ФОРМИРАНЕ НА МЛАДИТЕ ДУШИ

(Отец Серафим Роуз)

ЗА СМЪРТТА

(..) Голяма опасност за духовния живот представлява нашето отпускане и леност. То може да бъде естествено явление, произлизащо от нашата лесно уморяваща се природа, но много често е и бесовско въздействие върху нас. След като доста си се потрудил над себе си, вършейки Божията воля със самопринуждаване към подвиг за очистване на душата си от грехове, към теб може невидимо да се приближи изкусителят е да почне лукаво да навява в съзнанието ти такива мисли: “Достатъчно си се мъчил! Позволи си сега малко почивка!” — “Това е толкова прелъстително внушение, — казва епископ Теофан Затворник — че няма дори да си спомниш, че трябва да му се възпротивиш. А между другото то е толкова злодейско, че поддадеш ли му се само за малко, всичко вътре в теб се обърква. Отпускането е същото каквото е малката дупчица в бента. Щом само се покаже такава дупчица, вече не можеш да удържиш бента: водата непременно, ще го отнесе. Такова нещо върши в нас отпускането: всичко ще отнесе, тъй че отново ще трябва да почваш да възстановяваш себе си” (11).

Ние си позволяваме често да се отпускаме, но особено гибелно е разпускането ни след Великия пост, което съвпада с настъпването на пролетта. През св. Четиридесетница може би сме се старали, под влияние на умилителните и покайни песнопения (“Душе моя, душе моя! Востани, что спиши?”, “Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче…” и др.) да бъдем будни, бодри, трезви, бдителни. Но след Великден, ако си позволим преяждане, отдаване на чувствени наслади, към които ни предразполага особено събуждащата се природа през пролетта, можем изведнъж да загубим всичко, придобито през Великия пост.

Пролетта изобщо настройва чувствено. Приятното живително усещане още не е грешно. Радостта на живота, която залива всичко живо и го прави подвластно на бликащите сили на природата, може да се използува от вярващата душа, за да благодари на Бога, задето Той е оставил покрай скърбите и толкова много радости на земята. Но ако тази радост се измени в мечтания за беззаконни и непозволени от Бога чувствени наслади, тогава човек неусетно тръгва по пътя на страстите и скъсва с духовния живот. Затова ние не трябва никога да се отпускаме в духовна леност, нито да занемаряване молитвеното си правило. Наш дълг е да помним, че през целия си земен живот ние сме заобиколени от невидими люти врагове, с които трябва да се борим до смърт като Христови войници, ратуващи за Божията правда и за спасението на нашите безсмъртни души. На бойното поле, на огневата линия не е уместно излежаване и отпускане в леност. Искаш ли да победиш врага, който постоянно бди и те дебне, трябва и ти да бдиш срещу него, и Христос ще ти помогне да го сразиш.

Писмо до едно православно сестринство

Искате да знаете значението на онези седем слова, които Господ е изрекъл от кръста. Нима не са ясни?

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 4:17).

            С тези дълбоки и свещени слова започнала проповедта на въплътилото Се Слово към падналото човечество. Просто, на пръв поглед, учение. Но трябва да го разберем чрез самия живот: тогава ще се открие, че в тези кратки и невитиевати слова, се съдържа цялото Евангелие. Така и свети апостол Павел, беседвайки за благовестието, което проповядвал на почти цялата известна тогава вселена, казал, че е засвидетелствал и на иудеите, и на елините покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деян. 20:21).

            Братя! За да повярваме в нашия Господ Иисус Христос, е нужно покаяние, за да пребиваваме в тази спасителна вяра, е нужно покаяние, за да преуспеем в нея, е нужно покаяние, за да наследим Царството Небесно, е нужно покаяние.

            Всичко това е изложено с цялатат си яснота в Свещеното Писание. Свещеното Писание ни учи, че Бог проводи Сина Си на света, за да бъде светът спасен чрез Него, и който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден. Светлината – Христос – дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази Светлината и не отива към Светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши (Иоан. 3:17-20).

            За обзетите от страстта на тщеславието Писанието е засвидетелствало: Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единнаго Бога, не търсите! (Иоан. 5:44).

            Обзетите от страстта на сребролюбието не само не повярвали в Господа, но и се надсмивали над Него, когато Той им преподавал най-необходимото и свято учение за помненето на вечността и за устройването на земните дела според предназначението на човека за вечността (Лук. 16:9, 14).

            Увлечените от страстта на лютата завист не само не повярвали в Господа, но и скроили богоубийствен заговор и го изпълнили.

            Всички, заразени от суетни и греховни пристрастия, според нелъжливото свидетелство на Евангелието, се отричат от участието в духовния брак със Сина Божий, сами себе си правят недостойни за блаженото съединение с Него (Мат. 22:5). Не можете да служите на Бога и на мамона! (Лук. 16:13). Не можете да служите едновременно на двама господари – на Бога и на греха! Покайте се, защото се приближи Царството Небесно! (Мат. 4:17). Покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15).

            Но и повярвалият в Христа, решил се постоянно да доказва вярата със своите постъпки и поведение, отново има нужда от покаяние. Как мислите, братя, какъв е първият плод на лъжливата вяра? И какъв е първият плод на изпълнението на Христовите заповеди? Отговора вземам от свети Симеон Нови Богослов, който е почерпил познанието на произнесената истина от собствените си свети опити. Той е казал: „Старателното изпълнение на Христовите заповеди учи човека на неговата немощ”. Точно така! Още щом повярвалият в Христа започне да изпълнява всесветите евангелски заповеди, или, което е същото, да върши делата на обновеното естество, пред него внезапно се открива неговото паднало естество, досега скривано от погледа, и влиза в упорита борба с Евангелието. Животът на Христовия подвижник се преизпълва с невидими падения. Той неволно изповядва с Апостола: С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! (Рим. 7:22-24).

            От такъв поглед към себе си у християнина се заражда блажената нищета на духа, явява се разумният духовен плач, създава се сърце съкрушено и смирено, което Бог няма да презре (Пс. 50:19). У човека от живота според Евангелието някак естествено се явява заповяданото от Евангелието покаяние. И така, покаянието е необходимо не само за да повярваме в Христа: то е необходимо за пребиваване във вярата и преуспяване в Христа, то е необходимо за живата вяра в Христа. Покайте се, защото се приближи Царството Небесно.

            Остава да обясним защо в разглежданите от нас думи на нашия Господ завещанието за покаяние и възвестяването на близостта на Царството Небесно са така тясно свързани помежду си? Защо между тях не е поставен никакъв междиннен подвиг, никакво междинно обстоятелство?

            Причината се състои в това, че нашият Господ Иисус Христос – Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света (Иоан. 1:29) – е направил всичко за нашето спасение. Той ни е примирил с Бога, приготвил ни е и ни е спечелил за Царството Небесно.

            На нас, човеците, в делото на нашето спасение е предоставен единствено трудът: трудът да приемем спасението, дадено ни от Бога даром и всецяло, трудът на покаянието. Царството Небесно и Небесният Цар са неизказано близо до нас – несравнено по-близо отколкото предполагаме. Ето, стоя пред вратата на човешкото сърце, възвестява този Цар, и чукам на тях с Моето всесвето и всесилно Слово: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Отварянето на вратите на сърцето за Небесния Цар се извършва чрез покаянието.

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно. Амин.