Вашата кошница е празна !
ЗА ДА ЖИВЕЕ В НАС ХРИСТОС
...Когато изучаваме житията и словата на светиите, нека прилагаме в живота прочетеното. Да живеем всекидневно Царството Божие. Да записваме живота на светиите върху сърцата си. Трудовете ни да не отиват напразно, да не оставаме само с четенето. Да знаем какво е направил всеки светец и да го следваме, като вървим по стъпките му и живеем ежедневно така, както той е живял. Да си казваме: „Докъде съм стигнал по пътя на себеотрицанието? Светецът се намира тук!.. Аз къде се намирам? На неговия път ли съм? Доближавам ли го малко по малко? Да не би да се намирам на грешен път?
Затова всяка прочетена случка от житието на даден светец нека разпалва в нас копнеж към подражание и следване. Да виждаме светеца пред себе си, за да ни привлича и да ни затрогва действително. Защото, ако само четем житието му, това нищо не значи. Да стъпим н неговите пресветли стъпки. Да измерваме себе си с мярата на светиите. Я се сравни сега със св. Иоан Дамаскин, я се сравни със св. Макрина... когато се съпоставиш с тях, веднага ще се смириш. Затова е необходимо да се съотнасяме със светиите, за да повярваме, че сме нищи. И едва тогава ще застанеш пред Бога и ще кажеш: „Боже, гол съм, нямам нищо... може би ще дадеш и на мен някое старо наметало... и ще ме помилваш?”.
И тъй, да възревнуваме за красивите одежди на светиите. Нека красотата на тяхната любов ни очарова. Да научим: какво са пожертвали, какво са направили, какво са обикнали, какво са презрели. И така ще започнем да навлизаме в една друга област. Там, където любовта върви отпред и води към Царството Божие... и тъй, видях, че животът ни е борба, но имаме и поддръжници – нашите приятели, светиите. В крайна сметка, нашият живот е един жесток бяг, едно изкачване. И са нужни възвишени идеи, за да издържим... добре да осмислим богословски настоящия живот, за да започнем отсега да живеем вечността.
Бог не ни дава да видим колко голяма е нашата злоба, за да не се отчаем. Без благодатта ние сме злодеи, ветхи човеци. Безкрайната Божия милост обаче ни покрива и ни утешава с непрестанни Божии утешения. „Космическите пътешествия” и богообщения не са наши. Божии са. Наши са само греховете и позора ни.
Непрекъснато си мисля за светиите, които са заминали на небето и ги чувствам живи, защото наистина са живи. Доколкото ни свързва Духът на живота, Светият Дух, Самият Бог, ние всички сме живи и можем лесно да сме в общение. Светиите чуват в Духа молитвите и призивите на вярващите и бързат на помощ на ония, които с вяра прибягват към тях...
РАЗМИСЪЛ ЧЕТВЪРТИ. СТРАХ ОТ БЕСОВЕТЕ И ИГРА С БЕСОВЕТЕ
Изтокът се страхува от демоните; Западът си играе с демоните. Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение. Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната. Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден. Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра. Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците. Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11). Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите. Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над. Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток. От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад. И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и над Запада.
КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ НАУКИТЕ?
„След падението хората започнали да обработват земята, започнали да се нуждаят от дрехи и да имат други многобройни потребности, с които е съпроводено нашето земно странстване; с една дума, те са започнали да се нуждаят от веществено развитие, стремежът към което е отличителна черта на нашия век.
Науките са плод на нашето падение, произведение на повредения паднал разум. учеността е придобиване и запазване на впечатленията и познанията, натрупани от човеците по време на живота на падналия свят. Учеността е светилник на ветхия човек, светилник, чрез който „мракът на тъмата се пази во веки.“ Изкупителят е върнал на човеците онзи светилник, който им е бил даруван при сътворението от Създателя, от който те са се лишили при грехопадението си. Този светилник е Духът Свети, Той е Дух на Истината, наставлява към всяка истина, достига дълбините Божии, открива и изяснява тайните, дарува и веществени познания, когато те са нужни за духовната полза на човека. На учения, желаещ да се научи на духовна мъдрост, е завещал Апостолът: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър“ (1 Кор. 3:18). Наистина е така! Учеността не е собствено мъдрост, а само претенция за мъдрост. Познаването на Истината, открита на човеците от Господа, достъп до която има само чрез вярата, Истината, непристъпна за падналия човешки разум, в учеността се заменя с гадаене, предположения. Мъдростта на този свят, в която почетно място заемат мнозина езичници и безбожници, е пряко противоположна на самите начала на духовната, божествената мъдрост. Не можем да сме последователи и на едната, и на другата, от едната непременно трябва да се отречем. Падналият човек е „лъжа“, от мъдруванията му се съставил „лъжеименният разум“, т. е. мисли, сбор от понятия и познания, които са лъжливи и имат само вид на разум, а по същността си са люшкане, бълнуване, беснование на ума, поразен от смъртната язва на греха и падението. Този недъг на ума особено пълно се открива във философските науки.“ Светител Игнатий (Брянчанинов) (4,6).
„Господ ни е открил още тук входа в Царството Божие, а ние търсим жалките трохи истина в науката, философията и къде ли не, само не в Евангелието и не при Светите отци, осъществили Евангелието в своя подвиг. Жалки сме ние, хората. Сами се
обричаме на нещастно, почти животинско съществуване, а отгоре на това виним другите в тегобите на живота.“ Игумен Никон (6, 112).
„Питах науките: какво давате вие като притежание на човека? Човекът е вечен и собствеността му трябва да е вечна. покажете ми това вечно притежание, това истинско богатство, което да мога да взема със себе си в гроба! Досега аз виждам само знанията, давани, така да се каже, за поддръжка, завършващи със земята, не можещи да съществуват след раздялата на душата с тялото. За какво служи изучаването на математиката? Неин предмет е веществото. Тя открива някои закони на веществото, научава ни да го изчисляваме и да го измерваме, да прилагаме изчисленото и измереното към потребностите на земния живот. Тя посочва и съществуването на безкрайна величина като някаква идея извън пределите на веществото. Точното познаване и определяне на тази идея логически е невъзможно за всяко разумно, но ограничено същество.
