с християнство прониква като бавна отрова в съзнанието даже и на църковната общност – отрова, скрита под цветна обвивка на гръмки слова за недостатъците на „историческото християнство” (тоест Църквата), за неговото уж несъответствие с някакво „чисто”, „евангелско” християнство. Евангелието и Христос са противопоставени на Църквата, която незнайно защо е наречена „историческа”, като че ли е или някога е имало друга, „неисторическа” Църква! Прочее, тук сатаната е приел образ на светъл ангел, който се преструва сякаш иска Христовата правда да се очисти от човешката неправда.

Ще приведем мъдрата мисъл на преподобни Викентий Лерински: „Когато видим, че някои започнат да цитират апостолските или пророческите слова в опровержение на вселенската вяра, не бива да се съмняваме, че с устата на тези говори самият дявол; а за да се прокраднат при простодушните овци, те крият своя вълчи вид, но не оставят вълчата си свирепост и се загръщат в словата на Божественото Писание като в руно, та като потънат в неговата мекота, никой да не се побои от острите им зъби.”

Това е качество, присъщо на гордия и себелюбив човек: той разсъждава за всичко смело и самоуверено, дори и да не разбира онова, което твърди. Особено ярко това качество се проявява по въпросите на вярата – тук всички искат да бъдат учители, апостоли и пророци и не се смущават от своето пълно невежество. В други области на живота онези, които не разбират нищо, предпочитат поне да мълчат. Но по въпросите на вярата днес повече от всички разсъждават и проповядват онези, които най-малко разбират от тях. Още св. ап. Павел е казал, че който отстъпи от чистосърдечната любов, от добрата съвест и от нелицемерната вяра, такъв се е отклонил в пустословие, желаейки да бъде законоучител, не разбирайки нито това, за което говори, нито това, което утвърждава (1 Тим. 1:5-7).

В цялото съвременно празнословие често се промъква едно печално недоразумение, което можем да определим като отделяне на християнството от Църквата. Хората разсъждават самоуверено за делата на вярата и така допускат, че може да съществува християнство не само независимо от Църквата, но даже враждебно на Църквата. Те смятат, че днес е възможно да бъдеш християнин и в същото време да враждуваш против Църквата. Хората малко мислят за Бога и вечността, но все пак спазват някакво приличие (макар и само на думи) и говорят за християнството с почит и уважение. Все още не сме стигнали до пълно и открито презрение към християнството, до открита вражда към него. Такъв предел са прекрачили малцина „насилвани от дявола” (Деян. 10:38), „най-изявените” (устремени към ада) отстъпници. Редовите „пребиваващи”, ще повторим, говорят за християнството обикновено с известно почитание. „Християнството, о! – то, разбира се, е духовно и велико учение. Кой ще оспори това?” – ето така, наприер, мислят за християнството. Но в същото време се счита за признак на добър тон поддържането на някаква безсъзнателна вражда към всичко църковно. В душата на мнозина наши съвременници съжителстват почтението към християнството и пренебрежението към Църквата. Почти никой не се стеснява да се нарича християнин, но не иска и да чуе за Църквата и се срамува да разкрие своята църковност. Хора, които по вероизповед се числят към „православното изповедание”, с непонятно злорадство сочат действителни, а по-често и измислени недостатъци на църковния живот, без да страдат от това, според апостолската заповед: Кога страда един член, страдат с него всички членове (1 Кор. 12:26). В нашия, т.нар. „прогресивен” печат има множество лица, които получават средства за съществуване изключително и почти от клевета срещу църковната институция, срещу църковната йерархия. За мнозина клеветата срещу всичко църковно се е превърнала в доходен занаят. Даже такива, които се считат за истински християни, са склонни да вярват в тази несъмнена лъжа. Недобрите хора, щом чуят нещо лошо за своите врагове, бързат да повярват на казаното, боейки се да не се окаже лъжа. Подобно е и отношението на мнозина към Църквата. На тях, грешните, Църквата им изглежда като враг и щом чуят нещо лошо за нея, им става приятно. Тук също виждаме колко широко разпространено е отделянето на християнството от Църквата: хората се възприемат за християни, но не искат и да чуят добро за Църквата.

