Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 336 Коментар: 0

 

            Манастир, аскетизъм и храм – ето трите пункта, върху които се крепи Православието като върху парче небе на земята. Най-ярки, топли и най-близки до живота са безспорно православните храмове. В тях е внесен контрастът с живота, със земята дотолкова, че наистина представляват слязъл на земята от небето Горен Йерусалим. В тях има светлина, сияние, златни отблясъци, сребърни крила, неземни одеяния, скъпоценни камъни, кандила, свещници, наредени в безшумна беседа около тихи, спокойни образи. И те представляват пълно отрицание на светския шум, светската красота и разкош. В тях се чуват ангелски песни и неземни гласове. Пълни са с икони, от които всяка една представлява видим лик от невидимия свят. Над главите – свод, малко небе, сякаш богомолците са окръжени от ангели, от херувими и серафими, от всички безплътни небесни сили, от пророци, патриерси, апостоли, светии, мъченици. А близо до Светия Престол и Жертвеника - Сам Спасителят и Неговата Света Майка, Богородица, най-чистата и избраната между смъртните, за да се въплъти чрез нея Бог-Слово и да спаси света.

            В православния храм всеки богомолец се чувства на гости у Бога. Там той води разговор безмълвно със себе си: мисли не отвлечено, а в образи, пластично, защото религията го прави естет, художник.

            Слушайки акатистите всеки богомолец сам рисува в себе си светлите образи, с които заживява душата му като с реалности от невидимия свят.

            За тоя невидим свят му говорят и иконите, чрез които невидимата Църква става видима.

            И само за тия, които отричат и не търсят тоя Нов град, иконата се явява излишна. За Православието обаче иконостасът, който отделя мястото на таинствата от миряните, е такава необходимост в духовната архитектура на храма, какъвто е „брадмауера” в помещенията където има огън.

            Иконостасът е видима стена, която пази светлината от недостатъчно подготвеното око, което любопитно иска да разбули тайната на светото действие.

            Православната икона е богословие, изразено в багри и в нея към възвишеното византийско наследство се е прибавило след време и фината техника на източно-азиатското изкуство.

            И православно вярващите дотолкова обичат и живеят духовно с благолепието на своите храмове, че и в къщите обичат те да уреждат макар и частици от божествената храмова красота. И тия домашни ъгли се смятат с право за най-скъпо достояние в къщата.

            При вродено смирение и самоосъждане Православието никога не се одързостява да се изправи дори чрез молитвите си направо пред Праведния Съдия. И затова застъпничеството е тъй свойствено на тая нерешителна в просбите си православна душа, и от опит знае тая душа за съществуването на една върховна любов, която е безгранично милосърдна и помага всякога: това е майчината любов. И затова образът на Света Богородица е един от най-близките до всяка православна душа, виждайки в него милосърдната Застъпница, която е готова всякога да покрие със състрадание и любов всеки нещастен каещ се грешник със своето чисто покривало.

            Ето защо за Тая, Която е по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, за Тая крепост непоколебима езикът на Православието е откъснал най-хубавите си думи, обръщения и сравнения. И православното сърце в храма най-често и най-лесно чрез Нея говори с Великото сърце на Любовта – Бога.

1938 г.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 385 Коментар: 0

КАК ДА ПРЕКАРАМЕ ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

         Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.

         „Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на ВЕликия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смрът” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.

         И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!

         От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат аБожия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност.

         Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!

         Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица.

         „Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.

         А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибеле навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки гряхх и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост.

         Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. кой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове.

         „Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.

         „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути.

         „Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето пмокаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 354 Коментар: 0

ПОУЧЕНИЕ ЗА НЕДЕЛЯТА НА ПРОШКАТА

        В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Слава Тебе, Господи! И тази година ни удостои да доживеем до Светия пост. Все още ни се дава време да се опомним от боклука на греховния живот. Все още Господ е готов да ни приеме в отеческите Си обятия на милостта.

Вече три недели молитвено възкликвахме към Господа: „Отвори ми дверите на покаянието, Жизнодателю!”

И ето наспъти това спасително време. Намираме се в преддверието на Светия Велик Пост – попрището на нашето покаяние и на милосърдието на Господа към нас, каещите се грешници. Нека да пристъпим, скъпи мои, с дръзновение и да влезем с желание в това спасително поприще. Във великите и спасителни дни на Поста чрез назначените молитви, пост, чрез Тайнството Покаяние Спасителят Господ е готов отново да ни повдигне от греховните глъбини и да ни направи нова твар. А Св. Църква – нашата майка, като мъдра възпитателка постепенно ни подготвяше за подвига на поста с умилителни песнопения и четене на църковните молитвословия, превеждайки ни от месна и рибна храна към млечна, а от млечна към растителна, като ни ободряваше с примерите от Евангелските откъси и житията на светиите. Още от първите дни на новолетието ние слушахме призива на Кръстителя Господен Йоан: „покайте се, защото се приближи царството Божие”; след това зазвуча проповедта на Самия Спасител за същото покаяние... В притчата за митаря и фарисея ние чухме как трябва да се молим, та нашата молитва да бъде чута от Господа. В повествованието за блудния син пред нас застана примерът на неизчерпаемото Божие милосърдие към каещия се грешник. В откъса за Страшния съд узнахме какво ни чака зад гроба и как сме длъжни да живеем тук на земята, та възкресението във вечността да не се превърне за нас в закъснял плач и мъчение. А в днешното Евангелие ни се откри най-краткият път към спасението: „простете и простени ще бъдете”. Целият този премъдър и спасителен порядък на живота от година на година ни се напомня в Църквата. Защо, прочее, скъпи мои, мнозина от нас често остават глухи за тези ясни и явни спасителни истини? Струва ми се, причината е в това, че ние не достатъчно дълбоко разбираме и приемаме в сърцето си това, което се изисква от нас, това, което ни дава и което ни обещава постът.

