Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 266 Коментар: 0

 

НАЛИ НЯМА…

(Отец Владимир Дойчев)

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 570 Коментар: 0

ФОРМИРАНЕ НА МЛАДИТЕ ДУШИ

(Отец Серафим Роуз)

 
>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 344 Коментар: 0

ЗА СМЪРТТА

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 328 Коментар: 0

(..) Голяма опасност за духовния живот представлява нашето отпускане и леност. То може да бъде естествено явление, произлизащо от нашата лесно уморяваща се природа, но много често е и бесовско въздействие върху нас. След като доста си се потрудил над себе си, вършейки Божията воля със самопринуждаване към подвиг за очистване на душата си от грехове, към теб може невидимо да се приближи изкусителят е да почне лукаво да навява в съзнанието ти такива мисли: “Достатъчно си се мъчил! Позволи си сега малко почивка!” — “Това е толкова прелъстително внушение, — казва епископ Теофан Затворник — че няма дори да си спомниш, че трябва да му се възпротивиш. А между другото то е толкова злодейско, че поддадеш ли му се само за малко, всичко вътре в теб се обърква. Отпускането е същото каквото е малката дупчица в бента. Щом само се покаже такава дупчица, вече не можеш да удържиш бента: водата непременно, ще го отнесе. Такова нещо върши в нас отпускането: всичко ще отнесе, тъй че отново ще трябва да почваш да възстановяваш себе си” (11).

Ние си позволяваме често да се отпускаме, но особено гибелно е разпускането ни след Великия пост, което съвпада с настъпването на пролетта. През св. Четиридесетница може би сме се старали, под влияние на умилителните и покайни песнопения (“Душе моя, душе моя! Востани, что спиши?”, “Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче…” и др.) да бъдем будни, бодри, трезви, бдителни. Но след Великден, ако си позволим преяждане, отдаване на чувствени наслади, към които ни предразполага особено събуждащата се природа през пролетта, можем изведнъж да загубим всичко, придобито през Великия пост.

Пролетта изобщо настройва чувствено. Приятното живително усещане още не е грешно. Радостта на живота, която залива всичко живо и го прави подвластно на бликащите сили на природата, може да се използува от вярващата душа, за да благодари на Бога, задето Той е оставил покрай скърбите и толкова много радости на земята. Но ако тази радост се измени в мечтания за беззаконни и непозволени от Бога чувствени наслади, тогава човек неусетно тръгва по пътя на страстите и скъсва с духовния живот. Затова ние не трябва никога да се отпускаме в духовна леност, нито да занемаряване молитвеното си правило. Наш дълг е да помним, че през целия си земен живот ние сме заобиколени от невидими люти врагове, с които трябва да се борим до смърт като Христови войници, ратуващи за Божията правда и за спасението на нашите безсмъртни души. На бойното поле, на огневата линия не е уместно излежаване и отпускане в леност. Искаш ли да победиш врага, който постоянно бди и те дебне, трябва и ти да бдиш срещу него, и Христос ще ти помогне да го сразиш.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 209 Коментар: 0

Писмо до едно православно сестринство

Искате да знаете значението на онези седем слова, които Господ е изрекъл от кръста. Нима не са ясни?

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 275 Коментар: 0

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 4:17).

            С тези дълбоки и свещени слова започнала проповедта на въплътилото Се Слово към падналото човечество. Просто, на пръв поглед, учение. Но трябва да го разберем чрез самия живот: тогава ще се открие, че в тези кратки и невитиевати слова, се съдържа цялото Евангелие. Така и свети апостол Павел, беседвайки за благовестието, което проповядвал на почти цялата известна тогава вселена, казал, че е засвидетелствал и на иудеите, и на елините покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деян. 20:21).

            Братя! За да повярваме в нашия Господ Иисус Христос, е нужно покаяние, за да пребиваваме в тази спасителна вяра, е нужно покаяние, за да преуспеем в нея, е нужно покаяние, за да наследим Царството Небесно, е нужно покаяние.

