Вашата кошница е празна !
(Продължение)
Обаче все пак е възможно, както се казва, „широко да разпрострем мрежата” и да уловим тази рибка, която ни е нужна, още повече, че това е твърде голяма рибка. Невъзможно е да се изброят докрай всички прояви на нихилизма, но може да се даде определение за нихилистично съзнание и за неговото влияние върху хода на съвременната история.
Отначало да се опитаме да опишем това съзнание поне чрез няколко най-важни негови прояви и схематично да изобразим неговото историческо развитие, а след това вече по-подробно да се спрем на неговото значение и историческа програма. Обаче преди да пристъпим към изпълнението на тази задача, на нас ни е нужно по-отчетливо да си изясним за какво именно искаме да говорим, т.е. трябва да започнем с определението за нихилизъм.
На това определение не е редно дълго да се спираме, защото то е било дадено от основателя на нихилистическата философия – Ницше: „Няма Истина, няма Абсолют – няма „предмети в своята същност”. Това е единственото, което нихилизмът представлява във висшия си смисъл”/1/.
„Няма Истина” – с този израз ние вече неведнъж се срещнахме в настоящата книга, а отново и отново той ще звучи и по-нататък, защото въпрост за нихилизма в основата си е въпрос за Истината, или по-точно, въпрос на Истината.
Но какво е това Истина? Това е въпрос – изходна точка на логиката. Преди да говорим за съдържанието на Истината, ние сме длъжни да разгледаме самата възможност за съществуване на Истината и условията на Нейното постулиране. А под Истина ние несъмнено разбираме – както това става ясно от отрицанието на Ницше – Абсолютната Истина, т.е. Тази, Която ние вече определихме като Начало и Край на всичко.
За поколението, възпитано в скептицизъм и несвикнало да мисли сериозно за каквото и да било, словосъчетанието „Абсолютна Истина” представлява някакъв анахронизъм. Широко разпространеното мнение бърза да подскаже, че никой не може да бъде толкова наивен, че все още да вярва в Абсолютната Истина. Всяка истина в нашия просветен век е относителна. Последната мисъл, да отбележим, не е нищо друго, освен опростено тълкуване на думите на Ницше: „Няма /Абсолютна/ Истина”, и точно тази доктрина служи за основа както на нихилизма на масите, така и на нихилизма на интелектуалния елит.
„Относителнта истина” е представена преди всичко в научните знания на нашия век, които започват с наблюдения, обобщават се от логиката и в организиран ред преминават от известно към неизвестно. Тя е винаги логически последователна, условна, ограничена, изразена в отношение към нещо друго, никога не е категорична и никога не е абсолютна. Ученият, който не е склонен към обобщения, не изпитва потребност от друг вид знания, освен тясната специалност, с която се занимава. Той може би няма нито време, нито желание да решава „абстрактни” въпроси, лежащи в основата на неговата специалност. Ако е принедун да ги разглежда или непосредствено се сблъсква с тях в своите изследвания, то него по-скоро ще го удовлетвори най-простото обяснение: всяка истина е емпирична, всяка истина е относителна. Тези две твърдения, несъмнено, си противоречат. Първото носи не емпирически, а метафизически характер, а второто се явява потвърждение на абсолютното. И от подобни твърдения, противоречащи на самите себе си, за наблюдателния изследовател възниква въпросът за Абсолютната истина. И първият логически извод, до който стигаме, това е, че ако въобще съществува Истина, тя не може да бъде „относителна”. Основополагащите принципи в съвременната наука, както и във всяка система от знания, са неизменни и абсолютни. Ако не беше така, никакво знание, даже и „отвлечено”, не би могло да съществува, защото тогава просто не би съществувал критерият: какво да приемаме за знание или какво е Истина.
Следствието от дадената аксиома е: Абсолютното не може да се постигне със средствата на относителното. Т.е., до основополагащите принципи на всяка система от знания не може да се достигне чрез същото това знание, а следователно, тези принципи трябва да са ясни предварително и се явяват предмет не на научна демонстрация, а на вяра.
Из Приложение „Стъклените очи на Индия”, Св. Николай (Велимирович)
ПЪСТРОГРАД
Погледни, Теодуле, колко шарен е светът около нас. Как пъстрее в разнообразието на цветове, форми, обеми и мащаби – и долу, на земята, и горе, на небесния свод. Ала какво е това, ако не прах, както и твоето и моето тела, и твоите и моите очи, и твоето и моето сърца?
Наистина, този свят е Пъстроград. Кой го е създал? Как го е създал? Защо го е създал”? Това са три мъчителни въпроса, и няма четвърти. Знаем само, че е създаден от прах.
Височини и низини – направени от прах и пепел; планини и равнини в предбалкана, гори и цветя, градове и дворци – всичко е от прах и всичко е прах. И хората; да, и хората също. Както си стоим върху този прах, кой знае на чие лице стоим или на чии очи, или на чие сърце? Вятърът може да вдигне праха на мъртвите и да го разнесе по света. Правил го е, разбира се, и непрестанно го прави. Вятърът, който духа отвън, и вътрешният вяртър.
И прахът е сила. Именно в праха е цялата сила на природата. В него е и земята, и вятърът, и огънят, и водата. В него има и магнетизъм, и електричество. В него са и молекулите, и атомите, и електроните, и протоните, а също и притегателната и отблъскващата сили. Той приема незабелязано лъчите от космическите светила и незабелязано сам разпръсва лъчи. Сякаш приема дар и сам дарява в отговор или приема поздрави и им отвръща. Казват, че този, който би разбрал една прашинка, ще разбере вселената.
