Вашата кошница е празна !
Докато не се научи човек да вижда невидимия свят зад видимия, да чувствува реалността на първия и нереалността на втория – бледо отражение на онова, което е невидимо и вечно – до тогава не може да става дума за някакво мистическо религиозно съзерцание.
Също така, както е обратно на видимата действителност, че земята се движи, а слънцето стои на едно място, тъй е обратно за духовното зрение, че видимият свят е реалният, а невидимият е нереалният. И както е нужен изострен разум, за да се докаже и разбере, че не слънцето пътешествува около земята, а обратното, тъй също трябва изострено мистично чувство, за да се постигне и види невидимото от видимото. Вярващите всякога трябва да помнят думите на ангела, отправени към преподобния Макарий Александрийски, когато му показал митарствата, през които неминуемо преминава душата след като смъртта я отърве от веригите на плътта:
„Възприемай земните неща като най-слабо изображение на небесните.”
И понеже нашият език е създаден и разработен в областта на нереалната реалност, която ние наричаме свят и живот, трудно бива с помощта на тоя език да се изясняват мистичните преживявания на истински религиозния човек, който чрез крилата на молитвата по пътя на вярата и с духовен взор към висините навлиза и живее в реалната реалност, недостъпна за слепците на неверието и маловерието. Те не я виждат и я отричат. Откъде тогава да се вземат думи за изясняване и предаване на мистичните видения, които посещават издигнатата човешка душа?
Не ще и дума, че безмълвието е най-прекият път за истинска мистична беседа в царството на Духа. Това най-добре разбират истинските отшелници, отдадени всецяло на мистично-религиозен живот, намиращи се в постоянна борба за преодоляване на земната „видимост” и добиване на скритата ядка, която се таи във всяка черупка, обвиваща тази ядка.
Но думите, създадени за изясняване на „видимото”, могат да послужат за нуждите на „невидимото”, стига само слухът, който чува тия думи да не е лишен от мистичен усет. Тоя усет в зародишна форма съществува във всяка жива човешка душа и следователно всяка такава душа има дадена възможност да счупи черупката на словесния орех и да вкуси ядката му.
И затова ние ще поговорим за мистиката на св. Йоан Лествичник – синайският духовидец – с надежда, че зад видимото в думите живата душа на читателя ще почувствува невидимото; че взорът му ще види невидимата лествица (стълба) от тридесет стъпъла, издигната пред всеки грешник за възхождение по нея докато е дадена на човека воля и свобода за спасение и докато не е настъпило времето на митарствата, когато грешната му душа ще бъде терзана за последен път от безплътните духове – светли и тъмни – за да вземе всякой от тях принадлежащата му част...
Лествицата на синайския пустиножител Йоан, който, съгласно преданието, намери своето призвание по неизповедимите пътища на Провидението след страшна буря в Средиземно море, спасен върху отломка от разбития кораб – тая лествица е невидима, съградена е от „материята”, от която е направена самата душа със стъпала толкова, колкото бяха земните години на Господа нашего Иисуса Христа до началото на проповедта Му, като на всяко стъпало стоят светли ангели, срещащи и помагащи тая душа да възхожда по тия стъпала и да преодолява тежките вериги на съблазните и греха, които ѝ турят на нозете прислужниците на тъмната и губителна сила. Тая лествица била видяна от свети Йоан по пътя на неговия мистичен опит, след като възнесъл той тялото си на огнедишащата планина Синай (където някога Бог открил Лицето Си и говорил на Моисея), а душата си устремил към подножието на преукрасения Чертог във висините. Тоя мистичен опит, изтъкан от съзерцания и действия, открил пред духовния му взор небесната стълба и той разказал на света за нея с езика, очистен и преобразен.
Всяко стъпало от тая лествица било завоювано от свети Йоан Лествичник с напрегнато усърдие и постоянно възпламеняваща се вяра. С подобно усърдие и вяра всеки търсещ спасение и живот вечен трябва да се приближава към тая указана от него мистична лествица и да се издига по нея далеч от бездните на страстите и пороците.
Първото стъпало, което свети Йоан намерил на тая стълба, зовяло към отречение от себе си като потомък на стария Адам, към отречение от света, заразен от микробите на греха и давещ се във вълните на гордостта и сладострастието. Преди нозете да стъпят върху нежната тъкан на първото стъпало, петите им трябва да смачкат главата на змията, чиетот име е гордост и честолюбие.
Свети Йоан Лествичник притежавал обширна ученост и голям ум; в жилите му течала кръвта на богати и знатни цариградски велможи; но първата стъпка, която направил той с желание да види небето, била отказът му от себе си, от своята гордост и любомъдрие, приемане простотата и жертвеността на спасителното Христово учение.
„Да не се възгордее пшеничното зърно даже и тогава, когато влезе в хляба Господен. Да умре безшумно, за да даде много плод.”
В продължение на 19 години преподобни Йоан изучавал тайната на християнската мистика: да убиеш злото с добро; да видиш невидимото зад и във видимото; да се родиш духовно след като умреш като плът; да постигнеш истините чрез добродетели; да се увеличаваш чрез умаляване и да богатееш чрез обедняване. И тая своя тайна той постигнал чрез послушание към своя духовен отец Макарий, който го научил да гледа на килията си като на отвор към небето и като място, където трябва да бъде победен в страстите и изкушенията многоликият дявол с многобройните му пълчища.
След това започнал самостоятелният живот на свети Йоан, самостоятелното му издигане по лествицата, която духовните му очи съзерцавали. Срещу бесовете, които го обграждали и с всякакви средства теглели надолу, той бил изплел бича на волята, подпомаган от постоянен молитвен устрем и укрепяване духа си в неподражаемите страдания Христови на кръста.
Мистиката на преподобния Йоан Лествичник започнала с това постепенно – чрез труд, самоотвержена борба със себе си и усилени подвизи – преобразяване на външния свят чрез изменяване на вътрешния; сладкото почнало да става горчиво; горещото – студено; истинското – лъжовно. Това мистическо прозрение предполага премахване катаракса (възпалението) в духовните очи чрез очистване от греховни нечистоти, изкореняване пороците и страстите на греховния Адам и раждането на нов Адам – плът от плътта и кръв от кръвта на Спасителя.
Мистическите видения, изразени в лествицата на спасението преподобният Йоан Лествичник постигнал чрез мистични усилия: постоянни вопли за своята греховност и непрекъснато призоваване на Бога, и хваление във всяко свое дихание. И големият дял за постигане пълна душевна чистота, каквато дават сълзите, не бил чужд на него. Сам в своята „Лествица” той говори за очистителната сила на покаянието, доведено до сълзи:
„Както огънят изгаря и унищожава съчките, тъй и чистата сълза умива всички наши външни и вътрешни нечистотии.”
