1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител...
Кой сее семе по нива, неразчистена от коренища и камъни? Разумен човек не върши това. Разумният човек постъпва според словото Божие. Той първом разчиства от буренак нивата, па сетне сее доброто семе.
Нивата - това е душата човешка, буренакът - многобожието, а доброто семе - вярата в единия Бог.
Днес ви се струва напълно естествено и просто да вярвате в един истинен Бог, а пък смешно и налудно - в повече богове. Но не всякога е било така. Имало е времена, когато в цял свят само неколцина люде са вярвали в единия Бог. А всички останали, многобожници, са гледали с богаташко презрение на тяхното еднобожие затуй, че имайки един единствен Бог, те уж имали твърде малко. Еднобожниците пък гледали на многобожниците с учудване и съжаление, затуй че имайки много богове, те нямат нищо.
Вярата в единия Бог е трябвало най-напред да бъде придобита от надежден свидетел, а сетне да бъде сеяна из душите човешки като в ниви. Най-надеждният свидетел, който свидетелствува за единия Бог и против многото богове, е сам Бог - Живият и Истинният.
Той сам за Себе Си свидетелствувал чрез Своите достойни раби с думите: "Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене" (Изх. 20:2-3).
Единият, Живият и Истинният е откривал Себе Си постепенно. Сред буренаците на многобожието Той си намерил една нивица, разчистена от коренища, бурени и камънак, и по нея насеял доброто семе на вярата. Това били душите на отделни праведници. Тия души били още като приготвени свещи, които Той запалил и те светели в мрака на многобожието. "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе" (Ин. 1:5). Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей, Исаия, Даниил - свещи Божии, палени поотделно!
След това Единият, Живият и Истинният явил Себе Си на целия народ Иаковов и Израилев. По Своята милост Той им се открил най-напред в Египетската земя - земя чужда, сетне в пустинята - земя ничия и най-накрая в Ханаан - тяхната земя. И целият народ за някое време казвал: вярваме в един Бог. Но Божият народ почнал да се колебае във вярата. И това колебание траяло векове. Надвиснала опасността светлината да угасне в мрака, горящият огън да се превърне в пепел.
Виждайки тая опасност, Единият, Живият, Истинният, Състрадателният и Многомилостивият пратил сред човеците Своя Син, Господа Иисуса Христа: да разпръсне мрака многобожен, да укрепи за възход сърцата човешки, да посее доброто семе на вярата в единия Бог - Единия, Истинния и Живия.
Трудолюбивите Христови пчели, светите апостоли, разнесли тая вяра, тия Божии семена, по цял свят.
Наистина, като медоносни пчели Божии се пръснали апостолите от йерусалим на всичките четири страни, из народи и племена, та като с мед да усладят душите човешки с благовестието за единия, живия и истинния Бог.
Светите апостоли чистили земята от идолския буренак и душите людски - от вярванията в много богове. И по изчистените поля сеели светата вяра в единия, истинния и живия Бог.
О, как трудна и опасна била тая сеитба! Това било най-вече паметна битка, която - вярвайте ми, струвала на проповедниците на еднобожието и зной, и сълзи, и рани, и кърви.
Претрудно се разделяли човеците със своите измислени божества, трудно приемали те вярата в единия Бог. Смутени от многото твари и противните действия във вселената, тям се е струвало по-вероятно съществуването на много богове, нежели на един единствен Бог. Считали са, че повече богове могат да помагат повече, нежели един единствен Бог.
Против апостолите се надигнали два вида човеци - а такива два вида всякога е имало на света - едните били тия, които хранили душите си с отровата на идолопоклонничеството, а другите - тия, що хранили телата си чрез изработката на идоли. И последните били не по-малко възмутени от първите. Например, апостол Павел и златарят Димитър. "Някой си златар, на име Димитър, който правеше сребърни храмчета на Артемида и доставяше на занаятчиите немалко печалба, като събра тях, па и други работници на такива неща, каза: другари, знаете, че от тая работа зависи нашият добър поминък; а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки. Тъй че има опасност... това наше занятие да дойде в презрение" (Деян. 19:24-27).