Но никой досега не го е направил. Дали някога ще разбере? С делене и раздробяване хората искали да разберат праха. Но колкото по-дребни станали частиците, толкова по-голяма ставала тайната и толкова по-голямо – чудото, на което се натъквали те. и най-дребните частички на най-малкото нещо са също толкова велико чудо, колкото и най-големите звезди във Вселената. Еднакво изумително е това, което хората виждат и през телескопа, и през микроскопа. Когато изследователите решат, че са завършили търсенето, стоят едва в началото. Разстоянието между познатото и непознатото не намалява никак, даже обратното – само расте. В лабиринта на живота и битието хората и до днес не са успели да открият нито врата, нито прозорец. Те непрестанно се изправят пред нови обрати, завои, кръстопътища в лабиринта на този свят, но никога не стигат до врата или прозорец.
Има ли в Пъстроград врати и прозорци? Има ли ключове и кой държи в ръцете си ключа на Пъстроград? Това са извечни въпроси, които не излизат от ума и не слизат от устата на хората от всички поколения. Едно нещо само било ясно на всички: от праха ставаме и в праха пак се връщаме. Люлката никога не може да насити гроба и гробът не може попречи на вятъра да вдига от него праха и го разнася за нови тела.
Слънцето осветява различията; мракът прави всичко еднакво. Облачната нощ, подобно на гроб, изравнява всичко. В такава нощ не шаренее и Пъстроград. Така и бодърстващият човек вижда разликите, а за спящия всичко е еднакво – както нощта, така и гробът. Нима не чувстваш, Теодуле, че и в човека има нещо подобно на слънцето и подобно на мрака? Как иначе човек би имал свойството на слънцето да различава и свойството на мрака да изравнява? Кое в човека е първичното и кое – вторичното? Това също е извечен въпрос на жителите на Пъстроград и лутащите се в лабиринта. Въпрос, който премисляли, но не разбрали; въпрос решаван, ала нерешен. Той обезкуражава всички, които, като теб и мен и досега говорят за човека като за прах. Понеже, оказа се, прахът на човешкото същество не е само прах и крие в себе си нещо не от праха. Това е нещо, което се извисява над праха, като давещ се над водата; то е нещо, което контролира праха и даже властва над праха.
Знаеш ли, Теодуле, струва си да се обърнем към някой по-отдавнашен прах. Този, на който стоим сега, изглежда млад, наскоро донесен от вятъра, и хората са размишлявали малко за него и са разгадали немного от неговите тайни. Да идем, прочее, в Индия, в страната-майка на всички философии, на всички мисловни усилия и всички заблуди до идването на очаквания Месия в света.
Актът по причисляване на хора, угодили на Бога със своя живот, в лика на светиите в една поместна църква, често пъти наричано канонизация, е важно и може да се каже дори – историческо събитие за нея.
От една страна то показва, че в нейните недра и в близкото, и в далечното минало са живели християни, които с живота си са придобили благодатта на Св. Дух, а от друга – че процесът по причисляване в лика на светиите е не само човешка работа, но е и дело, което се направлява от Св. Дух, учещ човека на всяка истина. И ако Църквата, водена от своята пастирска грижа, снизходително протяга ръка за необходимата икономия към човешката немощ и слабост, то тя, ръководейки се от същата тази пастирска загриженост за спасението на човека, в подхода си към процеса на канонизация, се ръководи от принципа на акривията. Това ще рече, че Църквата се стреми да причисли в лика на светците само онези лица, за които свидетелствата за святост по време на техния живот, а и след смъртта им, показва, че те действително са Божии избраници.
При всяка канонизация преди приемането на официалния акт, трябва да бъдат изпълнени няколко задължителни условия.
В своята „Истории канонизациии святых в Руской церкви“ Евгений Евсигнеевич Голубинский (1834-1912) обобщава, че в Православната църква причисляваните в лика на светиите могат да се разделят на три големи групи – мъченици, изповедници и подвижници на благочестието.[1]
Мъчениците, които са пострадали и са приели мъченическа смърт за Христа, се причисляват сред светците по силата на самия факт на изповеднически подвиг и мъченическа кончина. Изповедниците – т. е. тези, които са умрели скоро след претърпените страдания, се прославят като мъченици. Онези изповедници, които останали живи за по-дълъг или по-кратък период от време след претърпените страдания при прославянето им били приравнявани с подвижниците на благочестието, въз основа на свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, Който и едните, и другите удостоявал с дар на чудотворство, както още докато били живи, така и след смъртта им. Подвижниците на благочестието, т.е. това са епископите, свещениците, монасите и миряните, които са завършили живота си с мирна кончина, се причисляват в сонма на светиите въз основа на техния праведен християнски живот, народната почит и чудесата след смъртта им, което е свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, независещо от субективните човешки съждения.[2] Подвигът на изповедничеството се отличавал от подвига на мъченичеството по това, че не съдържа в себе си дара на мъченическата кончина, която се разбирала като увенчание, прослава на мъченика от Бога, като приемане на благоприятната жертва.