А какво изисква той от нас? – Постът изисква покаяние и изправяне на живота.

Какво дава? – Всеопрощение и възвръщане на всички Божии милости.

Какво обещава? – Радост в Светия Дух тук и блаженство там, във вечността.

Ако всичко това го приемем не само със студен ум, но с живо горящо сърце, тогава всичко в живота ни ще се съживи. Ще оживеем и ние самите, като възревнуваме за живо общение с живия Бог. И постът ще бъде онази пътека, която ще ни поведе към непознатото до този момент за нас блаженство. А онези скърби и утеснения, които ни предстоят, не са препятствия към спасението, но самият спасителен път, заповядан ни от Христос. Но встъпвайки в дните на Св. Четиридесетница, преди да застанем пред Божието лице с покаяние за своите прегрешения, трябва да възкресим в сърцето си спасителния закон: „простете и простени ще бъдете”. Това е единственото условие, без което за нас опрошение не ще има. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). Нека да се отнесем, скъпи мои, към тези думи внимателно, като вникнем в техния смисъл, и да дадем на съгрешилите против нас прошка не на края на езика си, но като освободим своето сърце от теготата и мрака на обидите, подозренията, които като непроницаема стена се издигат между нас и Бога. Сърцето трябва да изрече пълно и всесъвършено опрощение не само на оскърбителите ни, но и на всички, които ни правят зло. Трябва да се проникнем от мисълта, че всичко това Господ ни го допуска за нашето духовно израстване, като средства изпитателни, усъвършенстващи и изправителни. А днес всеопрощаващата Божия Любов ни очаква, простили и простени, обидени и обидили, та всички Свои чеда да покрие милост, за да почувстват те полъха на Небесното Царство в себе си.

Какъв прост и достъпен начин за спасение. И той зависи само от нас самите. Укроти немирното си сърце, премини от чувства немирни към състрадание, съчувствие и любов, свържи своята сомост и самолюбие – и това е. Ти си спасен! Неделята на прошката е велик небесен Божий ден. Светата Църква е установила в този ден да се извършва обрядът на опрощаването прегрешенията един другиму. И ако всички ние със сърце бихме се прилепили към обещанието му, то на днешния ден човешките християнски съобщества биха се преобразили в наистина райски и земята би се сляла с небето. Любовта Божия и любовта човешка, срещнали се, биха породили такава пасхална радост в преддверието на постния подвиг, че тя би станала извор на сили за цялото поприще на поста.

Но умеем ли ние да прощаваме? Можем ли ние действително да простим? Виждаме ли своите немощи и своите прегрешения към ближните, та искрено да произнесем думите: „прости на мен, грешния”? на тези въпроси ние всички без изключение сме длъжни да си отговорим сами на себе си. Защото, по думите на апостол Яков, „ако в сърцето си имате горчива завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината: това не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска; защото, дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо. А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна. Плодът пък на правдата се сее в мир от миротворците” (Иак. 3:14-18).

Всички ние се нуждаем от опрощение, от милостта Божия. За да не бъде нашият постнически труд и подвиг напразен, днес всички ние трябва да осъзнаем, че дарът ни може да бъде отхвърлен от Бога по една-единствена причина – ако не сме изпълнили призива за любов, не сме се примирили, не сме простили от все сърце. Отново и отново ще напомня увещанието към нас на Самия Спасител: „ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Прощаване на обидите! Но откъде се взимат тези обиди? Коренът на всички наши небратски отношения – разпри, вражди, озлобления – се крие в нашето самолюбиво сърце. Самолюбието отхранва гордост и завист... От тях прорастват всички останали страсти. Да се бориш с тях не е леко, но е необходимо, иначе нашето спасение е невъзможно. „Дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо” (Иак. 3:16) – ни напомня апостол Яков. Скъпи мои! Сега е благоприятно време, сега е ден на спасение. Днес е пролет за душите! Да възревнуваме, прочее, отсега за спасение, за очистване на своето сърце. Божествената благодат очаква нашето произволение, за да помогне на нас слабите и немощните. Нека да възжелаем спасението, да отвърнем на Божествената любов и призив за богоугождение със самия си живот. С ревност да пазим в паметта на сърцето си делата и плодовете на нашите падения, водещи към вечна смърт.

Паднахме чрез вкусването на забранения плод – да се самопринудим да станем чрез заповядания пост; паднахме чрез самомнение – да станем чрез кротост и самоунижение; отпаднахме от Бога с неразкаяност – да се върнем при Него със сълзи на съкрушение; погиваме от нерадение и забравяне на Бога – да оживеем чрез грижа за спасението и страх Божий.