И тъй, едни смятали, че техните души са застрашени, други пък - че стомасите им са в опасност от новата вяра. Тъй са считали всички човеци на земята и всички народи с много малко изключения. И тези изключения са били предавани на сурова смърт, като Сократ в Атина.
Културата тук не помагала за нищо. Културните народи само са правили идолите си от скъпоценни камъни и с по-правилен облик от дивите народи, но идолите си оставали идоли и робството на човешките души и за едните, и за другите, си оставало едно и също. Когато св. ап. Павел дошъл в културна Атина, "възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли" (Деян. 17:16). Също както Андрей в Сарматия, Матей в Египет и Вартоломей - в Индия. Идоли по тържищата, идоли пред съдилищата и казармите, идоли пред праговете, идоли в домовете, идоли по стаите, идоли навсякъде. Ни един списък не може побра всички богове, на които човеците и народите са се кланяли.
Всички тия идолски тръни деряли и разкървавявали светите апостоли. Ала те смело ги съсичали, изтръгвали и разчиствали, а на тяхно място сеели доброто семе на вярата в единия живия и истинен Бог. Тая титанска сеитба апостолите вършели със слово, чудеса, любов и жертва. Където не успявали с едното, успявали с второто. Където не могли да успеят с нищо друго, успявали са със своята кръв и смърт. Тяхната мъченическа смърт попалвала идолите като жив огън.
Единият, Живият и Истинният благословил словото на Своите апостоли, техния труд, сълзи, въздишки и жертва. Тъй тяхното семе дало добър плод. А тоя плод се състои в това, че на хората днес им се струва напълно естествено и просто да вярват в единия Бог, а смешно и налудно - да вярват в много богове.
"Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене". Това е първото свидетелство на Бога за Самия Него, първото откровение пред земните човеци за Бога и от Бога, и първата заповед Божия. Да нямаш други богове, освен Мене, заповядва Бог, понеже ако имаш и други богове, ще те сполетят две беди: първата беда - да вярваш в лъжливи богове, несъществуващи и измислени, втората беда - да отделяш от благоговението и любовта, които всецяло принадлежат на Мене: Единия, Живия и Истинния, и за тези лъжебогове.
По такъв начин ти ще помрачиш вярата в Мене и ще отслабиш благоговението и любовта си към Мене. И Аз, оскърбен и унижен, ще се отдалеча от теб. И ти ще бъдеш безбожник, макар и да си въобразяваш, че си богат на благочестие поради вярата си в много богове. Защото многобожникът и безбожникът в последна сметка са едно и също нещо. И единият, и другият са без единия, живия и истинния Бог.
Вярата в Бог - Един, Жив и Истинен, е вяра на смирените и на разумните. Това не е вяра на горделивците, чиято гордост върши безумия, като обожествява себе си или нещо сътворено от Твореца, но нивга - самия Творец. Който е смирен, той е и разумен, а който е надменен - той е и безумен. На смирените Бог дава ум, да знаят и разбират, а на гордите Той се противи. Колкото повече се смиряват смирените пред Господа, толкова повече ум им дарява Господ. А умът е светлина, която води при Бога, при Единия, Живия и Истинния. Блазе на ония, що имат ум да видят преходността на тоя свят и нищожността на човека. Блазе на ония, които се усещат малки и нищожни, защото тях Бог ще въздигне до най-високото познание, до познанието на битието и величието на Всевишния Бог.
Това е вашата вяра, христоносци, и вярата на вашите предци, най-смирените и най-мъдрите. Нека тя бъде и вярата на децата ви - от поколение на поколение до края на времената. Тази вяра е непосрамваща, православна, спасителна. С нея се спасяваха бащите ви. Нито те посрамиха тая вяра, нито тая вяра посрами тях. Наистина, тази е вярата на образованите човеци, на ония, които носят в себе си образа Божий. На Страшния съд те не ще бъдат посрамени пред лицето на ангелите и на праведниците. Но ще получат слава и ще бъдат наречени благословени.
Един. Жив. Истинен.