От покръстването на св. княз Владимир през Х в. до Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Руската православна църква се радвала на сравнително добро отношение от страна на управляващите държавници. Мъченичеството било почти непознато като историческо явление; то имало спорадичен и индивидуален характер. След Октомврийската революция, последвалата след нея гражданска война и победата на болшевиките в нея, новата власт, която споделяла идеите на крайния материализъм и атеизъм, подела мащабно и системно гонение срещу Църквата. Християните счели за жизнено необходимо да отстояват своите религиозни възгледи, своята вяра, своето право да живеят в съответствие с убежденията си, макар и с цената на живота си. До това ново диоклетияново време към лика на светиите в Руската църква били причислени едва 27 светци-мъченици, прославени главно заради тяхното следсмъртно чудотворене, а не поради факта на изповедническия им живот и мъченическа кончина. Един от последните канонизирани мъченици в дореволюционна Русия – св. Ермоген, патриарх Московски и на цяла Русия, бил причислен в лика на светиите след решението на Св. Синод на РПЦ на 14.04.1913 г. Извършените множество чудеса по неговите молитви бил основен аргумент в просителното писмо, изпратено от жителите на Москва до Светейшия Синод.[3]
Анализирайки натрупания исторически опит в процеса по канонизацията в Руската православна църква и след като взема под внимание непознатия до този момент феномен на масови гонения и репресии, родили новомъченичеството и изповедничеството за Христа, Комисията по канонизация на светии в РПЦ стигнала до заключението, че при акта на канонизация на новомъченици РПЦ следва да се опира много повече на опита на древната Църква, отколкото на своя десетвековен опит. Налице била обаче съществена разлика. В Римската империя самото изповядване на християнската вяра се квалифицирало като държавно престъпление, което можело да доведе изповедника до мъченическа смърт. В Съветска Русия, обаче с Декрета за отделяне на Църквата от държавата от 23.01 (5.02) 1918 г., на съветските граждани се предоставяло правото да изповядват всяка религия. Въпреки това, на Църквата не се предоставяло правото на юридическа легитимност.[4] Това положение на практика станало предпоставка за повдигане на обвинение от страна на държавната власт към свещенослужителите и миряните в политически престъпления – контрареволюционна дейност и антисъветска пропаганда. Ето защо властта се стараела да се сдобие с признание за виновност във враждебна на държавата политическа дейност от хора, принадлежащи към по същество аполитична обществена организация.
Тоталитарната държава имала в своя арсенал множество инструменти за оказване на натиск върху човека – от гражданска дискриминация, като невъзможност да заема една или друга длъжности, до затвор и принуда християнинът да потъпче Божиите заповеди, като бива въвлечен в лъжесвидетелство или предателство.
Това, разбира се, не означава, че представителите на репресивния апарат не се опитвали при разпит на християнина да се сдобият с неговото отречение от вярата, но за разлика от действията на властта в Римската империя, механизмите за натиск в Съветска Русия, бидейки сами по себе си незаконни, не се вписвали в протоколите, водени по време на разпитите на изповедниците, за което и свидетелстват съхранените изложения в тях. И ако в Римската империя държавната власт се стараела да принуди заподозрените в принадлежност към Църквата лица да се отрекат от християнската вяра, то по време на Големия терор (1937-1938) в СССР, когато гонението срущу християните достигнало своята връхна точка, дори самото отречение от християнската вяра не било достатъчно, за да избави жертвата от разправа и разстрел.[5]
През този период били арестувани повече от 160 000 свещенослужители и миряни, от които над 100 000 били разстреляни.[6]
Освен в юридически аспект, положението на ранномъчениците се отличавало от това на новомъчениците от ХХ в. по продължителността на гоненията. Ако в Римската империя периодите на гонения били кратки, то гоненията на християните в СССР продължили яростно цели 30 години (1918-1948), след което, още в продължение на 40 години репресивният режим не спрял преследването, като прилагал всякакви способи за притеснение на вярващите.
С политическите промени от началото на 90-те години, които довели до промяна на правната основа, регламентираща достъпа до секретните следствени дела на преследвани от съветската власт лица, се започнала задълбочена и продължителна изследователска работа по проучване на изповедническия подвиг и мъченическата кончина на хиляди репресирани свещенослужители и миряни на Руската православна църква. Изучаването на материалите било съпроводено с големи трудности при установяване на достоверните факти. В резултат от продължителната работа с документи постепенно се стигнало до формулиране нуждата от прилагане на индивидуален подход и задълбочено изучаване живота на всеки пострадал свещенослужител и мирянин. Всички открити факти за малодушие и отстъпничество свидетелствали за това, че актът на насилствената смърт все още не определя пострадалия като изповедник.
В една кратка и обобщена форма критериите за причисляване на новомъченици и изповедници в РПЦ могат да се формулират по следния начин: лицата, които са предложени за канонизация трябва да притежават нравствена чистота, образцово поведение не само в живота и пастирското служение, но и по време на следствието.[7] Базирайки се на опита от изучаването на съдебно-следствените дела, Синодалната комисия по канонизация на светии на РПЦ стигнала до заключение, че при представяне на материали за канонизация е необходимо да се даде отговор на следните въпроси:
Под лъжесвидетелство се разбира не само даването на лъжлива и невярна информация на лицето, с което следственият е имал контакт, но и предоставянето на сведения, които въпреки че са верни, стават основание за преследването на други лица, имената на които са разкрити от разпитвания. Ако се обърнем към древните исторически източници за мъченията от II-III в., то ще открием истински примери за това как християните-мъченици са давали информация за техните събратя християни. Например в „Мъченичеството на Агапия, Хиония и Ирина“ съдията изисквал от девойките да издадат своите приятели. На въпроса: „Кой ви даваше убежище?“, те отговорили: “Бог, Който покрива всичко, Той ни даваше убежище.“[9] Под лъжесвидетелство също така се разбира съгласяването с повдигнатото обвинение в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. При наличие на лъжесвидетелство против себе си Комисията по канонизация отхврърля възможността лицето, предложено за канонизация, да получи положително становище.
Въпреки че животът на свещенослужители и миряни, привлечени към обновленческия разкол и към други разколнически групи, последователно създавани от силовите ведомства на съветската държава през 20-те години на ХХ в., бил отнет с насилствена смърт, не би следвало този факт да се счита като основание за канонизирането им за новомъченици на РПЦ.
Снемането на духовния сан, което често пъти бива обявявано и чрез средствата за масова информация, както и съзнателното скриване за принадлежност към Църквата при заемнето на граждански длъжности, са престъпления с каноничен характер. Нарушение от такъв характер има и когато свещеник или епископ е приел ръкоположение от лица, принадлежащи към разколническа група. За онези духовници, за които в процеса на изследване се установи, че са допуснали канонични нарушения, не може да бъде дадено положително становище за причисляването им в сонма на руските новомъченици и изповедници.
