Публикации

Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 348 Коментар: 0

Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте (Мат. 3:17; 17:5).

Такъв бил гласът на предвечния Бог-Отец към човеците за предвечния Бог-Син, когато Синът, по волята на Отца и по действие на Духа се въплътил от Дева и извършвал спасението на погиналото човечество. Братя! Да окажем послушание на Божия Син, както иска от нас Бог, за да почива върху нас божественото благоволение.

Може би някой ще каже: бих искал да послушам Сина Божий, но как да постигна това, след като вече са минали около две хиляди години от времето, когато нашият Господ Иисус Христос е пребивавал на земята в плът и проповядвал Своето всесвето учение?

Да постигнем това постоянно да бъдем с Христа, непрестанно да слушаме Неговия пресладък глас, да се храним с Неговото животворно учение е много леко: Господ Иисус Христос и досега пребивава с нас. Той пребивава с нас в Своето свето Евангелие, пребивава с нас чрез светите църковни тайнства, чрез Своето всеприсъствие и всемогъщество, пребивава всеобилно, както подобава на неограничения, всесъвършен Бог. Господ доказва Своето пребиваване с нас чрез освобождаването на душите от греховния плен, чрез раздаването на даровете на Светия Дух, чрез много знамения и чудеса.

Желаещите да пристъпят към Господа и всеблажено да се прилепят към Него навеки, трябва да започнат това свято дело със старателно изучаване на словото Божие, да започнат да изучават Евангелието, в което е скрит Христос, от което говори и действа Христос. Словата на Евангелиетоса дух и живот (Иоан. 6:63). Те претворяват плътския човек в духовен и оживотворяват душата, умъртвена от греха и житейската суета. Те са дух и живот: пази се да не обясняваш великото слово на Духа със своя разум, влачещ се по земята; пази се да не обясняваш словото, преизпълнено със страшна, божествена сила, така, както то може да се представя на твоята мъртва душа, на твоя мъртъв ум, на твоето мъртво сърце. Словото, произнесено от Светия Дух, се обяснява само чрез Светия Дух.

Желаещи да пристъпите към Господа, за да чуете Неговото божествено учение, да се оживотворите и спасите чрез него, пристъпете, застанете пред Господа с най-голямо благоговение и свят страх, както предстоят пред Него Неговите светли Ангели, Неговите Херувими и Серафими. Чрез вашето смирение направете земята, на която стоите, небе. И ще заговори към вас Господ от Своето свето Евангелие, както на Своите възлюбени ученици! А светите отци, изтълкували светото Евангелие по дара на Светия Дух, ще ви бъдат ръководители в точното и безпогрешно разбиране на светото Евангелие.

Бедствено е да пристъпваме към Евангелието, към живеещия в него Господ Иисус Христос, без необходимото благоговение, с дързост и самонадеяност. Господ приема единствено смирените, преизпълнени със съзнанието за своята греховност и нищожество, преизпълнени с покаяние, а от гордите се отвръща. Отвръщането на Господнето лице от дръзкия изкусител – така наричам неблагоговейния, лекомисления и хладен слушател – поразява изкусителя с вечна смърт. Боговдъхновеният старец Симеон е възвестил за въплътилия се Бог-Слово: Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия (Лук. 2:34). Словото Божие е камък, камък с безмерна големина и тежест, – и който падне върху тоя камък, ще се разбие с неизцелимо съкрушение (Мат. 21:44).

Братя, да бъдем благоговейни и деятелни слушатели на Словото Божие! Да окажем послушание на Небесния Отец, Който днес ни е възгласил от светото Евангелие за Своето всесвето Слово:Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте (Мат. 3:17). Да Го послушаме! Да Го послушаме! И благоволението на Небесния Отец да почива над нас във вечни векове. Амин.

>> Пълният текст <<
21 Dec / 2015

КЪМ ВИТЛЕЕМ!

Публикувано от: admin Категория: Посещения: 245 Коментар: 0

           В радостния празник на Рождество Христово, мнозина християни отправят своите мисли към непознатия на тях, но близък до сърцето им Витлеем, където... се роди Спасителят. Свързан с приятни спомени от най-ранно детство, тоя градец със своите ясли, със звездата и влъхвите, е оставил неизлечими следи в паметта на всекиго от нас и съставлява едва ли не центъра на романтиката в душата на съвременния европеец.

            Мнозина от нас на Рождество Христово желаят да се пренесат не само с мислите си и със сърцето си, но и с тялото си в тоя Богоизбран град на Палестина и на някои може би минава през ума какво би било ако бяха живели, когато Спасителят е ходил по земята, и ако те биха били тогава жители на тоя чуден Витлеем!

            И сега на мнозина се иска да полетят към пещерата, където се е родил Христос – към яслите, където е намерило люлката си Неговото свято Тяло, да се присъединят към пастирите, за да Му се поклонят и към влъхвите, за да Му поднесат дарове.

            Някои може би са готови да умрат в нозете Му, да загинат под меча на жестокия Ирод, който изтреби 14 000 младенци, за да премахне новородения Спасител.

            За съжаление, обаче, ние всички сме далече по време от земния живот на Иисуса Христа, а мнозина от нас са далеч и по място от неръкотворната Негова столица – Витлеем. Защото не се знае, ако бяхме живели в онова светло време на Неговия земен живот, кои от нас щяха да бъдат близки до Него и кои далече!

            Честта да бъдем близки до Спасителя е висока чест, която се купува с възвишени вътрешни качества. „Господ е всякога близо до нас и ние сме близо до Него”, казва апостол Павел. Но първата стъпка трябва да бъде направена, но не от Бога, а от нас! Ние трябва да потърсим сами Спасителя, ние трябва да се устремим с всичките си мисли и дела към Него, тогава и Той ще дойде при нас!

            В деня, когато спомваме за Витлеем, когато възкръсват в нас толкова мили спомени от най-съвършения период на живота ни – нашето чисто детинство – ние трябва да се запитаме: какво е днес за нас Витлеем и достойни ли сме в това размирно време да отправим нашите мисли към него и да чуем ангелския химн, да съзерцаваме неизчерпаемата красота, която витае около яслите и да се насладим от спомена, свързан с пещерата, в която благоволи да се яви на света Богочовекът Христос?

            Какво е Витлеем?

            Мястото, където се яви на земята Спасителят беше окръжено от девствената чистота и непорочност на Неговата Чиста и Преблагословена Майка, от праведността на Йосиф, от доверчивата простота на Витлеемските пастири и от просветената мъдрост и величие на влъхвите.

            Това са стъпалата към висотите, където е бил изграден някога и може да бъде изграден всякога от човешката душа тоя чуден и прекрасен град Витлеем. Можем ли да се издигнем на тия стъпала?

            Качеството на Майката Господня и на праведния мъж Йосиф в тяхната пълнота не са достъпни никому. Това са качества на богоизбраните, на ония, които Бог е възлюбил „не в мярка”. Ние, обръщайки се в деня на Рождество към Витлеем, трябва да отправим поглед към по-долните, но по-достъпни за нас стъпала.

