Вашата кошница е празна !
Из духовните поучения на авва Нил Сорски (1433-1508), основоположник на скитското монашество в Русия.
Предназначението на човека
Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо без да го е вкусил, накрай изповядал: „Суета на суетите, всичко е суета” (Екл. 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: „Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Екл. 12:1-14).
Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!” (1 Кор. 15:32). Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!
Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва до веки” (1 Иоан 2:15-17).
Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на Царството небесно. Както корабът е поставен в морето, но не бива да остава сред морето, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на тоя временен живот не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тая цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките на греха. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: „Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дремка го погубва лесно“.
Разочарованията на пристрастените към земните радости
Възлюблени, Бог ни е създал да наследим вечни блага в Царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато – да речем – ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, когато той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, която се е загубила, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки рано или късно ще се убеди в истинността на Христовите думи: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете“.
Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирил радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.
Покайният плач води към вечна радост
Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и пр. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.
Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: „Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на тоя живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И, опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: „Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?“. В тая минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние“. Сълзите на св. Ефрема го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.
Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога
Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води по измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрежие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.
Московският светител Филарет тъй говори: „Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, до толкова говорят за тях и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора“.
Но знаете ли вие, замисляли ли сте се вие де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете!“ (Лука 6:25). Това „сега“, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.
Връщане към Бога
Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е страшно да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост, за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, който няма да иска строга сметка за нашите дела.
Св. Ефрем Сирин често мислел за Страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: „Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя, аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите - в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа, освен леността и нерадението си?...“ Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния й сън.
Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него“ (Пс. 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че „нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя“ (Фил. 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: „Суета на суетите, всичко е суета” (Екл. 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: „Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иис. Сир. 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярта си, като си спомним библейския стих: „Всяка плът е като тревата, и всяка човешка слава – като цвят у тревата; изсъхна тревата, и цветът й отлетя; но словото Господне пребъдва до веки“ (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).
Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко туй скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?
О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.
Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:
Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в манастир. В манастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от манастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.
Една нощ игуменът го забелязал, че излиза и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.
На сутринта той запитал каещия се монах: „Де беше, брате, тая нощ?“. Монахът, мислейки, че може да се скрие, отковорил: „В манастира“. Игуменът тогава се видял принуден да му открие, какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: „Когато ти си видял тая светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: „Простени са греховете ти...“.
Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1
Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци…
“Ти пък все за гробища говориш!” – подхвърлят ми понякога. Не, този текст ще е за живите! И за нашите оставени или изхвърлени кръстове. Отдавна ми се иска да напиша кратко слово за малките кръстоносци. За тези, които никой не забелязва, но те достойно крачат по житейските пътища, превръщайки ги в микроскопична своя Via Dolorosa. Знам, че мнозина биха искали да се познаят в описваните от мен герои, но все пак не бързайте. Има още време. Има и Кой да измери тежестта и качеството на това, което понасяме.
Неотдавна бях на тържество за откриване на учебната година. Там всички говорихме на децата колко е важно да се развиват. Да напреднат в знанието. Да откриват и използват талантите си. И защо е важно. Но има нещо, което почти винаги скриваме от тях. И не защото е тържество и не бива да им разваляме настроението. Просто ние самите бягаме от тази тема… Рано или късно човек трябва да се изправи пред предизвикателството на кръста. Да го приеме или да го отхвърли. И да започне преуспяването си след този отговор. Няма друг начин – или вземаш кръста и вървиш след Христос с всички болки, които трябва да изпиташ, или го оставяш до контейнера и търсиш лесния път.
На Кръста става изкуплението на света. Но на него е победена и падналата логика на човешкото същество. Владетелят на всичко се понизява до безмерна степен пред тези, които с нищо не са го заслужили. Източникът на живот приема смърт, за да оживи смъртните. И говори на Своите ученици: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” (Марк 8:34) Къде да го последва? Очевидно по пътя на самопонизяването, по стъпките на болката към неизказаната радост на Царството Небесно.
Бедата е там, че да се отречеш от себе си е трудно, особено във време, в което отвсякъде ти казват да бъдеш себе си. Ние обичаме абстрактната любов, за която се говори в сапунените сериали и на научните конференции, но не и разпъващата се, за която пише в Евангелието. Просто се разсейваме приятно, докато умишлено забравим, че кръстът е мерило за всички наши постъпки. Готови сме и дори да вървим след Христос, но без излишни тежести…
Всеки знае как се става “успешен” в този свят. Благодарение на малките компромиси, които капка по капка се превръщат в безбрежно море, из което се возят издигналите се. Трябва ти ракета-носител. Трябва ти човек, за да те побутне. Така не е от вчера. Дори болният при къпалнята Витезда го разбирал по този начин… Ти пък трябва да си послушен на “благодетеля” си. Да се научиш да му бършеш ръцете, след като той се измие. И през това време да му казваш колко е важно това, което прави. Някой би го нарекъл подмазване. Но ние никога не използваме тази дума за себе си – само за другите. В нашия случай това са заслужени комплименти. Е, понякога само комплиментите не стигат. Трябва и да инвестираш нещо в успеха си. Известна сума пари или… да го наречем кратко игнориране на съвестта, за да не премине текстът границите на приличието. Какво?! Заслужава си. Един път да израснеш. Да имаш някакво влияние, пък тогава само добри неща ще правиш. Нали така? На тези “добри неща” се крепи този свят и преуспява в злото.