Препятствия от нравствен характер са всички нарушения на етичничния християнски закон, като кражба, неморален и несъвместим с духовния сан живот, прояви на алкохолизъм, отричане от родителите. Като пример в това отношение може да се посочи случаят с протойерей Алексндър В., който служил в Успенската църква на с. Гжел, Московска област. Свещеникът бил арестуван през 1930 г. и изпратен на заточение за три години в Казахстан; през 1937 г. бил отново арестуван и тройката на УНКВД го осъжда на смърт чрез разстрел. След екзекуцията отецът е погребан на Бутовския полигон в Подмосковието. При по-задълбочено изследване на живота му се изясниоло, че той страдал от тежка форма на алкохолизъм и дори имало случаи в свещенничеството му, когато се опитвал да извършва богослужение в пияно състояние. След детайлното изучаване на всички обстоятелства в живота на протойерей Александър В. Комисията стигнала до заключението, че негово име не може да бъде записано в събора на руските новомъченици и изповедници. [10]
Друго препятствие за канонизацията на свещенослужител или мирянин, е когато се установи фактът, че същият се е явявал като свидетел по дело на други свещенослужители и е свидетелствал за тяхната антисъветска агитация и контрареволюционна дейност.
Непреодолимо препятствие за причисляването към сонма на руските новомъченици и изповедници може да се посочи и установяването на наличие на данни за секретно сътрудничество със силовите структури на тоталитарната държава. Много често съвременното християнско общество смята, че когато бива употребен натиск върху човека от страна на репресивния апарат за отстъпление от религиозно-нравствените принципи, основаващи се на вярата в Христа, няма нищо притеснително в това той да му сътрудничи, аргументирайки поведението си с различни мотиви, като например: необходимост да бъде оказана помощ на ближния, да бъде извършена важна дейност в полза на обществото, страната и дори на Църквата.
При всички, изброени по-горе примери, става ясно, че всъщност изборът се прави в полза на своето „аз“, вместо в името на Господа; вместо вечния живот с Христос, се избира временния земен живот, който има нужда от продължение, за да бъдат изпълнени поставените от човека задачи. Не такъв избор са правели новомъчениците от ХХ в. Тук може да бъде приведен следният пример: Когато на Патриаршеския местоблюстител – Крутицкия митрополит Петър (Полянский), на когото Господ отсъдил да възглавява Руската православна църква в нейните най-тежки години – от 1925 до 1937 г. властта нееднократно предлагала „да се договорят“, той оставал непреклонен, заради което бил „награждаван“ със заточение в Сибир и затворническа килия в затвор. Обещавали му свобода в замяна на това да стане осведомител на ОГПУ, т.е. да бъде доносник, но архийереят категорично отказал, като твардо заявил, че подобен род дейност е несъвместима с неговото звание и характер. [11]
Като се опира на богословско-каноническите основания за причисляване към лика на светите новомъченици, Комисията по канонизация достига до заключението, че в делото на канонизация не външните обстоятелства в живота са от значение, дори да е налице насилствена смърт по време на гонение, но под внимание трябва да се вземе и вътрешният живот на християнина, неговата праведност в очевидното и ясно изразено изпълнение на Христовите заповеди.
Мъченичеството е духовен подвиг, който се извършвал в благодатна свобода, въз основа на всепобеждаващата любов към Бога. То е най-висшият израз на вярата, любовта и надеждата: “Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13). Ярки свидетелства за проява на тази пламенна любов на новомъчениците са старателно събираните през 70-те и 80-те години на ХХ в. от църковници-ентусиасти устни сведения на хора, познавали техния живот. От писмените свидетелства – проповеди, съчинения и писма на новомъчениците разбираме за благодатната любов към Бога, горяла в техните сърца. С писмено или устно слово, а и на дело, тези Божии угодници свидетелстват, че страдат, защото желаят да бъдат с Христа. В едно свое писмо, малко преди да бъде разстрелян, свещеномъченик Вениамин Петроградски пише:
„Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен, както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги е хубаво. За съдбата на Божията Църква не се боя. Трябва повече вяра, повече да я имаме ние, пастирите. Да забравим своята самонадеяност, ум, ученост и други подобни, и да дадем място на Божията благодат. Трябва да не щадим себе си заради Църквата; а не да жертваме Църквата заради себе си. Сега е време на съд. Хората заради политически убеждения жертват всичко. Ние ли, християните, та още и йереи, да не проявим необходимото мъжество даже до смърт, ако имаме малко вяра в Христа[12], в живота в бъдещия век“.
През 2006 г. в Руската федерация били приети редица закони („За архивните дела“, „За информацията, информационната технология и защита на информацията“, „ За личните данни“), с които се въвеждат ограничения за достъпа до архивните документи, което на практика ограничава възможността за всеобхватно изследване на подвига на руските новомъченици и изповедници и значително затруднява процеса на тяхната канонизация. За периода от 1992 до 2011 г. в Комисията по канонизация са постъпили документи за 2428 пострадали свещенослужители и миряни, от които 1556 са получили нейната положителна оценка, в резултат на което били причислени в Събора на руските новомъченици и изповедници.[13] На Архиерейски събор на РПЦ през 2011 г. бил приет документ „За мерките по съхраняване на паметта към новомъчениците, изповедниците и всички невинно пострадали от богоборците в годините на гонение“[14], в който е разгърната програма за разпространение сред руския народ на почитта към новомъчениците. Това показва, че стремежът на Руската православна църква към изследване на периода на атеистичните гонения в СССР през ХХ в. имат вектор, насочен и към настоящето, и към бъдещето на руския народ. На конференцията „100 години от началото на епохата на гоненията на Руската православна църква“, проведена в Москва през 2017 г., Руският патриарх Кирил произнася слово, в което казва:
„Без злоба и в молитва за враговете много наши подвижници от миналото столетие се възкачиха на своята Голгота. Техните жития са драгоценни уроци за хората от всяка епоха, защото те дават ключ към разбиране на това, как земният път на човека, верен на Спасителя, се свързва с вечността. Новомъчениците убедително засвидетелстват на нашите съвременници, че не само в миналото, но и днес Христос е Път и Истина и Живот (Йоан 14:6). Молитвеното почитане на новомъчениците, задълбоченото изучаване на техните жития и духовно наследство имат огромно обществено значение; то способства за възпитаването на подрастващото поколение в дух на православна вяра и традиция, помагайки на младите хора да възприемат нравствените и патриотични ценности чрез личния опит на светиите от ХХ в.“[15]
За Руската православна църква двадесети век станал период на гонение, на масово гонение и преследване на нейните верни чада. Под натиска на атеистичната държавна власт имало християни, които отстъпвали от своите религиозни идеали, като се отричали от Христа и Неговата Църква, приемали различни форми на сътрудничество с нейния репресивен апарат или преориентирали своя нравствен и житейски светоглед, изцяло съобразявайки се с полъха на новото време. Не били малко обаче и онези, които непоколебимо преминавали през горнилото на изпитанията, уповавайки се на Господа и горещо жадувайки да бъдат винаги с Него. От земята, пропита с новомъченическа кръв, израствали нови класове – новите Божии избраници, които в края на ХХ в. възродили Руската православна църква за нов живот и ново свидетелство.