            Защо наистина ангелите се обърнаха със своето благовестие най-напред към пастирите? Нали те бяха прости хора? Защо те именно бяха удостоени първи с честта да видят Божественото Лице на Младенеца? Ние трябва да си отговорим правилно на този въпрос и да се вслушаме в тоя отговор. Пастирите първи приближиха Бога именно затова, защото бяха прости хора – прости по сърце и душа. А известно е, че само в простите сърца, т.е. в незлобивите живее Бог, както казва и самата вековна мъдрост. Тайните на Царството Божие, - по думите на нашия Спасител – се откриват само на децата. И то не по години и по възраст, а по душа – на хора, които имат детско сърце, лишено от подлост, хитрина, коварство и злоба, пропито от доверие, чисто и невинно. Само такова сърце може да възприеме „глагола Божий” и с готовност и радост без лукава мъдрост и земна сметка да му се откликне. Такова сърце са имали Витлеемските пастири, които щом чуха за Христовото Рождение, повярваха и веднага отидоха да Му се поклонят.

            Но към Витлеемската пещера се отправиха и влъхвите, както са се наричали тогава учените и знатни хора. И те донесоха дарове на Новородения Иисус. Тоя факт показва, че учеността, богатството и високото положение съвсем не са от естество да отделят хората от Бога, щом са съгласувани с Неговите закони. Тия качества, напротив, могат да приближат човека до Спасителя както приближиха влъхвите до Витлеемските ясли, стига само да са съединени – както е било с Евангелските влъхви – с търсене на Божествената Правда и Истина, на Висшата мъдрост, отричаща всичко, което носи печат на суета...

            Учеността, богатството и високото положение, щом служат на Бога и на Неговото дело, не са пречка да отиде с тях човек във Витлеем или да почувствува радостта на тоя Витлеем в себе си.

            Нека с това духовно разбиране на събитието на Витлеем посрещнем и тазгодишния негов празник. Да преизпълним сърцата си с ангелските славословия, които съпровождаха „Великата тайна на благочестието: явяването на Бога в плът” и да усвоим за ръководно начало великия смисъл на тоя празник, който призовава всяка душа да стане в себе си Витлеем – смисъл тъй ярко изразен в стихирата на празника:

            „Небето и земята днес се съединяват. Бог слиза на земята и човекът възхожда на небесата.” Заслужава в тоя ден да спомним нашето златно детство и да се отдадем на неговите крилати мечти, когато всичко в света беше в нас ясно, светло, радостно, красиво, защото душите ни бяха близо до ангелите – детски, невинни и чисти, незнаещи лъжа, злоба, подлост; и най-чистосърдечно да пожелаем очистването си от всички душевни скверни и недъзи, които са начало и край на ужасите и кризите, в които се задушаваме и поотделно, всеки от нас, и всички заедно.

            Без живия Христос суетен е нашият живот. Без знамето на Витлеем и неговия химн безполезни са нашите усилия и борби за обнова и благоденствие.

            Прочее, да побързаме и ние към духовния Витлеем и се поклоним Христу!

Софийски Митрополит Стефан, 1939 г.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 355 Коментар: 0

АЗ НАВЕДОХ ГЛАВА...

Аз наведох глава. И разбирам, о, Господи, всичките:
леопарда ударен на смърт и свален във степта,
и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета
и задъхан зове, и умира за капка вода.

Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,
и очи, де пожари и спомени страшни горят.
Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала
мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.

Аз съм сам – бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,
дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,
аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,
стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.

И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите –
то бе, Господи: пламък в блатата и пролетен дим
и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,
само Твойта ръка – само Ти ми оставаш един.

О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята Божия,
дай ми край и прости – аз не знаех тогаз, че греша:
дето тръгнах без Теб и възлюбих до смърт невъзможното –
и погубих самин свойта дива и чиста душа.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 313 Коментар: 0

І. ЩО Е ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ?

В отлика от смъртта, която е мъртвило и застой, животът се характеризира с движение и борба. Духовният живот също е движение и борба.

Движението в духовния живот трябва да бъде насочено напред и нагоре, — към постигане на богоподобно съвършенство (Мат. 5:48). Спре ли човек да се движи към Бога, започва вътрешно да се разлага, което е признак на духовна смърт. Текущата вода затова не се вмирисва, защото е в постоянно движение. А застоялата вода в блатата плесенясва и се вмирисва.

Борбата в духовния живот е невидима, тъй както е невидим и духът, който я води. Тя не бива да бъде насочена против видимите човеци, с които ние често по неразумение влизаме във враждебни отношения, а против страстите в нас и против бесовете вън от нас. Това утвърждава св. ап. Павел със забележителните свои думи: “Нашата борба не е против плът и кръв (т.е. против човеци), а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), т.е против демоните.

Но има ли демони? — питат някои. Не са ли това само олицетворения на злото във света? — Христовата Църква, основавайки се на Божественото Откровение (Иов 1:6; Марк 1:23; Откр. 20:10 и много др.) и на светоотеческия опит, твърдо учи, че има демони, наричани още зли духове, бесове. Подобно на ангелите, бесовете са невидими и създадени с разум духовни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна воля и поставили така начало на злото в света.

Онзи, който вярва в Бога, Когото не вижда, трябва да вярва и в невидимия свят, дето има и ангели и демони, защото те, макар и невидими, съществуват. Вярата, този дивен Божествен апарат, вложен в нас по непонятен за нас начин, ги долавя така както радиоапаратът долавя неуловимите без негова помощ електромагнитни вълни, за които преди изнамирането на радиото се е считало, че не съществуват. Но ето че “несъществуващото” се оказа съществуващо! Сега всеки знае, че такива вълни кръжат невидимо около нас и кръстосват цялата земя.

Така е и с вярата. Тя улавя вълните от отвъдния свят и опитно се убеждава в съществуването на ангели и демони. Св. ап. Павел дава класическо определение на вярата: Вяра е разкриване на невидимото (срв. Евр.11:1).

Един млад човек открил на схимонах Зосима, бележит руски подвижник и мъдър духовен наставник от XIX век, че не споделя вярата в съществуването на бесовете. “Простете ми — рекъл той, — но аз не дотам вярвам в ония ужасни и безобразни бесовски явления, за които твърде много се пише в житията, и за които съм слушал много разкази. За да се убедя лично в това, аз пожелах да видя сам безобразния и страшен дявол. И за тая цел нарочно не се помолих Богу, когато си легнах да спя, и не се оградих с кръстния знак. Дълго лежах, като го очаквах, и най-после заспах, обаче не видях нито наяве, нито на сън никакво страшилище.”