В среди, далечни на вярата, настъпва още по-невъобразима бъркотия от понятия. Когато хора, далечни на Църквата, разсъждават за нея, ясно и видно е, че съвършено не разбират същността на християнството и Църквата, затова и достойнството на Църквата им изглежда като недостатък. Колко, например, случаи на сляпа вражда към Църквата предизвика в свое време отлъчването на Толстой! Ала нима Църквата е виновна, че Толстой отстъпи от нея, ставайки неин явен и опасен враг? Той сам скъса с Църквата като видима общност, отрече необходимостта от Църква изобщо, счете я дори за вредно учреждение. Да има в редиците си такива членове – не значи ли това за Църквата да отрича сама себе си? Но ако е така, какво означават всички тези нападки против Църквата в печата, на събрания и в беседи? Мисълта отказва да проумее това. Няма как да се намери дори и най-нищожна доза разумност в думите и постъпките, за които сме чели и слушали. На всяка политическа партия е признато неотменимото право да отлъчва членове, изменили на партийните възгледи и започнали да действат във вреда на тази партия. Само Православната църква, незнайно защо, не може да отлъчи онзи, който сам се е откъснал от нея и се е превърнал в неин враг! Само Църквата незнайно защо е длъжна да търпи своите явни врагове! Кой би укорявал и обиждал, да кажем, социалдемократи или кадети, заради това, че са престанали да имат общение със свой бивш член, ако той премине в лагра на монархистите, и са оповеестили публично този разрив на своите членове! Най-тъжното е, че Църквата е била обиждана от мнозина в името на християнството. Хиляди пъти се е случвало да чуваме и четем: „Ето, отлъчиха Лев Толстой, а той не беше ли истински християнин?”. Забравяйки цялото кощунство на Толстой и отричането му от Христа-Богочовека, тези думи бяха повтаряни, очевидно, и от искрени хора, а не само от професионалните вестникарски лъжци. И отново напомня за себе си загнездилата се в съвременните умове мисъл за съществуването на някакво „истинско християнство” без Църквата и даже остро враждебно на Църквата.

Но нима можеше да се случи подобно нещо, ако беше ясна идеята на Църквата, ако тя не бе подменена от други, съвършено непонятни и неопределени величини? Можем ли да си представим в апостолския век християнската Църква да е подложена на укори от езичниците, защото отлъчва от себе си негодните членове, наприер, еретиците? В първите векове отлъчването от Църквата било обичайна мярка за цъковна дисциплина и всички считали тази мярка за напълно законна и твърде полезна. Защо? Защото тогава Църквата имала ярка и определена сила, именно като Църква, а не като някакво християнство. Тогава дори не съществувала нелепата мисъл, че християнството уж е едно, а Църквата – друго, че християнството е възможно извън Църквата. Тогава враждата срещу Църквата била вражда и против християнството. Враждата против Църквата в името на някакво християнство е явление, характеризиращо изключително днешните печални дни. Когато християнството било за света именно Църквата, тогава и самият този свят ясно разбирал и признавал, че Църква и християнство са едно и също.

Но днес няма някакво рязко разграничаване на Църквата от всичко това, което тя не е. Днес Църквата търпи всички – даже онези, които сами искат да бъдат отлъчени, както се случи след отлъчването на Лев Толстой. Можем дори да кажем, че няма никаква църковна дисциплина: присъствието на богослужения, изповедта, причащението станаха незадължителни за всички интелектуалстващи миряни. Затова и Църквата, като видимо общество, днес няма ясни и определени граници, които биха я отделили от „външните”.

Понякога изглежда сякаш Църквата е в някаква суматоха, в неведение: не е ясно кой е наш и кой – враг; в умовете цари анархия; изникват всякакви „учители”; има „разногласие в тялото” (1 Кор. 12:25) църковно. В древната Църква само епископът учил от горното място; сега и този, който казва сам за себе си, че е само „в притвора”, даже само „около църковните стени”, се счита в правото си да поучава църквата и йерархията. За църковните дела се придобива мнение от враждебните на Църквата „публикации” (както нарича вестниците митрополит Филарет), където по църковни въпроси пишат или низвергнати попове и всякакви църковни ренегати, или изобщо, озлобени и нагли ругатели (2 Петр. 3:3); хора без всякакво отношение към Църквата, които не чувстват към нея нищо друго, освен вражда, даже явни Христови врагове.

Печално състояние! Това именно горчиво положение на нашето съвремие трябва да подбужда всекиго, комуто е скъпа вярата и вечният живот, да проверява основното заблуждение на съвременния предразсъдък, отделящ християнството от Църквата. Под ръководството на Божието Слово и светоотеческите писания следва да бъде обмислен в дълбочина важният въпрос: възможно ли е да има християнство без Църква?

Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте (Мат. 3:17; 17:5).

Такъв бил гласът на предвечния Бог-Отец към човеците за предвечния Бог-Син, когато Синът, по волята на Отца и по действие на Духа се въплътил от Дева и извършвал спасението на погиналото човечество. Братя! Да окажем послушание на Божия Син, както иска от нас Бог, за да почива върху нас божественото благоволение.

Може би някой ще каже: бих искал да послушам Сина Божий, но как да постигна това, след като вече са минали около две хиляди години от времето, когато нашият Господ Иисус Христос е пребивавал на земята в плът и проповядвал Своето всесвето учение?

Да постигнем това постоянно да бъдем с Христа, непрестанно да слушаме Неговия пресладък глас, да се храним с Неговото животворно учение е много леко: Господ Иисус Христос и досега пребивава с нас. Той пребивава с нас в Своето свето Евангелие, пребивава с нас чрез светите църковни тайнства, чрез Своето всеприсъствие и всемогъщество, пребивава всеобилно, както подобава на неограничения, всесъвършен Бог. Господ доказва Своето пребиваване с нас чрез освобождаването на душите от греховния плен, чрез раздаването на даровете на Светия Дух, чрез много знамения и чудеса.

Желаещите да пристъпят към Господа и всеблажено да се прилепят към Него навеки, трябва да започнат това свято дело със старателно изучаване на словото Божие, да започнат да изучават Евангелието, в което е скрит Христос, от което говори и действа Христос. Словата на Евангелиетоса дух и живот (Иоан. 6:63). Те претворяват плътския човек в духовен и оживотворяват душата, умъртвена от греха и житейската суета. Те са дух и живот: пази се да не обясняваш великото слово на Духа със своя разум, влачещ се по земята; пази се да не обясняваш словото, преизпълнено със страшна, божествена сила, така, както то може да се представя на твоята мъртва душа, на твоя мъртъв ум, на твоето мъртво сърце. Словото, произнесено от Светия Дух, се обяснява само чрез Светия Дух.

Желаещи да пристъпите към Господа, за да чуете Неговото божествено учение, да се оживотворите и спасите чрез него, пристъпете, застанете пред Господа с най-голямо благоговение и свят страх, както предстоят пред Него Неговите светли Ангели, Неговите Херувими и Серафими. Чрез вашето смирение направете земята, на която стоите, небе. И ще заговори към вас Господ от Своето свето Евангелие, както на Своите възлюбени ученици! А светите отци, изтълкували светото Евангелие по дара на Светия Дух, ще ви бъдат ръководители в точното и безпогрешно разбиране на светото Евангелие.

Бедствено е да пристъпваме към Евангелието, към живеещия в него Господ Иисус Христос, без необходимото благоговение, с дързост и самонадеяност. Господ приема единствено смирените, преизпълнени със съзнанието за своята греховност и нищожество, преизпълнени с покаяние, а от гордите се отвръща. Отвръщането на Господнето лице от дръзкия изкусител – така наричам неблагоговейния, лекомисления и хладен слушател – поразява изкусителя с вечна смърт. Боговдъхновеният старец Симеон е възвестил за въплътилия се Бог-Слово: Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия (Лук. 2:34). Словото Божие е камък, камък с безмерна големина и тежест, – и който падне върху тоя камък, ще се разбие с неизцелимо съкрушение (Мат. 21:44).

Братя, да бъдем благоговейни и деятелни слушатели на Словото Божие! Да окажем послушание на Небесния Отец, Който днес ни е възгласил от светото Евангелие за Своето всесвето Слово:Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте (Мат. 3:17). Да Го послушаме! Да Го послушаме! И благоволението на Небесния Отец да почива над нас във вечни векове. Амин.

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 4:17).

            С тези дълбоки и свещени слова започнала проповедта на въплътилото Се Слово към падналото човечество. Просто, на пръв поглед, учение. Но трябва да го разберем чрез самия живот: тогава ще се открие, че в тези кратки и невитиевати слова, се съдържа цялото Евангелие. Така и свети апостол Павел, беседвайки за благовестието, което проповядвал на почти цялата известна тогава вселена, казал, че е засвидетелствал и на иудеите, и на елините покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деян. 20:21).