Съзерцателната мистика на преподобни Йоан е вървяла паралелно с неговата дейна мистика (вършене дела, противоположни на страстите) и затова той става не само автор на „Лествицата”, но и се обръща в човек, комуто стават достъпни видения: неговата душа в своите мистични прозрения започва да къса веригите на времето и пространството и да вижда далече във вечността и безкрайността...
За някои от тия видения смиреномъдрият Йоан е оставил сведения, но много от тях са останали като непоказано богатство в неговата духовна съкровищница: пестеливата душа не разходва онова, което принадлежи само на славата Господня.
Нека сега упоменем за стъпалата на лествицата на преподобния Йоан. „Аз въздигнах тая лествица за отиване по нея нагоре – пише той, - доколкото ми беше дадено да добия оскъдно знание за това.”. И действително, тая лествица, плод на мистика и действие, е напълно реална в своите християнски цели. Тя е насочена да укаже пътя за постепенното възхождане към нравствено съвършенство, а в резултат на това – към мистично възприемане на света и на живота, към тяхната обнова и преображение.
Както се каза по-горе, лествицата на Йоана Лествичника се противопоставя на лествицата на митарствата. Св. Йоан Лествичник ни сочи, стъпало след стъпало, пътя на съвършенството. Най-напред: отричане от света, драговолно отричане от земните блага в името на небесния живот. След това: укротяване, облагородяване на страстите, съзнание за подвижничество като средство за усъвършенствуване; послушание и свързаната с него духовна кротост и търпение – послушание като най-ценна украса на човешката душа и като майка на всички добродетели; постоянно чистене на душата чрез пост, молитва и покаяние; плач духовен за греховете и очакване смъртта с готовност и без страх; кротост и незлобливост; прощаване и неосъждане на ближния; справедливост; мълчаливост, която е душа на молитвата; трудолюбие; въздържание; целомъдрие; безкористие; благоразумие; благоговейно бодърствуване; духовно и телесно бдение; страх Божи или свобода во Христе; простосърдечие и чистота; смиреномислие; смиреномъдрие; безмълвие като разговор с Бога; постоянна молитва, безпристрастие и – най-сетне: вяра, надежда и любов. Не изразяват ли казаните думи – взети в техния земен смисъл – онова, което св. Йоан Лествичник е влагал в тях? Разбира се, не! Който никога не е мирисал теменужка ще почувствува ли нейното благоухание само като чуе името „теменужка”? Разбира се, не!
Който няма вяра, не се крепи от надежда и не гори от любов – как ще разбере онова блажено състояние на душата, когато тя се издигне до тридесетото стъпало на Йоановата лествица?
Думата вяра е изтъкана от слънчеви лъчи, надеждата е облечена в небесна коприна, а любовта, особено към Бога, е невъобразима!
Без мистично чувство всички тия понятия са земни. Те се преобразяват само под влияние на добитата с опитен духовен живот мистика. Нека, обаче, слепите не питат какви са цветовете на небесната дъга, щом нямат очи да ги видят.
Мистиката на св. Йоан Лествичник напомня тая на Василий Блажени: първият видял и показал лествицата на свободния възход, на личното спасение, вторият – лествицата на възмездията и митарствата, в които неминуемо ще премине не по своя воля грешната човешка душа: митарството на лъжите и беззаконията, с които е живяла тя на земята без подвизи и покаяние; митарството на злобата и клеветата; митарството на чревоугодието и пустоситната блуд. Митарствата на неправдата, завистта, гордостта, гнева и яростта... до митарствата на убийствата: със слово и с дело.
Тая противоположна градация на две лествици открива дуализма на човешкото поведение и тоя на възмездието, и сочи на духовно живите дилемата на земния живот: „Или – или!”
Или приживе, по лествицата на преподобния Йоан Лествичник, или след смъртта, по стълбата на митарствата! В духовния живот трети път, среден път няма. Или, ако някой го намери, тоя път е топъл и, по думите на свети Йоан Богослов, е най-лошият...
Нека свети пред всички нас нине и во веки мистичният светилник на преподобния Йоан Лествичник.
Български Екзарх Стефан I, 1938 г.
Като изброява различните дела на творението и съзерцава в тях Божията премъдрост, Псалмопевецът пророк, изцяло обхванат от възхищение, в средата на Писанието е възкликнал: Да се възвеличат делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро (Пс. 103:24). А за сега, като посягам според силите си да възвестя и да възхваля явяването в плът на сътворилото всичко Слово, как да направя така, че речта ми да отговаря на темата? Защото, ако всичко е изпълнено с чудото, че онова, което е дошло в битие от несъществуващото, се явява божествено и славно дело, то колко по-чудесно, божествено и достойно за възпяване от нас е това, че от разряда на творенията то е станало Бог – и не просто Бог, а Това, Което е истински Бог, - и то след като нашето естество не е пожелало и не е успяло да запази достойнството, в което е било създадено, и затова справедливо е било низвергнато в най-нисък елемент на земята. И това, че нашето естество е станало едно с Бога и така ни е било дарувано връщане към най-доброто състояние, е до такава степен велико и божествено, неизказано и непостижимо, че и за светите ангели, и за хората, и даже за самите пророци – макар и те да са виждали дйствията на Духа – то е пребивавало (като) съкровено Тайнство, наистина непознаваемо от века. И какво говоря – докато се сбъднало, - щом като и след това то си остава тайна; не в смисъл дали се е сбъднало, или не, но в смисъл по какъв начин е станало. Ние вярваме, но не знаем, покланяме се, но не научаваме. И се покланяме и вярваме само посредством Духа. Божието никой не знае, освен Божият Дух (1 Кор. 2:11), и именно чрез Него ние се покланяме и се молим, казва апостолът.