На това отец Зосима му отговорил: “Тъкмо с туй, че не ти се е явил, дяволът те е надхитрил. Сам размисли, каква полза би имал дяволът от това да ти се яви? С това той само би смутил и изплашил твоето младежко сърце. А между това ти би почнал в уплахата си да се молиш и да търсиш Бога, и дяволът, победен по тоя начин от един млад човек, би бил посрамен! А като не ти се е явил, той е спечелил много: чрез усилване на твоето маловерие той те води към неверие в съществуването му. За нищо друго той не полага толкова старания както за това — навсякъде да скрива себе си. Защото тоя враг никога не е опасен в открита война, но със своята скрита война той погубва мнозина!” (1)

И тъй, съществуват демони! Нека не се заблуждаваме с неверие в тяхното съществуване! Защото неверието е тяхна победа над нас. Сам Господ Иисус Христос, Който дойде, не за да ни заблуждава, а да ни разкрие истината за духовния свят и духовния живот, ни доказа, че има демони, бесове, които Той изгонваше (Мат. 8:32). А в молитвата “Отче наш” Той направо ни учи да се молим така: “Избави ни от лукавия”, т.е. от сатаната.

Ето против кого трябва да бъде насочена нашата борба — против невидимите пълчища демони. Който почне да воюва с ближните си, прави голяма грешка, понеже измества фронта и сменя обекта на борбата, от което получава голяма вреда за душата си. Дори при най-бляскавите си победи над ближните такъв неразумен борец претърпява непременно поражение, задето е позволил на своите страсти да възтържествуват над него.

“Ужилих го! Добре ще ме помни!” — хвали се един, който жестоко е уязвил ближния си. А той и не подозира, че както пчелата, като забие с яд жилото си в някого, причинява на себе си най-голямо зло, понеже сама умира, тъй и оня, който е ужилил някого, повече от ужиления е пострадал духовно, понеже е умрял за любовта и оттук — за спасението.

“Отмъстих му!” — с гордост заявява друг. Бедният, той не съзнава колко си е напакостил, като се е усъвършенствувал в омразата.

“Скроих му клопка!” — със злорадство потрива ръце трети. А не вижда, че сам е паднал в по-страшна клопка — в клопката, която лукавият е поставил пред него, за да го хване в мрежите на злобата.

Такава борба не ражда победители, а винаги — победени. Тя не носи чест, а безчестие пред Бога и пред Неговите ангели. От гледище на Христовото Евангелие чест носи и с победа увенчава не това, да бъдеш брутален и отмъстителен, а да бъдеш кротък, незлобив, търпелив, примирителен.

Ако ти си бил обиждай и си претърпял — ето ти невидима победа! Ако някои са ти напокостили, а ти си се помолил за тях — ето ти духовно величие! Ако са те проклели, а ти си ги благословил — ето посрама за враговете на душата ти! Такова поведение е в духа на Евангелието, което казва: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:44–45).

И тъй, духовната борба не е против плът и кръв, а против поднебесните духове на злобата. Единствено против тях омразата е добродетелна, законна, оправдана и спасителна.

Но где ще ги намерим тия духове на злобата, за да им открием фронт? — преди всичко у нас самите. Та нали ние сме преизпълнени със страсти, а зад всяка страст, според учението на св. отци, се крие и някой бяс. Има бесове на сребролюбието, на гордостта, на чревоугодието, на гнева, на враждата, на блудството, на завистта, на пиянството и пр.

Ние трябва да имаме за задача да прогоним от нас самите тия тъмни духове. Следователно, от себе си трябва да почнем тая духовна, тая невидима и единствено благословена борба. При това трябва да я водим с ожесточение и без лукаво саможаление, ако желаем да излезем с Божията помощ победители, и ако искаме да придобием онзи духовен мир, с помощта на който ще можем да помагаме на хилядите хора около нас, да влязат и те в Царството Божие и да постигнат вечно спасение.

Който не започва борбата от себе си, а от другите хора, смятайки, че е призван да се бори преди всичко със злото у тях, той вместо дявола намразва тях — жалките жертви на дявола. Ние обаче сме длъжни да правим онова важно разграничение, на което ни учат боговдъхновените и благодатно умъдрени св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като към нещастен пленник на дявола и да го лекуваме с любов като болник (3).

Кой не се възмущава от робството като жестоко социално явление?! Но кой поради робството намразва робите? Ние с право мразим робството и съчувствуваме на робите. А ето че в нравствената област правим тая фатална грешка: мразим грешниците, а не греха и дявола, който ги поробва.

От това се пораждат безкрайни конфликти и недоразумения, които отравят отношенията между хората за пълно тържество на сатаната. За да престанем за своя гибел да се спречкваме с ближните, трябва да насочим всички стрели на гнева навътре, към себе си, и тогава няма да останат стрели за ближните.

Тази е правилната борба, за която Бог дава щедри награди. А който постъпва иначе, като търпи и покровителствува злото в себе си, а пък го бичува и осъжда у другите,

“той не бива увенчан, щом не се състезава по правилата” (2 Тим. 2:5). Напротив, такъв получава осъждане, защото е казано: “С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени”. (Мат. 7:2).

И тъй, борба със самия себе си — ето девизът на онзи, който иска наистина да води духовен живот. Нашето собствено сърце — ето арената на борбата! Нашата душа — ето бойното поле! 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 339 Коментар: 0

Интервю с игумен Нектарий Морозов във връзка с атентатите в Париж

Не искай обяснения от Бог

Когато се случват подобни трагедии и за минутка се вгорчава животът на стотици хора, отвсякъде започват да се чуват въпроси като: как е могъл Господ да допусне това? Но в подобна реакция се съдържа едно сериозно заблуждение, а именно да търсим отговорност от Бог за това, което хората сами правят. Та нали Господ е дарил човека със свобода – свобода и в доброто и в злото, и в различни други прояви. Но някак се получава така, че когато казваме на хората, че има Закон Божий, на който трябва да подчиним волята си, за да можем да имаме живот и тук, и във вечността, те заявяват, че искат да са освободени от всякакви закони. И при това, категорично отказват да признаят, че носят отговорност за тази свобода. В същото време, когато нечии действия водят до такива страшни последствия, когато човешката свобода се реализира със ужасяващ и толкова трагичен образ, хората изведнъж си спомнят за Бога и започват да си задават въпроса: „Защо Той допусна това да се случи?“,  напълно забравяйки за това с каква настойчивост са отстоявали правото си на именно тази свобода. Затова, не трябва да се търси отговорност от Бог, но от самите себе си.

Работата е там, че днес живеем в свят, в който не един, а множество духове са пуснати от бутилката. Явно за тези, които ги пускат, те изглеждат същества управляеми, принасящи на един полза, на друг вреда. Но в един момент тази стихия става неконтролируема и започва да разрушава всичко по пътя си.

Не е трудно да се проследи първоизточника на тази или онази терористична организация, на различните процеси, които водят до терористични атаки, и ние можем да видим, че почти винаги те са резултат от определени политически игри. Няма смисъл да се прави дълбок  анализ на ситуацията, защото от тези, които наричаме истински виновници, по принцип нищо не зависи. За нас друго е важно: какъв духовен смисъл има в тези събития.