            Всичко това е изложено с цялатат си яснота в Свещеното Писание. Свещеното Писание ни учи, че Бог проводи Сина Си на света, за да бъде светът спасен чрез Него, и който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден. Светлината – Христос – дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази Светлината и не отива към Светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши (Иоан. 3:17-20).

            За обзетите от страстта на тщеславието Писанието е засвидетелствало: Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единнаго Бога, не търсите! (Иоан. 5:44).

            Обзетите от страстта на сребролюбието не само не повярвали в Господа, но и се надсмивали над Него, когато Той им преподавал най-необходимото и свято учение за помненето на вечността и за устройването на земните дела според предназначението на човека за вечността (Лук. 16:9, 14).

            Увлечените от страстта на лютата завист не само не повярвали в Господа, но и скроили богоубийствен заговор и го изпълнили.

            Всички, заразени от суетни и греховни пристрастия, според нелъжливото свидетелство на Евангелието, се отричат от участието в духовния брак със Сина Божий, сами себе си правят недостойни за блаженото съединение с Него (Мат. 22:5). Не можете да служите на Бога и на мамона! (Лук. 16:13). Не можете да служите едновременно на двама господари – на Бога и на греха! Покайте се, защото се приближи Царството Небесно! (Мат. 4:17). Покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15).

            Но и повярвалият в Христа, решил се постоянно да доказва вярата със своите постъпки и поведение, отново има нужда от покаяние. Как мислите, братя, какъв е първият плод на лъжливата вяра? И какъв е първият плод на изпълнението на Христовите заповеди? Отговора вземам от свети Симеон Нови Богослов, който е почерпил познанието на произнесената истина от собствените си свети опити. Той е казал: „Старателното изпълнение на Христовите заповеди учи човека на неговата немощ”. Точно така! Още щом повярвалият в Христа започне да изпълнява всесветите евангелски заповеди, или, което е същото, да върши делата на обновеното естество, пред него внезапно се открива неговото паднало естество, досега скривано от погледа, и влиза в упорита борба с Евангелието. Животът на Христовия подвижник се преизпълва с невидими падения. Той неволно изповядва с Апостола: С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! (Рим. 7:22-24).

            От такъв поглед към себе си у християнина се заражда блажената нищета на духа, явява се разумният духовен плач, създава се сърце съкрушено и смирено, което Бог няма да презре (Пс. 50:19). У човека от живота според Евангелието някак естествено се явява заповяданото от Евангелието покаяние. И така, покаянието е необходимо не само за да повярваме в Христа: то е необходимо за пребиваване във вярата и преуспяване в Христа, то е необходимо за живата вяра в Христа. Покайте се, защото се приближи Царството Небесно.

            Остава да обясним защо в разглежданите от нас думи на нашия Господ завещанието за покаяние и възвестяването на близостта на Царството Небесно са така тясно свързани помежду си? Защо между тях не е поставен никакъв междиннен подвиг, никакво междинно обстоятелство?

            Причината се състои в това, че нашият Господ Иисус Христос – Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света (Иоан. 1:29) – е направил всичко за нашето спасение. Той ни е примирил с Бога, приготвил ни е и ни е спечелил за Царството Небесно.

            На нас, човеците, в делото на нашето спасение е предоставен единствено трудът: трудът да приемем спасението, дадено ни от Бога даром и всецяло, трудът на покаянието. Царството Небесно и Небесният Цар са неизказано близо до нас – несравнено по-близо отколкото предполагаме. Ето, стоя пред вратата на човешкото сърце, възвестява този Цар, и чукам на тях с Моето всесвето и всесилно Слово: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Отварянето на вратите на сърцето за Небесния Цар се извършва чрез покаянието.

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно. Амин.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 693 Коментар: 0

 

            Докато не се научи човек да вижда невидимия свят зад видимия, да чувствува реалността на първия и нереалността на втория – бледо отражение на онова, което е невидимо и вечно – до тогава не може да става дума за някакво мистическо религиозно съзерцание.