Руските новомъченици и изповедници засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисуса Христа пред лицето на атеистичните богоборци. С настъпилите политически промени в края на ХХ в. се открила възможността Руската църква да изследва и прослави подвига на новомъчениците и не само да поднесе пред управниците и обществото своето съвременно свидетелство за това, че нейните чеда са били гонени и избивани заради вярата си, но и да засвидетелства истинността на евангелските слова, че портите адови не могат да надделеят над Светата православна Църква.
Автор: йеромонах Йоан (Пешев)
ЗА СМЪРТТА
ПОСЛЕДНИТЕ ХУБАВИ ИСТОРИИ
Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си.
Не казвам, че и сега няма истории. Има. Но повечето от тях са скапани (прощавайте за думата). Нямат смисъл от самото начало. Завършват без поука. Не водят наникъде. Освен към един изпразнен от съдържание егоцентризъм. Повечето от днешните истории не служат за нищо, освен да пълнят страниците на самовъзпроизвеждащи се медии. Греят, но не топлят. Четат се, но не остават. Нещо повече. Тези истории настояват да бъдат безсмислени. Потребителят се измъчва от смислите. Те го натоварват. Нали така би казал някой днешен мъдрец: „Стига сме измъчвали хората с поучения. Да плеснем с ръце, пък да се прегърнем. Да ядем и да пием. Да ядем и да наричаме това любов. Да пием до смърт и да наричаме това живот. Тялото и Кръвта на Господа могат да бъдат заменени с шведска маса, на която са поканени всички. Моля, заповядайте…“
Затова в началото на своите мисли искам да поставя една хубава история. Ей така, за да се знае, че хубавите истории са възможни. (В случай, че сте забравили.) Разказва я отец Серафим Алексиев в книгата „Нашата любов“. Става дума за един българин, родом от самоковските села. Той заминал за чужбина, изучил се и се издигнал до професор по медицина в една от най-големите европейските столици. Добил такава известност, че четял лекции из цяла Европа. Бил толкова ангажиран, че нямал време да посети родителите си. Затова веднъж, когато имал работа във Виена, организирал те да дойдат при него. Възрастните хора не били излизали от България, но от любов към сина си решили да преминат и този труден път. Хотелът, в който ги завели придружаващите ги, им се видял истински палат. Заозъртали се наоколо. Не се чувствали на мястото си. Майката била със селска забрадка и груб сукман, бащата с потури. Изведнъж пред очите им се появил синът им – красив, елегантен, изискан. Спуснал се към тях и развълнувано прегърнал майка си, а на баща си целунал ръка. После ги поканил на ресторант, където сам им подавал хляб и ги обслужвал с голямо внимание. Отец Серафим завършва разказа с думите: „Няколко дена се радвал той на родителите си, след което ги изпратил пак за България, за да може да продължи своя далечен и славен път.“
Хубаво ми е да чета тази история. В нея има прекрасно поучение. Радваш се за старците, че са възпитали такова добро дете. Радваш се и за професора, защото си струва такива хора да се прославят. Да искаш да си като тях. Да искаш да си добър като тях. Аз не искам да съм като героите от днешните истории, защото те не са добри хора. Нещо повече. Опитват се да размият доброто и злото. Днес те заминават за чужбина, но не се издигат. Никой не знае за тях. Но те не се държат скромно като известния доктор от историята. Говорят важно, изтъкват се. Два квартала да са обиколили извън границата на България, а излиза, че цяла Европа е в краката им. И дума не може да стане да канят майка си и баща си. Сакън да не ги изложат пред колегите. Сигурно сте забелязали, че днес никой не е от село. Даже и от провинцията не е никой. Сега всички са най-малко от София. Даже някои квартали на столицата са срамни. Най-добре е да си от чужбина, ако ще да е сръбският Димитровград.
От висотата на своята вътрешна чужбина човек най-добре се подиграва на останалите. Ако в другите се е запазила поне малко ревност, поне малко любов, дори семпла симпатия към родителите, те биват наричани провинциали, националисти, патриархали, талибани, фундаменталисти, зилоти… Чак да се запиташ дали днешните хора имат деца или идва краят на света. А дали също днешните хора имат родители или краят на света вече е дошъл и ние живеем в ада.