Да се потрудим да се освободим от всичките онези мрежи, чрез които сатаната живи ни улавя в своята воля, разлъчвайки ни от Бога. Да послушаме Божия глас, чрез апостола, будещ ни от смъртен сън: „настъпил (е) часът да се събудим вече от сън... Нощта се превали, а денят се приближи: да  отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината” (Рим. 13:11-12). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!” (2 Кор. 6:2).

„Стани ти, който спиш, и възкрръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос!” (Еф. 5:14). Амин.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 359 Коментар: 0

ЗА КРОТОСТТА И СМИРЕНИЕТО

Смирението е най-главното средство, с помощта на което ние можем да извършим делото на нашето спасение.

Смирението е нещо повече от добродетел: то е цялостното християнско светоусещане, началото на новозаветния живот и самият този живот.

Ето защо преп. Макарий Египетски в своите дивни творения говори, че смирението е признакът на християнството, т.е. критерият, по който можем да определим християни ли сме, или езичници; има ли в нас благодат, или няма; с Бога ли сме, или без Бога; щастливи ли сме, или нещастни.

Без смирението нито една от добродетелите няма за нас никаква спасителна сила.

И може ли да бъде другояче, когато самата благодат - главното средство за нашето спасение, ни се дарува от Бога, само ако имаме смирение.

Смирението определя насоката на целия наш християнски живот; то е неговата основа. Заради смирението Господ ни дава благодат. А благодатта ни дава сила неотклонно да спазваме Божиите заповеди. Изпълнението на заповедите пък ни прави участници в Христовата радост и тук, и в бъдещия живот. Затова, ако в нас има смирение, то всички християнски добродетели ще ни бъдат присъщи, защото смирението е тяхната основа.

Заради смирението и кротостта благодатта ще ни запази от всички вражески козни, ще превърне всички наши скърби в радост, ще ни съедини навеки с Христа и ние още в земния си живот ще изпитваме неизказана небесна радост от това единение с Бога.

Нека смирението бъде за нас най-първата и основна добродетел. Ако го имаме, то ние ще придобием дивна кротост с присъщата й възвишена добродетел - любовта към враговете. Защото само при наличието на смирение Господ ни дава Своята благодат, а единствено тя може да ни даде сила да обичаме онези, които ни оскърбяват.

Спасително е да си припомним, че ап. Павел, говорейки в своето Първо послание до коринтяните за любовта като за най-висш дар на Светия Дух, под нея разбира не благотворителността, нито дори туй да раздадем целия си имот на бедните. И това е понятно. Та нали и чревоугодници, и пияници, и блудници, и горделивци, и тщеславни хора нерядко се занимават с благотворителност. Благотворителността всъщност е само подготвително стъпало към придобиване дара на съвършената любов, но тя не е самата тази любов.

Тогава какво трябва да разбираме под любов? Светите отци учат, че под съвършена любов трябва да разбираме кротостта, т.е. кроткото приемане на нанасяните ни обиди. Защото Господ изисква от нас да имаме истинска любов към нашите врагове (Мат. 5:44), към тези, които ни обиждат. Господ иска да им прощаваме от цялото си сърце.

Кротостта се изразява най-напред в мълчание на устата, когато ни оскърбяват. Та нима да отвърнеш на оскърблението с кротост не е велико чудо? Ето защо преп. Йоан Касиан казва в своите дивни творения, че кротостта, или кроткият човек, е чудо на чудесата. Кротостта - това е нашето съвършенство.

 Затова повече от всичко ние трябва да се стремим да придобием най-висшия дар на Светия Дух - съвършената християнска любов и кротост.

За да ни съедини със Себе си, Господ изисква от нас преди всичко кротост, като казва: Дойдете при Мене... и се научете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:28-29). А този покой не е нищо друго, освен блаженството на Небесното Христово царство. Става ясно, че без кротост ние никога няма да дойдем при Христа, няма да се съединим с Него, и тогава ще бъдем не блажени, а най-нещастни хора.

Кроткият човек се намира под особено Божие покровителство. А това покровителство е източник на всички неизказани Божии милости към нас, на цялото наше щастие и блаженство - временно и вечно.

Оттук разбираме защо светите отци казват: "Не търси чудеса, а търси кротък човек, който е чудо на чудесата."

Нека търсим тази кротост и към нея най-вече да се стремим. Но преди това трябва да разберем какво представлява тя.

Кротостта е младенческо незлобие, и не само младенческо, но и ангелско, и не само ангелско, но дори нещо повече - божествено. Най-отличителната и най-съществената черта на светците е била именно кротостта.

Такава кротост е имал преп. Серафим Саровски. Когато в саровския лес го нападнали трима разбойници, той хвърлил на земята брадвата, която държал, сложил кръстообразно ръце на гърдите си и кротко им казал: "Правете с мен каквото искате". Разбойниците пребили почти до смърт светия старец със собствената му брадва. Ала когато те били разкрити и разобличени за извършеното престъпление, а след това предадени на съд, св. Серафим ходатайствувал пред властите да бъдат освободени от наказание. И наистина, по неговото ходатайство разбойниците били освободени от затвора. Те дошли при великия Божий угодник да го молят за прошка и той от цялото си сърце, като роден баща, им простил.

Такава кротост имал и светител Тихон Задонски. Когато един горд и злобен чифликчия го ударил по лицето, светителят паднал в нозете му и му поискал прошка.