Празнуваният от нас ден ясно показва, че това тайнство е непостижимо не само за хората, но и за ангелите, и за самите архангели. Защото наистина архангел е благовестил Зачатието на Девата, но когато Тя пожелала да узнае по какъв начин то ще стане и му казала: Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам (Лук. 1:34), то архангелът, който съвсем не бил в състояние да обясни този начин на зачатие, сам прибегнал към Бога: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени (Лук. 1:35). Същото би се случило, ако някой беше попитал Моисей по какъв начин е създаден човекът от земя, как от пръстта са се създали костите, жилите и плътта, по какъв начин от безчувственото са произлезли чувствата. Но (също и) – по какъв начин от реброто на Адам отново се е появил човек? Как тази кост се е разтеглила, разделила се е, наместила се е и се е съчетала? По какъв начин от нея са произлезли вътрешните органи, различните сокове на жлезите и други подобни? И така, ако някой би поставил такива въпроси на Моисей, той не би казал повече от това, че Бог е, Който е взел земна пръст и е създал Адам, взел е едно от ребрата му и е сътворил Ева. Така че той е казал кой е създал, но по какъв начин това е станало, не е казал. А ако после е споменал за Елисавета, че е заченала в старост и безплодие, то е защото не е имал да каже нищо повече от това, че у Бога няма да остане безсилна нито една дума. Така че, какво е можел да открие архангелът относно действието, със силата на което Девата е трябвало да зачене и да роди? Всичко, казано Ѝ от него, е съдържало нещо по-голямо, и в същото време още повече е задълбочавало тайната. Защото той казва: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени. Защо? Защото Роденото не е Пророк и не е просто човек като Адам, но ще се нарече Син на Всевишния и Спасител, и Избавител на човешкия род, и Вечен Цар. Защото както падналите от върховете на планините камъни, търкалящи се чак до подножието, преминават много урви и пропасти, така и нас, отпадналите от дадените в рая заповеди и от блажения живот в него и пропаднали даже до ада, са ни постигнали много бедствия. Защото от земята не са израснали толкова тръни и бодили, колкото тръни на злите страсти и отвратителни бодили на греха сме познали като последица от проклятието над Праотеца. И нашият род е придобил не само тази печал, която Прамайката е получила като свой жребий вследствие от проклятието, което я осъжда да ражда с болка, но може да се каже, че целият ни живот се е изпълнил с печал и мъка. Но от момента, когато човеколюбивият Бог, Който ни е създал, по Своето милосърдие приклонил небесата и слязъл, и възприел от Светата Дева нашето естество, Той го обновил и го върнал, и дори нещо повече – извел го на божествена и небесна висота. Като желаел да извърши, или по-точно – да приведе в изпълнение Своя предвечен замисъл, Той, както казва свети евангелист Лука, изпратил Архангел Гавриил в Назарет, при една девица, сгодена за мъж на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
И така, Бог изпратил Архангела при Девата, Която направил Своя Майка, като запазил девството Ѝ със силата на благовещението. Защото, ако беше заченала от семе, то родилият се не би станал нито нов Човек, нито безгрешен, нито Спасител на грешниците. Понеже движението на плътта към създаване на деца, като се смеси безпорядъчно с установения от Бога замисъл за нас, овладява способностите ни и ги прави не съвсем свободни от греха. Затова и Давид е казал: В беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми (Пс. 50:7). И така, ако Божието зачатие произхожда от семе, то Той не би бил нов Човек, нито Началник на новия и никак неостаряващ живот. Защото, ако беше наследник на прародителския грях, Той не би могъл да носи в Себе Си пълнотата на чистото Божество и да направи плътта Си непрестанен източник на освещаване, както и не би могъл да умие с изобилие от сила осквернението на прародителите, нито впоследствие да доведе до освещаване всичко съществуващо. Затова не Ангел, нито човек, но Сам Господ, въплътил Се в утробата на Дева и пребъдващ като неизменен Бог, е дошъл и ни е спасил.
Подобавало е също така и на Девата да има свидетелка на безсеменното Ѝ зачатие и помощница в това, което се е извършвало в делото на домостроителството. А какво е било то? Възхождането във Витлеем, където Рождението Му е било възвестявало и славено и от небесните Ангели; идването Му в храма, където Младенецът е бил засвидетелстван от Симеон и Анна като Господ на живота и смъртта; бягството от Ирод в Египет и връщането оттам, съгласно свещеното пророчество, и други (събития), които няма нужда сега да изброяваме. Заради това Иосиф е бил взет за Обручник, и Ангелът е бил изпратен при Девата, сгодена за мъж на име Иосиф. И изразът: от дома и рода Давидов се отнася за двамата, защото и двамата – и Девата, и Иосиф – произлизат от рода на Давид. И името на девицата, се казва, беше Мариам. Тази дума в превод означава „Господарка”. Тоест това име представлява достойнството на Девата и утвърждава Девството, особеността на Нейния начин на живот, внимателността Ѝ във всичко – или да го изразим с една дума – нейната всенепорочност. Защото, носейки господствено (т.е. с истинско величие) знаменателното име Дева, Тя е притежавала съвършена чистота, била е Дева и по тяло, и по душа, и със сълзите на душата си, и с богатството на всичките си телесни чувства, нямащи ни най-малък недостатък. И всичко до такава степен напълно утвърдено и ненарушено, във всичко и за всички времена, както подобава на Господарка. Тъй като Тя е като Врата на съкровищница и запечатана книга, която пази от очите съкровените писания, затова и за Нея е било написано: „Това е Запечатаната книга”, и „Вратата ще бъде заключена и никой няма да мине през Нея”.
Но и по една друга причина Девата е Господарка по достойнство, а именно – като господстваща над всички, тъй като е заченала в девство и божествено е родила по естество Владиката на този свят. И още нещо – Тя е Господарка не само като свободна от робството и като участница в божественото господство, но и като извор и корен на освобождаването на човешкия род, и особено по силата на неизказаното Ѝ и радостно Раждане. Защото сгодената за мъжа жена по-скоро се намира под господар, отколкото самата тя да е господарка, и особено поради многоболезненото и мъчително раждане, според проклятието над Ева: с болки ще раждаш деца, и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе (Бит. 3:16). Като е освободила човешкия род от това проклятие, Девата Майка вместо него е приела приветствие и благословение чрез Ангела, защото е казано: Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените (Лук. 1:28). Като Ѝ казва: Господ е с тебе, той не Ѝ предвъзвестява бъдещето, но Ѝ възвестява, че невидимо за Нея той вече е видял как става това. И като разбира, че Тя е средоточие на божествените и човешките дарования и е украсена с цялата благодат на Божествения Дух, той в истината Я провъзгласява за Благодатна. Удивен, че Тя вече е заченала Този, в Когото са всички съкровища, и предвидял, че бременността Ѝ не е свързана с теготи и раждането ще бъде без болка, той Я приканва да се радва и справедливо Я обявява за единствената Благословена и Славна сред жените – защото няма друга жена, която поради преизобилната си слава да се равнява на Девата Богородица.
Но като го видяла и се изплашила да не би това да е някакъв прелъстителен ангел, въвеждащ в заблуждение неразсъдливите, подобно на излъгалия Ева, Девата приела приветствието не без да го изпита, и като не разбирала напълно в какво се състои близостта Ѝ с Бога, за която той Ѝ благовестил, Тя, както е написано, в сърцето си се смутила от думите му, държейки се твърдо за девството. И размисляше, какъв ли е тоя поздрав (Лук. 1:29). Затова и Архангелът веднага отстранява този приятен Богу страх на благодатната Дева, като Ѝ казва: Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога (Лук. 1:30). Каква е тази благодат? Благодат, с която само за Единия Могъщ е възможно да извърши невъзможното и която е запазена само за Теб преди всички векове. Защото ще заченеш в утробата; но като чуеш за зачатието, казва той, никак не предполагай, че девството Ти е отменено, не се тревожи и не се смущавай; защото, посочил той, когато думите ще заченеш се казват на Девата, това означава, че зачатието ще върви ръка за ръка с девството.