Днешните истории разказват, че никой с никого не иска да бъде близък. Най-близкият ти е твоят собствен ум. Няма домашна църква. Елеят от домашното кандило е излят в тиган и в него се запържват амбиция, завист и егоизъм, от които ще се получи вкусно гурме, с което в духа на толерантността и в знак на безгранична любов ще бъдат нахранени всички. Разбира се, на безграничната ни любов, за която тръбим, границата й не стига дори до сърцето. Много по-рано някой политически лозунг е уловил любовта и й е сложил юзда, за да може да препуска там, накъдето политическите жокеи „свободно“ ни поведат. Надявахме се да изключим политиката от живота си, но стана иначе. Политиката и животът станаха синоними. Взаимно заменяеми думи, от които едната е все по-непотребна. Все по-демоде е да живееш.
Разказвачите на днешните истории са безлични. Няма по-тъжно нещо от разказ без мнение. От поет, който знае да римува, но няма какво да каже. Дори историите не са съвсем истински, защото и писането има свои канони. Това са по-скоро доносници, които разнасят чужди тайни и господарски императиви. Днес говорят щастливи лакеи, които се големеят със сервилността си и са се научили да я използват като бухалка.
Харесвах старото мъжко държание. И цялата фабула, която следва от него. Простичко казано, харесвах, когато мъжете бяха мъже. Историите започваха с: „Какъв ти е проблемът?“ После се гледаха очи в очи. Можеха да се обидят, да се нагрубят. Но след това по мъжки да си простят, да се разберат и да пият по една ракия заедно. А накрая на вечерта да са забравили вече за какво са спорили. Харесваше ми, когато хората можеха да застанат смело един пред друг и да се погледнат. Едно време беше въпрос на престиж да си храбър. Да не си потаен. Да не досносничиш и да не дадеш повод да те обвинят, че си интригант.
Българинът има свой етностереотип, в който мъжът винаги е мъж и никога не прави грехове, които са специфични за жените. Това е под нивото му. Не харесвам днешните истории, в които мъжете стават жени и дори не им стиска да си напишат името под някоя сплетня, която са направили. И която претендира да се назове „хубав текст“. Днес има жени, които са по-храбри от няколко мъже, взети заедно. Това не е нормално.
Къде да избяга човек? Някой инстинктивно би се сетил за детските приказки. Може би там се е скрило светлото бъдеще. Може би там има надежда. Аз обаче не я виждам. И там нещата вече са с размита смисленост. Откакто съм духовник се старая да не забравям на кого проповядвам. Какво момче и какъв младеж бях. Какво очаквах да намеря в живота. Едно време младите хора по дефиниция бяха бунтари. Страхуваха се животът да не ги пречупи. Искаха да преборят системата. Това личеше от музиката, която слушаха, от начина им на говорене и държание, от амбициите им. Светът е силен противник. Някои изгубиха битката напълно и се погубиха. Други просто не издържаха и се оставиха на течението. Радвам се на тези, които откриха Христос – единственият начин да се спасиш. Да победиш света. Но така или иначе, повечето млади хора, които познавах, поне опитваха да се борят.
Да, имаше и такива, които не вземаха отпуск от казармата и чакаха да станат поне младши сержанти, за да се върнат вкъщи. Но повечето ми познати не бяха такива. Спомням си как седяхме мрачно на стълбите пред спалните помещения в казармата, гледахме в различни посоки и пушехме. Бяхме си казали, всичко, което хората имат да си кажат и само от време на време някой подхвърляше: „Уволнение!“ Тогава ми се виждаше, че сме затъпели. Но дори само този почти животински инстинкт да попаднеш зад оградата, там, където е свободата, където са майка ти и баща ти, е повече от смислите, които се предлагат днес. Жалко, че сега няма казарма. Премахнаха я, може би, защото дори за кратко хората биха се отучили да желаят уволнението.
Повечето от днешните деца, с които животът ме сблъсква, искат да възседнат системата. Да се изкачат възможно най-бързо в йерархията й, независимо дали имат качества или не. Разказват, че някога робите са мечтаели да станат робовладелци, а не да се премахне робството. Няма нищо по-тъжно от това децата да мислят по същия начин. Искат да началстват, без никога да са били подчинени. Искат слава, без никога да са разбирали колко безславен е човекът, когато няма послушание към Бога и родителите си. Готови са да достигнат амбициите си, пълзейки под препятствията или заобикаляйки ги, но не и по традиционния начин – да погледнат проблема в очи и да го преборят. Някога наричахме такива хора стари. Днес повечето деца са остарели преждевременно. Светът ги е научил на всичките си номера за лесно оцеляване и сега ги гали по главата и им предлага да ги приложат в Църквата. Няма нищо по-страшно от това. За светците се разказва, че макар и възрастни, са изглеждали като млади. Душите им са били чисти и млади. Днес не е така. Разхождам се в парка около двата храма през лятото и вечер виждам групи от момичета да се наливат с бира и да псуват. Понякога и по мен. Веднъж ми казаха, че ще ми оскубят брадата. Чудя се къде са момчетата през това време. И се плаша от отговора.
През последните месеци около събора в Крит имаше много съвременни истории с църковна окраска. Поспорихме. Някъде минахме добрия тон. Повечето от хората, които повтарят мантрата колко са опасни зилотите, не са нищо повече от лоши разказвачи. Никой от тях не ме впечатли, не ме трогна, не ме накара да се замисля, не ме убеди в нищо. Мисля, че не беше и такава целта. Но някои имаха поне едно елементарно достойнство. Застанаха с имената си пред хората и пред Бога. Може би сами не съзнават, но това е последният бастион на патриархалността у либерала – чувството за лично съществуване. Сигурен съм, че няма да продължи дълго. Много по-удобно е да се скриеш зад псевдоним и анонимност. Истинският днешен разказвач е тролът. Той стои в тайното, скрит зад безликото име “редакционен коментар” и громи врага без пощада, но и без сам да губи нищо. Тази стратегия е двояка. Така лесно се печелят битки без синини, но също толкова лесно се губят души. Понеже Бог вижда когато някой се откаже от самия себе си. И Иуда е взел „грант“. Но после е увиснал. Опитал се да превари Христос в смъртта. На света няма по-тъжен разказ от този за Иуда. А ние все повече настояваме да го превърнем във вероизповед.