            Също така, както е обратно на видимата действителност, че земята се движи, а слънцето стои на едно място, тъй е обратно за духовното зрение, че видимият свят е реалният, а невидимият е нереалният. И както е нужен изострен разум, за да се докаже и разбере, че не слънцето пътешествува около земята, а обратното, тъй също трябва изострено мистично чувство, за да се постигне и види невидимото от видимото. Вярващите всякога трябва да помнят думите на ангела, отправени към преподобния Макарий Александрийски, когато му показал митарствата, през които неминуемо преминава душата след като смъртта я отърве от веригите на плътта:

Възприемай земните неща като най-слабо изображение на небесните.

            И понеже нашият език е създаден и разработен в областта на нереалната реалност, която ние наричаме свят и живот, трудно бива с помощта на тоя език да се изясняват мистичните преживявания на истински религиозния човек, който чрез крилата на молитвата по пътя на вярата и с духовен взор към висините навлиза и живее в реалната реалност, недостъпна за слепците на неверието и маловерието. Те не я виждат и я отричат. Откъде тогава да се вземат думи за изясняване и предаване на мистичните видения, които посещават издигнатата човешка душа?

            Не ще и дума, че безмълвието е най-прекият път за истинска мистична беседа в царството на Духа. Това най-добре разбират истинските отшелници, отдадени всецяло на мистично-религиозен живот, намиращи се в постоянна борба за преодоляване на земната „видимост” и добиване на скритата ядка, която се таи във всяка черупка, обвиваща тази ядка.

            Но думите, създадени за изясняване на „видимото”, могат да послужат за нуждите на „невидимото”, стига само слухът, който чува тия думи да не е лишен от мистичен усет. Тоя усет в зародишна форма съществува във всяка жива човешка душа и следователно всяка такава душа има дадена възможност да счупи черупката на словесния орех и да вкуси ядката му.

            И затова ние ще поговорим за мистиката на св. Йоан Лествичник – синайският духовидец – с надежда, че зад видимото в думите живата душа на читателя ще почувствува невидимото; че взорът му ще види невидимата лествица (стълба) от тридесет стъпъла, издигната пред всеки грешник за възхождение по нея докато е дадена на човека воля и свобода за спасение и докато не е настъпило времето на митарствата, когато грешната му душа ще бъде терзана за последен път от безплътните духове – светли и тъмни – за да вземе всякой от тях принадлежащата му част...

            Лествицата на синайския пустиножител Йоан, който, съгласно преданието, намери своето призвание по неизповедимите пътища на Провидението след страшна буря в Средиземно море, спасен върху отломка от разбития кораб – тая лествица е невидима, съградена е от „материята”, от която е направена самата душа със стъпала толкова, колкото бяха земните години на Господа нашего Иисуса Христа до началото на проповедта Му, като на всяко стъпало стоят светли ангели, срещащи и помагащи тая душа да възхожда по тия стъпала и да преодолява тежките вериги на съблазните и греха, които ѝ турят на нозете прислужниците на тъмната и губителна сила. Тая лествица била видяна от свети Йоан по пътя на неговия мистичен опит, след като възнесъл той тялото си на огнедишащата планина Синай (където някога Бог открил Лицето Си и говорил на Моисея), а душата си устремил към подножието на преукрасения Чертог във висините. Тоя мистичен опит, изтъкан от съзерцания и действия, открил пред духовния му взор небесната стълба и той разказал на света за нея с езика, очистен и преобразен.

            Всяко стъпало от тая лествица било завоювано от свети Йоан Лествичник с напрегнато усърдие и постоянно възпламеняваща се вяра. С подобно усърдие и вяра всеки търсещ спасение и живот вечен трябва да се приближава към тая указана от него мистична лествица и да се издига по нея далеч от бездните на страстите и пороците.

            Първото стъпало, което свети Йоан намерил на тая стълба, зовяло към отречение от себе си като потомък на стария Адам, към отречение от света, заразен от микробите на греха и давещ се във вълните на гордостта и сладострастието. Преди нозете да стъпят върху нежната тъкан на първото стъпало, петите им трябва да смачкат главата на змията, чиетот име е гордост и честолюбие.

            Свети Йоан Лествичник притежавал обширна ученост и голям ум; в жилите му течала кръвта на богати и знатни цариградски велможи; но първата стъпка, която направил той с желание да види небето, била отказът му от себе си, от своята гордост и любомъдрие, приемане простотата и жертвеността на спасителното Христово учение.