И физиката, и химията се ограничават само във веществото, разширяват познанията за употребата му за временните земни нужди на човека и човешкото общество. По-малко положителна от споменатите науки е философията, с която особено се гордее падналият човек. Естествените науки непрекъснато се опират на веществения опит, с него доказват верността на възприетите от тях теории, които без това доказателство нямат място в науката. Философията е лишена от решаващото средство постоянно да убеждава чрез опита. Множеството различни системи, несъгласни помежду си, противоречащи една на друга, сами изобличават човешкото любомъдрие в това, че не притежава положително познание за истината. Какъв простор на произвола, на мечтателността, на измислиците, на многословното бълнуване, нетърпим от точната, определената наука, е даден във философията! При все това философията обикновено е много доволна от себе си. С измамната й светлина в душата навлиза преизобилно самомнение, високоумие, превъзнасяне, тщеславие, презрение към ближните. Слепият свят я обсипва с похвали и почести. Удовлетворяващият се от познанията, доставяни от философията, не само не получава правилни понятия за Бога, за самия себе си, за духовния свят, но дори обратното, заразява се с превратни понятия, разлагащи ума, правещи го неспособен като заразен и повреден от лъжата за общуване с Истината. „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия“ (1 Кор. 1:21), казва Апостолът.
„Плътското мъдруване е смърт... плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то не се покорява, нито пък може“ (Рим. 8:6-7), защото това не му е присъщо. „Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа... в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието“ (Кол. 2:8, 3).
Бидейки изчадие на човешкото падение, философията ласкае това падение, маскира го, храни го и го напоява. Тя се страхува от учението за Истината като от своя смъртна присъда. Състоянието, в което се довежда нашият дух от философията, е състояние на самопрелъстяване, на погибел за душата, което е напълно явно от горните думи на Апостола, повеляващ на всички желаещи да постигнат истинско познание от Бога да отхвърлят знанието, подавано от любомъдрието на падналото човечество. „Никой да не се мами - казва той, - ако някой от вас мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър“ (1 Кор. 3:18).
И истинската философия (любомъдрието). се събира в едното учение Христово. Христос е Премъдрост от Бога (1 Кор. 30). Който търси премъдрост извън Христа, той се отрича от Христа, отхвърля премъдростта, придобива и усвоява лъжливия разум - достояние на отхвърлените духове. За географията, геодезията, езикознанието, литературата или други науки, за всички изкуства не си струва и да споменаваме: всички са от земята, потребността на човека от тях завършва с края на земния живот, а в повечето случаи и много по-рано. Ако цялото време на земния живот е употребено за придобиване на знания, които свършват със свършека на земния живот, какво ще взема
със себе си отвъд пределите на грубото вещество?.. Науки! Дайте ми, ако можете, нещо вечно, положително, дайте познание с нищо неотменимо и вярно, достойно да се назове собственост на човека! - Науките мълчаха.“ Светител Игнатий (Брянчанинов) (5, 557-559).
„В делата на вярата и спасението не се изисква философия, а просто, покорно приемане на преподаденото... Трябва да стъпчем ума си, както на картината Архангел Михаил потъпква сатаната. Архангел Михаил е умът, покорен на Истината Божия, а сатаната - умът подстрекаващ, лъжемъдър, от който произлизат всички революции в семействата и в Църквата...
Нека не мислим, че в областта на вярата няма философия... не, съвкупността на истини на вярата е най-стройната, възвишена, утешаваща и въодушевяваща философия, истинска система, каквато не е нито една система на философията. Само че до съзерцаването на тази система не може да се достигне изведнъж. Трябва да се приема истина след истина чисто, както се преподава тя, без напразно мъдруване и да се трупа в сърцето... Когато се съберат всички истини, тогава съзнанието, подготвено от молитвата, ще осъзнае техния строй и ще им се наслаждава. Тази премъдрост е от века съкровена! Някакви бълнувания, дори и Хегеловите, хората слушат с търпение до края, макар и нищо да не разбират в тях. Нека да постъпят така и по отношение на истините Божии. Разликата ще е там, че тук всяка истина е понятна, а накрая в душата ще засияе велика светлина, на която няма подобна. А там и в началото, и в края е непрогледна тъмнина.“ Светител Теофан Затворник („Писма за християнския живот“, писмо 93).
„Някога бях толкова наивен, че поисках да опозная душата, изучавайки психология. Колко глупости правим на младини, когато нямаме ръководител! Аз наистина бях като сред гъста гора. „Князът на този свят“ така заслепява хората, че те ходят пипнешком като слепите и затова постоянно падат от една локва в друга...
Науката е лъжа, когато данните й се приемат като нещо абсолютно, защото утрешната наука ще отрича днешната; изкуството в повечето случаи е съзнателна фалшификация; политиката винаги е пълна с лъжа, измама, престъпления, тук всичко трябва да се разбира „наопаки“, а онова, което се нарича „живот“ е суета сует, всяческа суета, а главното - ужасна дребнавост, пустота, лъжа без край. С една дума „епоха на лъжата“, царство на княза на този свят...“ Игумен Никон (12, 110).
„Непрестанно се променят и се подновяват формите на човешкото слово. Добре. Но ако вие във всичките му многословни произведения срещате рядко или изобщо не срещате онова, което изразява същността на християнството, като например: „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14), „Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото“ (1 Пет. 2:24), „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта“ (Рим. 5:12). и прочее, знайте, че то е поело лъжлива посока и не му подражавайте.
Бързо вървят напред науките. Добре. Но ако те допускат изводи, противни на откровените истини, каквито са следните: че всичко е дошло в битие, защото Бог рече и тъй стана, заповяда и сътвори, или че когато тялото се върне в земята, от която е взето, духът отива при Бога, Който го вдъхна, знайте, че те са се отклонили по кръстопътя на лъжата и не отивайте след тях.
Навсякъде се развиват удобствата в начина на живот. Добре. Но отнапред знайте, че това никак не може да промени онази истина, че тесните врата и тесният път въвеждат в живот, и който започне да проповядва противното, проповядва лъжа. Не го слушайте.
Формите на взаимоотношенията (хуманност, цивилизованост). стават все по-изтънчени. Добре. Но нека никой не ви прелъсти с лъжата, че в угода на това истината може да подаде ръка на лъжата, духът на плътта - Христос на Велиара. Който утвърждава това, не носи истината в себе си. Не общувайте с него.