И така, ще заченеш, казал той, и ще родиш Син. Защото – имайки това, което имаш, и при запазване целостта на девството Си – Ти ще заченеш и ще родиш Сина на Всевишния. Това като предвидял и Исаия преди много години, казал: Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син (Ис. 7:14) и Пристъпих към Пророчицата (Ис. 8:3). Как пророкът е пристъпил към Пророчицата? Така, както сега Архангелът пристъпил към Нея – защото това, което Архангелът видял сега, е същото, което пророкът предвидял и предсказал. Що се отнася до думата „Пророчица”, тя се отнася до Девата, тъй като Тя е имала пророчески дар, което ще удостовери пред всеки Нейната песен към Бога в Евангелието (Лук. 1:46-55). И така, пристъпил, се казва, Исаия към Пророчицата (в пророчески дух, разбира се) и Тя заченала в утробата, избегнала родилните болки още преди да са настъпили, и родила Син. Сега Архангелът Ѝ казва: Ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус (което в превод означава „Спасител”); Той ще бъде велик (Лук. 1:31,32). А Исаия още е казал: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира, Отец на бъдещия век (Ис. 9:6). С това се съгласува и казното от Архангела: Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния (Лук. 1:32).
Защо той не е казал: „е велик и Син на Всевишния”, а ще бъде и ще се нарече? Защото говори само за човешката природа на Христа, като разкрива заедно с това, че Той ще бъде познат от всички и от всички ще бъде провъзгласен за Такъв. Както и Павел е казал по-късно: Бог се яви в плът, проповядван биде на народи, приет с вяра в света (1 Тим. 3:16). Но Ангелът добавя, като казва: ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида, и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край (Лук. 1:32, 33); а Този, Чието царство няма край и пребъдва во веки, е Бог. Но Той има за отец и Давид – това означава, че Той е също така и Човек. По такъв начин Този, Който предстои да се роди, е Бог и заедно с това и Човек – Син Човешки и Син Божий, приемащ като Човек от Бога и Отца неизменно царство, както това е видял и предвъзвестил Даниил, казвайки: Видях, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни... и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и Царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и Царството му не ще се разруши (Дан. 7:9-14).
Ще седне на престола на Давид и ще се възцари над дома на Иаков – защото Иаков наистина е Патриарх на всички благочестиви, а Давид е първият от всички царе, който благочестиво и богоугодно царувал по подобие на Христос, Чието патриаршеско и царско служение било съчетано в едно небесно начало. А благодатната Дева, като чула необикновените и божествени слова на Архангела към Нея: Господ е с тебе, и: Ще заченеш и ще родиш Син, Който ще царува во веки – Син на Всевишния, казала: Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам (Лук. 1:34). Защото, макар и Благовещението, което ми носиш, да е твърде духовно и по-висше от телесните страсти, ти Ми възвестяваш зачатие, и носене на плод, и раждане, които следват от зачатието – и как ще бъде това, когато Аз мъж не познавам, казала Тя. Девата казала това не защото не повярвала на думите на Архангела, но от желание да узнае, ако е възможно, как ще се случи това. Затова и Архангелът Ѝ отговаря: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий. Тъй като Ти наистина си свята и благодатна, Дево, казва той, Светият Дух на Свой ред ще слезе върху Ти, чрез по-възвишено прибавяне на освещение, като устройва и подготвя Божието действие в Теб, и силата на Всевишния ще Те осени, като Те подкрепя, и заедно с осенението и съприкосновението ще създаде в Теб човешко естество, така че Роденото от Теб да е Свято, Син Божий, Сила на Всевишния, възприела човешко естество. Ето и Елисавета, Твоята родственица, която беше неплодна през целия си живот, сега в старостта си, по Божия воля, е непразна по чуден начин, защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лук. 1:37). Как постъпила в отговор на това благодатната Дева и Нейният божествен и несравним дух? На свой ред Тя прибягнала към Бога и се обърнала с молитва към Него, като казала на Архангела: ако Светият Дух, както ти казваш, слезе върху ми, очиствайки и укрепявайки още повече моето естество, за да принеса спасителен Плод; ако силата на Всевишния ме осени и като произведе безсеменно зачатие, създаде в мен като Човек Този, Който е истински Бог; ако Роденото е Свято и Божий Син, и Бог, и вечен Цар – тъй като у Бога няма да остане безсилна нито една дума – то ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти (Лук. 1:38). И Ангелът си отишъл от нея, като оставил в утробата Ѝ Съчеталия се с плътта Ѝ Творец на всичко, на Когото чрез това съчетаване Тя послужила, дарувайки спасение на света. Също и Исаия чрез това, което видял и бил удостоен блажено да изпита, ясно го предначертал – защото той видял, че серафим взел въглен от небесния, мислен жертвеник, не непосредствено, а с помощта на клещи, и чрез тях се докоснал до устните на Пророка, като го очистил. Това велико видение с клещите е съдържало същото, каквото и това, което видял Моисей, а именно – горящата къпина, която не изгаряла. Кой не знае, че тази Дева-Майка е и Къпината, и Клещите, и чрез зачатието е приела неизгарящо Божествения Огън в Себе Си при служението на Архангела, съчетал чрез Нея Унищожителя на греховете на света – с човешкия род, и чрез това неизказано съчетаване очистил ни напълно. И така, Девата Майка се явява като че единствената граница между тварното и несътвореното (Божественото) естество; и всички, които познават Бога, ще познаят и Нея – като Място на Невместимия; и всички, които възхваляват Бога, ще възпеят и Нея след Бога. Тя е Причина и на билите преди Нея (благословения и дарове за човешкия род), и Покровителка на настоящите, и Ходатайка на вечните. Тя е Основа на Пророците, Начало на Апостолите, Утвърждение на Мъчениците, Основание на Учителите. Тя е слава за всички на земята, Радост за тези на небето, Украшение на цялото създание. Тя е Начало, Извор и Корен, приготвен ни на небесата, надежда, която дано всички да получим по Нейните молитви за нас, в славата на Родения преди вековете от Отца и въплътил се през последните времена от Нея Иисус Христос, нашият Господ, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение сега и винаги и во веки веков. Амин.
Манастир, аскетизъм и храм – ето трите пункта, върху които се крепи Православието като върху парче небе на земята. Най-ярки, топли и най-близки до живота са безспорно православните храмове. В тях е внесен контрастът с живота, със земята дотолкова, че наистина представляват слязъл на земята от небето Горен Йерусалим. В тях има светлина, сияние, златни отблясъци, сребърни крила, неземни одеяния, скъпоценни камъни, кандила, свещници, наредени в безшумна беседа около тихи, спокойни образи. И те представляват пълно отрицание на светския шум, светската красота и разкош. В тях се чуват ангелски песни и неземни гласове. Пълни са с икони, от които всяка една представлява видим лик от невидимия свят. Над главите – свод, малко небе, сякаш богомолците са окръжени от ангели, от херувими и серафими, от всички безплътни небесни сили, от пророци, патриерси, апостоли, светии, мъченици. А близо до Светия Престол и Жертвеника - Сам Спасителят и Неговата Света Майка, Богородица, най-чистата и избраната между смъртните, за да се въплъти чрез нея Бог-Слово и да спаси света.