            „Да не се възгордее пшеничното зърно даже и тогава, когато влезе в хляба Господен. Да умре безшумно, за да даде много плод.”

            В продължение на 19 години преподобни Йоан изучавал тайната на християнската мистика: да убиеш злото с добро; да видиш невидимото зад и във видимото; да се родиш духовно след като умреш като плът; да постигнеш истините чрез добродетели; да се увеличаваш чрез умаляване и да богатееш чрез обедняване. И тая своя тайна той постигнал чрез послушание към своя духовен отец Макарий, който го научил да гледа на килията си като на отвор към небето и като място, където трябва да бъде победен в страстите и изкушенията многоликият дявол с многобройните му пълчища.

            След това започнал самостоятелният живот на свети Йоан, самостоятелното му издигане по лествицата, която духовните му очи съзерцавали. Срещу бесовете, които го обграждали и с всякакви средства теглели надолу, той бил изплел бича на волята, подпомаган от постоянен молитвен устрем и укрепяване духа си в неподражаемите страдания Христови на кръста.

            Мистиката на преподобния Йоан Лествичник започнала с това постепенно – чрез труд, самоотвержена борба със себе си и усилени подвизи – преобразяване на външния свят чрез изменяване на вътрешния; сладкото почнало да става горчиво; горещото – студено; истинското – лъжовно. Това мистическо прозрение предполага премахване катаракса (възпалението) в духовните очи чрез очистване от греховни нечистоти, изкореняване пороците и страстите на греховния Адам и раждането на нов Адам – плът от плътта и кръв от кръвта на Спасителя.

            Мистическите видения, изразени в лествицата на спасението преподобният Йоан Лествичник постигнал чрез мистични усилия: постоянни вопли за своята греховност и непрекъснато призоваване на Бога, и хваление във всяко свое дихание. И големият дял за постигане пълна душевна чистота, каквато дават сълзите, не бил чужд на него. Сам в своята „Лествица” той говори за очистителната сила на покаянието, доведено до сълзи:

            „Както огънят изгаря и унищожава съчките, тъй и чистата сълза умива всички наши външни и вътрешни нечистотии.”

            Съзерцателната мистика на преподобни Йоан е вървяла паралелно с неговата дейна мистика (вършене дела, противоположни на страстите) и затова той става не само автор на „Лествицата”, но и се обръща в човек, комуто стават достъпни видения: неговата душа в своите мистични прозрения започва да къса веригите на времето и пространството и да вижда далече във вечността и безкрайността...

            За някои от тия видения смиреномъдрият Йоан е оставил сведения, но много от тях са останали като непоказано богатство в неговата духовна съкровищница: пестеливата душа не разходва онова, което принадлежи само на славата Господня.

            Нека сега упоменем за стъпалата на лествицата на преподобния Йоан. „Аз въздигнах тая лествица за отиване по нея нагоре – пише той, - доколкото ми беше дадено да добия оскъдно знание за това.”. И действително, тая лествица, плод на мистика и действие, е напълно реална в своите християнски цели. Тя е насочена да укаже пътя за постепенното възхождане към нравствено съвършенство, а в резултат на това – към мистично възприемане на света и на живота, към тяхната обнова и преображение.

            Както се каза по-горе, лествицата на Йоана Лествичника се противопоставя на лествицата на митарствата. Св. Йоан Лествичник ни сочи, стъпало след стъпало, пътя на съвършенството. Най-напред: отричане от света, драговолно отричане от земните блага в името на небесния живот. След това: укротяване, облагородяване на страстите, съзнание за подвижничество като средство за усъвършенствуване; послушание и свързаната с него духовна кротост и търпение – послушание като най-ценна украса на човешката душа и като майка на всички добродетели; постоянно чистене на душата чрез пост, молитва и покаяние; плач духовен за греховете и очакване смъртта с готовност и без страх; кротост и незлобливост; прощаване и неосъждане на ближния; справедливост; мълчаливост, която е душа на молитвата; трудолюбие; въздържание; целомъдрие; безкористие; благоразумие; благоговейно бодърствуване; духовно и телесно бдение; страх Божи или свобода во Христе; простосърдечие и чистота; смиреномислие; смиреномъдрие; безмълвие като разговор с Бога; постоянна молитва, безпристрастие и – най-сетне: вяра, надежда и любов. Не изразяват ли казаните думи – взети в техния земен смисъл – онова, което св. Йоан Лествичник е влагал в тях? Разбира се, не! Който никога не е мирисал теменужка ще почувствува ли нейното благоухание само като чуе името „теменужка”? Разбира се, не!