За повишаване на благоденствието на земята се изобретяват много неща. Добре. Но несъмнено е, че никога няма да стане така, че няма да е нужно да желаем нови небеса и нови земи по Божия обет. И който почне да настоява в това, ще говори против истината - отклонете се от такъв.
Така е във всичко! Утвърдете в себе си съзнанието за духа на вярата и християнския живот и като го пазите непоколебимо, отхвърляйте всичко, противно на това. Нека това съзнание да бъде във вашия дух като скала сред морските вълни...“ Светител Теофан Затворник (9, 210).
СТАРЕЦЪТ МАРКЕЛ
от манастира Каракал на Света Гора
Спомням си този чуден ден. Времето беше прекрасно. Само пеенето на птиците и ромоленето на кристално чистите ручеи нарушаваха тишината на атонския лес. Чувството на радост изпълваше душата – творението прославяше своя Творец. Сред тази благодат вървя по пътечката и творя молитвата: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”. Така стигнах до Каракал. Бяха ми казали, че тази обител е с образцово монашеско жителство. При входа в манастира радостно ме приветства непознат за мене старец с посребрени коси. Като ме благослови, попита ме:
- Откъде?
- От Каруля – му отговорих.
- О, добре! Как се казваш?
- Серафим – казах аз.
- О, Серафим Саровски! Да, Великият Светец! А ти в пещера ли живееш? Аскет ли си?
Стана ми някак неловко, че старецът говореше така: целият ми вид показваше, че не приличам на аскет. Но събрах смелост и попитах:
- Старец, а вие как се казвате?
- Меркел – ми отговори той.
Тогава си помислих: това е този старец, за който ми бяха разказвали много светогорци. Искаше ми се да поговоря с него, затова попитах:
- Ще благословите ли да побеседваме.
- Разбира се – с радост се съгласи той.
Първият ми въпрос беше със следното съдържание7
- Отец Маркел, разкажете, моля, какво ви подбуди да изберете монашеския път в живота?
- Не съм стигнал до монашеството заради някакви жизнени обстоятелства или трудности, пожелах да стана монах от любов към монашеския начин на живот. Бях учител в едно училище, но всичко оставих от любов към Пресвета Богородица. И вече 25 години живея в жребия на Божията Майка: 7 години живях в манастира Филотей, а останалите 18 години – тук.
Както и всички братя в обителта, старецът има послушание, но любимото му занятие е съставянето на душеспасителни творения за последните времена. Вторият ми въпрос беше за Иисусоватат молитва.
- Както е известно, много християни не се занимават с Иисусова молитва, тъй като нямат духовен наставник в това умно делание и поради това се страхуват да не би да паднат в дълбока прелест. Какво бихте могли да посъветвате такива хора?
- Трябва да кажа, че ако човек няма молитва, то, лишавайки себе си от нея, изпитва големи трудности. Молитвата е необходима на християнина. Когато християнинът пребивава в молитва, му е много по-леко да върви по жизнения път. Да, ние днес изпитваме голяма нужда от старци, които биха могли правилно да ръководят нашия духовен живот. Много поклонници ми казват, че им е много тежко в духовния живот, че дори трудно разбират някои неща, за които пише старецът Иосиф Исихаст. Причината за такова състояние на хората е в това, че те нямат своите старци и затова страдат. Те като живеят без молитва и духовен ръководител, вече се намират в заблуждение. Безспорно е, че човек без духовен ръководител върви по опасен път и има от какво да се страхува. Но ако човек добре се постарае да намери старец (а такива има), то тогава той смело под неговото духовно ръководство може да се занимава с Иисусова молитва. И тогава може да бъде спокоен и да не се бои от мрежите на прелестта, тъй като, намирайки се на послушание при стареца, той ще бъде ограден, пребивавайки в кръга на молитвта.
- А Вие как ръководите своите духовни чада на началните степени на Иисусовата молитва?
Отначало бих дал правилото на словесната молитва, която се състои в честото повторение с внимание на глас: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”. Трябва да се започне с 5 минути, после, след време да се продължи молитвата до 20 минути, после до 30 минути в денонощие. И ако почувствва умора, нека спре и да чете душеполезни книги. Но на този новоначален са нужни: първо – недълговременна молитва, второ – четене и поклони.
- Отче, кое е главната опора и фундамент на молитвеното делание?
- Разбира се, необходимо е да имаме смирение и покаяние. Това е много важната страна на молитвата, но тя не може да бъде крепка без опората на фундамента, който се явява послушанието. Това означава, че е нужно да бъдем послушни, да проявяваме достойно и разумно послушание към стареца. Всекиму е нужно да има Старец, духовен отец, способен правилно да ръководи молитвеното делание.
- Кажете, моля, как може да се научим да не се разсейваме в молитвата?
- Това е много трудно, много тежко. Това може да бъде достигнато само тогава, когато молитвата от устата слезе в сърцето. Неразсеяността е велика степен в молитвата и за да се изкачим до нея е нужно умът да влезе във вътрешността, т.е. в сърцето. Но преди всичко това е нужно да се утвърди на първата степен – словесната молитва, произносима с устните. Второто е, когато молитвата слезе (при съдействието на благодатта Божия) в сърцето. И само когато умът влезе в чертога – в сърцето, тогава той ще бъде като цар в своето царство. Тогава сърцето се съединява с всички вътрешни сили. Благодатта покрива човека и той се освобождава от разсейващите ума помисли. Ако монахът не придобие сърдечната молитва, той ще си остане само на деятелната степен, именувана „праксис” или „практикос” (от гр. б.р.). това е първият етап на духовния живот – външната молитва, бдението, поста, поклоните и т.н. ако човек придобие умно-сърдечната молитва, то ще се приобщи към съзерцателния образ на живот, именуван на гръцки „теория” и „теоритикос”, тогава произлиза единение на човека с Бога, т.е. обожение.
Отец Серафим, ето, ти сега шивееш в пещера и имаш прекрасна възможност – ползвай се от нея и макар и немного време отделяй за Иисусовата молитва. Произнасяй думите на молитвата с умиление, ще дойде време и от молитвта ще чувстваш сладост, подобна на мед, радост и мир.