Например, в последната терористическа атака в Париж, където безусловно пострадаха невинни хора, които можем само да съжалим заедно с близките им, цялата ситуация е много символична. Нощен клуб, концерт на група, чието име, ако не греша се превежда на руски като „Орли на смъртоносния метъл“, в момента, в който изпълняват песента„Целуни сатаната“, вратите се отварят, в помещението влизат хора с автомати и започват произволно да разстрелват всеки, който се намира там. Далеч съм от това да кажа: „Виждате ли, това, което са слушали и на което са се покланяли до какво ги е довело?“. Такива приказки са дори кощунствени в подобна ситуация. Но Господ ни дава да видим нещо чрез тези символи. Хората постоянно се заиграват с врага на човешкия род, със злото по най-различен начин: и тогава, когато легализират еднополовите бракове, и тогава, когато казват на черното бяло, и тогава, когато си затварят очите пред съвсем очевидни заплахи и ги признават за норма. И след това се случва онова, което трябва да се случи. Хората сами копаят дупката, в която после падат, въпреки че обикновено копаят едни, а други падат вътре. Защо точно тези хора са загинали е трудно да се каже, това знае само Господ, Който се грижи за съдбата на целия свят, на всеки народ и на всеки човек по отделно. И безусловно, всяко наше зло, всички наши грешки и престъпления, до колкото е възможно, Той довежда до добър край. И когато един гине, друг се замисля. Един изпитва страшна скръб, а друг достига до много важен извод и променя коренно живота си.

Помня човека, който по време на разстрела в Белия дом в Москва[1] се намираше вътре и обеща, че ако остане жив, ще приеме свещен сан. По настоящем, този човек служи в свещен сан. В подобен вид ситуация се оказват и хора, „преродени“ в резултат на страшни събития. И пред лицето на злото, виждайки какви са те всъщност, имат шанс да направят своята стъпка напред към срещата си с Бог и да се обърнат към Него.

Шанс да се обърнеш

Проблемът е в това, че за съвременния свят е характерен религиозен и идеологически вакуум. Днес, на първо място като идеология произлиза правото на човек да прави това, което си иска, с цел да получи удоволствие. Има куп неща, които преди са били забранени от нравствена гледна точка, за това, че са били мерзки и противоестествени. А днес, в света не е останало табу. Навярно, все още не докрай е оправдана педофилията, въпреки, че се опитват да я оправдаят, и макар още хората да не се изяждат един друг, това е само защото е свързано с това един човек да отнеме живота на друг. Човекът днес губи и последна представа не само за Закона Божий и следването му, но и въобще на всякакви закони и става по-лош и от най-дивото животно. В това се състои протеста на света против Бога, това е борба за свобода от Бога и нравствеността,  което е неразривно свързано с вярата и води до такива тежки последствия.

Замисля ли се за това светът? Ще потръпнат ли сърцата на милиони хора и ще се обърнат ли те отново към Бог? Ако да, то нашето общество има още шанс... Но ако и това събитие мине покрай нас някак си далечно и ние го възприемем като частен случай, то това би било само още една крачка към нашето самоунищожение.

Добрият християнин, виждайки това, което се случва, е длъжен да се замисли, колкото и гръмко и приповдигнато да звучи, че в значителна степен съдбата на света зависи от него. Светът съществува, докато водим борба за своето собствено спасение – със своите страсти и изкушения, които ни обкръжават.В известна степен ние водим тази борба и за хората, с които се сблъскваме, и които чрез нашия пример или се вдъхновяват и идват в Църквата, или точно обратното – примерът ни ги отблъсква от Бога и Църквата. Защото целта на съществуването му се заключава в това, човечеството да се завърне отново в своя Бащин дом, при Бога.

Просто да бъдем християни

Да изпадаш в паника и  депресия, това определено не е християнско дело. Опора за нас в протежение на целия ни земен живот, това е доверието към Бога, както когато се намираме в относително благоприятни, така и в страшни и бедствени обстоятелства. И това са тази надежда и доверие, които никога няма да ни излъжат. Господ или ще те избави от изпитанието, за което не си готов, или ще ти даде сили да го посрещнеш и да го преодолееш с чест и достойнство. Всъщност, нищо друго освен вярата и доверието в Бога не могат да спасят човека от паниката и страха.

Няма съмнение, че е много страшно, когато се случва масова гибел на хора. Но в същото време трябва да осъзнаем, че в някакъв момент всеки от нас ще умре. Каквато и да е смъртта: естествена от старост, мъчителна от болест, или трагична – най-главното ще бъде съдът над проживяния живот, който човек ще чуе от Бога след това. И не е наша работа да търсим отговор грешни ли са били всички хора, които са загинали в терористичните актове, или напротив, са били най-добри от всички, или са били „средни“, обикновени хора. Това, което трябва да направим, е да обърнем взор към самите себе си. Когато учениците на Христос беседвали с Него за Силоамската кула, която паднала и премазала хора, или за езичниците, чиято кръв Пилат смесил с тази на жертвите, то Господ отговорил: “Или мислите, ... че бяха по-виновни...Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете“ (Лука, 13, 4-5).

Ето отговорът на нашите въпроси в подобни ситуации.

Това е нещо, за което трябва постоянно да размишляваме и колкото и да е странно, именно това може да избави човека от паника и смърт като тази. Защото въпросът е в това, как човек е подготвен за собствената си смърт. Ако той е примирен с Бога, със своята съвест и с хората, то на него няма да му е страшно да умре.

Трябва просто да бъдем християни. А, за да разберем това, трябва да прочетем Евангелието за пореден път като слово Божие, обърнато лично към нас. Но не като история или възвишено учение, а като свидетелство за този живот, който сме длъжни да живеем. И да вярваме, че без Божия промисъл и косъм от главата ни няма да падне, а ако падне и косъм, или самата ни глава, то значи така трябва да бъде и Господ за всичко останало ще се погрижи. И ако ние знаем думите „в каквото застигна, в това и ще съдя“, то точно сега, за пореден път, трябва да си ги припомним. Защото никак не ми се иска да ни застига това, в което Господ е заварил тези хора – слушащи песента „Целуни сатаната“, защото той, огненият, във вид на куршум влиза право в сърцето. Не! По-добре Господ да ни завари в молитва, в добро християнско дело или опазване на нашата съвест.

 

 

 

 

[1] Става въпрос за събитията в Москва от септември-октомври 1993 г. а именно атаката на Дома на Съветите (Белия Дом)

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 403 Коментар: 0

И ВСЕ ПАК КАКВО ДА ПРАВИМ?

            И така, старостта не е просто завършек на живота, а нов, решаващ период от него. Старостта на покаялия се злодей може да му подари мир с Бога, а разочарованието на „добрия човек” може да го доведе до черна злоба. Разбира се, не бива да се нядаваме, че ще доживеем до старини и тогава ще се покаем. Но ако вече сме доживели до старостта, нека се опитаме да не пропуснем подарените ни от Бога възможности.

            Установихме, че за да бъде старостта благообразна, е необходимо да изживеем живота правилно. Добротата в очите, сериозността и немногословността в речта, умилителните побелели коси – всичко това и много друго е белег на свобода от страстите, които или са победени и стъпкани, или са изгорени от скърбите и болката на преживените години.