Разбира се, във всичката пълнота и съвършенство тази дивна кротост е притежавал  нашият Спасител. Когато Го биели с тръст по главата, увенчана с трънения венец, когато Го заплювали, Господ не отвръщал лицето Си, а кротко и мълчаливо гледал Своите мъчители. Когато започнали да Го разпъват, Той се молел за Своите палачи...

 Ето към каква благодат и към каква най-висша и дивна нейна проява трябва да се стремим с цялото си сърце. И ако достигнем тази кротост, ние ще достигнем блаженството на Небесното Христово царство.

Църковното предание ни разказва, че св. патриарх Йоан Милостиви и св. Григорий Палама, архиепископ Солунски, са проявявали особена любов към тези, които са ги оскърбявали.

Към тези светци трябва да причислим и великия оптински старец йеросхимонах Амвросий, който считал обиждащите го за големи свои благодетели. Той съветвал и другите да имат такова отношение към тях, като казвал, че хората, които ни оскърбяват, като с четка чистят душата ни от всичките й нечистоти.

Дълги години о. Йоан Кронщадски смирено понасял страшни хули и клевети от един свой помощник - протойерей и ключар на катедралния храм "Св. Андрей". Отец Йоан можел да помоли в Св. Синод, още повече че бил тогава негов член, да преместят този свещеник на друго място. Но праведникът на никого не се оплаквал и мълчал. Когато се разболял смъртно, от тежките страдания той не намирал покой и молел ту да го сложат в креслото, ту в постелята. Тогава свещеникът ключар се разкаял, съвестта му започнала силно да го мъчи. Той тръгнал да моли о. Йоан за прошка. По това време о. Йоан седял в креслото и бил в полуунес. Когато му казали, че е дошъл отец ключарят, праведникът събрал сетните си сили, станал, доближил се до него, поклонил му се и му целунал ръка. Това голямо смирение така поразило о. ключаря, че той се облял в сълзи и се хвърлил в нозете на о. Йоан. От този момент започнал на всички да разказва, че отец Йоан е велик Божий угодник и че такива праведници като него в Православната Църква е имало само през първите векове на християнството.

 Върху светците в цялата пълнота се изпълнили думите на Господа: На кого ще погледна: само на кроткия и мълчаливия и на треперещия пред Моите слова (Ис. 66:2 - слав. прев.). Защо Господ, като говори тук за кротост, споменава и за мълчанието? - За да ни покаже, че нашата кротост трябва да се изразява в мълчание.

Но може с устата си да мълчим, а в сърцето си да имаме страшна злоба и омраза срещу нашите оскърбители. На Господа е угодно, когато мълчи устата, да мълчи и сърцето ни.

Затова нека в този случай мълчанието на Христа пред съда да бъде за нас постоянен пример и думите от Евангелието: Иисус мълчеше (Мат. 26:63) да ни бъдат главно, основно ръководство в духовния живот.

Да помним винаги увещанието на преп. Серафим Саровски към един инок: "Мълчи, мълчи, непрестанно мълчи!" Разбира се, при обиди трябва да мълчи и устата ни, и сърцето ни, за да постигнем кротост и съвършена любов.

Но някой може да каже: "Как да придобием тази кротост, тази съвършена любов, когато сме така слаби, така немощни и със своите сили нищо добро не можем да сторим?" Да, ние сме немощни и слаби, но в нас е всесилната благодат на Светия Дух, която и невъзможното прави възможно и постижимо.

Затова Господ не само от някои хора, но от всички нас, без изключение, изисква да се уподобяваме по съвършенство на Самия Него, като казва: Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец (Мат. 5:48).

И тъй, нека се стремим да придобием кротост и съвършена любов - този връх на всички християнски добродетели!

Но върха на планината не можем да достигнем, без да изкачим цялата планина. Затова нека се стремим да придобиваме всички добродетели, а най-напред - тяхната основа: християнското смирение.

Наистина, не е трудно да имаме смирение в смисъл да съзнаваме собствената си греховност. Не е трудно да се смиряваме и пред Бога, съзнавайки всички свои немощи и цялото си нищожество. Но много трудно е да се смиряваме пред ближните си. За това пречи нашето съзнание за въображаемото ни превъзходство над тях, защото ние се смятаме за по-добри от другите, дори когато имаме много големи недостатъци. Тези недостатъци обаче ние винаги оправдаваме, винаги сме склонни да ги омаловажим. Затова пък рядко се случва да извиняваме недостатъците на своите ближни. Почти винаги ние ги обвиняваме и осъждаме даже за грехове, които те нямат и които съществуват само в нашето греховно и гордо въображение.

Нека се смиряваме пред своите ближни дори до степен на робско служение, но не поради страх, а от любов към тях, както ни е заповядал Господ на Своята Тайна вечеря (Иоан 13:14-15). И затова не трябва да смятаме себе си по-добри и по-издигнати от другите в своето нравствено състояние. Нека насочваме вниманието на своето сърце и ум само към собствените си грехове, а не към греховете на ближните.

Защото любовта се изразява в това - взаимно и снизходително да участвуваме в понасянето на теготите, т.е. недостатъците на нашите ближни.

 Блажени Августин казва, че нищо не ни издига така високо в Божиите очи, както снизходителното отношение към недостатъците на ближните.