Така става навсякъде. В заводите, офисите, училищата, министерствата, в сферата на изкуството, културата… (за малко да напиша и в религията, добре че не го направих). Преуспяват гъвкавите, нагаждащите се, умеещите да оцеляват и да се адаптират. Всеки от вас може да разкаже такава история и да попита: “Ама какво прави този там?” Имах един познат, който казваше, че проблемът на страната ни е, че на много важни места са попаднали послушни некадърници, които в свое време лесно стават негодници. Всъщност, това не е проблем само на нашата страна, а на целия свят. Той се движи по правилата, зададени му от “княза на този свят”, който контролира много неща чрез нашите амбиции.
Но има и други. Не всички, слава Богу, не всички са готови на компромис. На тях искам да изкажа похвала. Защото почти никой не ги забелязва. Да, има и хора, които завиждат на “успелите” по нечестен път. Биха искали да са на тяхно място, но не притежават сервилността им. Не става дума за тях. А за тези, които просто поемат последствията от своята нормалност. Дори няма да го нарека почтеност. Да си нормален също е кръст. Също е достойнство. Не е малко да гледаш как талантите ти са поругавани, осмивани, задушавани, тъпкани от тържествуваща посредственост и да не изпитваш озлобление. Това е велик подвиг на нормалността. Колкото и дребна наглед да изглежда житейската ситуация, човек има само нея и в нея доказва какъв е.
Да носиш своя кръст означава да се отречеш от себе си, заради нещо по-голямо от теб. Да подчиниш стремежите си на Евангелието. Да избереш стръмния път към Рая, вместо магистралата към ада. Ужасяваща констатация е, че се определяме като православни, ходим в неделя на Литургия, но църковността ни се изгубва при излизането от храма. През останалото време от седмицата и християни, и езичници, и невярващи постъпват по един и същ начин. Мечтаят за един и същ блясък в дрехите, за една и съща кариера, независимо дали е облечена в костюм или подрасник. Онези пък, които не се подчиняват на този закон, биват считани за посредствени, биват изтиквани в ъгъла. Биват изоставяни, за да усетят мъничко от изоставянето, което е преживял Христос на Голгота. В ръцете и нозете им се забиват безброй проблеми – недоимък, нереализираност, недооцененост, пренебрегват ги, стараят се да обезсмислят съществуването им…
Помня как преди години дадох житието на свети Нектарий Егински на един приятел. Той ми го върна с думите: “Четох, четох и чаках да дойде хепиенда. Но той така и не настъпи.” А аз му казах, че нищо не е разбрал. Свети Нектарий е покровител на отхвърлените. Ако се беше родил сега, сигурен съм, че би преживял и още по-тежки изпитания. Още по-големи интриги и клевети. На пръв поглед житието рисува типична картина на несправедливостта в живота. Един забележителен и талантлив човек е бил гонен всякак, докато накрая починал като последен бедняк в болница. Но истината е, че той дори и приживе е бил забелязан от хората в нужда. А сега служи като покров и вдъхновение за хиляди по света. А неговото унижение се превърнало в райска наслада… Но дори и хората да не те забележат, това пак нищо не означава. Важното е Бог да те забележи. Свети Иоан Руски бил роб на зъл езичник. Само това, нищо друго. Молел се и обичал Господа. И само Него имал за приятел. А сега чудотвори и всички ние искаме да бъдем негови близки.
Така че, човек не бива да заобикаля кръста си нито отляво, нито отдясно. Нито трябва да следва лукавството на този свят, нито да се отпуска равнодушно като търтей пред телевизора и да се самоуспокоява, че е неоценен гений. Защото не всеки несбъднал амбициите си човек е кръстоносец. Може да си е обикновен ленивец. Но и в двата случая става дума за неразбиране на думите “нека се отрече от себе си”. Трябва да се върви след Христос, каквото и да става. Защото Спасителят не е зависим от нашите писани и неписани правила. Ако даде на някого талант, Той и ще направи така, че да се преумножи. Но това преумножаване трябва да е за сметка на нашия егоцентризъм. Когато добиеш смирение, ще получиш и всичко останало, дори още тук, на земята. Има достатъчно примери за почтени хора, чийто талант е изпъкнал, без обичайните компромиси. И обратно: “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк 8:36-37)
Всъщност, малките кръстоносци, за които говоря, се срещат рядко. Стоят в ъгъла на храма по време на служба. Почти винаги бързат да си тръгнат след края й и са притеснени от многото битки, които водят. Изглеждат обикновени и нямат дързостта да се мислят за по-умни от другите. Но около тях е хубаво. Никой няма да ти помогне така бързо, както онзи, който носи кръста си и се старае да разпъне ветхия човек на него. Ветхият човек иска всичко за себе си, а новият умее да живее за другите, без ненужни претенции, без постоянни оплаквания. Тези малки кръстоносци са готови винаги да поемат и чужд кръст. И мисля си, че те са една от причините земята да не се взривява от прекомерните ни егоистични глупости.