В православния храм всеки богомолец се чувства на гости у Бога. Там той води разговор безмълвно със себе си: мисли не отвлечено, а в образи, пластично, защото религията го прави естет, художник.
Слушайки акатистите всеки богомолец сам рисува в себе си светлите образи, с които заживява душата му като с реалности от невидимия свят.
За тоя невидим свят му говорят и иконите, чрез които невидимата Църква става видима.
И само за тия, които отричат и не търсят тоя Нов град, иконата се явява излишна. За Православието обаче иконостасът, който отделя мястото на таинствата от миряните, е такава необходимост в духовната архитектура на храма, какъвто е „брадмауера” в помещенията където има огън.
Иконостасът е видима стена, която пази светлината от недостатъчно подготвеното око, което любопитно иска да разбули тайната на светото действие.
Православната икона е богословие, изразено в багри и в нея към възвишеното византийско наследство се е прибавило след време и фината техника на източно-азиатското изкуство.
И православно вярващите дотолкова обичат и живеят духовно с благолепието на своите храмове, че и в къщите обичат те да уреждат макар и частици от божествената храмова красота. И тия домашни ъгли се смятат с право за най-скъпо достояние в къщата.
При вродено смирение и самоосъждане Православието никога не се одързостява да се изправи дори чрез молитвите си направо пред Праведния Съдия. И затова застъпничеството е тъй свойствено на тая нерешителна в просбите си православна душа, и от опит знае тая душа за съществуването на една върховна любов, която е безгранично милосърдна и помага всякога: това е майчината любов. И затова образът на Света Богородица е един от най-близките до всяка православна душа, виждайки в него милосърдната Застъпница, която е готова всякога да покрие със състрадание и любов всеки нещастен каещ се грешник със своето чисто покривало.
Ето защо за Тая, Която е по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, за Тая крепост непоколебима езикът на Православието е откъснал най-хубавите си думи, обръщения и сравнения. И православното сърце в храма най-често и най-лесно чрез Нея говори с Великото сърце на Любовта – Бога.
1938 г.
КАК ДА ПРЕКАРАМЕ ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.
„Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на ВЕликия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смрът” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.
И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!
От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат аБожия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност.
Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!
Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица.
„Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.
А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибеле навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки гряхх и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост.
Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. кой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове.
„Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.
„Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути.
„Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето пмокаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.
ПОУЧЕНИЕ ЗА НЕДЕЛЯТА НА ПРОШКАТА
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Слава Тебе, Господи! И тази година ни удостои да доживеем до Светия пост. Все още ни се дава време да се опомним от боклука на греховния живот. Все още Господ е готов да ни приеме в отеческите Си обятия на милостта.
Вече три недели молитвено възкликвахме към Господа: „Отвори ми дверите на покаянието, Жизнодателю!”
И ето наспъти това спасително време. Намираме се в преддверието на Светия Велик Пост – попрището на нашето покаяние и на милосърдието на Господа към нас, каещите се грешници. Нека да пристъпим, скъпи мои, с дръзновение и да влезем с желание в това спасително поприще. Във великите и спасителни дни на Поста чрез назначените молитви, пост, чрез Тайнството Покаяние Спасителят Господ е готов отново да ни повдигне от греховните глъбини и да ни направи нова твар. А Св. Църква – нашата майка, като мъдра възпитателка постепенно ни подготвяше за подвига на поста с умилителни песнопения и четене на църковните молитвословия, превеждайки ни от месна и рибна храна към млечна, а от млечна към растителна, като ни ободряваше с примерите от Евангелските откъси и житията на светиите. Още от първите дни на новолетието ние слушахме призива на Кръстителя Господен Йоан: „покайте се, защото се приближи царството Божие”; след това зазвуча проповедта на Самия Спасител за същото покаяние... В притчата за митаря и фарисея ние чухме как трябва да се молим, та нашата молитва да бъде чута от Господа. В повествованието за блудния син пред нас застана примерът на неизчерпаемото Божие милосърдие към каещия се грешник. В откъса за Страшния съд узнахме какво ни чака зад гроба и как сме длъжни да живеем тук на земята, та възкресението във вечността да не се превърне за нас в закъснял плач и мъчение. А в днешното Евангелие ни се откри най-краткият път към спасението: „простете и простени ще бъдете”. Целият този премъдър и спасителен порядък на живота от година на година ни се напомня в Църквата. Защо, прочее, скъпи мои, мнозина от нас често остават глухи за тези ясни и явни спасителни истини? Струва ми се, причината е в това, че ние не достатъчно дълбоко разбираме и приемаме в сърцето си това, което се изисква от нас, това, което ни дава и което ни обещава постът.
А какво изисква той от нас? – Постът изисква покаяние и изправяне на живота.
Какво дава? – Всеопрощение и възвръщане на всички Божии милости.
Какво обещава? – Радост в Светия Дух тук и блаженство там, във вечността.
Ако всичко това го приемем не само със студен ум, но с живо горящо сърце, тогава всичко в живота ни ще се съживи. Ще оживеем и ние самите, като възревнуваме за живо общение с живия Бог. И постът ще бъде онази пътека, която ще ни поведе към непознатото до този момент за нас блаженство. А онези скърби и утеснения, които ни предстоят, не са препятствия към спасението, но самият спасителен път, заповядан ни от Христос. Но встъпвайки в дните на Св. Четиридесетница, преди да застанем пред Божието лице с покаяние за своите прегрешения, трябва да възкресим в сърцето си спасителния закон: „простете и простени ще бъдете”. Това е единственото условие, без което за нас опрошение не ще има. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). Нека да се отнесем, скъпи мои, към тези думи внимателно, като вникнем в техния смисъл, и да дадем на съгрешилите против нас прошка не на края на езика си, но като освободим своето сърце от теготата и мрака на обидите, подозренията, които като непроницаема стена се издигат между нас и Бога. Сърцето трябва да изрече пълно и всесъвършено опрощение не само на оскърбителите ни, но и на всички, които ни правят зло. Трябва да се проникнем от мисълта, че всичко това Господ ни го допуска за нашето духовно израстване, като средства изпитателни, усъвършенстващи и изправителни. А днес всеопрощаващата Божия Любов ни очаква, простили и простени, обидени и обидили, та всички Свои чеда да покрие милост, за да почувстват те полъха на Небесното Царство в себе си.
Какъв прост и достъпен начин за спасение. И той зависи само от нас самите. Укроти немирното си сърце, премини от чувства немирни към състрадание, съчувствие и любов, свържи своята сомост и самолюбие – и това е. Ти си спасен! Неделята на прошката е велик небесен Божий ден. Светата Църква е установила в този ден да се извършва обрядът на опрощаването прегрешенията един другиму. И ако всички ние със сърце бихме се прилепили към обещанието му, то на днешния ден човешките християнски съобщества биха се преобразили в наистина райски и земята би се сляла с небето. Любовта Божия и любовта човешка, срещнали се, биха породили такава пасхална радост в преддверието на постния подвиг, че тя би станала извор на сили за цялото поприще на поста.