                               ВЛИЯНИЕТО НА ГРЕХА  ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

         Невъзможно е историята да бъде обяснена по логически път. Човешкият ум, дори опиращ се на огромната памет на компютрите, не може да разкрие и да определи факторите, от които се формират историческите процеси. В историята съществуват надзакони – необясними явления, които не са подчинени на причинно-следствената връзка. Те могат да се проявят в най-критични периоди и да променят хода на събитията. Но най-същественият и важен фактор е духовният план на историята; това е отношението на човечеството към Божеството, това е нравственото състояние на света, това е невидимата за очите обратна страна на човешкия живот. В духовния план се съдържат и се сумират деянията на цялото човечество и се определя неговото бъдеще. Преди световния потоп на тази метафизическа плоскост човечеството е изчерпало себе си. Обратно казано, тази сфера на битието се е оказала празна, хората са се превърнали в плът, тоест действали са по влечението на сляпата си и развратена плът. Божият Промисъл е осъдил човечеството на гибел именно поради това, че в него не са се оказали сили и възожности за възраждане.

         Съвременното състояние на света не може да бъде сведено само до икономически, политически и други условия; тези фактори оказват своето влияние, но все пак са второстепенни. Обратите на историята са непредсказуеми за тези, които се занимават с икономика и социология; евтиният им футуризъм никога не се е оправдавал. Животът е скъсвал всички хартиени прогнози на икономистите и социолозите, които са искали да предскажат историята, както прогнозата за времето. Човекът си остава тайна и затова за нас историята е необяснима. В историята на човечеството присъстват светли и тъмни космически сили. Грехът, като тежък порок, е поразил самата природа на човечеството; той, подобно на заразена кръв, е проникнал във всички клетки на човешкия организъм. Грехът е присъщ на човечеството от времената на трегедията в Едем. Но ХХ век е особено белязан с невиждани досега размери на греха, сякаш печатът на Каин е легнал като огнено клеймо върху челото на земята. Понастоящем грехът на детеубийството е станал почти глобален. В страните от бившия Съветски съюз бременността в 70% от случаите завършва с аборт, а ако към това се прибавят противозачатъчните средства, които предизвикват миниаборт, тоест гибел на ембриона в продължение на няколко денонощия, то с кръвта на убитите биха могли да бъдат напоени пясъците на Сахара, а с техните трупове – няколко пъти да бъде опасана земята.

         С какво може да бъде обяснена тази продължаваща ескалация на жестокостта, тази вакханалия, наречена прогрес? Струва ни се, че главната причина е нравствената деградация на човека, неговата емоционална студенина и дефицитът на любов. Любовта разширява битието на човека, в което се включва кръгът от обичани от него хора, те стават сякаш частици от неговото сърце, стават източници на неговата радост и страдание. Любовта прави живота на човека по-дълбок. Сега виждаме друго – затвореност в себе си и аутизъм. Човекъ става единствена ценност сам за себе си, сякаш целият свят е създаден само за него. Оттук възниква прагматично отношение към другите хора: дали те са полезни, или не. Това става главното условие за взаиоотношенията. Към такъв егоизъм довеждат, според нас, два главни гряха: гордостта и блудството, а след това и техните „по-малки братя” – леността и любовта към удоволствията. Аутизмът пресушава любовта в човека, отначало – духовната, след това – душевната, която се заменя от спорадични избухвания на страсти. Похотта и гордостта образуват в душата някакъв постоянен мъртвешки хлад. Човекът губи чувството за състрадание, дори това, от което не са лишени животните. Чуждото нещастие не го опечалява, чуждото щастие, дори и само под формата на временен успех, не го радва, а по-скоро го огорчава. Тъмните сили все повече завладяват душата на човека. Преподобни Серафим Саровски пише: „Дяволът е хладен”. Ценността на чуждия живот се губи за такъв човек. Ако днес хората престават да се радват един на друг, то това означава, че утре ще им бъде тясно на земята, макар и да са разделени един от друг от пространството, както жителите на пустинята.

         За какво са му на съвременния човек деца? Те стават пречка за него. Човекът не вижда в децата своя образ, повторение на собствения си живот, не преживява с тях отново детството си; той вече дотолкова е замърсил живота си с разврат, че чувството на дете вече му е недостъпно. По-рано човекът е обичал неродилото се още дете, сякаш стопляйки го и обгръщайки го с топлината на душата си. Сега човекът подсъзнателно гледа на детето като на тежко бреме, като на враг, мисли за неудобствата и грижите, за излишния труд, който ще му донесе младенецът, а в замяна, както му се струва, не ще му даде нищо. И затова съвременният човек вече е потенциален убиец на собствените си деца.

         Има още един фактор – това е безнадеждността. Децата се асоциират с бъдещето. А човекът няма собствено бъдеще, то сякаш се е затворило за него. По-рано хората са имали надежда, няма да говорим – правилна или лъжлива. Бъдещето им се е представяло като блещукаща напред светлина, сега то е покрито с мъгла. Затова човекът живее с днешния ден, макар този ден да не му дава нищо.

         У човека съществува инстинкт за размножаване, тоест за предаване на живот на друго същество. Когато половото общуване се е отделило от инстинкта за раждане, станало самоцел, той се е деформирал. За човека похотта се е оказала самоцел, която може да бъде задоволявана извън детераждането, затова самото раждане на деца е станало противодействие на похотта. Човекът не само е избрал гнусната похот, нещо повече, той е станал лакомец на похотта, а лакомниците губят здравия вкус. Затова сексологията води до психопатология.