Много се притеснявам, че младите хора все по-трудно научават тези уроци, защото все по-рядко някой им ги преподава. Затова говорете на децата си да търсят отпървом Царството Небесно, а останалото ще се придаде. А не обратно. Талантите идват от Бога. И няма по-голяма гаранция за реализирането им от спазването на Божиите заповеди. От Божиите критерии за добро и зло. Да, трудно е. Да, болезнено е. Да, ако следваш Христос, можеш да се окажеш и аутсайдер не само в офиса, но дори и в земната част от Църквата (както станало със св. Нектарий). Но този път не е лъжовен. По него са вървели всички светии. В свое време всеки един от тях е бил притесняван от логиката на света. Но животът им е имал смисъл не само за тях самите, но и за нас. Помагали са и сега помагат. А наградата, която са получили, надвишава амбициите на всяко човешко въображение.
Нека носим кръстовете, които имаме, достойно. Без ропот. Без сръдни. Без претенции за несправедливост. Нима Христос беше разпънат справедливо за някакво Негово прегрешение? Но всичко претърпя заради нас. Нима ние не можем да претърпим своите малки житейски несправедливости? Някой ще каже: “Значи ли, че трябва да се примирявам с несправедливостта?” Разбира се, че не. Но човек първо трябва да изчисти своите собствени вътрешни несправедливости, да отличи кога в него говори егоизмът и нахалството и кога дързостта по истината. Всички изпитания са допуснати за нашето изграждане като Божии приятели. Като небесни жители. Когато ги преминем достойно и с покаяние, ще можем да реализираме Божията правда и в този свят и да помогнем на другите обезправени. Но не по-рано… Пък и човек трябва да може да носи кръста си, не
защото това е тежко или леко, изгодно или неизгодно, а просто защото Христос така е казал да направим. За обичащия Господа това е напълно достатъчно основание.
Мястото на кръста е на раменете, а не до контейнера… В това изречение е цялата ми проповед.
КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ НАУКИТЕ?
„След падението хората започнали да обработват земята, започнали да се нуждаят от дрехи и да имат други многобройни потребности, с които е съпроводено нашето земно странстване; с една дума, те са започнали да се нуждаят от веществено развитие, стремежът към което е отличителна черта на нашия век.
Науките са плод на нашето падение, произведение на повредения паднал разум. учеността е придобиване и запазване на впечатленията и познанията, натрупани от човеците по време на живота на падналия свят. Учеността е светилник на ветхия човек, светилник, чрез който „мракът на тъмата се пази во веки.“ Изкупителят е върнал на човеците онзи светилник, който им е бил даруван при сътворението от Създателя, от който те са се лишили при грехопадението си. Този светилник е Духът Свети, Той е Дух на Истината, наставлява към всяка истина, достига дълбините Божии, открива и изяснява тайните, дарува и веществени познания, когато те са нужни за духовната полза на човека. На учения, желаещ да се научи на духовна мъдрост, е завещал Апостолът: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър“ (1 Кор. 3:18). Наистина е така! Учеността не е собствено мъдрост, а само претенция за мъдрост. Познаването на Истината, открита на човеците от Господа, достъп до която има само чрез вярата, Истината, непристъпна за падналия човешки разум, в учеността се заменя с гадаене, предположения. Мъдростта на този свят, в която почетно място заемат мнозина езичници и безбожници, е пряко противоположна на самите начала на духовната, божествената мъдрост. Не можем да сме последователи и на едната, и на другата, от едната непременно трябва да се отречем. Падналият човек е „лъжа“, от мъдруванията му се съставил „лъжеименният разум“, т. е. мисли, сбор от понятия и познания, които са лъжливи и имат само вид на разум, а по същността си са люшкане, бълнуване, беснование на ума, поразен от смъртната язва на греха и падението. Този недъг на ума особено пълно се открива във философските науки.“ Светител Игнатий (Брянчанинов) (4,6).
„Господ ни е открил още тук входа в Царството Божие, а ние търсим жалките трохи истина в науката, философията и къде ли не, само не в Евангелието и не при Светите отци, осъществили Евангелието в своя подвиг. Жалки сме ние, хората. Сами се
обричаме на нещастно, почти животинско съществуване, а отгоре на това виним другите в тегобите на живота.“ Игумен Никон (6, 112).