            Братя! За да повярваме в нашия Господ Иисус Христос, е нужно покаяние, за да пребиваваме в тази спасителна вяра, е нужно покаяние, за да преуспеем в нея, е нужно покаяние, за да наследим Царството Небесно, е нужно покаяние.

            Всичко това е изложено с цялатат си яснота в Свещеното Писание. Свещеното Писание ни учи, че Бог проводи Сина Си на света, за да бъде светът спасен чрез Него, и който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден. Светлината – Христос – дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази Светлината и не отива към Светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши (Иоан. 3:17-20).

            За обзетите от страстта на тщеславието Писанието е засвидетелствало: Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единнаго Бога, не търсите! (Иоан. 5:44).

            Обзетите от страстта на сребролюбието не само не повярвали в Господа, но и се надсмивали над Него, когато Той им преподавал най-необходимото и свято учение за помненето на вечността и за устройването на земните дела според предназначението на човека за вечността (Лук. 16:9, 14).

            Увлечените от страстта на лютата завист не само не повярвали в Господа, но и скроили богоубийствен заговор и го изпълнили.

            Всички, заразени от суетни и греховни пристрастия, според нелъжливото свидетелство на Евангелието, се отричат от участието в духовния брак със Сина Божий, сами себе си правят недостойни за блаженото съединение с Него (Мат. 22:5). Не можете да служите на Бога и на мамона! (Лук. 16:13). Не можете да служите едновременно на двама господари – на Бога и на греха! Покайте се, защото се приближи Царството Небесно! (Мат. 4:17). Покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15).

            Но и повярвалият в Христа, решил се постоянно да доказва вярата със своите постъпки и поведение, отново има нужда от покаяние. Как мислите, братя, какъв е първият плод на лъжливата вяра? И какъв е първият плод на изпълнението на Христовите заповеди? Отговора вземам от свети Симеон Нови Богослов, който е почерпил познанието на произнесената истина от собствените си свети опити. Той е казал: „Старателното изпълнение на Христовите заповеди учи човека на неговата немощ”. Точно така! Още щом повярвалият в Христа започне да изпълнява всесветите евангелски заповеди, или, което е същото, да върши делата на обновеното естество, пред него внезапно се открива неговото паднало естество, досега скривано от погледа, и влиза в упорита борба с Евангелието. Животът на Христовия подвижник се преизпълва с невидими падения. Той неволно изповядва с Апостола: С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! (Рим. 7:22-24).

            От такъв поглед към себе си у християнина се заражда блажената нищета на духа, явява се разумният духовен плач, създава се сърце съкрушено и смирено, което Бог няма да презре (Пс. 50:19). У човека от живота според Евангелието някак естествено се явява заповяданото от Евангелието покаяние. И така, покаянието е необходимо не само за да повярваме в Христа: то е необходимо за пребиваване във вярата и преуспяване в Христа, то е необходимо за живата вяра в Христа. Покайте се, защото се приближи Царството Небесно.

            Остава да обясним защо в разглежданите от нас думи на нашия Господ завещанието за покаяние и възвестяването на близостта на Царството Небесно са така тясно свързани помежду си? Защо между тях не е поставен никакъв междиннен подвиг, никакво междинно обстоятелство?

            Причината се състои в това, че нашият Господ Иисус Христос – Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света (Иоан. 1:29) – е направил всичко за нашето спасение. Той ни е примирил с Бога, приготвил ни е и ни е спечелил за Царството Небесно.

            На нас, човеците, в делото на нашето спасение е предоставен единствено трудът: трудът да приемем спасението, дадено ни от Бога даром и всецяло, трудът на покаянието. Царството Небесно и Небесният Цар са неизказано близо до нас – несравнено по-близо отколкото предполагаме. Ето, стоя пред вратата на човешкото сърце, възвестява този Цар, и чукам на тях с Моето всесвето и всесилно Слово: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Отварянето на вратите на сърцето за Небесния Цар се извършва чрез покаянието.

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно. Амин.

И ВСЕ ПАК КАКВО ДА ПРАВИМ?

            И така, старостта не е просто завършек на живота, а нов, решаващ период от него. Старостта на покаялия се злодей може да му подари мир с Бога, а разочарованието на „добрия човек” може да го доведе до черна злоба. Разбира се, не бива да се нядаваме, че ще доживеем до старини и тогава ще се покаем. Но ако вече сме доживели до старостта, нека се опитаме да не пропуснем подарените ни от Бога възможности.