- Веднъж изпаднах в необикновено състояние, когато по време на Иисусовата молитва сърцето ми се изпълни с ненобяснима, бих казал, неземна, радост. Но аз не я приех и се обърнах към Господа с думите, че не знам от кого е тази радост, но, като познавам себе си, счетох се за недостоен за такова утешение: „Господи, прости ми, ако това е било от Тебе” и после разказах за това на своя духовен наставник, на което той каза, че съм постъпил правилно, като съм проявил предпазливост, считайки себе си за недостоен за този дар.
- Да, - потвърди отец Маркел – напълно правилно си постъпил, макар че по време на молитва нас може да ни посещава Божията благодат и да изпълва душата ни с радост и мир.
- Но как аз, неопитният, да различа къде е действието на благодатта Божия и къде са моите емоции и чувства или бесовско въздействие?
- Когато мир, радост и любов изпълнят душата ти и при това усещаш покой, тогава е от Гспода. Когато изпитваш някакво вълнение, душевно безпокойство и страх, то е от лукавия, който невидимо стои до нас и прелъстява молещия се. Ако благодатта Божия посещава човека, той изпада в умиление, изпълня се със смирение. Светите отци са имали дар да различават духовете. Те са виждали нетварната светлина по време на молитва и добре са знаели кога е истинската от Господа нетварна светлина и кога е изкушение от дявола. Например, когато светлината е чиста като слънчев лъч, лазурна и спокойна, това е от Господа. А когато светлината е с червеникав оттенък, неясна, това е от дявола.
- Доколкото е известно, светите отци учат, че е нужно да бъдем крайно внимателни по отношение на всевъзможни видения и явления от духовния свят и по смирение да не приемаме никакви видения, за да не попаднем в мрежите на дявола.
- Безусловно това е така, но нашият разговор за нетварната светлина и нейното различаване се отнася до съвършените, а не до новоначалните. Необходимо е винаги да помним, че сам сатаната може да приеме вид на Ангел на светлината.
- Отец Маркел, как считате, с какво започва духовният живот?
- Духовният живот започва с послушание и със смирение. Св. Иоан Лествичник в своята книга „Лествица”, написана от него на Синай (трябва да кажем, че това е прекрасна книга за духовно ръководство в монашеския живот), в една от главите разглежда въпроса за послушанието. Когато човек се намира в истинско послушание на стареца – духовния отец, у него тогава ще има и смирение, а когато има смирение, тогава Господ ще даде и благодат – молитва. Молитвата е дар Божий. Но не бива да забравяме, че ние трябва молитвено да се трудим и да проявяваме огромно усърдие.
- Някои християни говорят, че сега няма старци.
- Не, това не е вярно, старци има. Бих се съгласил с това, че не са много, но ги има. Нужно е само да бъдат намерени. Ако не могат да намерят старец, нека намерят просто духовен човек, който би бил способен да им помага и на когото те биха могли да открият помислите си. Ако ти си осъдил някого или имаш телесна борба или разсейване на ума – всичко това може да се открие на духовник, който не е задължително да бъде старец. Ако откриваме всичко на духовника, ние не само се очистваме, но и придобиваме смирение. Ако духовникът ти каже, че не знае много за Иисусовата молитва и при това ти каже да извършваш молитвата и да правиш поклони, ти, не се смущавай, но изпълнявай казаното, като помниш, че неговото духовно ръководство над тебе се покрива и се управлява от благодатта Божия и поради това ти не ще бъдеш подхвърлен на заблуждение, но ще бъдеш покрит от благодатта Божия. Ако не откриваш помислите си на стареца си, то лукавият враг постоянно ще те изкушава. Ако човек често се изповядва пред духовника си и не греши със смъртни грехове (гордост, сребролюбие, чревоугодие, блуд, завист, гняв и леност), то по време на Страшния Съд демоните не ще могат да удържат душата му, но светите ангели ще я вземат. Макар в човека и да се намерят малки съгрешения, греховни помисли, но те няма да могат напълно да възпрепятстват човека да влезе в Небесното Царство.
Би било добре ако съвременният човек не съгрешава със седемте смъртни грехове, но държи ума си в чистота, отгонвайки от себе си лошите помисли. От тях човек трябва да се очисти. Най-добрият начин за очистване е изповедта, в която на човека се подава прошка на греховете и очистителна благодат. На изповедта става нещо като операция, по време на която се отделя всяка нечистота. След това се подава благодат, именувана освещаваща. Когато човек се докосне до тази благодат, той ясно започва да вижда греха и да го отхвърля като нещо мерзко по своята природа. В това време душата се изпълня с мъжество и решимост, способни да отблъснат лошите помисли и да извършват добродетели. По мярката на очистването, която придобива човек с помощта на Божията благодат, Господ и просвещава душата на човека. Нужно е да разберем, че обитаването в нас на зли помисли свидетелства за тъмнотата на нашата душа. Спасителят Иисус Христос говори така: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека” (Марк. 7:21-23).
Ние трябва да имаме чисти помисли. Имащият чисти помисли се очиства. Чистите помисли са подобни на кристална вода в чаша и ако поставим малко кал в чашата и ако ти кажем да я изпиеш, ти, разбира се, ще се откажеш, няма да я пиеш, защото има кал – водата е нечиста, повредена; така и злият помисъл прави същото в нашата душа. Приведох ти този пример, за да разбереш висотата, достойнството и ценността на добрия помисъл.
Когато настане Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос, то всички праведници ще бъдат облечени в бели хитони. Ако на белоснежния хитон би имало макар и една капка кал, тя веднага би била забелязана.
- Ела насам – каза ми Старецът, като ми посочи с ръка един стенопис, изобразяващ епизод от книгата Апокалипсис, - виждаш ли, ангелите държат душите и г обличат в бели одежди, които свидетелстват за техния добродетелен живот. В този момент ще се открият всички зли помисли, подобно на черни петна върху бял плат, всичко тайно ще бъде открито и посрамено. Поради това, дакото има време е необходимо да очистваме своите помисли. В болшинството мирските хора не очистват мислите си. Те не подозират, че има мислена борба, не знаят, че има тактика на борбата – очистване на помислите. Ние, монасите, знаем това.
- Отче, известно ми е, че Вие доста пишете относно последните времена. Какви, по Вашето мнение, са най-съществените събития, които стават в света и свидетелстват за приближаването на царството на антихриста?