„Питах науките: какво давате вие като притежание на човека? Човекът е вечен и собствеността му трябва да е вечна. покажете ми това вечно притежание, това истинско богатство, което да мога да взема със себе си в гроба! Досега аз виждам само знанията, давани, така да се каже, за поддръжка, завършващи със земята, не можещи да съществуват след раздялата на душата с тялото. За какво служи изучаването на математиката? Неин предмет е веществото. Тя открива някои закони на веществото, научава ни да го изчисляваме и да го измерваме, да прилагаме изчисленото и измереното към потребностите на земния живот. Тя посочва и съществуването на безкрайна величина като някаква идея извън пределите на веществото. Точното познаване и определяне на тази идея логически е невъзможно за всяко разумно, но ограничено същество.
И физиката, и химията се ограничават само във веществото, разширяват познанията за употребата му за временните земни нужди на човека и човешкото общество. По-малко положителна от споменатите науки е философията, с която особено се гордее падналият човек. Естествените науки непрекъснато се опират на веществения опит, с него доказват верността на възприетите от тях теории, които без това доказателство нямат място в науката. Философията е лишена от решаващото средство постоянно да убеждава чрез опита. Множеството различни системи, несъгласни помежду си, противоречащи една на друга, сами изобличават човешкото любомъдрие в това, че не притежава положително познание за истината. Какъв простор на произвола, на мечтателността, на измислиците, на многословното бълнуване, нетърпим от точната, определената наука, е даден във философията! При все това философията обикновено е много доволна от себе си. С измамната й светлина в душата навлиза преизобилно самомнение, високоумие, превъзнасяне, тщеславие, презрение към ближните. Слепият свят я обсипва с похвали и почести. Удовлетворяващият се от познанията, доставяни от философията, не само не получава правилни понятия за Бога, за самия себе си, за духовния свят, но дори обратното, заразява се с превратни понятия, разлагащи ума, правещи го неспособен като заразен и повреден от лъжата за общуване с Истината. „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия“ (1 Кор. 1:21), казва Апостолът.
„Плътското мъдруване е смърт... плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то не се покорява, нито пък може“ (Рим. 8:6-7), защото това не му е присъщо. „Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа... в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието“ (Кол. 2:8, 3).
Бидейки изчадие на човешкото падение, философията ласкае това падение, маскира го, храни го и го напоява. Тя се страхува от учението за Истината като от своя смъртна присъда. Състоянието, в което се довежда нашият дух от философията, е състояние на самопрелъстяване, на погибел за душата, което е напълно явно от горните думи на Апостола, повеляващ на всички желаещи да постигнат истинско познание от Бога да отхвърлят знанието, подавано от любомъдрието на падналото човечество. „Никой да не се мами - казва той, - ако някой от вас мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър“ (1 Кор. 3:18).
И истинската философия (любомъдрието). се събира в едното учение Христово. Христос е Премъдрост от Бога (1 Кор. 30). Който търси премъдрост извън Христа, той се отрича от Христа, отхвърля премъдростта, придобива и усвоява лъжливия разум - достояние на отхвърлените духове. За географията, геодезията, езикознанието, литературата или други науки, за всички изкуства не си струва и да споменаваме: всички са от земята, потребността на човека от тях завършва с края на земния живот, а в повечето случаи и много по-рано. Ако цялото време на земния живот е употребено за придобиване на знания, които свършват със свършека на земния живот, какво ще взема
със себе си отвъд пределите на грубото вещество?.. Науки! Дайте ми, ако можете, нещо вечно, положително, дайте познание с нищо неотменимо и вярно, достойно да се назове собственост на човека! - Науките мълчаха.“ Светител Игнатий (Брянчанинов) (5, 557-559).
„В делата на вярата и спасението не се изисква философия, а просто, покорно приемане на преподаденото... Трябва да стъпчем ума си, както на картината Архангел Михаил потъпква сатаната. Архангел Михаил е умът, покорен на Истината Божия, а сатаната - умът подстрекаващ, лъжемъдър, от който произлизат всички революции в семействата и в Църквата...
Нека не мислим, че в областта на вярата няма философия... не, съвкупността на истини на вярата е най-стройната, възвишена, утешаваща и въодушевяваща философия, истинска система, каквато не е нито една система на философията. Само че до съзерцаването на тази система не може да се достигне изведнъж. Трябва да се приема истина след истина чисто, както се преподава тя, без напразно мъдруване и да се трупа в сърцето... Когато се съберат всички истини, тогава съзнанието, подготвено от молитвата, ще осъзнае техния строй и ще им се наслаждава. Тази премъдрост е от века съкровена! Някакви бълнувания, дори и Хегеловите, хората слушат с търпение до края, макар и нищо да не разбират в тях. Нека да постъпят така и по отношение на истините Божии. Разликата ще е там, че тук всяка истина е понятна, а накрая в душата ще засияе велика светлина, на която няма подобна. А там и в началото, и в края е непрогледна тъмнина.“ Светител Теофан Затворник („Писма за християнския живот“, писмо 93).