 За съжаление в нашите взаимноотношения се наблюдава точно обратното явление: не любов един към друг, а жестокост; не снизходително, а осъдително отношение към недостатъците на ближните. Осъждането е любима тема на нашите разговори, при това то нерядко се съпровожда от клевета и чувство на злорадство.

В случая винаги трябва да помним думите на  великия пастир на руската земя о. Йоан Кронщадски. Веднъж някой хулел в негово присъствие един познат нему човек. "Наистина ли е така?", попитал великият пастир своя събеседник. - "Наистина", отговорил онзи. - "Щом е така, казал о. Йоан, да не говорим за греховете на ближните си. Имаме достатъчно собствени грехове. И ако сравним нашите грехове с греховете на онези, които осъждаме, то може би собствената ни греховност ще надмине тяхната."

Същото деликатно и внимателно отношение към душите на ближните е имал и великият оптински старец  йеросхимонах Амвросий. Когато през 1910 г. бях в Оптина, една от най-преданите и любими ученички на този именит старец, монахиня Мария, ми каза, че от всички Божии угодници най-великите са трима - св. Николай, св. Серафим Саровски и отец Амвросий Оптински. На въпроса ми защо към най-великите светии причислява само споменатите от нея, монахинята отговори: "Защото те са се отличавали с най-голяма любов към ближните, която се е проявявала в снизходителното им отношение към техните недостатъци".

С такава снизходителност се е отличавал и Воронежкият архиепископ Антоний, духовно близък на св. Серафим Саровски. По архипастирски дълг му се налагало да изобличава пороците на своите ближни, които идвали при него. Но архиепископ Антоний правел това така, че изобличаваният не чувствувал веднага разобличението и мислел, че то се отнася за някой друг. И едва по-късно думите на праведния и прозорлив светител, като примесени с благодатна сол, проявявали своята божествена сила. И изобличаваният от архиепископ Антоний постепенно се убеждавал, че макар владиката да бил започнал своето наставление отдалече, то се отнасяло именно за неговите недостатъци. Често пъти светителят придружавал назидателното си наставление с извинение: "Може би - казвал той на изобличавания, - аз съм Ви огорчил или съм Ви обидил със своите думи, затова Ви моля да ми простите заради Христа".

Но особено се отличавал с такова снизходително отношение към недостатъците на ближните преп. Серафим саровски. Каква огромна любов е проявявал той към хората, се вижда от обноските му с тези, които идвали при него като при дръзновен молитвеник и утешител в скърбите. Той се кланял доземи на грешни хора, нерядко целувал ръце и на миряните и ги наричал своя радост.

Дори към явно порочни лица преп. Серафим се отнасял с изумителна по снизхождението си любов, като увещавал и другите да се отнасят така към хората.

В любовта си към ближните преп. Серафим се уподобил на Самия Спасител, Който не осъдил падналата жена, хваната от фарисеите в прелюбодеяние и доведена при Него на съд.

 Да ни помогне Господ да имаме и ние такава велика любов към ближните, такава снизходителност към техните недостатъци. Според свидетелството на св. ап. Павел (Гал. 6:2), когато постигнем тази любов, ние ще сме изпълнили целия Христов закон, всички Негови спасителни заповеди.

Тогава кръщенската благодат на Светия Дух ще възсияе в нас със Своята божествена светлина. Тогава над нас ще се изпълнят думите на чудното църковно песнопение: Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (срв. Гал. 3:27), и благодатта на Кръщението ще бъде за нас Христова одежда.

Тази Христова одежда, или благодатната божествена светлина, ще ни покрие от всички бесовски козни, от бедите и скърбите. Тя ще ни покрие от всички нападения на бесовете, когато след смъртта нашите души преминават въздушните митарства. Тази одежда Христова - кръщенската благодат, която сме преумножавали чрез изпълняване на заповедите и понасяне на скърбите, ще ни покрие и на Страшния Христов съд. Като брачна одежда тази благодат ще ни въведе в Небесния чертог на нашия Спасител и ще стане за нас извор на вечна, непрестанна радост в Небесното царство на нашия Господ Иисус Христос. 
Амин.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 348 Коментар: 0

ДО СВЕЩЕНИК КАРАН ЗА СВЕТОВНАТА КРИЗА

Питаш ме, човече Божи, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя?

Кой съм аз, та да питаш мен за такава голяма тайна? Св. Григорий Богослов казва: „Говори, когато имаш нещо по-добро от мълчанието". И макар да смятам, че сега мълчанието е по-добро от всяка реч, все пак от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос.

Думата „криза" е гръцка и означава „съд". В Светото Писание тя се използва многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестивците не ще устоят на съда (Пс.1:5). На друго място пак: Милост и съд ще възпявам (Пс.100:1). Мъдрият Соломон казва, че съдът на всеки е от Господа (Притч. 29:26).9 Сам Спасителят казва: Отец .... целия съд предаде на Сина и малко по-нататък продължава: Сега е съд на този свят (Йоан 5:22; 12:31). И апостол Петър пише: Защото време е да почне съдът от Божия дом (1 Петр. 4:17).