            Установихме, че за да бъде старостта благообразна, е необходимо да изживеем живота правилно. Добротата в очите, сериозността и немногословността в речта, умилителните побелели коси – всичко това и много друго е белег на свобода от страстите, които или са победени и стъпкани, или са изгорени от скърбите и болката на преживените години.

            Но в напреднала възраст човек невинаги се освобождава от страстите. Отслабването на страстите може да бъде и чисто физиологично – човек само мпоради телесна слабост не изпълнява на дело бушуващите в него пороци. Изтъкнатият съвременен православен публицист прот. Андрей Ткачев сполучливо е определил разликата: „Старият човек може да бъде жив чрез пълноценен осмислен живот. Но за младежите той е като умрял. Като мъртъв е, защото не се смее на шегите им и не танцува на тяхната музика. А да се откажат от шеги и танци за младите е все едно да легнат в гроб. Засега друг начин на живот не е достъпен за тях. За тях този, който не споделя техните възгледи за живота, е мъртвец. Но, повтарям, нима старият човек е мъртъв само поради това, че не сгъва коленете си под звуците на музика и не се смее на висок глас? Блажен е старият човек, който не танцува поради това, че е остарял за танци. Горко на старец, който би се радвал да танцува, но радикулитът му пречи. Тогава той действително е мъртъв и в своите очи, и в очите на младежите”. Тук може да си спомним един от най-отблъскващите образи в руската класическа литература – на Фьодор Павлович Карамазов, изживял животат си в преследване на удоволствия и без размисли за вечността, без угризения на съвестта (с това Фьодор Павлович се различава от също така страстните, но живи по душа свои синове Митя и Иван). Затова в стария Карамазов даже на ръба на гроба бушуват порочни страсти и той продължава да натрапва на другите безсрамната си и всъщност безбожна „ценностна система”.

            За такива хора сложният и мъчителен въпрос – за смисъла на живота – придобива неразрешима острота. Защото за човек е важно не само да разбере целта и смисъла на живота, но и да осъществи тази цел в живота си. Колкото по-малко са времето и силите за това, толкова по-страшно става. И особено страшно е за плътските хора, които или с всички сили са заглушавали в себе си гласа на съвестта, или са се старали да се самозаблудят, казвайки, че смисълът на живота е в удоволствията, в семейството, в работата. Те са подменили вечното с временното и по думите на Господ са построили къщата си върху пясък.

            Ето защо, когато се пенсиониррат, разболеят, станат ненужни в производството, приключат кариерата си, като нямат възможност да получават удоволствия, такива хора изведнъж се озовават в празнота, тъй като „всичко хубаво” вече е отминало и за вбъдеще вече не е възможно да задоволяват страстите си. Обикновено този вид хора след пенсиониране изпадат в тежка депресия.

            И така, как да се отнасяме към хора в напреднала възраст, които през живота си не са съумели да натрупат духовен капитал, за да си осигурят достойни (не в материален смисъл), нравствени, просветлени старини? Първото, което можем да посъветваме близките им, е да решат действително да помогнат. Второто – откровено да си изяснят, че в основата на всичко стоят духовни проблеми. Но за невярващите много от духовните проблеми са скрити, не се виждат, а душевните или психологическите проблеми, поради връзката им с духовните, е трудно да бъдат решени. Не бива да помагаме на човек отчасти, без да доведем нещата докрай или до такъв момент, след който той ще може да се справи сам. Защото, както е казано в Евангелието, когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като вялзат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото (Мат. 12:43-45).

            Много препоръки на съвременна психология за болни и за хора с различни проблеми приличат точно на този случай. Човек има депресия. Препоръчват му да гледа телевизия. Депресията сякаш отминава. А това, че през телевизионния екран във възрастния човек (който в много отношения е беззащитен като дете) могат да влязат не седем, а седемдесет и седем нечисти духа, не интересува никого. Тоест, не бива да лекуваме човек с болно тяло и душа само с обезболяващи лекарства и да го превръщаме в наркоман. Нужно е да избавим човека от здравословния проблем, като се опитаме да му обясним, че коренът на всяко заболяване е в душата и духа. Разбира се, има стари хора, на които вече е невъзможно да се обясни това. Тогава нашият дълг е да се молим за тях и да се стремим да поправим самите себе си, докато не е късно. В противен случай, положението ще прилича на изорана, но незасята нива.