„Някога бях толкова наивен, че поисках да опозная душата, изучавайки психология. Колко глупости правим на младини, когато нямаме ръководител! Аз наистина бях като сред гъста гора. „Князът на този свят“ така заслепява хората, че те ходят пипнешком като слепите и затова постоянно падат от една локва в друга...
Науката е лъжа, когато данните й се приемат като нещо абсолютно, защото утрешната наука ще отрича днешната; изкуството в повечето случаи е съзнателна фалшификация; политиката винаги е пълна с лъжа, измама, престъпления, тук всичко трябва да се разбира „наопаки“, а онова, което се нарича „живот“ е суета сует, всяческа суета, а главното - ужасна дребнавост, пустота, лъжа без край. С една дума „епоха на лъжата“, царство на княза на този свят...“ Игумен Никон (12, 110).
„Непрестанно се променят и се подновяват формите на човешкото слово. Добре. Но ако вие във всичките му многословни произведения срещате рядко или изобщо не срещате онова, което изразява същността на християнството, като например: „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14), „Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото“ (1 Пет. 2:24), „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта“ (Рим. 5:12). и прочее, знайте, че то е поело лъжлива посока и не му подражавайте.
Бързо вървят напред науките. Добре. Но ако те допускат изводи, противни на откровените истини, каквито са следните: че всичко е дошло в битие, защото Бог рече и тъй стана, заповяда и сътвори, или че когато тялото се върне в земята, от която е взето, духът отива при Бога, Който го вдъхна, знайте, че те са се отклонили по кръстопътя на лъжата и не отивайте след тях.
Навсякъде се развиват удобствата в начина на живот. Добре. Но отнапред знайте, че това никак не може да промени онази истина, че тесните врата и тесният път въвеждат в живот, и който започне да проповядва противното, проповядва лъжа. Не го слушайте.
Формите на взаимоотношенията (хуманност, цивилизованост). стават все по-изтънчени. Добре. Но нека никой не ви прелъсти с лъжата, че в угода на това истината може да подаде ръка на лъжата, духът на плътта - Христос на Велиара. Който утвърждава това, не носи истината в себе си. Не общувайте с него.
За повишаване на благоденствието на земята се изобретяват много неща. Добре. Но несъмнено е, че никога няма да стане така, че няма да е нужно да желаем нови небеса и нови земи по Божия обет. И който почне да настоява в това, ще говори против истината - отклонете се от такъв.
Така е във всичко! Утвърдете в себе си съзнанието за духа на вярата и християнския живот и като го пазите непоколебимо, отхвърляйте всичко, противно на това. Нека това съзнание да бъде във вашия дух като скала сред морските вълни...“ Светител Теофан Затворник (9, 210).
АЗ НАВЕДОХ ГЛАВА...
Аз наведох глава. И разбирам, о, Господи, всичките:
леопарда ударен на смърт и свален във степта,
и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета
и задъхан зове, и умира за капка вода.
Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,
и очи, де пожари и спомени страшни горят.
Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала
мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.
Аз съм сам – бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,
дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,
аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,
стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.
И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите –
то бе, Господи: пламък в блатата и пролетен дим
и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,
само Твойта ръка – само Ти ми оставаш един.
О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята Божия,
дай ми край и прости – аз не знаех тогаз, че греша:
дето тръгнах без Теб и възлюбих до смърт невъзможното –
и погубих самин свойта дива и чиста душа.
-250x250w.jpg "БОГАТИЯТ ПЪТНИК от Архим. Серафим (Алексиев)")
В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник. Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал час по-скоро да намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богтствата му били несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто те дори не били сънували.
Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да влезе, той неволно се дръпнал назад – отвътре го лъхнал непоносимо смраден въздух. Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив. Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора.
Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга, хубава новопосторена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа. Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в двора му.
Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното спокойствие.
В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става. Но там освен безпорядъка и нечистотата и друго нещо му се хвърлило в очи. По стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това го полазили бълхи и той побързал и оттук да избяга. Тъй обиколил странникът цялото село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми, от които бликала изобилна вода. Ясно било, че мръсотията в селските къщи се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани. Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити. Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци. Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом.
Най-сетне той намерил тих, приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар. Драги читатели, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, Който ни носи най-големия дар – небесната Си благодат, – с който ощастливява и спасява душите ни, и ако Той подири за Себе Си подслон в нашите души, де би могъл да си намери подходящо място за почивка? Св. Макарий Египетски говори: „Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека Той е създал за Свое жилище… затова Апостолът казва: „Негов дом сме ние (Евр. 3:6).“
Иисус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ. ПРИЧАЩЕНИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вяваща душа и да й даде небесния си дар.
Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би желал?
Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето си: „Дойди, Господи Иисус, и се засели у мен!“ – шепне той в причастните си молитви. „Влез под стряхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на недостойните си уста! Настани се у мене!“
Но Иисус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре излиза такава непоносима духовна смрад! Там вони на блуд и злоба, на сребролюбие и завист, на гордост и егоизъм… И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в такъв дом, дето човекът и бесовете – тия духовни свини – съжителствуват под един покрив.
Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си Иисуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар, който човечеството е получавало!
Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини!… Те му пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска кучетата в душата си срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му.
Трети е постил, молил се е, готвил се е за св. Причастие, но не е простил обидите, които са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си. В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му благочестие. Смет и пояжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще го оскърби, вместо да Го зарадва с това свое необмислено гостоприемство?
Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето! Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, мисли ли, че ще Му достави чист и радостен покой?
Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може да посрещне небесния Цар?
Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр. 3:20). Той сам жадува да влезе в нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той идва да донесе на всички небесния Си дар.
Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има! Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока, свързана с погнуса от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните, тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става годна да приеме най-дивния Гост – Иисуса Христа
Манастир, аскетизъм и храм – ето трите пункта, върху които се крепи Православието като върху парче небе на земята. Най-ярки, топли и най-близки до живота са безспорно православните храмове. В тях е внесен контрастът с живота, със земята дотолкова, че наистина представляват слязъл на земята от небето Горен Йерусалим. В тях има светлина, сияние, златни отблясъци, сребърни крила, неземни одеяния, скъпоценни камъни, кандила, свещници, наредени в безшумна беседа около тихи, спокойни образи. И те представляват пълно отрицание на светския шум, светската красота и разкош. В тях се чуват ангелски песни и неземни гласове. Пълни са с икони, от които всяка една представлява видим лик от невидимия свят. Над главите – свод, малко небе, сякаш богомолците са окръжени от ангели, от херувими и серафими, от всички безплътни небесни сили, от пророци, патриерси, апостоли, светии, мъченици. А близо до Светия Престол и Жертвеника - Сам Спасителят и Неговата Света Майка, Богородица, най-чистата и избраната между смъртните, за да се въплъти чрез нея Бог-Слово и да спаси света.
В православния храм всеки богомолец се чувства на гости у Бога. Там той води разговор безмълвно със себе си: мисли не отвлечено, а в образи, пластично, защото религията го прави естет, художник.
Слушайки акатистите всеки богомолец сам рисува в себе си светлите образи, с които заживява душата му като с реалности от невидимия свят.
За тоя невидим свят му говорят и иконите, чрез които невидимата Църква става видима.
И само за тия, които отричат и не търсят тоя Нов град, иконата се явява излишна. За Православието обаче иконостасът, който отделя мястото на таинствата от миряните, е такава необходимост в духовната архитектура на храма, какъвто е „брадмауера” в помещенията където има огън.
Иконостасът е видима стена, която пази светлината от недостатъчно подготвеното око, което любопитно иска да разбули тайната на светото действие.
Православната икона е богословие, изразено в багри и в нея към възвишеното византийско наследство се е прибавило след време и фината техника на източно-азиатското изкуство.
И православно вярващите дотолкова обичат и живеят духовно с благолепието на своите храмове, че и в къщите обичат те да уреждат макар и частици от божествената храмова красота. И тия домашни ъгли се смятат с право за най-скъпо достояние в къщата.
При вродено смирение и самоосъждане Православието никога не се одързостява да се изправи дори чрез молитвите си направо пред Праведния Съдия. И затова застъпничеството е тъй свойствено на тая нерешителна в просбите си православна душа, и от опит знае тая душа за съществуването на една върховна любов, която е безгранично милосърдна и помага всякога: това е майчината любов. И затова образът на Света Богородица е един от най-близките до всяка православна душа, виждайки в него милосърдната Застъпница, която е готова всякога да покрие със състрадание и любов всеки нещастен каещ се грешник със своето чисто покривало.
Ето защо за Тая, Която е по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, за Тая крепост непоколебима езикът на Православието е откъснал най-хубавите си думи, обръщения и сравнения. И православното сърце в храма най-често и най-лесно чрез Нея говори с Великото сърце на Любовта – Бога.
1938 г.