Какво би могло да се промени? Аз не съм много стар. Вероятно има и по-опитни хора от мен, които биха могли да отговорят. И все пак мисля, че нищо няма да се промени. Всичко ще върви така, както си върви, докато свикнем с безсмислените истории. Докато стане така, че никой нищо няма да иска да чуе. А само да се забавлява. Само да се големее и само да се радва на себе си. И тогава ще дойде краят на света. Достатъчно време мина, за да разбера тези свети отци, които казват да не се опитваш с немощната си ръка да спреш отстъплението. Така ще си бъде. Никакви хубави книги. Никакви хубави групи. Никакви качествени филми. Просташки риалити програми и шоу с много плът. Това са ни подготвили продуцентите. Това и ще бъде.
И все пак пиша това, за да кажа, че има надежда за този, който би искал. За този, който все още очаква да спаси душата си, а не да я реализира като продукт в търговската мрежа колкото се може по-скъпо. Всеки от нас има сили за една хубава история пред изповедника. Пред Христос. Ако не сте свещеници – не знаете. Най-добрите истории съм чувал на изповед.
Как да разкажем такава история ли? Ето така – изследвай дали си егоист и кажи: „Аз съм егоист!“ Не ти трябва да съдиш тоя и оня какви са, каква е светската правда и каква не е. Разбери ти какъв си. Точно ти. Защото теб ще питат на Съда. Не се оглеждай. Не се мръщи, теб имам предвид. Ако си бил доносник – кажи, че си доносник. Не се оправдавай, а се постарай да спреш да бъдеш такъв. Ако си клеветник – кажи, че си клеветник, а не обяснявай, че то така са били нещата, пък еди кой си не е бил прав. Ако не си интригант, пак помисли дали не си, защото пред Бога стоиш, а не пред началника в службата. Ако си клюкар, не си мисли, че това е нещо безобидно, а помни, че може да попаднеш под еднакво осъждане с бесовете, които са в основата на всички клюки. Ако си взел едни пари, за да продадеш Христос, не тичай при фарисеите, а плачи в нозете на Господа и Той ще ти прости, даже и да си похарчил парите за забавления. Ако си лъжец, помисли не лъжеш ли себе си, защото Бог не може да бъде излъган. Ако си прелюбодеец, изневерил на жена си (мъжа си) или на вярата си, бъди достатъчно честен, за да не наричаш това целомъдрие. И оттук почни да се връщаш вкъщи. Ако си презрял майка си, (все едно дали говорим за майката по плът или за Църквата-майка) и си започнал да разправяш по кръчмите неуважителни истории за нея – побегни обратно в обятията й, преди да е станало късно. Ако те е срам да целунеш ръка на баща си, защото си облечен с костюм, а той с вълнена фланела, помни, че тоя баща може да те измоли. И ако той не го направи, няма кой. Нищо, че може да изглежда маловерен, също както в Евангелската история за момчето, което било обхващано от ням дух, а баща му изпросил от Спасителя изцерение за него (Марк 9:17-29).
Мога да продължавам още дълго, но най-важното е, че историите пред изповедника завършват обикновено с хепи енд. С прошка. С изцерение. До последния ден. До последния час. До последната минута възможността за една такава хубава история ще стои пред нас. И ще ни предизвиква да станем качествени разказвачи. Ако някой държи на амбицията си, нека я използва тук. Само не се лъжете, че може да се отлага във времето. Никой не знае кога ще бъде последната минута. И тогава няма да има вече значение началник ли си бил, именит учен и прославен или дребен чиновник и селянин. Само ти и историите, които имаш да разкажеш на Бога.
На Небето няма демокрация. Няма лъжливи адвокати, нито неправителствени организации, които да защитят правата ти. Няма и икуменизъм, а само Една Църква! Или си вътре, или си вън! Там историите свършват и спасените заживяват в поуката и утехата.
ИСТИННАТА РАДОСТ
Кой не мечтае да бъде щастлив?
Радостта е всевечно, всемирно желание. Радостта има огромно значение в нашия живот.
Известно е какво е радостта по своя общ смисъл и няма защо да се спираме върху това. Само че в наши дни радостта сякаш се е загубила в своя истинен образ. Изобилства страданието, няма я радостта. Или ако я има, тя не е в своята автентична, чиста и пълноценна форма, а по-скоро под формата на евтини заместители, които усилват душевната болка.
Човекът в Едем бил чиста и щастлива душа, живеел в благодат и съвършена радост. Извор на неговата радост било непрестанното благо общуване с Бога. Но с желанието си да се отдели от Бога и да обожестви себе си, той директно се лишил от извора на своята голяма радост. Радостта за душата е това, което са хлябът и водата за тялото. Радостта е боговдъхновеност, животворна топлина, майка на здраве и сестра на удивително успокоение. Някои хора виждат радостта в буйните веселби, разюзданите пиршества, преходните удоволствия, шумното пиянство, опияняващия разкош, екстравагантността, самоугаждането. Ако някой можеше да слезе да заснеме какво се вижда дълбоко в душите на редовните посетители на така наречените центрове на развлечение, тези снимки ще ни покажат бездна от болка, безутешност, студенина и тежка самота. Радостта нито се продава, нито се купува с пари.
Днешните хора търсят забавление и твърдят, че имат нужда да се „разсейват” –глагол, който означава още „разпръсквам, разпилявам, отклонявам”, но те не познават насладата от радостта. Техните забавления са обикновено стресиращи и изтощителни. Нека чуем какво ни учи мъдрият Соломон: „Оставете всяка наслада, която ражда скръб!” Тези хора се връщат от своите светски забавления отпаднали, омаломощени, мрачни и още по-самотни. Разпространено е схващането, че истински щастливи са богатите. Една голяма лъжа, която сам животът на тези хора показва. Известен клоун посещаваше психиатър, за да търси успокоение, и макар че караше другите да се заливат от смях, сам той не чувстваше бодрост и настроение. Също и един богат артист, красив и известен, когото всички смятаха за безкрайно щастлив, вътре в себе си се чувстваше безкрайно потиснат.