            Като какзваме на някого, че нещо може да няма смисъл, е необходимо не просто да изложим в какво е смисълът на животаа, необходимо е да покажем този смисъл. Един човек споделил, че дълго търсил Истината, размишлявал за вечността, но се утвърдил окончателно в Православието, след като срещнал погледа на възрастна жена, която се връщала от църковна служба. „Колко простота, скромност, благородство имаше във външността, в походката й. А в очите й имаше толкова много доброта!” – спомня си той.

            Сериозното търсене на смисъла на живота никога не заобикаля въпроса за вярата в Бога. По какво се различава вярващият от невярващият? Не по това, че единият е по-добър, а другият по-лош. Разликата е, че вярващите виждат недостатъците и проблемите си и се борят с тях, тъй като имат отправна точка, Мяра за сравнение и Помощник – те проверяват и сравняват живота си с живота на Иисуса Христа, с Неговите заповеди. Невярващият може да е много добър човек, но първо, това е неустойчиво състояние, и второ, нямайки помощ свише, той не може да стане по-добър, отколкото е.

            Разбира се, този, който от младини е полагал усилия да стигне до преклонна възраст с опита на вярата, с опита на усвояване на Христа, е добре. Но, който не е успял навремето да настрои така душата си, нека успее да направи това тогава, когато го е осъзнал. Не бива да се оправдаваме: „Вече съм стар, вече е късно”. Докато живеем, не е късно, и е съвсем очевидно, че не сме придобили целия опит, който е трябвало да придобием, дори, може би, не сме научили най-важното. Защото във вечността ще бъдем преди всичко с Бога. Но трябва да изживеем някак и земните години. Трябва да ги напълним не само със спомени за миналото или с тъгуване за самотата си, а с по-силно служене на Бога и ближните, или, ако вече нямаме физически сили, с покаяние и безропотно търпение на немощта и болестите си. Нито една сълзица не остава незабелязана от Бога и поради милосърдието Си Господ често ни зачита за праведност простото търпение на случващите ни се скърби – обиди, болести, неуспехи. Задача на близките е да насочват мислите и усилията на своите възрастни близки именно към такъв живот. Това е особено важно в наше време, когато не са рядкост деца или дори внуци, които първи са стигнали до вярата, Бога и Църквата и след това привеждат към вярата и своите родители, баби и дядовци.

            Разбира се, личното отношение към християнството може да бъде най-различно. Но колкото и да е неочаквано, колкото и да е неприятно за някого, без православната вяра като основа, изграждането на зданието на изцелението и спасението едва ли ще се получи. Защото повечето практически съвети и препоръки на психолозите са насочени към отстраняване на симптомите, а не на дълбоките причини.

            Хората в напреднала възраст, възпитани в нерелигиозно общество, ценят независимостта си и затова предпочитат такива форми на общуване, които считат най-удобни за себе си. Можем да ги определим като „близост от разстояние”. Но при това в гордостта и самонадеяността си забравяме, че само общуването с ближните може да ни помогне да се поправим. Чрез търпение, смирение, помощ, която едни приемат с благодарност (което също е трудно), а други я оказват милосърдно и без да отправят упреци.

            Самотната, непросветлена от любов към Христа старост води до тежки изкривявания – едни държат у дома си по четирийсет котки, други влачат вкъщи всичко от сметищата, трети трупат пари, отказвайки си даже супа, четвърти пишат оплаквания срещу всички и всичко...

            Това са само външни прояви на измъчената от отчаяние, нелюбов, неверие в бъдещето и страх човешка душа. А за да изцелим страха, безнадеждността и унинието, са нужни не таблетки, а друго Лекарство – вяра и надежда на Бога.

            Когато отстояваме независимостта си на всяка цена, забравяме, че цената на независимостта е любовта и грижата на ближните, нашето смирение, кротост, способността не само да вземаме, но и да даваме. Човек не може да бъде независим от другите, както кракът не може да бъде независим от ръката в тялото ни. Кога страда един член, страдат с него всички членове (1 Кор. 12:26) – казва апостол Павел за свързаността на всички хора помежду им, а не само между християните.

            В живота ни тази връзка се проявява най-ярко в отношенията между членовете на семейството и между близки роднини. Преди време наричали семейство всички, чиито родствени връзки стигат до четвърто-пето коляно. Сега – само родителите и децата...