“Старай се да влезеш в жилището, намиращо се в теб, и ще видиш небесното жилище” - казва свети Исаак Сирин. И наистина, влезлият вътре в себе си вижда един друг свят, подобен на необятно здание, невидимо и невъображаемо, но запечатващо се в съзнанието, в което обаче човек вижда не себе си и не това, което става вътре в него, тъй като всичко това трябва да замълчи - и мълчи. При първия зов на призоваващата благодат заедно с влизането вътре в себе си се разкрива и този свят, независимо от това, дали човек иска, или не. Но след това негово виждане, също както и пребиваването вътре в себе си, бива предадено на свободата на човека и трябва да бъде извършвано. Това занимание, като осъществяване на втората промяна при издигането на човека до решимост и ревност, е второто средство за съхраняване и подгряване на ревността. То се състои в това - да държим в съзнанието и чувството цялото устройство на духовния свят. Както влезлият в някоя стая се нарича виждащ стаята, когато я държи цялата, с цялото ѝ разположение, в съзнанието си, така и влезлият вътре в себе си, като на праг, ще вижда другия свят, когато запечатва в съзнанието си целия негов порядък. Следователно всичко, за което става въпрос тук, ще се изпълни, когато умът разбере какво представлява зданието на духовния свят, когато запечата в съзнанието си или се затвори в него със съзнанието си и стои в него неотлъчно. Цялото устроение на духовния, невидим, мислен, но не по-малко реален свят може да бъде накратко описано така: “Единият Бог, покланяем в Троица, Който е сътворил всичко и всичко изпълва, издига или според апостола, възглавява (виж: Еф. 1:10) всичко в нашия Господ Иисус Христос, чрез Светия Дух, действащ в светата Църква, Който след усъвършенстване на вярващите ги превежда в другия свят, което и ще продължава до времето на изпълнение на всичко или до края на света, когато, след възкресението и съда, ще бъде въздадено на всекиго според делата му - едни ще се сринат в ада, други ще се заселят в рая и Бог ще бъде всичко във всичко (срв. Еф. 1:23)”. Това е всеобхватната рамка на всичко истински съществуващо, което се случва и ще се случи. Тук е обобщено цялото съдържание на Божественото откровение. Всичко възможно и действително влиза тук и е тук. Това е съдържание и на Символа на вярата. Главните предмети тук са: Божието вседържителство, домостроителството на спасението и четирите последни - смъртта, съдът, раят и адът. Тези именно предмети Христовият светител Тихон заповядва на всички християни да помнят непрестанно от най-ранна детска възраст до гроба. Подвизаващият се християнин трябва да запечата в ума си това устроение , тоест да го доведе до светла яснота на съзнанието или така дълбоко да влезе в него или да го възприеме в себе си, че то да бъде сякаш сраснато със съзнанието - така да се съедини с него, че съзнанието да не може да направи и движение, без да го почувства в себе си или върху себе си, както не можем да направим движение с ръката, без да раздвижим въздуха или да отворим очи, без да ни въздейства светлината. Най-доброто средство за това е: установяване в този порядък, подобно на това, както поглеждащият се отстрани се вижда намиращ се в определена пространствена позиция спрямо всички заобикалящи го предмети - установяване, следователно в Божието вседържителство, в Неговата десница, усещане на себе си държан от Него, проникван и виждан от Него, или както казва свети Василий Велики, помненето, че си наблюдаван; установяване в участие в домостроителството на спасението, в качеството на член на Църквата - чувството, според Златоуст, че си воин Христов и си записан в онзи град; установяване в смъртта и съда, с насочване на окото ту към рая, ту към ада.
Това установяване не се дава изведнъж... То е цел. Търсенето му, извършването му, за да го придобиеш, е мислен, много труден и продължителен, но не може да се каже, че е и много сложен подвиг. Той целият се състои в просто напрегнато гледане с ума на тези предмети. Виждай се поддържан от Божията десница и гледан от Божието око, спасяван в Господа, стоящ в смъртта, пред съда, в очакване или да приемеш рая, или да бъдеш погълнат от ада. Целият труд отначало се насочва само към това - да видиш всичко това. Който се сдобие веднъж с това виждане, той след това ще започне да вижда по-лесно и по-често; и колкото по-непрекъснато, по-напрегнато и по-усърдно извършва това, толкова по-скоро ще достигне по този начин до непрекъснато виждане или, което е същото, до стоене в духовния свят, пред Бога, в Църквата, в часа на смъртта и съда, в преддверието на ада или рая.
Последният предел на този труд е стоене в духовния свят или усещане на себе си в него. А именно: по отношение на Божието вседържителство - живот с чувството, което има детето в скута на майка си; по отношение на Божието всевиждане - с чувството, с което поданик стои пред царя; по отношение на домостроителството на спасението - с чувството, с което войник стои в строя или син - в дома на баща си, или работник - над работата си, или както се чувства човек сред приятели или заедно със семейството си; по отношение на смъртта и съда - като престъпник, очакващ всеки момент своята присъда; по отношение на рая и ада - като стоящ на възможно най-тясна дъска, от едната страна на която има бездна, клокочеща от огън, а от другата - прекрасна градина. За този, когото Господ е удостоил да почувства всичко това, трябва да кажем, че със съзнанието и сърцето си е излязъл от този свят и пребивава в другия, че е влязъл в Божието царство или го е приел в себе си. Царството Божие вътре във вас е. Това излизане от настоящия свят и влизането в другия трябва да бъде поставено за цел и представлява обект на напрегнато търсене.
Естествено условие за него е пребиваването вътре в себе си, в неразривна връзка с което то се заражда, зрее, и се развива, така че, когато се постигне неотлъчно пребиваване в себе си, тогава се постига и стоене в Божия свят. И обратно - пребиваването вътре в себе си е надеждно само тогава, когато стоенето в другия свят укрепне.