- Човечеството крачи право към него и ние явно виждаме това. Погледнете, стана обединението на Европа и главното – сега се разгръща процесът на глобализация; той създава прекия път, по който ще дойде антихриста. И най-ужасното е, че сега става умишлено смущаване и разрушаване на здравото съзнание на човека, поврежда се умът му, става смесване на понятията и ценностите. Хората не разбират в какво вярват, истината им е безразлична. Ние, православните християни, трябва колкото може по-здраво да се държим за учението на Светата Православна Църква, и, повярвайте, Господ не ще ни остави.
П.П. Неотдавна старецът Маркел се е преставил пред Господа. Бог да го прости и да го упокои в дела на Своите светии, а нас да помилва по неговите свети молитви!
Беседата е записана от монах Серафим (Шолков) през 2006 г.
от английски
По информация от манастира Параклито в Оропос, Атина, Гърция
Предназначението на човека
Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо без да го е вкусил, накрай изповядал: „Суета на суетите, всичко е суета” (Екл. 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: „Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Екл. 12:1-14).
Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!” (1 Кор. 15:32). Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!
Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва до веки” (1 Иоан 2:15-17).
Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на Царството небесно. Както корабът е поставен в морето, но не бива да остава сред морето, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на тоя временен живот не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тая цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките на греха. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: „Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дремка го погубва лесно“.
Разочарованията на пристрастените към земните радости
Възлюблени, Бог ни е създал да наследим вечни блага в Царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато – да речем – ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, когато той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, която се е загубила, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки рано или късно ще се убеди в истинността на Христовите думи: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете“.
Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирил радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.
Покайният плач води към вечна радост
Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и пр. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.
Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: „Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на тоя живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И, опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: „Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?“. В тая минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние“. Сълзите на св. Ефрема го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.
Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога
Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води по измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрежие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.
Московският светител Филарет тъй говори: „Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, до толкова говорят за тях и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора“.
Но знаете ли вие, замисляли ли сте се вие де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете!“ (Лука 6:25). Това „сега“, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.
Връщане към Бога
Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е страшно да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост, за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, който няма да иска строга сметка за нашите дела.
Св. Ефрем Сирин често мислел за Страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: „Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя, аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите - в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа, освен леността и нерадението си?...“ Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния й сън.
Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него“ (Пс. 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че „нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя“ (Фил. 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: „Суета на суетите, всичко е суета” (Екл. 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: „Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иис. Сир. 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярта си, като си спомним библейския стих: „Всяка плът е като тревата, и всяка човешка слава – като цвят у тревата; изсъхна тревата, и цветът й отлетя; но словото Господне пребъдва до веки“ (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).
Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко туй скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?
О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.
Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:
Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в манастир. В манастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от манастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.
Една нощ игуменът го забелязал, че излиза и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.
На сутринта той запитал каещия се монах: „Де беше, брате, тая нощ?“. Монахът, мислейки, че може да се скрие, отковорил: „В манастира“. Игуменът тогава се видял принуден да му открие, какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: „Когато ти си видял тая светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: „Простени са греховете ти...“.
По-горе, когато говорехме за универсалността на вярата, лежаща в основата на всяка човешка дейност и всяко знание, ние се убедихме, че вярата, ако разбира се тя не желае да стане жертва на субективни заблуждения, задължително трябва да има за свое основание Истината. По такъв начин възниква най-закономерно, даже неизбжно въпросът: имат ли първичните принципи на научната вяра – такива, както например взаимовръзката и единството на природата, транссубективността на човешкото знание, способността на ума да прави изводи на основата на наблюдения – за своя основа Абсолютната Истина. Ако нямат, те сами по себе си не представляват нищо повече от неправдоподобни предположения. Не бива да се приема за удовлетворителна „прагматическата” позиция на много учени, естественици и хуманитари, които, не желаейки да се занимават с „философия”, утвърждават, че тези принципи са просто експериментални хипотези, които общественият опит е приел за надеждни. Подобно твърдение може да даде само психологическо обоснование на вярата в тези принципи, но то не помага да се установи основава ли се тази вяра на Истината или не, а значи и цялото научно знание продължава да стои върху плаващи пясъци, с нищо незащитено от ирационалните ветрове, кито постоянно го разклащат.
В действителонст – това от наивна простота ли произтича или, от задълбочено вникване в същността на проблема, който учените просто не успяват да изразят с помощта на доводи – болшинството от тях несъмнено смятат, че това, в което те вярват, има непосредствено отношение към Истината. Оправдано ли е това мнеине или не, вече е друг въпрос, метафизичен. Но едно може да се каже точно: това мнение никак не се оправдава от примитивната метафизика на болшинството учени.
Както вече се убедихме, всеки човек живее с вяра, както и всеки човек – очевидно или не, но е така – е метафизик. Всяко знание – а никой от живеещите на земята не може напълно да се откаже от знания – предполага теория и критерий за знание, а също и понятие за това кое е напълно познаваемо и истинско в последната инстанция. Тази окончателна Истина, приемана като християнски Бог или като всеобща взаимовръзка на нещата, е и първият метафизически принцип, Абсолютната Истина. Признаването на този принцип е логически неизбежно и разрушава теорията на „относителната истина”, която се оказва противоречащ сам на себе си абсолют.
Провъзгласяването на „относителността на истината” по такъв начин може да бъде наречено „негативна метафизика”, но както и да е, това е все пак метафизика. Съществуват няколко основни типа „негативна метафизика” и понеже всеки един от тях противоречи сам на себе си с малко различен от другите типове начин и всеки апелира за съзнание, малко по-различно от останалите, ние намираме за необходимо да се спрем на всеки от тях поотделно. Можем да ги разделим на две основни категории: „реализъм” и „агностицизъм”, всяка от които на свой ред се дели на „наивен” и „критически”.