            Но в напреднала възраст човек невинаги се освобождава от страстите. Отслабването на страстите може да бъде и чисто физиологично – човек само мпоради телесна слабост не изпълнява на дело бушуващите в него пороци. Изтъкнатият съвременен православен публицист прот. Андрей Ткачев сполучливо е определил разликата: „Старият човек може да бъде жив чрез пълноценен осмислен живот. Но за младежите той е като умрял. Като мъртъв е, защото не се смее на шегите им и не танцува на тяхната музика. А да се откажат от шеги и танци за младите е все едно да легнат в гроб. Засега друг начин на живот не е достъпен за тях. За тях този, който не споделя техните възгледи за живота, е мъртвец. Но, повтарям, нима старият човек е мъртъв само поради това, че не сгъва коленете си под звуците на музика и не се смее на висок глас? Блажен е старият човек, който не танцува поради това, че е остарял за танци. Горко на старец, който би се радвал да танцува, но радикулитът му пречи. Тогава той действително е мъртъв и в своите очи, и в очите на младежите”. Тук може да си спомним един от най-отблъскващите образи в руската класическа литература – на Фьодор Павлович Карамазов, изживял животат си в преследване на удоволствия и без размисли за вечността, без угризения на съвестта (с това Фьодор Павлович се различава от също така страстните, но живи по душа свои синове Митя и Иван). Затова в стария Карамазов даже на ръба на гроба бушуват порочни страсти и той продължава да натрапва на другите безсрамната си и всъщност безбожна „ценностна система”.

            За такива хора сложният и мъчителен въпрос – за смисъла на живота – придобива неразрешима острота. Защото за човек е важно не само да разбере целта и смисъла на живота, но и да осъществи тази цел в живота си. Колкото по-малко са времето и силите за това, толкова по-страшно става. И особено страшно е за плътските хора, които или с всички сили са заглушавали в себе си гласа на съвестта, или са се старали да се самозаблудят, казвайки, че смисълът на живота е в удоволствията, в семейството, в работата. Те са подменили вечното с временното и по думите на Господ са построили къщата си върху пясък.

            Ето защо, когато се пенсиониррат, разболеят, станат ненужни в производството, приключат кариерата си, като нямат възможност да получават удоволствия, такива хора изведнъж се озовават в празнота, тъй като „всичко хубаво” вече е отминало и за вбъдеще вече не е възможно да задоволяват страстите си. Обикновено този вид хора след пенсиониране изпадат в тежка депресия.

            И така, как да се отнасяме към хора в напреднала възраст, които през живота си не са съумели да натрупат духовен капитал, за да си осигурят достойни (не в материален смисъл), нравствени, просветлени старини? Първото, което можем да посъветваме близките им, е да решат действително да помогнат. Второто – откровено да си изяснят, че в основата на всичко стоят духовни проблеми. Но за невярващите много от духовните проблеми са скрити, не се виждат, а душевните или психологическите проблеми, поради връзката им с духовните, е трудно да бъдат решени. Не бива да помагаме на човек отчасти, без да доведем нещата докрай или до такъв момент, след който той ще може да се справи сам. Защото, както е казано в Евангелието, когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като вялзат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото (Мат. 12:43-45).

            Много препоръки на съвременна психология за болни и за хора с различни проблеми приличат точно на този случай. Човек има депресия. Препоръчват му да гледа телевизия. Депресията сякаш отминава. А това, че през телевизионния екран във възрастния човек (който в много отношения е беззащитен като дете) могат да влязат не седем, а седемдесет и седем нечисти духа, не интересува никого. Тоест, не бива да лекуваме човек с болно тяло и душа само с обезболяващи лекарства и да го превръщаме в наркоман. Нужно е да избавим човека от здравословния проблем, като се опитаме да му обясним, че коренът на всяко заболяване е в душата и духа. Разбира се, има стари хора, на които вече е невъзможно да се обясни това. Тогава нашият дълг е да се молим за тях и да се стремим да поправим самите себе си, докато не е късно. В противен случай, положението ще прилича на изорана, но незасята нива.

            Като какзваме на някого, че нещо може да няма смисъл, е необходимо не просто да изложим в какво е смисълът на животаа, необходимо е да покажем този смисъл. Един човек споделил, че дълго търсил Истината, размишлявал за вечността, но се утвърдил окончателно в Православието, след като срещнал погледа на възрастна жена, която се връщала от църковна служба. „Колко простота, скромност, благородство имаше във външността, в походката й. А в очите й имаше толкова много доброта!” – спомня си той.

            Сериозното търсене на смисъла на живота никога не заобикаля въпроса за вярата в Бога. По какво се различава вярващият от невярващият? Не по това, че единият е по-добър, а другият по-лош. Разликата е, че вярващите виждат недостатъците и проблемите си и се борят с тях, тъй като имат отправна точка, Мяра за сравнение и Помощник – те проверяват и сравняват живота си с живота на Иисуса Христа, с Неговите заповеди. Невярващият може да е много добър човек, но първо, това е неустойчиво състояние, и второ, нямайки помощ свише, той не може да стане по-добър, отколкото е.

            Разбира се, този, който от младини е полагал усилия да стигне до преклонна възраст с опита на вярата, с опита на усвояване на Христа, е добре. Но, който не е успял навремето да настрои така душата си, нека успее да направи това тогава, когато го е осъзнал. Не бива да се оправдаваме: „Вече съм стар, вече е късно”. Докато живеем, не е късно, и е съвсем очевидно, че не сме придобили целия опит, който е трябвало да придобием, дори, може би, не сме научили най-важното. Защото във вечността ще бъдем преди всичко с Бога. Но трябва да изживеем някак и земните години. Трябва да ги напълним не само със спомени за миналото или с тъгуване за самотата си, а с по-силно служене на Бога и ближните, или, ако вече нямаме физически сили, с покаяние и безропотно търпение на немощта и болестите си. Нито една сълзица не остава незабелязана от Бога и поради милосърдието Си Господ често ни зачита за праведност простото търпение на случващите ни се скърби – обиди, болести, неуспехи. Задача на близките е да насочват мислите и усилията на своите възрастни близки именно към такъв живот. Това е особено важно в наше време, когато не са рядкост деца или дори внуци, които първи са стигнали до вярата, Бога и Църквата и след това привеждат към вярата и своите родители, баби и дядовци.

            Разбира се, личното отношение към християнството може да бъде най-различно. Но колкото и да е неочаквано, колкото и да е неприятно за някого, без православната вяра като основа, изграждането на зданието на изцелението и спасението едва ли ще се получи. Защото повечето практически съвети и препоръки на психолозите са насочени към отстраняване на симптомите, а не на дълбоките причини.