Самият труд се състои, както бе казано, в принуждаване да гледаш към тези предмети колкото се може по-често, с желание да ги гледаш непрекъснато. От първия момент след събуждането влизай в себе си и с всички сили се поставяй в тази реалност. Отначало е най-добре да спреш погледа си върху един определен предмет и да го гледаш, докато той се запечата, а после да преминаваш към друг. Когато изредиш всичките, тогава и целият строй може да бъде осъзнаван само за миг. Някои разпределят това занимание по дни, други - по части на деня: например за смъртта - следобед, - който както намери за удобно или към каквото наймного го влече духът му. Трябва да се придържаш само към един закон - да не сменяш често съзерцаваните предмети, тъй като това отнема целия плод на подвига. Не бива да пропускаш от вниманието си и че това сменящо се съзерцаване е само средство, а целта е неотлъчно стоене в целия този строй. Който, като свикне да гледа едно, не преминава към друго, е спрял сред пътя и се самозалъгва, като си въобразява, че вече има това, към което току-що е тръгнал или към което е започнал да се стреми. След като привикнеш да съзерцаваш едно, винаги чрез него преминавай към следващо, както за да не погубиш придобитото с труд, така и за да се подготвиш по този начин към по-бързо запечатване на следващото. Трябва да помниш, че това не е размишление, а неподвижно съзерцание на ума или вяра в този предмет. А движението на ума към помисъл, като неволна случайност, се случва, но не се съветва, не се благославя, а трябва да бъде пресичано веднага след осъзнаването му.
Като помощно средство за по-успешно упражняване в това занимание и за усъвършенстване в него можеш да вземеш някое място от свещеното Писание, отнасящо се за един или друг предмет, и да го повтаряш непрестанно в продължение на един цял ден или повече, например: Къде ще отида? - На човеците е отредено да умрат един път, а след това - съд (Евр. 9:27)... Събираш гняв за деня на гнева (Рим. 2:5)... Няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (Деян. 4:12), и така нататък; може да си намериш картина, на която е изобразена смъртта, Кръста или Страшния съд и да я поставиш на такова място, че колкото се може по-често и неволно да се набива на очи, може да избираш книги и статии, които описват добре тези предмети, и ако се случи да водиш беседа с някой единомислен брат, разговаряйте повече за същото; по-често си спомняй за невидими и ненадейни Божии присъди, смъртни случаи, починали роднини и тяхното състояние, виждай се на смъртния одър, наблюдавай погребението си. Всичко това въздейства по-силно върху духа на човека, ако той стои в тези предмети по време на молитва. С Божията помощ по този начин отпечатването става много бързо. Само трябва след това да не изоставяш отпечатания в молитва предмет, а да го държиш, докато може, дори и няколко дни, като се стараеш да поддържаш впечатлението ту чрез Писанието, ту с четене, ту с беседа, ту по друг начин. За тяхното съвместно запечатване в ума е добре да се напрягаме мислено, да ги виждаме за един миг или поне заедно един след друг. Най-добре е да казваш колкото се може по-често Символа на вярата, като се мъчиш също да обхванеш с поглед за един миг всичките му истини. Трудът, напрегнатостта, усилието скоро ще доведат до желаната цел; само не се отпускай, не прекъсвай, а постоянно се труди и труди, макар да не се виждат плод и умение. Ще минат години без плод, а една минута ще даде всичко на неуморимия работник на лозето на Христовото царство заради постоянството му в труда и търпеливото му усърдие. Това виждане на другия свят е способно да запазва и стопля духа на ревността с това, че предоставя на ревностния дух истинско поле за действие. “Ти не си тукашен - казва свети Иоан Златоуст, - а от друг свят; следователно трябва и да действаш сякаш в онзи свят, а за тази цел трябва и да го виждаш. От друга страна, който го вижда, постоянно ще има пред очите си сякаш някаква норма на поведение и модел, напомнящ му да не се отклонява, да не направи нещо погрешно. Това е добре дори и тогава, когато някой само с ум вижда тези предмети. А ако някой стигне до благото да ги възприеме поне малко в чувството си, у него те мигновено издигат ревността до високо напрежение. Всички свети отци ги наричат “бодящи остени”. И каквото от всичко това бъде прието с чувство, то не ще допусне до грях този, който го е приел. Помни за твоя край - учи Иисус, син Сирахов - и вовеки не ще съгрешиш (Сир. 7:39). Винаги виждах пред себе си Господа - свидетелства пророк Давид - няма да се поклатя (Пс. 15:8). Свети Макарий Велики бил изсушен, както самият той казва, от помненето на геенския огън, а други са плачели непрестанно от спомена за смъртта. Светите отци имат множество изречения относно тези предмети и относно това, колко силно напрягат те духа на човека и разпалват ревността по Бога. Почувствалият ги се вижда в много голямо утеснение, а е известно колко силно е напрежението при крайни състояния.