„Наивният реализъм”, или „натурализъм” не отрича в пълния смисъл на думата Абсолютната Истина, и сам прави някои недоказуеми абсолютни заявления, отхвърляйки какъвто и да било идеал или „духовен абсолют”, той в същото време утвърждава абсолютната истинност на „материализма” и „детерминизма”. Подобна философия все още има прояви в някои кръгове – тя се явява например официалната марксистка доктрина, на нея подражават и някои не твърде изтънчени мислители на Запада. Обаче основният поток на съвременната мисъл я е оставил далеч назад. Тя представлява странна реликва от миналото, от по-обикновените, но отдавна отминали дни; викторианска епоха, когато на „науката” са отдавали верноподанически чувства, някога принадлежащи на религията. Невъзможно е да се използва формулировката „научна метафизика”, тъй като науката по своята природа е знание за частното, а метафизиката е знание за това, което стои зад това частно, предполагаемо от него. Подобна философия е насочена към самоунищожение, тъй като „материализмът” и „детерминизмът”, които тя постулира, обезценяват всяка философия. Настоявайки за обусловеност на философията /както и всичко останало/, нейните привърженици могат само да утвърждават, че щом тяхната философия съществува, значи тя е „неизбежна”, но това съвсем не означава, че тя е истинна. Вдействителност, ако представителите на тази философия бъдат докрай последователни, на тях ще им се наложи съвсем да се откажат от категориите на истината. Обаче те, нямайки ни най-малка представа за последователност и задълбоченост, изглежда дори не забелязват това фатално противоречие. На по-малко абстрактно ниво това противоречие може да се види в алтруистическата и идеалистическата практика на руските нихилисти от миналия век, практика, намираща се в крщящо несъответствие с тяхната чисто материалистическа и егоистическа теория. Владимир Соловьов остроумно изразява това несъответствие със следния силогизъм: „Човекът е произлязъл от маймуната, така че ще се обичаме един друг”. Всяка философия предполага до определена степен, автономност на идеите. По такъв начин философията на „материализма” е, в известно отношение, разновидност на „идеализма”. Тя, ако може така да се каже, представлява самопризнание на тези, чиито идеи не се извисяват над очевидното, чиято жажда за познания толкова лесно се утолява с науката, че те я издигат в абсолют.
„Критическият реализъм” или „позитивизъм” представлява пряко отрицание на метаизическата Истина. Изхождайки от същите научни предпоставки, както и по-наивният натурализъм, той се отказва от Абсолюта, но не така решително и не с такава готовност се ограничава само с „емпирическата” или „относителната” истина. Ние вече отбелязахме явната противоречивост на подобна позиция: отрицанието на Абсолютната Истина е само по себе си „абсолютна истина”. И отново, както и в случая с натурализма, постулирането на основния принцип на позитивизма се оказва отрицание на този принцип.
„Агностицизмът”, както и „реализмът”, може да бъде разделен на „наивен” и „критически”
„Наивният” или „доктринерен” агностицизъм признава абсолютната непознаваемост на Абсолютната Истина. Макар това твърдение да изгрлежда твърде скромно в сравнение с позицията на позитивизма, но и то все пак претендира за нещо прекомерно голямо, ако агностицизмът действително знае, че абсолютът е „непознаваем”, то това знание вече е „абсолют”. На практика подобен агностицизъм се явява разновидност на позитивизма, безрезултатно опитващ се да отстрани противоречията на последния.
Само в „критическия” или „чистия” агностицизъм ние се срещаме в крайна сметка с повече или по-малко „успешно” отрицание на Абсолюта. За нещастие подобно отрицание включва отрицание на всичко въобще, и ако то бъде последователно, трябва да завърши в духа на пълния солипсизъм. Подобен агностицизъм представлява проста констанция на факта: ние не знаем съществува ли Абсолютна Истина, и ако съществува, то каква е Нейната природа, така че – в качеството на извод – да се удовлетворим от тази емпирическа, относителна истина, която ни е възможно да познаваме. Но какво е това Истина? Какво е това знание? Ако няма категорични критерии за тяхното характеризиране, те даже не могат да бъдат отделени. Впрочем, ако агностикът признае тази картина за справедлива, той няма да се безпокои за обосноваването на своята позиция. Неговата позиция – това е само „прагматизъм”, „експериментализъм” и „инструментализъм”. Няма Истина, но човек може да съществува в света и без Нея. В нашия безинтелектуален век тази позиция се защитава от хора, стоящи както най-ниско, така и най-високо ниво в живота. Ще отбележми, че тази позиция, най-малкото, е интелектуално безотговорна. Тя сама по себе си представлява преднамерен отказ от Истината или даже отказ от Истината в полза на властта, независимо от това представлява ли тази власт интересите на нацията, расата, класата, любовта към жизнените удобства или каквото и да е друго, способно да поеме тези усилия, които преди са били посветени на търсенето на Истината.
„Прагматикът” или „агностикът” може искрено да смята, че желае само доброто, но той лъже себе си и другите, ако определяйки това, което търси, продължава да използва думата „истина”.
Самото негово съществуване вече се явява показател за това, че търсенето на Истината, така дълго вдъхновяваща европейската цивилизация, се е приближило към края си. Над четири и половина века съвременна мисъл представляват своеобразен експеримент, демонстриращ възможностите на знанието, достъпно за човечеството, което мисли, че няма Истина, дадена в Божествено Откровение. Изводът, който следва от това и който е видял вече Юм и се е опитал да се укрие от него зад удобния параван на „здравия разум” и „условностите на живота”, е очевиден днес за милиони хора, нямащи вече така „сигурно” убежище Той се състои в пълно отрицание: ако няма Истина, дадена в Божественото Откровение, значи Истина въобще няма. Търсенето на Истината извън Откровението стигна до задънена улица. Учените признават този извод, ограничавайки се в своите тесни специалности и удовлетворавайки се от относителната цялостност на тесния кръг събрани данни, и не тревожат вече себе си с въпроса за съществуването на каквато и да било истина, голяма или малка. А по-голямата част от човечеството, признавайки този извод, чака от учените вече не истина, а приложение в практиката на знанията, имащи изключително утилитарно значение, и търси в други, ирационални източници всеобщи ценности, които някога човечеството се е надявало да придобие от Истината.
От гореказаното следва такъв логически извод: отрицанието или съмнението в Абсолютната Истина – ако само бъдем докрай честни и последователни – води към пропастта на солипсизма и ирационализма. Единствената позиция, позволяваща да се избегнат логическите противоречия, се заключава в това, че има Абсолютна Истина, лежаща в основата и осигуряваща всички частни истини, и че тази Абсолютна Истина не може да се достигне с относителните човешки средства. Тук приключва локигата, и ако ние искаме да продължим нашето разсъждение, то ще попаднемм в съвсем друга област. Но едно е да се констатира, че логиката не поставя никаква бариера пред твърдението, че съществува Абсолютна Истина, и съвсем друго е фактически да се утвърди това. Подобно утвърждение може да бъде обосновано само чрез един източник: въпросът за истината опира до въпроса за Божественото Откровение.