         Семейството решава няколко задачи: 1) раждане на деца; 2) задоволяване на инстинкти, които при човека са съединени с цяла гама от чувства; 3) взаимопомощ. Християнското семейство решава също и духовни задачи: това е съдействие един на друг в делото на спасението, общност във временното и вечното, в материалното и духовното, общност в молитвите, която прави семейството малка домашна църква. Сега всичко това е разрушено. Сексът убива раждането на деца; гордостта – взаимната любов; егоизмът – грижата един за друг.

         Семейството е създадено най-вече с цел раждане на деца. Може ли то да бъде построено върху труповете и кръвта на децата? Ножът на лекаря убиец, който разсича тялото на плода, в духовен план разсича тялото на семейството.

ГЛЕДАЙ СЕБЕ СИ

(Втор. 4:9)

Един ден, когато св. Нифонт си седял в своята килия и изучавал словото Божие, дошъл някой и му съобщил за скоропостижната и преждевременна смърт на един негов стар приятел. На връщане, казал, от имението си в града, той изведнъж се струполил на пътя!

Като чул това, блаженият отец взел да плаче и да ридае за този човек, защото знаел, че той живял в грехове и умрял неразкаян. Това най-много го натъжило. Със сърце изпълнено с болка и съкрушение, помислил за незнайния час на собствената си смърт и почнал да умъдрява сам себе си, подбуждайки душата си за тежка борба:

- Заклевам те, душо моя, пред Бога на небето и на земята, да постъпваш разумно. А ти, позорно тяло, внимавай! Постъпвай целомъдрено. Моля ви винаги, на драго сърце да вършите добро, защото иначе ще ви мъча, както аз си знам... Наистина Нифонте, гледай добре, как да постъпваш (Ефес. 5:15). Гледай, окаянико, да не загинем! Пази се, несретнико, да не се прелъстим! И те умолявам, презри земното. Ние тук на земята нямаме нищо. Всичко е чуждо, нетрайно и измамно, сън и сянка, дим и прах... Внимавай, душо моя! Какво ще придобием от света и неговите ценности? Богатството е нищожно! Славата е дим! Това, което човек придобие тук, то му се преобръща в окови, мрежи и въжета, които го улавят в клопки и го спъват. Затова не търси да придобиваш земни блага! Отпъди далеч от себе си надменността, превъзнасянето и гордостта. Никога не си помисляй, че уж си извършил нещо добро. Сещай се тогава само, че много си грешил. И да знаеш, че не бихме имали никаква надежда за спасение, ако не би била толкова велика Божията милост... Стани, горка душо, нова твар (2 Кор. 5:17; Гал. 6:15). Обучи се на непрестанна молитва. Положи в сърцето си дълбоко милосърдие към всички човеци. Но сама себе си осъждай, смирявай и принизявай. Не забравяй, че петдесет години си потопена в ада, петдесет години си свързана в блатото и тъмата на греха. Какво, следователно, ти предстои? Неизбежно, вечно мъчение! Защото, ако праведникът едвам се спасява, ние, грешните, де ще се явим (Ср. Притч. Сол. 11:51; 1 Петр. 4:18)?

От очите на светеца потекла река от сълзи, когато размислял за греховете си, за смъртта и за ада...

- Ето – продължил той, - смъртта приближава и за нас! Князът на мрака пристъпва да ни похити и да ни хвърли в огъня! Да прибегнем поради това веднага към покаяние. Плачевен ще бъде краят ни, безчувствена душо, а ние безгрижно спим! Да се променим, да се преобновим! Виж, светът бързо преминава. Съдът наближава. За да не бъдем осъдени, моя зла душо, послужи с цялата си сила на добродетелта. Велики блага ще получим на небето, ако сега се подвизаваме. Много блага там са ни приготвени, стига само да поемем по Божия свет и блажен път... Краят, душо моя, не ще се забави. Господните Ангели чакат да видят дали вършим Божиите дела, за да ни вземат в неизречената сладост и да ни отведат при Бога. А след това... вечно Царство, небесни венци, светли одежди, Божии палати, радостта на светиите, славата на Отца, красотата на Сина, сладостта на Светия Дух! О, тогава ще възтържествуват светиите в слава и ще се възрадват на своите ложета (Пс. 149:5)! За всичко това мисли, душо моя, и върши добро, за да вкусиш сладостта на небесната радост и да живееш вечно в райското блаженство.