            Хората в напреднала възраст, възпитани в нерелигиозно общество, ценят независимостта си и затова предпочитат такива форми на общуване, които считат най-удобни за себе си. Можем да ги определим като „близост от разстояние”. Но при това в гордостта и самонадеяността си забравяме, че само общуването с ближните може да ни помогне да се поправим. Чрез търпение, смирение, помощ, която едни приемат с благодарност (което също е трудно), а други я оказват милосърдно и без да отправят упреци.

            Самотната, непросветлена от любов към Христа старост води до тежки изкривявания – едни държат у дома си по четирийсет котки, други влачат вкъщи всичко от сметищата, трети трупат пари, отказвайки си даже супа, четвърти пишат оплаквания срещу всички и всичко...

            Това са само външни прояви на измъчената от отчаяние, нелюбов, неверие в бъдещето и страх човешка душа. А за да изцелим страха, безнадеждността и унинието, са нужни не таблетки, а друго Лекарство – вяра и надежда на Бога.

            Когато отстояваме независимостта си на всяка цена, забравяме, че цената на независимостта е любовта и грижата на ближните, нашето смирение, кротост, способността не само да вземаме, но и да даваме. Човек не може да бъде независим от другите, както кракът не може да бъде независим от ръката в тялото ни. Кога страда един член, страдат с него всички членове (1 Кор. 12:26) – казва апостол Павел за свързаността на всички хора помежду им, а не само между християните.

            В живота ни тази връзка се проявява най-ярко в отношенията между членовете на семейството и между близки роднини. Преди време наричали семейство всички, чиито родствени връзки стигат до четвърто-пето коляно. Сега – само родителите и децата...

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 473 Коментар: 0

         Новата година започна тревожно, като по Писанието: ужасяващи явления, земетресения на места, разимрици и войни...; и морето „се разбунтува и възмути”... с една дума, налице е „началото на болезните”.

         С тревога следим последните новини, обсъждаме ги, ужасяваме се, но не забелязваме как чуждата беда и болка стават част от глобално шоу. Темата за апокалипсиса отдавна е станала търсен бренд в развлекателната индустрия, нещо съвсем различно от истинското съдържание на тази важна дума. Та нали думата „апокалипсис” се превежда като „откровение” – то е онова, което е открито от Бога за наше вразумление, за да бодърствуваме, като помним истинската цел на земния живот: достигане на единство с Бога.

         Днес понятието апокалипсис упорито се асоциира със страшни, катастрофални събития от световен мащаб. Всички знаем за външните признаци на приближаването на вселенската катастрофа. Много говорим за тях, обсъждаме ги. Но има и други, къде по-важни, съкровени признаци. Господ говори, че в последните времена „по причина на умножаването на беззаконията в мнозина ще охладнее любовта”. А апостол Павел добавя – точно за нас, - че хората ще бъдат самолюбиви, сребролюбиви, горделиви, надменни, злоречиви, непокорни на родители, неблагодарни, нечестиви. Ето на какво трябва да обръщаме внимание, ето от какво трябва да се страхуваме повече, отколкото от земетресения, цунами и радиация. Живеем в епоха на глобално изменение на климата. Говоря не за времето – нека с това се занимават метеоролозите. Става дума за катастрофалното изменение на човешката природа. Някой ще възрази, че от времената на грехопадението нищо не се е изменило нито в човека, нито в човечеството като цяло. Но това, уви, не е така. Иначе не би имало Вселенски потоп и гибел на Содом и Гомора – тези горчиви примери на масова и катастрофална деградация с всички произтичащи последствия. Природата на човека и обществото като цяло е „лесно преклонима (склонна) към греха”, по думите на светите отци и в наше време това е особено очевидно. Същински апокалипсис тихо и незабелязано става в нашите сърца, само мащабът му не е достигнал онази критична точка, когато стихиите, разпалени, ще се разрушат и земята и всичките дела на нея ще изгорят. Христовият Дух си отива от нашия живот, а се въдворява другият, страшен, сатанински дух на користта, прагматизма, разпуснатостта, равнодушието и безграничното самолюбие.

         Не вярвате? Ето живи прпимери:

         Той не може да върви нормално, придвижва се, едва ситнейки, много бавно, понякога се спира и не може да се мръдне от мястото. Стои, тъпчейки от крак на крак, сякаш съвземайки се духом. Мълчалив, съсредоточен човек. Няколко пъти му предложих помощ, но той учтиво отказа. Вижда се колко е важно за него това лично преодоляване. Той идва в храма във всякакво време: лятото в горещината, когато се разтопява асфалта и есента в непрекъсната киша, зимата в поледица (особено опасна в неговото положение) и пролетта в разкаляните пътища. Но той върви и върви в храма, сякаш възхождайки на своята незрима Голгота. И едва скоро научих неговата история. Разбран, работещ мъж, грижовен баща и верен съпруг, той до неотдавна водел напрегнат пълноценен живот, но заболял. Нещо се случило със ставите му, така че сега едва може да се придвижва. А по-нататък се случило онова, за което даже в нашето бездушно време е трудно да се повярва. Изписали го от болницата. Жена му и тъщата го изгонили от дома – просто така, за нищо, защото се разболял и станал бреме. Не се съдил с тях. Поискал да потърпи заради Христа, да понесе своя кръст. Тъщата и жена му възпитават 11-годишния му син така, че той се срамува от баща си. А той понася всичко смирено и просто, никого не осъжда, като казва, че синът му като поотрасне, може би ще започне да мисли иначе. Приютил го беден съсед в олющената си паянтова къща с пробити покриви и разсъхнала дограма. Съвсем наблизо в обградената с каменна ограда крепост останала жената, която го изоставила и онези, които той и до сега по изключителното си незлобие продължава да счита за роднини. Понякога няма какво да яде. Тогава наблюдателни и състрадателни бабки събират за него - пакетче масло, булгур, консерви и хляб – каквото се случи. И той искрено се радва на това, от сърце благодари на Бога и на бабите...

         И друга история, също от неотдавнашните. Приближи се към мене жена, цялата в сълзи. Слушах я и ми се струваше, че съм попаднал в някакъв кошмарен сън. Тази жена е съпруга на състоятелен господин. Те проживели в законен брак немалко години, но се оказало, че жената е раково болна и лечението ще струва немалко средства. Тогава мъжът отишъл при лекаря и изяснил какви са шансовете за оздравяване. Лекарят честно признал, че са незначителни, защото болестта е неглижирана. Тогава мъжът казал на жена си: „Скъпа, прости, но не мога да се охарча за тебе – не е рентабилно. Разбери: шансовете да се оправиш са много малко, а аз ще загубя всичко”. Като разказваше, жената ридаеше захласвайки се и аз не намирах думи да я утеша. Само разбирах, че апокалипсисът вече настъпва. Тук и сега.