Тук започват колебанията на критическия ум. Струва ли си да се търси извън това, което е недостижимо със собствени сили? Това е удар по гордостта, преди всичко по тази гордост, която е прието да се нарича „смирение” на учения, който „пред фактите се чувства като малко дете”. Обаче това „смирение” се отказва да приеме каквото и да е съждение за този факт, освен това, което произтича от гордия човешки разум. Рационалистите пък повече от всичко ги възмущава Божественото Откровение. Откровението на Иисуса Христа, което следва от това, че никакви други откровения те не отричат.
Обаче ако не се приеме съзнателно, в пълната му цялостност, учението за Истината, дадено в християнството, то ще се наложи да я търсим в нещо друго. Такъв е пътят на съвременната философия, той води към неясноти и обърканост, защото тя, тази философия, по никакъв начин не желае да признае, че не е в състояние да обезпечи сама себе си с това, което може да бъде дадено единствено отвън. Слепотата и отстъствието на яснота, наблюдаващи се у съвременните философи по въпроса за основополагащите принципи и определението на Абсолюта, са преки следствия от тяхната основна аксиома: няма Божествено Откровение. Тази аксиома прави хоратат слепи при слънчева светлина, затъмнява всичко, което така ясно се е виждало преди на тази светлина.
За този, който опипом броди в тъмнината, има само един изход – ако той, разбира се, не прозре в своята слепота, и той е да се опита да намери светлина сред същата тази тъмнина. Много в такива случаи прибягват към колебливия пламък на свещичката на „здравия разум” и „условностите на живота” и приемат – принудени да съществуват някакси – мненията и нормите на тези социални и интелектуални кръгове, към които принадлежат. Но много, неудовлетворени от тази мъждукаща светлина, вървят сред магическите фенери, показващи всичко в измамни, изопачени, разноцветни тонове и отклоняващи от пътя тези, които вървят след тях. Тези хора стават привърженици на едно или друго политическо, религиозно или художествено направление, издигнато върху гребена на съвременната му духовна вълна.
На практика всеки човек живее под светлината на някакво откровение, било то истинско или лъжливо, освещаващо или опорочаващо човека. Този, който не живее по християнското Откровение, живее по някакво друго, лъжливо откровение, а всички лъжливи откровения водят към бездната.
Ние започнахме нашето изследване с логическия въпрос: какво е Истина? Този въпрос трябва да бъде отделен от другите, несвързани с него. Пилат скептически задава този въпрос на Самата Изтина.
„Аз съм пътят и истината и животът, никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” /Иоан. 14:6/. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” /Иоан. 8:32/. Истината в този смисъл, Истината, която дава вечен живот и свобода, е недостижима с човешки средства и може да бъде дадена само в Откровение свише от Този, който има власт да я даде.
Пътят към тази Истина е тесен и болшинството от хората не го намират, тъй като вървят по „широкия” път. Обаче няма човек, който не би търсил Истината, защото такъв го е създал Бог, Който сам е Истина. В следващите глави ние ще разгледаме много от лъжливите абсолюти, лъжливите богове, които хората са изобретили в нашия идолопоклоннически век, и ще се убедим, че най-удивителното в тях е, че нито едно не се явява „ново откровение”, а представлява изопачена, извратена пародия на тази единствена Истина, към която е невъзможно да не се обръща човек даже в самите си заблуждения, прекомерната си гордост и хулите. Разбирането за Божественото Откровение е обезценено за тези, които следват духа на този век, но и те не могат да се избавят от жаждата за Истина, която Бог е вложил в човека, за да го изведе тя при Него, и която може да се утоли само с приемането на Неговото Откровение. Даже тези, които смятат себе си за прекалено „изтънчени” или „честни”, или пък „смирени”, даже те се уморяват от ненасищащите „лакоми късчета” псевдоистини, с които са принудени да се хранят, и се измъчват от желание за нещо по-съществено.
Но „твърдата храна” на християнската Истина е достъпна само за вярата и главното препятствие за тази вяра представлява не логиката, както лекомислено смятат съвременниците, а друга, противоположна вяра. Ние вече се убедихме, че логиката не може да отрече Абсолютната Истина, без да отрече при това самата себе си. Логиката, която се опълчва срещу Божественото Откровение, служи само на някакво друго откровение, на лъжливата абсолютна истина, а още по-точно – на нихилизма.
На следващите страници ние ще назовем нихилисти хора с различни на пръв поглед възгледи: хуманисти, скептици, революционери от всички направления, художници и философи от различни школи, но обединени всички от една обща цел. Имаме ли работа с „позитивна” критика на християнските истини и постулати, с революционно насилие, насочено против стария ред, апокалиптически видения за всеобщо разрушение и близост на земния рай, „обективни” научни трудове, поставили си задача да „подобрят живота” в този свят, се сблъскваме с една и съща цел, която всички те имат: отказ от Божественото Откровение и подготовка на новия ред, в който няма да остане и следа от старите представи, и в които човекът ще бъде единственият бог.
Из Приложение „Стъклените очи на Индия”, Св. Николай (Велимирович)
ПЪСТРОГРАД
Погледни, Теодуле, колко шарен е светът около нас. Как пъстрее в разнообразието на цветове, форми, обеми и мащаби – и долу, на земята, и горе, на небесния свод. Ала какво е това, ако не прах, както и твоето и моето тела, и твоите и моите очи, и твоето и моето сърца?
Наистина, този свят е Пъстроград. Кой го е създал? Как го е създал? Защо го е създал”? Това са три мъчителни въпроса, и няма четвърти. Знаем само, че е създаден от прах.
Височини и низини – направени от прах и пепел; планини и равнини в предбалкана, гори и цветя, градове и дворци – всичко е от прах и всичко е прах. И хората; да, и хората също. Както си стоим върху този прах, кой знае на чие лице стоим или на чии очи, или на чие сърце? Вятърът може да вдигне праха на мъртвите и да го разнесе по света. Правил го е, разбира се, и непрестанно го прави. Вятърът, който духа отвън, и вътрешният вяртър.