Св. Василий Велики посочва, че безбожникът не може да изпита пълна и истинна радост. В „Антигона” Софокъл пише: „Човек без Бога е жалък просяк”. Св. Йоан Богослов казва, че благодатта и истинната радост не идват нито с големите богатства, нито с многото пари, нито с властта, нито с физическата сила, нито с пищните трапези, нито със скъпите дрехи, а само с духовни дела и чиста съвест.
Християнството, противно на популярните твърдения, е дало на хората една нова, всеобхватна, завладяваща радост. Истинната радост дава вътрешна крепкост и дръзновение, тя прониква трайно и непоколебимо в човешката душа независимо от житейските злополучия. Блез Паскал е категоричен: „Няма по-щастлив човек от истинския християнин”. Голяма е радостта на истински смирените. Човек, който успява да заличи своето „его”, се слива с щастието на всички. На добротворците е дадено да живеят винаги в радост. Фоти Контоглу казва, че истинната радост струи единствено от добротата.
В Евангелието блика богословието на радостта; само по себе си Евангелието е извор на ненизчерпаема радост. Православният опит е преди всичко опит на щастието и радостта. Един велик древен отшелник, св. Нил, изразява прекрасно това: „Радостта убива скръбта, в нещастие тя дава търпение, в молитви дава благодат, в труд и ревност дава наслада, в послушание дава веселие, в гостоприемност дава подслон, в надежда дава прибежище, в ридание дава утешение, в злочестие дава помощ, в любов дава украса, в търпение дава награда”.
Радостта, това не е смехът, закачките, кикотенето, безгрижието, веселбите, надсмиването, окарикатуряването, неспирните лудории, тя е траен мир и естествена жизненост, които струят от ликуваща и чиста по съвест душа. Радостта е светлината на добродетелта. Тя извира от дълбините на битието. Тя не е нещо измислено, външно, илюзорно, а нещо предълбоко и далеч по-съществено. Трезвият, скромен и кротък човек не е лишен от силата да бъде щастлив. При първото Си известно чудо, на сватбата в Кана Галилейска, Иисус направил така, че гостите по никакъв начин да не усетят недостиг на радост поради недостига на вино. С последното Си чудо, възкресявайки Своя приятел Лазар, Той имал за цел да прогони скръбта и да дари радост.
Вечната храна на радостта е добродетелта. Егоистите, индивидуалистите, скъперниците, злопаметните не могат да бъдат щастливи. Радостта не познава завист, ненавист, омраза. Човек добива своята радост чрез смирение, търпение, истина, свобода и любов. Истинната радост идва съпроводена от нежност и любов у всеки открит и почтен, всеотдаен и чист човек. Нашият век страда от недостиг на истинна радост – поради злото и безчестието навсякъде има твърде много болка. И изборът на практика остава открит, за да придобием истинната радост.
(Из „Юродиви ради Христа”, Старец Мойсей Светогорец”, СИ, 2015)
В името на Отца и Сина и Светия Дух.
По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусe Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.
Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния.
Господи Иисусе Христе, Сине Божи, заради молитвите на пречистата Твоя Майка и на всички светии, помилуй нас. Амин.
Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе.
Царю небесни, Утешителю, Дух на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.
Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй нас. (три пъти)
Слава на Отца и Сина и Светия Дух, и сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Пресвета Троице, помилуй нас; Господи, очисти греховете ни; Владико, прости беззаконията ни; Свети, посети и изцери немощите ни, заради Твоето име.
Господи, помилуй. (три пъти)
Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.
Господи, помилуй. (дванадесет пъти)
Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог.
Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог.
Дойдете да се поклоним и паднем пред самия Христос, нашия Цар и Бог.
Псалом 90
Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия, и казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой. Комуто се уповавам! Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците. Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище; защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си; аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш. „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение.“
Молитва към Господ Иисус Христос за избавление от епидемията от коронавирус
Човеколюбивий Владико Господи, Иисусе Христе Боже наш! Молим Ти се усърдно, погледни с милостиво око на нас твоите раби и послушай гласа на нашето моление, което Ти принасяме с вяра, понеже сам Ти си рекъл: „Всичко, каквото и да поискате в молитва, вярвайте, че ще получите и ще ви бъде дадено, и още: „Искайте и ще ви се даде!“ Заради това и ние, ако и недостойни, като се надяваме на Твоята милост, просим: не се гневи много на нас, нито си спомняй нашите беззакония, но като добросърдечен, дай ни сега Твоята благост и помилуй нас, Твоите раби с благодатта и щедростта Си.
Чуй молитвата и удовлетвори просбата ни. Помилуй благочестивия и христолюбив наш народ, помилуй твоите раби: светия наш Синод, преосвещените митрополити и епископи, и целия свещенически и монашески чин; правителството, военачалниците, градоначалниците, христолюбивото войнство, лекарите и целия медицински персонал и всички православни християни. Избави ни Господи от епидемията от коронавирус, дарувай бързо изцеление на заболелите, укрепи нашата вяра и ни дарувай душевен мир.
Защото ти си наш Бог и Твоето име призоваваме. Прости всичките ни умишлени и неволни грехове. Нека Ти бъдат благоприятни молбите и милостините ни пред Твоето владичество. Защото Ти си Бог на милостта, в Тебе е всичката ни надежда и ние Те прославяме с Твоя безначален Отец и с пресветия, благия и животворящ Твой Дух, сега и всякога и во веки веков. Амин!
Евангелие от Марка (11:23-24)
Имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: дигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, - ще му се сбъдне, каквото и да каже. Затова казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено.
Източник: http://predanie.bg/