Но умеем ли ние да прощаваме? Можем ли ние действително да простим? Виждаме ли своите немощи и своите прегрешения към ближните, та искрено да произнесем думите: „прости на мен, грешния”? на тези въпроси ние всички без изключение сме длъжни да си отговорим сами на себе си. Защото, по думите на апостол Яков, „ако в сърцето си имате горчива завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината: това не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска; защото, дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо. А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна. Плодът пък на правдата се сее в мир от миротворците” (Иак. 3:14-18).
Всички ние се нуждаем от опрощение, от милостта Божия. За да не бъде нашият постнически труд и подвиг напразен, днес всички ние трябва да осъзнаем, че дарът ни може да бъде отхвърлен от Бога по една-единствена причина – ако не сме изпълнили призива за любов, не сме се примирили, не сме простили от все сърце. Отново и отново ще напомня увещанието към нас на Самия Спасител: „ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Прощаване на обидите! Но откъде се взимат тези обиди? Коренът на всички наши небратски отношения – разпри, вражди, озлобления – се крие в нашето самолюбиво сърце. Самолюбието отхранва гордост и завист... От тях прорастват всички останали страсти. Да се бориш с тях не е леко, но е необходимо, иначе нашето спасение е невъзможно. „Дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо” (Иак. 3:16) – ни напомня апостол Яков. Скъпи мои! Сега е благоприятно време, сега е ден на спасение. Днес е пролет за душите! Да възревнуваме, прочее, отсега за спасение, за очистване на своето сърце. Божествената благодат очаква нашето произволение, за да помогне на нас слабите и немощните. Нека да възжелаем спасението, да отвърнем на Божествената любов и призив за богоугождение със самия си живот. С ревност да пазим в паметта на сърцето си делата и плодовете на нашите падения, водещи към вечна смърт.
Паднахме чрез вкусването на забранения плод – да се самопринудим да станем чрез заповядания пост; паднахме чрез самомнение – да станем чрез кротост и самоунижение; отпаднахме от Бога с неразкаяност – да се върнем при Него със сълзи на съкрушение; погиваме от нерадение и забравяне на Бога – да оживеем чрез грижа за спасението и страх Божий.
Да се потрудим да се освободим от всичките онези мрежи, чрез които сатаната живи ни улавя в своята воля, разлъчвайки ни от Бога. Да послушаме Божия глас, чрез апостола, будещ ни от смъртен сън: „настъпил (е) часът да се събудим вече от сън... Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината” (Рим. 13:11-12). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!” (2 Кор. 6:2).
„Стани ти, който спиш, и възкрръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос!” (Еф. 5:14). Амин.
ЗА КРОТОСТТА И СМИРЕНИЕТО
Смирението е най-главното средство, с помощта на което ние можем да извършим делото на нашето спасение.
Смирението е нещо повече от добродетел: то е цялостното християнско светоусещане, началото на новозаветния живот и самият този живот.
Ето защо преп. Макарий Египетски в своите дивни творения говори, че смирението е признакът на християнството, т.е. критерият, по който можем да определим християни ли сме, или езичници; има ли в нас благодат, или няма; с Бога ли сме, или без Бога; щастливи ли сме, или нещастни.
Без смирението нито една от добродетелите няма за нас никаква спасителна сила.
И може ли да бъде другояче, когато самата благодат - главното средство за нашето спасение, ни се дарува от Бога, само ако имаме смирение.
Смирението определя насоката на целия наш християнски живот; то е неговата основа. Заради смирението Господ ни дава благодат. А благодатта ни дава сила неотклонно да спазваме Божиите заповеди. Изпълнението на заповедите пък ни прави участници в Христовата радост и тук, и в бъдещия живот. Затова, ако в нас има смирение, то всички християнски добродетели ще ни бъдат присъщи, защото смирението е тяхната основа.
Заради смирението и кротостта благодатта ще ни запази от всички вражески козни, ще превърне всички наши скърби в радост, ще ни съедини навеки с Христа и ние още в земния си живот ще изпитваме неизказана небесна радост от това единение с Бога.
Нека смирението бъде за нас най-първата и основна добродетел. Ако го имаме, то ние ще придобием дивна кротост с присъщата й възвишена добродетел - любовта към враговете. Защото само при наличието на смирение Господ ни дава Своята благодат, а единствено тя може да ни даде сила да обичаме онези, които ни оскърбяват.
Спасително е да си припомним, че ап. Павел, говорейки в своето Първо послание до коринтяните за любовта като за най-висш дар на Светия Дух, под нея разбира не благотворителността, нито дори туй да раздадем целия си имот на бедните. И това е понятно. Та нали и чревоугодници, и пияници, и блудници, и горделивци, и тщеславни хора нерядко се занимават с благотворителност. Благотворителността всъщност е само подготвително стъпало към придобиване дара на съвършената любов, но тя не е самата тази любов.
Тогава какво трябва да разбираме под любов? Светите отци учат, че под съвършена любов трябва да разбираме кротостта, т.е. кроткото приемане на нанасяните ни обиди. Защото Господ изисква от нас да имаме истинска любов към нашите врагове (Мат. 5:44), към тези, които ни обиждат. Господ иска да им прощаваме от цялото си сърце.
Кротостта се изразява най-напред в мълчание на устата, когато ни оскърбяват. Та нима да отвърнеш на оскърблението с кротост не е велико чудо? Ето защо преп. Йоан Касиан казва в своите дивни творения, че кротостта, или кроткият човек, е чудо на чудесата. Кротостта - това е нашето съвършенство.
Затова повече от всичко ние трябва да се стремим да придобием най-висшия дар на Светия Дух - съвършената християнска любов и кротост.
За да ни съедини със Себе си, Господ изисква от нас преди всичко кротост, като казва: Дойдете при Мене... и се научете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:28-29). А този покой не е нищо друго, освен блаженството на Небесното Христово царство. Става ясно, че без кротост ние никога няма да дойдем при Христа, няма да се съединим с Него, и тогава ще бъдем не блажени, а най-нещастни хора.
Кроткият човек се намира под особено Божие покровителство. А това покровителство е източник на всички неизказани Божии милости към нас, на цялото наше щастие и блаженство - временно и вечно.
Оттук разбираме защо светите отци казват: "Не търси чудеса, а търси кротък човек, който е чудо на чудесата."
Нека търсим тази кротост и към нея най-вече да се стремим. Но преди това трябва да разберем какво представлява тя.
Кротостта е младенческо незлобие, и не само младенческо, но и ангелско, и не само ангелско, но дори нещо повече - божествено. Най-отличителната и най-съществената черта на светците е била именно кротостта.