Това казал праведникът сам на себе си и оттогава почнал в своите молитви да поменава своя приятел, който внезапно умрял, за да се смили човеколюбивият Бог над неговата жалка душа.

ЗА УТЕШИТЕЛКАТА

Успение на Пресвета Богородица - 15 август

  Срам ли ги е, като вършат гнусотии? Не, никак ги не е срам и не се червят. Затова ще паднат между падналите; кога ги посетя, те ще бъдат повалени, казва Господ.

Иеремия 8:12

Най-достъпният ключ към нашето освобождение е личното неучастие в лъжата! Нека лъжата всичко да покрие, всичко да владее, но да се противопоставим в най-малкото: нека владее не чрез мен!

Александър Солженицин

 Слава Богу, Истанбулската конвенция (ИК) няма да бъде ратифицирана от България.

Общественото обсъждане по повод ИК неочаквано стана най-важният и най-плодотворен дебат в българското общество, поне през последните 30 години. Това обсъждане набра височина и вече няма връщане назад. То неизбежно води до обществено просвещение, т. е. до отхвърлянето на ИК. Което ще е едно малко чудо.

Тепърва евентуален опит за измамване на българския народ с ратифициране на ИК мимо него ще прерасне във всенародна матура по вероучение. И в по-голямо чудо.

Причините за небивалия дебат (и всенароден, и умен) са няколко:

- Узаконяването на греха на Запад премина няколко червени линии.

- Българското общество още не е усвоило някои видове безсрамие.

- България все още не е съвсем дехристиянизирана и оглупяла.

- Технологичната еволюция все по-осезаемо захапва човека.

- Социалните мрежи са, засега, недостатъчно контролирани.

Дори водещите телевизии (политкоректни, т.е. джендър позитивни) бяха принудени от конкуренцията на мрежата да се включат с умерена манипулативност в общественото обсъждане.

Дебатът изкласи свръх очакванията. И е ясно какво предстои. Предстои небивало посрамване на почти всемогъщия световен хегемон (Запада) в опита му да доналожи своя светоглед на васална България. Предстои посрамване на джендър интелигенцията у нас. Предстои историческа победа на българския народ и Българската Църква. Предстоят, може би, и други положителни развития... Дебатът не е политически, не е юридически, а религиозен. Не е за правата на човека, а за същността на човека. Не става дума за теоремите на ИК, а за Аксиомата.

Опитът да се върне духът обратно в бутилката на „човешките права" е обречен. Въпросът е изнесен по-високо: за същността на Човека и на Правото. Кой се бои от височините и от същностите?

Противоборството е между два светогледа:човекоцентризмът срещу богоцентризма. Тази важнейша тема никога не е била средищна за българския народ. Никога не е била средищна за българския „елит". Народът на „просветената" Франция проспа тази тема. Народът на „задълбочената" Германия я проспа. Но ето - недоумрялата България, от която всичкидосетливи люде отдавна избягаха, изведнъж излезе от будната кома.

ИК е повод. Тя се състои от 99.9% добри намерения и от 0.1%вируси - смъртоносни и почти незабележими. Но истинският дебат тук изначало е именно за вирусите на „новата нормалност". Спор по добрите намерения върху етикета няма.

Дебатът е вероучителен. Той работи като час по вероучение - за целия народ.

Вече няма как да извъртаме, че уж имало грешка в превода. Че уж оригиналът не бил разбран. Съвсем не. Грехът на ИК е именно в оригинала. Именно в английския език, на който е мислен и писан оригиналът. (Комплексарският френски превод на термина gender с френското genre е поучително несполучлив поради заварената терминологична разработеност на genre в други посоки.)

Английската дума gender съществува от векове, но терминътgender, който озвучава текущия наш дебат, е чужд и за най-големите майстори на английския език - от Шекспир до Джойс. Защото като термин той е въведен преди 60-тина години и едва впоследствие е разработен смислово-идеологически - като част от съвременния newspeak.

Думата „джендър" не се превежда на български и не бива да се превежда. Това е именно българска дума-чуждица (заемка от английски). И завинаги ще остане чуждица - за да разкрива правдиво един чужд на Християнството светоглед.

Неспособността на джендър-позитивните интелектуалци да създадат нещо живо е показателна. Те не са нито глупави, нито бездарни. Причината за творческото им безсилие е неискреността, гузната съвест, която ги кара да загърбват истинския дебат и да отстояват самоподвеждащи интелектуално непочтени твърдения.