Замени думата „съд" с думата „криза" и чети: „Затова нечестивците не ще устоят при криза. - Милост и криза ще възпявам. - От Господа е кризата на всеки. - Отец цялата криза предаде на Сина. - Сега е криза на този свят. - Защото време е да почне кризата от Божия дом."

До неотдавна европейските народи употребяваха думата „съд" вместо „криза", когато ги сполиташе някаква неволя. Сега старата дума е заменена с нова и разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: „съд Божи!"; когато имаше наводнение - „съд Божи!" Когато започваше война или мор - „съд Божи!"; имаше ли земетресение или градушка, гъсеници и мишки ли нападнеха нивите или се случеше някоя друга беда - отново и винаги „съд Божи!" А това означава: криза, предизвикана от засушаване, от наводнение, от войни, епидемии и т.н. И на сегашната финансово-икономическа беда народът гледа като на съд Божи, но не казва „съд", а „криза", та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Защото когато се употребяваше разбираемата дума „съд", знаеше се и причината за настъпилата беда; знаеше се и Съдията, който я е допуснал; знаеше се най-сетне и целта, с която е допусната. А когато е употребена думата „криза", никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Това е единствената разлика между днешната криза и кризите, причинени от суша, наводнения, войни, епидемии, нападения на вредители и от други бедствия.

Питаш ме за причината на сегашната криза или по-точно казано, на сегашния съд Божи. Причината винаги е една и съща: богоотстъпничеството на хората. Хората са предизвикали тази криза чрез греха на богоотстъпничеството и Бог я е допуснал, за да ги пробуди, да ги накара да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него.

Модерни грехове - модерна криза. И наистина Бог си е послужил със съвременни средства, за да вразуми съвременните хора: ударил е по банките, по борсите, по финансите и валутата. Прекатурил е масите на менячите по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Предизвикал е небивала паника сред търговците и собствениците на обменни бюра. Вдига, събаря, обърква, смущава, заплашва. И всичко това само и само да се пробудят горделивите глави на европейските и американските мъдреци. Да се осъзнаят и да започнат да мислят духовно. Те, закотвените в пристанището на материалната сигурност, да си спомнят за душите си, да признаят своите беззакония и да се поклонят на Живия Бог, на Бога Всевишни.

Докога ще продължи кризата? Докато не се промени човешкият дух. Докато горделивите виновници за тази криза не капитулират пред Всемогъщия. Докато хората и народите не се досетят да преведат на свой език неразбираемата дума „криза" и не възкликнат с въздишка на покаяние: „съд Божи!"

Кажи и ти, честни отче, „съд Божи" вместо „криза" и всичко ще ти стане ясно.

Поздрав и мир на теб!

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 297 Коментар: 0

ЗА ДА ЖИВЕЕ В НАС ХРИСТОС

            ...Когато изучаваме житията и словата на светиите, нека прилагаме в живота прочетеното. Да живеем всекидневно Царството Божие. Да записваме живота на светиите върху сърцата си. Трудовете ни да не отиват напразно, да не оставаме само с четенето. Да знаем какво е направил всеки светец и да го следваме, като вървим по стъпките му и живеем ежедневно така, както той е живял. Да си казваме: „Докъде съм стигнал по пътя на себеотрицанието? Светецът се намира тук!.. Аз къде се намирам? На неговия път ли съм? Доближавам ли го малко по малко? Да не би да се намирам на грешен път?

            Затова всяка прочетена случка от житието на даден светец нека разпалва в нас копнеж към подражание и следване. Да виждаме светеца пред себе си, за да ни привлича и да ни затрогва действително. Защото, ако само четем житието му, това нищо не значи. Да стъпим н неговите пресветли стъпки. Да измерваме себе си с мярата на светиите. Я се сравни сега със св. Иоан Дамаскин, я се сравни със св. Макрина... когато се съпоставиш с тях, веднага ще се смириш. Затова е необходимо да се съотнасяме със светиите, за да повярваме, че сме нищи. И едва тогава ще застанеш пред Бога и ще кажеш: „Боже, гол съм, нямам нищо... може би ще дадеш и на мен някое старо наметало... и ще ме помилваш?”.

            И тъй, да възревнуваме за красивите одежди на светиите. Нека красотата на тяхната любов ни очарова. Да научим: какво са пожертвали, какво са направили, какво са обикнали, какво са презрели. И така ще започнем да навлизаме в една друга област. Там, където любовта върви отпред и води към Царството Божие... и тъй, видях, че животът ни е борба, но имаме и поддръжници – нашите приятели, светиите. В крайна сметка, нашият живот е един жесток бяг, едно изкачване. И са нужни възвишени идеи, за да издържим... добре да осмислим богословски настоящия живот, за да започнем отсега да живеем вечността.

            Бог не ни дава да видим колко голяма е нашата злоба, за да не се отчаем. Без благодатта ние сме злодеи, ветхи човеци. Безкрайната Божия милост обаче ни покрива и ни утешава с непрестанни Божии утешения. „Космическите пътешествия” и богообщения не са наши. Божии са. Наши са само греховете и позора ни.

            Непрекъснато си мисля за светиите, които са заминали на небето и ги чувствам живи, защото наистина са живи. Доколкото ни свързва Духът на живота, Светият Дух, Самият Бог, ние всички сме живи и можем лесно да сме в общение. Светиите чуват в Духа молитвите и призивите на вярващите и бързат на помощ на ония, които с вяра прибягват към тях...