Такава кротост е имал преп. Серафим Саровски. Когато в саровския лес го нападнали трима разбойници, той хвърлил на земята брадвата, която държал, сложил кръстообразно ръце на гърдите си и кротко им казал: "Правете с мен каквото искате". Разбойниците пребили почти до смърт светия старец със собствената му брадва. Ала когато те били разкрити и разобличени за извършеното престъпление, а след това предадени на съд, св. Серафим ходатайствувал пред властите да бъдат освободени от наказание. И наистина, по неговото ходатайство разбойниците били освободени от затвора. Те дошли при великия Божий угодник да го молят за прошка и той от цялото си сърце, като роден баща, им простил.
Такава кротост имал и светител Тихон Задонски. Когато един горд и злобен чифликчия го ударил по лицето, светителят паднал в нозете му и му поискал прошка.
Разбира се, във всичката пълнота и съвършенство тази дивна кротост е притежавал нашият Спасител. Когато Го биели с тръст по главата, увенчана с трънения венец, когато Го заплювали, Господ не отвръщал лицето Си, а кротко и мълчаливо гледал Своите мъчители. Когато започнали да Го разпъват, Той се молел за Своите палачи...
Ето към каква благодат и към каква най-висша и дивна нейна проява трябва да се стремим с цялото си сърце. И ако достигнем тази кротост, ние ще достигнем блаженството на Небесното Христово царство.
Църковното предание ни разказва, че св. патриарх Йоан Милостиви и св. Григорий Палама, архиепископ Солунски, са проявявали особена любов към тези, които са ги оскърбявали.
Към тези светци трябва да причислим и великия оптински старец йеросхимонах Амвросий, който считал обиждащите го за големи свои благодетели. Той съветвал и другите да имат такова отношение към тях, като казвал, че хората, които ни оскърбяват, като с четка чистят душата ни от всичките й нечистоти.
Дълги години о. Йоан Кронщадски смирено понасял страшни хули и клевети от един свой помощник - протойерей и ключар на катедралния храм "Св. Андрей". Отец Йоан можел да помоли в Св. Синод, още повече че бил тогава негов член, да преместят този свещеник на друго място. Но праведникът на никого не се оплаквал и мълчал. Когато се разболял смъртно, от тежките страдания той не намирал покой и молел ту да го сложат в креслото, ту в постелята. Тогава свещеникът ключар се разкаял, съвестта му започнала силно да го мъчи. Той тръгнал да моли о. Йоан за прошка. По това време о. Йоан седял в креслото и бил в полуунес. Когато му казали, че е дошъл отец ключарят, праведникът събрал сетните си сили, станал, доближил се до него, поклонил му се и му целунал ръка. Това голямо смирение така поразило о. ключаря, че той се облял в сълзи и се хвърлил в нозете на о. Йоан. От този момент започнал на всички да разказва, че отец Йоан е велик Божий угодник и че такива праведници като него в Православната Църква е имало само през първите векове на християнството.
Върху светците в цялата пълнота се изпълнили думите на Господа: На кого ще погледна: само на кроткия и мълчаливия и на треперещия пред Моите слова (Ис. 66:2 - слав. прев.). Защо Господ, като говори тук за кротост, споменава и за мълчанието? - За да ни покаже, че нашата кротост трябва да се изразява в мълчание.
Но може с устата си да мълчим, а в сърцето си да имаме страшна злоба и омраза срещу нашите оскърбители. На Господа е угодно, когато мълчи устата, да мълчи и сърцето ни.
Затова нека в този случай мълчанието на Христа пред съда да бъде за нас постоянен пример и думите от Евангелието: Иисус мълчеше (Мат. 26:63) да ни бъдат главно, основно ръководство в духовния живот.
Да помним винаги увещанието на преп. Серафим Саровски към един инок: "Мълчи, мълчи, непрестанно мълчи!" Разбира се, при обиди трябва да мълчи и устата ни, и сърцето ни, за да постигнем кротост и съвършена любов.
Но някой може да каже: "Как да придобием тази кротост, тази съвършена любов, когато сме така слаби, така немощни и със своите сили нищо добро не можем да сторим?" Да, ние сме немощни и слаби, но в нас е всесилната благодат на Светия Дух, която и невъзможното прави възможно и постижимо.
Затова Господ не само от някои хора, но от всички нас, без изключение, изисква да се уподобяваме по съвършенство на Самия Него, като казва: Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец (Мат. 5:48).
И тъй, нека се стремим да придобием кротост и съвършена любов - този връх на всички християнски добродетели!
Но върха на планината не можем да достигнем, без да изкачим цялата планина. Затова нека се стремим да придобиваме всички добродетели, а най-напред - тяхната основа: християнското смирение.
Наистина, не е трудно да имаме смирение в смисъл да съзнаваме собствената си греховност. Не е трудно да се смиряваме и пред Бога, съзнавайки всички свои немощи и цялото си нищожество. Но много трудно е да се смиряваме пред ближните си. За това пречи нашето съзнание за въображаемото ни превъзходство над тях, защото ние се смятаме за по-добри от другите, дори когато имаме много големи недостатъци. Тези недостатъци обаче ние винаги оправдаваме, винаги сме склонни да ги омаловажим. Затова пък рядко се случва да извиняваме недостатъците на своите ближни. Почти винаги ние ги обвиняваме и осъждаме даже за грехове, които те нямат и които съществуват само в нашето греховно и гордо въображение.
Нека се смиряваме пред своите ближни дори до степен на робско служение, но не поради страх, а от любов към тях, както ни е заповядал Господ на Своята Тайна вечеря (Иоан 13:14-15). И затова не трябва да смятаме себе си по-добри и по-издигнати от другите в своето нравствено състояние. Нека насочваме вниманието на своето сърце и ум само към собствените си грехове, а не към греховете на ближните.
Защото любовта се изразява в това - взаимно и снизходително да участвуваме в понасянето на теготите, т.е. недостатъците на нашите ближни.
Блажени Августин казва, че нищо не ни издига така високо в Божиите очи, както снизходителното отношение към недостатъците на ближните.
За съжаление в нашите взаимноотношения се наблюдава точно обратното явление: не любов един към друг, а жестокост; не снизходително, а осъдително отношение към недостатъците на ближните. Осъждането е любима тема на нашите разговори, при това то нерядко се съпровожда от клевета и чувство на злорадство.
В случая винаги трябва да помним думите на великия пастир на руската земя о. Йоан Кронщадски. Веднъж някой хулел в негово присъствие един познат нему човек. "Наистина ли е така?", попитал великият пастир своя събеседник. - "Наистина", отговорил онзи. - "Щом е така, казал о. Йоан, да не говорим за греховете на ближните си. Имаме достатъчно собствени грехове. И ако сравним нашите грехове с греховете на онези, които осъждаме, то може би собствената ни греховност ще надмине тяхната."