Интелектуално непочтено (самоподвеждащо) е твърдението, че мнозинството не били чели ИК. Нито един народ никога не е прочел нито една конвенция. Чете я интелигенцията, която след това преподава на народа същността. Прави чест на обрулената българска интелигенция, че в случая мнозина се представиха достойно. Те внимателно прочетоха ИК и нейния Обяснителен доклад (ОД). Установиха вируса и алармираха обществото. Интелектуално непочтено (неискрено) е твърдението, че уж двете страни на дебата „не се разбирали", че уж говорели за различни неща. Че дебатът уж не се бил състоял. Напротив. Дебатът е магистрален. Той ще влезе като класика в учебниците. И всички всичко прекрасно разбират: става дума за Бога. Интелектуално непочтено (лъжовно) е твърдението, че уж в текста на ИК нямало джендъризъм. Прочитът на ИК и ОД доказва, че има. Тук няма да повтаряме всички многократно посочени примери. Ето само един от тях - в т.53 от ОД, където четем:

Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната джендърна самоличност (gender identity), което с прости думи означава, че джендърът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете" или „жените".

Като пример за подобна дискриминация, срещу която ИК се бори, същата т.53 указва цитирания в т.52 съдебен казусSalgueiro da Silva Mouta v. Portugal. В него Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъжда Португалия за това, че след развод съдът присъдил дъщерята от брака да живее при майка си (и нейните родители), а не при баща си, който бил гей и съжителствал с друг мъж, който пък, според майката, „сексуално злоупотребявал с детето". Според ЕСПЧ (и ИК) обаче жертвата е дискриминираният баща, а дискриминаторът е лисабонският Апелативен съд, защото казал, че Детето следва да живее в ... традиционно португалско семейство (с майка си, дядо си и баба си, а не със „семейството" на бащата) и че независимо как се тълкува хомосексуалността, това е абнормалност и децата не бива да растат в сянката на абнормални ситуации.

Интелектуално непочтено (алогично) е твърдението, че тъй като България вече била подписала други документи, съдържащи подобни светогледни понятия, следователно тревогата е напразна (един вид: какво, като ти режат ухото, нали вчера ти отрязаха другото!). А всъщност, точно затова тревогата е дваж по-тревожна. Защото свидетелства, че умствената ни имунна системавече е пробита.

Интелектуално непочтено (фарисейско) е твърдението, че ИК „не задължавала" признаването на трети пол, гей бракове и т.н. Но съдържащата се в ИК антропология на джендъризма, прокарана като нормалност - без да е „задължаване", всъщност е „зарибяване".

Интелектуално непочтено (васалско) е твърдението, че тъй като „Европа" иска от нас да ратифицираме ИК, ние сме длъжни да направим своя „европейски избор". Но не Европа е критерият за истинността, а истинността е критерият за Европа. Когато значима част от Европа върви към пропаст, наш дълг като европейци е да възпрепятстваме падението. Ако сме последни в грешната (антихристиянската) посока, ние се оказваме, по евангелски, първи в правилната (християнската).  

Дебатът по ИК е богословски. Като всеки задълбочен дебат. А тук става дума за началата, за първопричината на морала, правото, законите. Понятията сътворение, твар, душа, тяло, мъж, жена, пол, любов, брак, семейство, майка, баща, дете са богословски понятия. Те са част от християнската антропология, от същността на човека.

Понятията за грях, покаяние, Изкупление, Съд също са неотделими от християнското учение за човека и от християнския светоглед.

Богословието се предава от човек на човек. И това Предание (Традицията) осъществява пребъдването на всеобхватното всежитейско всебогословие. Дори българските „атеисти", когато носят в себе си традиционните ценности на брака, семейството, почитта към родителите, благоприличието и прочее, неосъзнато носят в себе си важни останки от Християнството. Затова мнозина „атеисти" се обявиха против ИК. Просто защото защитават нормалността (без да съзнават, че нормата е Богочовекът) срещу „новата нормалност" (т.е. антихристиянството).

Българската Конституция споменава с половин уста Православието и Традицията (чл.13). И така, сякаш несъзнателно, тя се основава на Бога. Защото няма Православие без Бога, а у нас именно християнската Традиция пренася Православието от поколение на поколение. Традиционното българско общество е богоцентрично.

Същностният дебат по повод на ИК в крайна сметка стига до въпроса: кой е първоизточникът на морала, правото и законите - Бог или човекът.