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 250 Коментар: 0

РАЗМИСЪЛ ЧЕТВЪРТИ. СТРАХ ОТ БЕСОВЕТЕ И ИГРА С БЕСОВЕТЕ
Изтокът се страхува от демоните; Западът си играе с демоните. Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение. Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната. Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден. Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра. Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците. Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11). Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите. Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над. Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток. От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад. И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и над Запада.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 303 Коментар: 0

КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ НАУКИТЕ?

„След падението хората започнали да обработват земята, започнали да се нуждаят от дрехи и да имат други многобройни потребности, с които е съпроводено нашето земно странстване; с една дума, те са започнали да се нуждаят от веществено развитие, стремежът към което е отличителна черта на нашия век.
Науките са плод на нашето падение, произведение на повредения паднал разум. учеността е придобиване и запазване на впечатленията и познанията, натрупани от човеците по време на живота на падналия свят. Учеността е светилник на ветхия човек, светилник, чрез който „мракът на тъмата се пази во веки.“ Изкупителят е върнал на човеците онзи светилник, който им е бил даруван при сътворението от Създателя, от който те са се лишили при грехопадението си. Този светилник е Духът Свети, Той е Дух на Истината, наставлява към всяка истина, достига дълбините Божии, открива и изяснява тайните, дарува и веществени познания, когато те са нужни за духовната полза на човека. На учения, желаещ да се научи на духовна мъдрост, е завещал Апостолът: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър“ (1 Кор. 3:18). Наистина е така! Учеността не е собствено мъдрост, а само претенция за мъдрост. Познаването на Истината, открита на човеците от Господа, достъп до която има само чрез вярата, Истината, непристъпна за падналия човешки разум, в учеността се заменя с гадаене, предположения. Мъдростта на този свят, в която почетно място заемат мнозина езичници и безбожници, е пряко противоположна на самите начала на духовната, божествената мъдрост. Не можем да сме последователи и на едната, и на другата, от едната непременно трябва да се отречем. Падналият човек е „лъжа“, от мъдруванията му се съставил „лъжеименният разум“, т. е. мисли, сбор от понятия и познания, които са лъжливи и имат само вид на разум, а по същността си са люшкане, бълнуване, беснование на ума, поразен от смъртната язва на греха и падението. Този недъг на ума особено пълно се открива във философските науки.“ Светител Игнатий (Брянчанинов) (4,6).
„Господ ни е открил още тук входа в Царството Божие, а ние търсим жалките трохи истина в науката, философията и къде ли не, само не в Евангелието и не при Светите отци, осъществили Евангелието в своя подвиг. Жалки сме ние, хората. Сами се
обричаме на нещастно, почти животинско съществуване, а отгоре на това виним другите в тегобите на живота.“ Игумен Никон (6, 112).
„Питах науките: какво давате вие като притежание на човека? Човекът е вечен и собствеността му трябва да е вечна. покажете ми това вечно притежание, това истинско богатство, което да мога да взема със себе си в гроба! Досега аз виждам само знанията, давани, така да се каже, за поддръжка, завършващи със земята, не можещи да съществуват след раздялата на душата с тялото. За какво служи изучаването на математиката? Неин предмет е веществото. Тя открива някои закони на веществото, научава ни да го изчисляваме и да го измерваме, да прилагаме изчисленото и измереното към потребностите на земния живот. Тя посочва и съществуването на безкрайна величина като някаква идея извън пределите на веществото. Точното познаване и определяне на тази идея логически е невъзможно за всяко разумно, но ограничено същество.
И физиката, и химията се ограничават само във веществото, разширяват познанията за употребата му за временните земни нужди на човека и човешкото общество. По-малко положителна от споменатите науки е философията, с която особено се гордее падналият човек. Естествените науки непрекъснато се опират на веществения опит, с него доказват верността на възприетите от тях теории, които без това доказателство нямат място в науката. Философията е лишена от решаващото средство постоянно да убеждава чрез опита. Множеството различни системи, несъгласни помежду си, противоречащи една на друга, сами изобличават човешкото любомъдрие в това, че не притежава положително познание за истината. Какъв простор на произвола, на мечтателността, на измислиците, на многословното бълнуване, нетърпим от точната, определената наука, е даден във философията! При все това философията обикновено е много доволна от себе си. С измамната й светлина в душата навлиза преизобилно самомнение, високоумие, превъзнасяне, тщеславие, презрение към ближните. Слепият свят я обсипва с похвали и почести. Удовлетворяващият се от познанията, доставяни от философията, не само не получава правилни понятия за Бога, за самия себе си, за духовния свят, но дори обратното, заразява се с превратни понятия, разлагащи ума, правещи го неспособен като заразен и повреден от лъжата за общуване с Истината. „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия“ (1 Кор. 1:21), казва Апостолът.