Същото деликатно и внимателно отношение към душите на ближните е имал и великият оптински старец йеросхимонах Амвросий. Когато през 1910 г. бях в Оптина, една от най-преданите и любими ученички на този именит старец, монахиня Мария, ми каза, че от всички Божии угодници най-великите са трима - св. Николай, св. Серафим Саровски и отец Амвросий Оптински. На въпроса ми защо към най-великите светии причислява само споменатите от нея, монахинята отговори: "Защото те са се отличавали с най-голяма любов към ближните, която се е проявявала в снизходителното им отношение към техните недостатъци".
С такава снизходителност се е отличавал и Воронежкият архиепископ Антоний, духовно близък на св. Серафим Саровски. По архипастирски дълг му се налагало да изобличава пороците на своите ближни, които идвали при него. Но архиепископ Антоний правел това така, че изобличаваният не чувствувал веднага разобличението и мислел, че то се отнася за някой друг. И едва по-късно думите на праведния и прозорлив светител, като примесени с благодатна сол, проявявали своята божествена сила. И изобличаваният от архиепископ Антоний постепенно се убеждавал, че макар владиката да бил започнал своето наставление отдалече, то се отнасяло именно за неговите недостатъци. Често пъти светителят придружавал назидателното си наставление с извинение: "Може би - казвал той на изобличавания, - аз съм Ви огорчил или съм Ви обидил със своите думи, затова Ви моля да ми простите заради Христа".
Но особено се отличавал с такова снизходително отношение към недостатъците на ближните преп. Серафим саровски. Каква огромна любов е проявявал той към хората, се вижда от обноските му с тези, които идвали при него като при дръзновен молитвеник и утешител в скърбите. Той се кланял доземи на грешни хора, нерядко целувал ръце и на миряните и ги наричал своя радост.
Дори към явно порочни лица преп. Серафим се отнасял с изумителна по снизхождението си любов, като увещавал и другите да се отнасят така към хората.
В любовта си към ближните преп. Серафим се уподобил на Самия Спасител, Който не осъдил падналата жена, хваната от фарисеите в прелюбодеяние и доведена при Него на съд.
Да ни помогне Господ да имаме и ние такава велика любов към ближните, такава снизходителност към техните недостатъци. Според свидетелството на св. ап. Павел (Гал. 6:2), когато постигнем тази любов, ние ще сме изпълнили целия Христов закон, всички Негови спасителни заповеди.
Тогава кръщенската благодат на Светия Дух ще възсияе в нас със Своята божествена светлина. Тогава над нас ще се изпълнят думите на чудното църковно песнопение: Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (срв. Гал. 3:27), и благодатта на Кръщението ще бъде за нас Христова одежда.
Тази Христова одежда, или благодатната божествена светлина, ще ни покрие от всички бесовски козни, от бедите и скърбите. Тя ще ни покрие от всички нападения на бесовете, когато след смъртта нашите души преминават въздушните митарства. Тази одежда Христова - кръщенската благодат, която сме преумножавали чрез изпълняване на заповедите и понасяне на скърбите, ще ни покрие и на Страшния Христов съд. Като брачна одежда тази благодат ще ни въведе в Небесния чертог на нашия Спасител и ще стане за нас извор на вечна, непрестанна радост в Небесното царство на нашия Господ Иисус Христос.
Амин.
ДО СВЕЩЕНИК КАРАН ЗА СВЕТОВНАТА КРИЗА
Питаш ме, човече Божи, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя?
Кой съм аз, та да питаш мен за такава голяма тайна? Св. Григорий Богослов казва: „Говори, когато имаш нещо по-добро от мълчанието". И макар да смятам, че сега мълчанието е по-добро от всяка реч, все пак от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос.
Думата „криза" е гръцка и означава „съд". В Светото Писание тя се използва многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестивците не ще устоят на съда (Пс.1:5). На друго място пак: Милост и съд ще възпявам (Пс.100:1). Мъдрият Соломон казва, че съдът на всеки е от Господа (Притч. 29:26).9 Сам Спасителят казва: Отец .... целия съд предаде на Сина и малко по-нататък продължава: Сега е съд на този свят (Йоан 5:22; 12:31). И апостол Петър пише: Защото време е да почне съдът от Божия дом (1 Петр. 4:17).
Замени думата „съд" с думата „криза" и чети: „Затова нечестивците не ще устоят при криза. - Милост и криза ще възпявам. - От Господа е кризата на всеки. - Отец цялата криза предаде на Сина. - Сега е криза на този свят. - Защото време е да почне кризата от Божия дом."
До неотдавна европейските народи употребяваха думата „съд" вместо „криза", когато ги сполиташе някаква неволя. Сега старата дума е заменена с нова и разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: „съд Божи!"; когато имаше наводнение - „съд Божи!" Когато започваше война или мор - „съд Божи!"; имаше ли земетресение или градушка, гъсеници и мишки ли нападнеха нивите или се случеше някоя друга беда - отново и винаги „съд Божи!" А това означава: криза, предизвикана от засушаване, от наводнение, от войни, епидемии и т.н. И на сегашната финансово-икономическа беда народът гледа като на съд Божи, но не казва „съд", а „криза", та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Защото когато се употребяваше разбираемата дума „съд", знаеше се и причината за настъпилата беда; знаеше се и Съдията, който я е допуснал; знаеше се най-сетне и целта, с която е допусната. А когато е употребена думата „криза", никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Това е единствената разлика между днешната криза и кризите, причинени от суша, наводнения, войни, епидемии, нападения на вредители и от други бедствия.
Питаш ме за причината на сегашната криза или по-точно казано, на сегашния съд Божи. Причината винаги е една и съща: богоотстъпничеството на хората. Хората са предизвикали тази криза чрез греха на богоотстъпничеството и Бог я е допуснал, за да ги пробуди, да ги накара да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него.
Модерни грехове - модерна криза. И наистина Бог си е послужил със съвременни средства, за да вразуми съвременните хора: ударил е по банките, по борсите, по финансите и валутата. Прекатурил е масите на менячите по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Предизвикал е небивала паника сред търговците и собствениците на обменни бюра. Вдига, събаря, обърква, смущава, заплашва. И всичко това само и само да се пробудят горделивите глави на европейските и американските мъдреци. Да се осъзнаят и да започнат да мислят духовно. Те, закотвените в пристанището на материалната сигурност, да си спомнят за душите си, да признаят своите беззакония и да се поклонят на Живия Бог, на Бога Всевишни.
Докога ще продължи кризата? Докато не се промени човешкият дух. Докато горделивите виновници за тази криза не капитулират пред Всемогъщия. Докато хората и народите не се досетят да преведат на свой език неразбираемата дума „криза" и не възкликнат с въздишка на покаяние: „съд Божи!"
Кажи и ти, честни отче, „съд Божи" вместо „криза" и всичко ще ти стане ясно.
Поздрав и мир на теб!