         Може би някой ще каже: така е било винаги! Да, винаги е имало в света и подлост, и равнодушие, и корист. Но ако използваме актуална терминология: „нивото на радиация” беше друго. Не критично. А сега то вече не е „пределно допустимо”, а „смъртоносно опасно”. Ние така се страхуваме от радиацията, толкова говорим за нея, особено сега, но не забелязваме, че концентрацията на „частици на греха” във въздуха отдавна превишава допустимите норми. Не чувстваме опасност, защото сме престанали да чуваме гласа на собствената си съвест, този „брояч на Гайгер”, грижливо вложен от Бога в душата на всеки човек. Така става, защото съвестта постоянно и съзнателно бива потъпквана, престава да бъде чувана, заглушава се от навика на греха и беззаконния живот. Страхуваме се от всевъзможни катастрофи, но Господ казва: „Не бойте се от убиващите тялото”. Страданията и даже смъртта могат да станат горнило за добрата душа, така че тя, подобно на очистено злато, да достигне Царството Божие. Но когато е загубен Духът Христов, когато душата е оголена от благодатта – тогава тя още тук, на земята, живее в преддверието на вечната смърт и трябва сърцето да е станало така безчувствено, за да не го почувства човек. В това е и главната беда, предвестието на апокалипсиса – в нашето безчувствие. В загубата на разбиране на това кое е добро и благо. В самозабравеното упоение на страстите, в търсенето на наслаждения, комфорт, доволство и успех, на всяка цена, въпреки духовните и нравствени норми. В тоталната потребност на греха, в страстната зависимост.

         Въобще зависимостта в наше време не е тясно психиатричен термин, а диагноза на обществото, не че е загубило вярата, а се е отрекло от нейните сили с начина си на живот, със загубата на традициите и нравствените норми. Вярват сега почти всички, но тази вяра е замъглена, към нищо не задължаваща, вяра „за всеки случай”. И най-печалното е, че тази вяра не само не противостои на множеството зависимости, но даже се приспособява към тях така, че да не е нужно човек нищо да променя в своя живот. Така възникват безкрайно множество „страстни” вери: вери, съдействащи на бизнеса, лъстящи похотта, властолюбието, самолюбието и гордостта... Освен зависимостите, очевидно губителни и социално опасни, такива като алкохолизма, наркоманията, лихварството, има зависимости по-малко маргинални, ако може така да се изразим, но затова пък не по-малко опасни, както за самия човек, така и за обществото. Това е все същият блуд, който се разпространява със страшна погубваща скорост. Казвам „погубваща” съвсем не метафорично. Колко семейства се разрушават, оставяйки децата ако не кръгли, то полусираци, осакатявайки техните души, формирайки още от детство болна, изкривена представа за семейството, за отношенията между мъжа и жената. Младежта, не знаейки предели, развращава, осакатява в някакво изтъпление собствените си души, без да разбира, че след време ще се наложи да пожъне горчивите плодове на собственото си безумие. Защото „възмездието на греха е смъртта”, разложението на душата, и да измени действието на този закон може само дълбокото и искрено покаяние. А такова покаяние човек сам трябва да достигне. Има зависимости, които от гледна точка на съвременния свят решително се считат за добродетели, но от гледна точка на православната вяра са не по-малко погубващи и опасни за душата, отколкото „грубите” страсти. И именно със своята различаемост за добро тези страсти и зависимости са и опасни. Опасността им е в това, че те погубват душата, лишават я от духовен живот, отвличат я от Бога, ако може така да се каже, по-незабелязано. Към тези „незабележими” страсти могат да се отнесат страстта към успех, благополучие, когато човек за главно в своя живот поставя достигане на статуса в обществото, кариерен ръст, охолство и успех. Всички тези страсти, наричани понякога „здрава амбициозност”, всъщност отклоняват човека от разбирането за истинската цел, те стават ценност на човешкия живот, правят го роб на една от най-опасните страсти – гордостта – и нейните производни: самолюбие и честолюбие. Най-„успешният” човек може да бъде в същото време духовен мъртвец в пълния смисъл, именно в сила на ослеплението от собствената си благполучност и самодостатъчност; той може да загине за Царството Божие, през целия си живот прослужвайки на собствената си самост. Такъв човек често става неспособен да види своя грях, да се покае за него – а това е и верният признак на духовната смърт.

         Приведох примери на поразително бездушие в отношението между близки хора. Но има и противоположна, „душевна” страст, която погубва милиони хора, незабелязано за тях самите. Говоря за „грижите житейски”, с които абсолютното мнозинство кръстени хора оправдават отсъствието на съзнателен християнски живот.

         Господ казва: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи” (Лук. 21:34). Но ето какво става: Христос приравнява онези дела като „грижите житейски”, които ни се струват естествени и добри, към смъртните грехове на чревоугодието и пиянството. Защо? Защото в безкрайните житейски грижи на човека му е по-лесно от всичко да забрави за Бога, за душата и даже за съвестта, прикривайки и най-срамните грехове: хищничество, измама, кражба, корист, безбожие – с „благите” грижи за своето семейство и за своите близки. Ето в това се състои главната опасност от тази „тиха страст”. В това, че тя погубва душата незабелязано, но несъмнено. На жалкия пияница или на лакомника му е по-лесно да осъзнае своя грях, да се покае за него, отколкото на „грижовния къщовник”, който оправдава и най-страшните грехове с „високите цели”. Спомнете си филма „Кръстникът” – там всичко е било изначално построено на тази „добра” идея на семействеността. Страшно е да се каже, но и семейството, и житейските грижи могат да станат идол, повличащ човека в погибел. Ето защо Господ казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37).

Любовта към семейството, грижите за него, труда и кариерата, печеленето на пари – всичко това е добро и правилно, но само, ако човек не забравя за главното си призвание – да живее в съгласие с Бога. Ако всички свои мисли, думи и постъпки добрият семеен човек сверява не с мнението на този болен свят, а със закона Божий. Това е единственото основание за пълноценен, радостен, здрав и свободен живот. В Писанието се казва: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). Ето я формулата на истинската свобода, която трябва да бъде начертана в нашите сърца, така че в целия си многосложен живот ние, преди всичко, да се грижим за това да останем причастници на Духа Христов, да постъпваме по християнски. И макар такова поведение, такъв начин на живот може и да противоречи на приетите в съвременното общество норми и даже и да добавя проблеми в живота на човека, но в крайната равносметка самият човек ще остане с най-висша полза – полза от истинската, висша свобода, свободата от съпричастността на Божията правда, красота и любов. И това съвсем не са абстрактни понятия, а висша реалност, по отношение на която и строим целия си живот.

Когато се случи катастрофа, в обществото започват всевъзможни проверки, мониторинги, тестване... Хората се стремят да се обезопасяват, да предотвратят бедата. И това е напълно естествено. Но защо тогава игнорираме съвета на Този, Който знае как всъщност да избегнем всички тези бедствия?

„Бъдете бодри и се молете” – казва Господ. Да бодърстваш означава да не дадеш на себе си да те прелъсти духът на времето, да живееш по закона Божий, да мислиш, да говориш и да постъпваш с трепетното съзнание за Неговото присъствие.

И да се молим трябва не само прочитайки положеното количество думи, а с живо сърце, с болка, надежда и вяра, обръщайки се към живия всемогъщ Бог.