И прахът е сила. Именно в праха е цялата сила на природата. В него е и земята, и вятърът, и огънят, и водата. В него има и магнетизъм, и електричество. В него са и молекулите, и атомите, и електроните, и протоните, а също и притегателната и отблъскващата сили. Той приема незабелязано лъчите от космическите светила и незабелязано сам разпръсва лъчи. Сякаш приема дар и сам дарява в отговор или приема поздрави и им отвръща. Казват, че този, който би разбрал една прашинка, ще разбере вселената.
Но никой досега не го е направил. Дали някога ще разбере? С делене и раздробяване хората искали да разберат праха. Но колкото по-дребни станали частиците, толкова по-голяма ставала тайната и толкова по-голямо – чудото, на което се натъквали те. и най-дребните частички на най-малкото нещо са също толкова велико чудо, колкото и най-големите звезди във Вселената. Еднакво изумително е това, което хората виждат и през телескопа, и през микроскопа. Когато изследователите решат, че са завършили търсенето, стоят едва в началото. Разстоянието между познатото и непознатото не намалява никак, даже обратното – само расте. В лабиринта на живота и битието хората и до днес не са успели да открият нито врата, нито прозорец. Те непрестанно се изправят пред нови обрати, завои, кръстопътища в лабиринта на този свят, но никога не стигат до врата или прозорец.
Има ли в Пъстроград врати и прозорци? Има ли ключове и кой държи в ръцете си ключа на Пъстроград? Това са извечни въпроси, които не излизат от ума и не слизат от устата на хората от всички поколения. Едно нещо само било ясно на всички: от праха ставаме и в праха пак се връщаме. Люлката никога не може да насити гроба и гробът не може попречи на вятъра да вдига от него праха и го разнася за нови тела.
Слънцето осветява различията; мракът прави всичко еднакво. Облачната нощ, подобно на гроб, изравнява всичко. В такава нощ не шаренее и Пъстроград. Така и бодърстващият човек вижда разликите, а за спящия всичко е еднакво – както нощта, така и гробът. Нима не чувстваш, Теодуле, че и в човека има нещо подобно на слънцето и подобно на мрака? Как иначе човек би имал свойството на слънцето да различава и свойството на мрака да изравнява? Кое в човека е първичното и кое – вторичното? Това също е извечен въпрос на жителите на Пъстроград и лутащите се в лабиринта. Въпрос, който премисляли, но не разбрали; въпрос решаван, ала нерешен. Той обезкуражава всички, които, като теб и мен и досега говорят за човека като за прах. Понеже, оказа се, прахът на човешкото същество не е само прах и крие в себе си нещо не от праха. Това е нещо, което се извисява над праха, като давещ се над водата; то е нещо, което контролира праха и даже властва над праха.
Знаеш ли, Теодуле, струва си да се обърнем към някой по-отдавнашен прах. Този, на който стоим сега, изглежда млад, наскоро донесен от вятъра, и хората са размишлявали малко за него и са разгадали немного от неговите тайни. Да идем, прочее, в Индия, в страната-майка на всички философии, на всички мисловни усилия и всички заблуди до идването на очаквания Месия в света.
СЕДМО ПИСМО
Антоний ви поздравява, скъпи в Господа братя: радостта да бъде с вас!
Няма да се изморя да се връщам към спомена за вас, членове на вселенската Църква. Знайте това: любовта, която храня към вас, не е чисто плътска, но духовна и според Бога, понеже само плътската любов е слаба, непостоянна и непрекъснато побеждавана от променливи ветрове.
Тези, които имат страх към Бога и пазят заповедите Му, са Негови служители. Едно такова служение още не е съвършенство, а правда, която ни води малко по малко към Духа на осиновението. Ето защо пророците, апостолите, съборът на светиите, тези, които бяха избрани от Бога и им се повери апостолската проповед, всички бяха запленени от Иисуса Христа по благостта на Бога Отца. Всъщност св. ап. Павел казва: „Павел раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие” (Рим. 1:1); „Ето защо аз, Павел, съм окованик Иисус Христов за вас езичниците” (Еф. 3:1). Тъй че писаният Закон да ви бъде в помощ при святото ви служение до деня, когато ще ви бъде дадено да обуздаете страстите и да придобиете съвършенство в свято упражняване на добродетелта благодарение на дара, който получиха и апостолите.
Когато бъдем в състояние да получим тази благодат, Иисус ще ни каже: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:15). Фактически тези, които са се приближили до благодатта, са получили чрез нея поучението на Св. Дух и са придобили познание за духовната си природа. И тъй, това самопознание ги кара да възкликнат и кажат: „Защото вие не приехте духа на робството, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез когото викаме: Авва, Отче!” (Рим. 8:15), та да признаят дара на Бога, понеже ние сме наследници Божии и сънаследници на светиите.” (Рим. 8:17).
Скъпи братя, призвани да участвате в наследството на светиите, сега вие сте близо до всички добродетели. Всички те ще ви принадлежат, ако не затънете в плътския живот, но останете чисти пред Бога.
И тъй, Духът Божий не влиза в лукава душа. Той няма да обитава в тяло, което робува на греха. Той е свята сила, която се отдалечава от лукавството (Прем. Сол. 1:4-5).
Скъпи чеда, пиша на човеци, способни да ме разберат, на човеци в състояние да се самопознаят. Следователно който познава себе си, познава Бога и който познава Бога, трябва да Го почита, както подобава.
Да, скъпи в Господа чеда, познайте себе си, понеже тези, които се познават, познават и времето, в което живеят, и познавайки го, имат възможността да се държат здраво, без да допускат да бъдат разтърсвани от преходни учения.
Що се отнася до Арий, който се е появил в Александрия, и говорил чужди на нашата вяра думи за Единородния Син Божий, като отнасял времето към Този, Който е извън времето, като приписвал граници на Този, Който за разлика от творенията няма граници и като отдавал движението на едно недвижимо Същество, аз ще кажа само това: ако човек оскърбява човека, човеците ще се молят за него, но ако той оскърбява Бога, кои ще се молят за него? Този човек е пожелал да постигне със собствените си сили твърде много и злото, така усвоено, е без лекарство. Ако този човек имаше върху себе си познание, за което говорих, неговият език не щеше да приказва това, което не познава. След това, което се случи, явно е, че Арий не се е познавал. Той се е впуснал твърде много в тайната на Единородния Син, Комуто подобава всяка слава, величие, чест и поклонение заедно с Отца и Светия Дух сега, винаги и во веки веков.