„Плътското мъдруване е смърт... плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то не се покорява, нито пък може“ (Рим. 8:6-7), защото това не му е присъщо. „Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа... в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието“ (Кол. 2:8, 3).
Бидейки изчадие на човешкото падение, философията ласкае това падение, маскира го, храни го и го напоява. Тя се страхува от учението за Истината като от своя смъртна присъда. Състоянието, в което се довежда нашият дух от философията, е състояние на самопрелъстяване, на погибел за душата, което е напълно явно от горните думи на Апостола, повеляващ на всички желаещи да постигнат истинско познание от Бога да отхвърлят знанието, подавано от любомъдрието на падналото човечество. „Никой да не се мами - казва той, - ако някой от вас мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър“ (1 Кор. 3:18).
И истинската философия (любомъдрието). се събира в едното учение Христово. Христос е Премъдрост от Бога (1 Кор. 30). Който търси премъдрост извън Христа, той се отрича от Христа, отхвърля премъдростта, придобива и усвоява лъжливия разум - достояние на отхвърлените духове. За географията, геодезията, езикознанието, литературата или други науки, за всички изкуства не си струва и да споменаваме: всички са от земята, потребността на човека от тях завършва с края на земния живот, а в повечето случаи и много по-рано. Ако цялото време на земния живот е употребено за придобиване на знания, които свършват със свършека на земния живот, какво ще взема
със себе си отвъд пределите на грубото вещество?.. Науки! Дайте ми, ако можете, нещо вечно, положително, дайте познание с нищо неотменимо и вярно, достойно да се назове собственост на човека! - Науките мълчаха.“ Светител Игнатий (Брянчанинов) (5, 557-559).
„В делата на вярата и спасението не се изисква философия, а просто, покорно приемане на преподаденото... Трябва да стъпчем ума си, както на картината Архангел Михаил потъпква сатаната. Архангел Михаил е умът, покорен на Истината Божия, а сатаната - умът подстрекаващ, лъжемъдър, от който произлизат всички революции в семействата и в Църквата...
Нека не мислим, че в областта на вярата няма философия... не, съвкупността на истини на вярата е най-стройната, възвишена, утешаваща и въодушевяваща философия, истинска система, каквато не е нито една система на философията. Само че до съзерцаването на тази система не може да се достигне изведнъж. Трябва да се приема истина след истина чисто, както се преподава тя, без напразно мъдруване и да се трупа в сърцето... Когато се съберат всички истини, тогава съзнанието, подготвено от молитвата, ще осъзнае техния строй и ще им се наслаждава. Тази премъдрост е от века съкровена! Някакви бълнувания, дори и Хегеловите, хората слушат с търпение до края, макар и нищо да не разбират в тях. Нека да постъпят така и по отношение на истините Божии. Разликата ще е там, че тук всяка истина е понятна, а накрая в душата ще засияе велика светлина, на която няма подобна. А там и в началото, и в края е непрогледна тъмнина.“ Светител Теофан Затворник („Писма за християнския живот“, писмо 93).
„Някога бях толкова наивен, че поисках да опозная душата, изучавайки психология. Колко глупости правим на младини, когато нямаме ръководител! Аз наистина бях като сред гъста гора. „Князът на този свят“ така заслепява хората, че те ходят пипнешком като слепите и затова постоянно падат от една локва в друга...
Науката е лъжа, когато данните й се приемат като нещо абсолютно, защото утрешната наука ще отрича днешната; изкуството в повечето случаи е съзнателна фалшификация; политиката винаги е пълна с лъжа, измама, престъпления, тук всичко трябва да се разбира „наопаки“, а онова, което се нарича „живот“ е суета сует, всяческа суета, а главното - ужасна дребнавост, пустота, лъжа без край. С една дума „епоха на лъжата“, царство на княза на този свят...“ Игумен Никон (12, 110).
„Непрестанно се променят и се подновяват формите на човешкото слово. Добре. Но ако вие във всичките му многословни произведения срещате рядко или изобщо не срещате онова, което изразява същността на християнството, като например: „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14), „Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото“ (1 Пет. 2:24), „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта“ (Рим. 5:12). и прочее, знайте, че то е поело лъжлива посока и не му подражавайте.
Бързо вървят напред науките. Добре. Но ако те допускат изводи, противни на откровените истини, каквито са следните: че всичко е дошло в битие, защото Бог рече и тъй стана, заповяда и сътвори, или че когато тялото се върне в земята, от която е взето, духът отива при Бога, Който го вдъхна, знайте, че те са се отклонили по кръстопътя на лъжата и не отивайте след тях.
Навсякъде се развиват удобствата в начина на живот. Добре. Но отнапред знайте, че това никак не може да промени онази истина, че тесните врата и тесният път въвеждат в живот, и който започне да проповядва противното, проповядва лъжа. Не го слушайте.
Формите на взаимоотношенията (хуманност, цивилизованост). стават все по-изтънчени. Добре. Но нека никой не ви прелъсти с лъжата, че в угода на това истината може да подаде ръка на лъжата, духът на плътта - Христос на Велиара. Който утвърждава това, не носи истината в себе си. Не общувайте с него.
За повишаване на благоденствието на земята се изобретяват много неща. Добре. Но несъмнено е, че никога няма да стане така, че няма да е нужно да желаем нови небеса и нови земи по Божия обет. И който почне да настоява в това, ще говори против истината - отклонете се от такъв.
Така е във всичко! Утвърдете в себе си съзнанието за духа на вярата и християнския живот и като го пазите непоколебимо, отхвърляйте всичко, противно на това. Нека това съзнание да бъде във вашия дух като скала сред морските вълни...“ Светител Теофан Затворник (9, 210).

>> Пълният текст <<