Тревожни новини пристигат от Страната на изгряващото слънце. И как да не си спомним, че Фукушима се превежда от японски като Остров на щастието. И може би, страшната трагедия от последните седмици е още едно напомняне за всички нас, които живеем на земята, че щастие без вяра е като дом, построен върху пясък. Че технологическият рай може лесно да се превърне в техногенен ад. Просто защото висшето щастие е съгласието с Бога и Царството Му, което е вътре в нас. Нужно е само да го намерим.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 521 Коментар: 0

         В храм „Свети Архангел Михаил” в село Голямо Игнатово, Ардатовски район, Мордовия, ковчегът с мощите на свещеномъченик Константин Подгорски, покрит с бял покров от тюл се намира до Царските двери, зад храмовото Разпятие. При главата му е поставена старинна икона на свети Николай и то неслучайно: последните години на служение на отец Константин преминали в храм „Свети Николай” в село Киржеман. А от другата му страна е иконата на Царските Мъченици, които свещеник Константин до последния си ден, без да се бои от съветската власт, поменавал от амвона.

         За това какво е станало в Киржеман на 8 ноември 1918 година разказва свещеник Андрей Бублиенко, който обгрижва храм „Св.св. Козма и Дамян” в с. Алтяшево и е втори свещеник в храм „Свети Архангел Михаил” в Голямо Игнатиево:

         - На 8 ноември 1918-та година болшевиките обявили митинг по случай една година от революцията, но вярващите селяни от Киржеман не отишли на безбожното сборище, а в храма. На 8 ноември, след края на литургията, когато отец Константин проповядвал словото Божие от амвона, в храма влезли болшевиките. Те обявили отец Константин за заговорник против съветската власт. Хванали иерея, притиснали го до светия престол, свалили иерейския му кръст и облачението му и като го оставили по долно бельо, го извлекли от храма. Гаврили се по всякакъв начин над свещеника, впрегнали го в каруца и го карали из селото. После му оставили хомота и така го водили до полунощ, като безпощадно го биели с камшици. Когато Божият служител падал от изнемога на земята, извергите го биели по нозете. Накрая, влачейки го за косите, го довлекли до стъпалата на храма. После притиснали пребитото свещеническо тяло до църковните врати и приковали дланите му с пирони към вратата. Така приел смърт от безбожниците свещеномъченик Константин Подгорски.

         На сутринта църковната камбана възвестила за кончината на изповедника Христов.

         Когато отворихме гроба на третия ден от Петровия пост 2001 г., 13 юни, тялото на убития свещеник се оказа нетленно. За това чудо известихме на архиепископ Сарански и Мордовски Варсонуфий. Той благослови да преоблечем мощите и да ги поставим във вече подготвения нов ковчег. Каза, че ако под действието на въздуха останките изтлеят, да ги препогребем с чест. А ако не изтлеят – тогава ще водим друг разговор, както и стана. Поставихме ковчега в олтара на храма. После вярващите почнаха да просят да ги изнесем по-близо до тях. Така и стана: сега батюшка Константин лежи с мощите си до Царските врати и всички могат да се докоснат до тях за благословение.

Една възрастна жена, Анастасия Кузминична, ни разказа подробности за мъченичеството на отец Константин (тя като малка пеела на клира в църквата при батюшката). Каза, че в ковчега трябва да има четири големи пирона, с които батюшката заковали на вратата на храма. Когато свалили тялото му, неговата матушка Надежда загънала пироните в копринена кърпичка и ги сложила в ковчега до дясното му рамо. Три от тях бяха станали на прах, почти нищо не беше останало, а само единият намерихме цял. Желязото беше станало на прах, а мощите на мъченика за Христа – не!

         Преди да отворим гроба, отслужихме панихида, дотогава валеше като изведро, след това сякаш дъждът се разсея из района. Около Киржеман беше стена от дъжда, а над селото припече слънце. Отворихме гроба и се натъкнахме на няколко погребения. Кости, които бяха на по-малко от 30 години се разсипваха на прах – почвите тук са много кисели, активни. И изведнъж на 10-12 метра дълбочина – пълно нетление! Ковчегът на отец Константин в земята беше пълен с вода, вероятно постоянно е бил пълен с вода, понеже раните му бяха зеленясали. Но не само костите, а и кожата и мускулите на иерей Константин бяха запазени. Тъканите на кожата бяха меки, с бял цвят. Като го повдигнахме, от тялото му се стичаше вода, смесена с кал и ние си помислихме, че от влагата и от горещината ще започне разлагане на тъканите. Но разложение не последва, затова пък имаше силно благоухание. После дойде един монах, за да помогне да облечем останките. Преди това тялото беше прегледано от лекар – вярващ мирянин, който и състави описание на останките. Дълго време чакахме, а тялото оставаше такова, каквото го извадихме и цветът на кожата не се променяше. Вече на петото денонощие просушихме останките на отец Константин, после го преоблякохме в ново облачение и го положихме в този ковчег.

При ковчега с мощите постоянно се служат панихиди. И мнозина, които идват с вяра, получават от тях изцеления, помощ в нуждите си. На престарялата майка на жената, която се грижеше за гроба на отец Константин, се наложи да направят операция. Всичко мина успешно, но бабата страдаше от диабет и направи гангрена, стигна до ампутация. Дъщеря й взела тресчица от кръста на гроба на отец Константин и я бинтовала на крака на майка си. Всичко оздравя, кожата й стана розова, чистичка, нищо не я боли. Благодарят на Бога и на отца Константина.

         Друга една възрастна жена разказва, че много се молила на отец Константин: „Изцели болните ми крачета!” но веднъж възроптала: „На всички помагаш, които ти се молят, а само мен не искаш да излекуваш!” И през нощта вижда отец Константин на сън. Говори й: „Търпи, гълъбче, не роптай, тези мъчения са ти пратени за изкупуване на греховете ти. Помниш ли как обичаше да танцуваш на младини? На масата играеше, трапезата оскверняваше... По-добре е за тебе тук да потърпиш!..”

         Много хора идват при нас от различни места. Ето какво писмо получихме от Нижни Новгород: „На 1 декември 2002 година Господ по молитвите на убития батюшка Константин излекува ръката ми. Слъзно благодаря на Господа и на свещеномъченик Константин за това чудо, а на вас, батюшка, за топлото отношение към нас, грешните. Аз, Божията рабиня Людмила от Нижни Новгород, повредих ръката си докато бях на послушание през лятото в храма на света мъченица Татяна и се бях примирила с болката. Когато пътувах към вас, не си намирах място от болката в ръката, а когато се върнах вкъщи, почувствах, че ръката не ме боли – и до ден-днешен. Купих икона на Царя-мъченик и я дарявам на вашия храм за спомен от чудесното ми изцеление. С любов в Христа, раба Божия Людмила, 7 февруари 2003 година”.

         Към момента предстои прославлението на отец Константин от Православната Църква, което е необходимо не на него, а на нас, грешните, заради неговата молитвена помощ и ходатайство пред Господа.

         Убити отче Константине, моли Бога за нас!

 

 

 

>> Пълният текст <<