            Който няма вяра, не се крепи от надежда и не гори от любов – как ще разбере онова блажено състояние на душата, когато тя се издигне до тридесетото стъпало на Йоановата лествица?

            Думата вяра е изтъкана от слънчеви лъчи, надеждата е облечена в небесна коприна, а любовта, особено към Бога, е невъобразима!

            Без мистично чувство всички тия понятия са земни. Те се преобразяват само под влияние на добитата с опитен духовен живот мистика. Нека, обаче, слепите не питат какви са цветовете на небесната дъга, щом нямат очи да ги видят.

            Мистиката на св. Йоан Лествичник напомня тая на Василий Блажени: първият видял и показал лествицата на свободния възход, на личното спасение, вторият – лествицата на възмездията и митарствата, в които неминуемо ще премине не по своя воля грешната човешка душа: митарството на лъжите и беззаконията, с които е живяла тя на земята без подвизи и покаяние; митарството на злобата и клеветата; митарството на чревоугодието и пустоситната блуд. Митарствата на неправдата, завистта, гордостта, гнева и яростта... до митарствата на убийствата: със слово и с дело.

            Тая противоположна градация на две лествици открива дуализма на човешкото поведение и тоя на възмездието, и сочи на духовно живите дилемата на земния живот: „Или – или!”

            Или приживе, по лествицата на преподобния Йоан Лествичник, или след смъртта, по стълбата на митарствата! В духовния живот трети път, среден път няма. Или, ако някой го намери, тоя път е топъл и, по думите на свети Йоан Богослов, е най-лошият...

            Нека свети пред всички нас нине и во веки мистичният светилник на преподобния Йоан Лествичник.

 Български Екзарх Стефан I, 1938 г.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 297 Коментар: 0
3 Неделя на Великия пост – Кръстопоклонна (Марк 8:34-9:1)
 
        Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона? Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват, не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е. Веднъж се загледах в един такъв млад човек. Беше с много модерен каскет и крещеше така, че целият рейс го слушаше. Помислих си: „Ще види, че го гледам и ще се засрами от това, че съм свещеник.“ Вятър работа. По едно време се усети, отдели за момент телефона от ухото си, погледна ме нагло и спокойно рече: „Приятен ден ви желая“ (в смисъл: „Айде чупка, попе“). И след това продължи да крещи в слушалката.
        Спомнете си колко пъти в най-тежките периоди от живота ни сме били сами. Имаш нужда от приятели, а повечето от тях просто изчезват. Или ти казват нещо като: „И аз съм така... Обаждай се, ама по-натам…“ Страшно е човек да бъде сам, когато болката раздира душата... А понякога няма кой и чаша вода да подаде. Имаме много приятели за кръчма, за всякакви забавления, но много малко, за да държат ръката ни по време на страдание. Масово не се интересуваме един от друг. Един прост поглед към политиците го показва перфектно. Питали ли сте се защо те правят така (както правят)? Просто са равнодушни към нас. Ние сме само една ръка, която пуска бюлетина, безлика маса, която може да бъде напазарувана. Да бъде купена дори по-лесно, отколкото си избираш нов костюм или обувки. За обувки може да се наложи да пообикаляш. А хората какво толкова – даваш в брой на едни наши момчета и те уреждат всичко. Дори не се налага да видиш някого лице в лице. Вероятно се лъжат, че всичко е за добро... За доброто на хората-прашинки, отвени кой знае къде из полето на макроикономическата рамка.
        Още по-равнодушни сме по отношение на Истината. Сякаш в съвременното общество не е останало място за Бога. Затрупали сме се с толкова вехтории, с толкова гнусотии, че истински важното просто няма къде да го сложиш. И то изпада. Разбирате ли? Потребителската кошница е толкова пълна, че мисълта за живота и смъртта изпада като пакетче мая. Дори не забелязваш... А после си казваш: „Голяма работа, ще мина и без нея.“
        Веднъж в едно училище едни пораснали-непораснали деца ми казаха нещо, което ме смрази. (Обичам да говоря с ученици, защото в тях все още има идеализъм, но понякога печатът на нашето равнодушие вече го е смазал.) Говорих им за Възкръсналия Христос, за вечния живот. Опитвах се да кажа това, което аз в тийнеджърските си години бих се радвал да чуя. Разбира се, не винаги се получава. Казаха ми: „Отче, какво говориш? Човек просто трябва да свикне с това, че е смъртен. Ние ще умрем и толкова. Какво приказваш ти за вечен живот?” Колко страшно е това човек да се примири със смъртта си. Уж млад, а вече свикнал с безсмислието. Що за живот е това?!
         Но на мен ми се иска да засиля още багрите на картината, която рисувам. Дори и тогава, когато някой наистина не е равнодушен към нас, когато държи ръката ни, какво толкова?... Държиш ръката ми, но можеш ли да отнемеш болката ми? Понякога човек си казва: „Толкова много ме боли… Не можеш ли да направиш нещо за мене? Не можеш ли да ме очистиш? Не можеш ли да ме спасиш?” Имаше една песен от преди години, в която се пееше: „Кажи ще легна до тебе в рохкавата пръст. Кажи ще тръгна с тебе, за да вдигна твоя кръст.“
         Църквата представя Кръста на Господа като контрапункт на нашето равнодушие. А също и като контрапункт на нашата невъзможност. На това, за което говори Писанието, че: „човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупуване на техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб“ (Пс. 48:7-8). Бог ни обича. Той не е равнодушен към нас. Той изпрати Единородния Си Син, за да ни спаси (Иоан 3:16). Да стане светлина за слепите. Да стане лек за прокажените. Да стане втори шанс за митарите. Да стане нова надежда за блудницата и тя да намери спасение в сълзите, които умиват нозете Му. Изпрати Го при онези, които си нямат човек. Спомняте ли си вопъла на онзи болен, който казал: „Нямам си човек“? (Иоан 5:2) Той говори сякаш от името на целия човешки род, лежащ разслабен от болестта на греха и смъртта. Господ става за него човек. Без да иска Пилат му отговаря като казва: „Ето Човекът“ (Иоан 19:5). А свети Иоан Предтеча направо говори: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху си греха на света“ (Иоан 1:29).
         Защо му е на някой да иска твоите грешки? Човек бяга от твоите болки, а камо ли от грешките ти… А Христос идва да вземе греха на света. Идва да вземе твоите грешки. Нещо повече. Заедно с тях Той идва да вземе и твоята смърт. Спомняте ли си Лазар? Лазар, когото Христос възкреси (вж. Иоан 11:1-45). Но тогава, когато чу от сестрите му, че е мъртъв, се разплака. Защо се разплака? Защото виждаше човешкия род, който непрекъснато бива поглъщан от алчната паст на смъртта. Поробен от нея… Христос дойде да вземе всички тези болки върху Себе Си. Да ги направи Негови болки. Не твои, а Негови болки на Кръста. Кой може да сравни това с каквото и да било друго? 
        Когато човек види Кръста не може да остане равнодушен. Защото е станало нещо по-голямо от него самия. Животът е влязъл в неговата смърт, за да я унищожи и да го направи вечен. Затова и Кръстът изисква поклонение. Иска отговор. На сторената любов трябва да отговорим с любов. Онова, което Господ е направил за нас, изисква самите ние да вдигнем своя малък кръст и да го понесем след Господа. И по този начин да се поклоним. Най-доброто поклонение към Кръста на Господа не е физическият поклон, който правим по време на службата. Но физическият поклон всъщност е образ, продължение на духовния. На желанието да разпънеш заедно с Христа себе си, стария, греховния си човек. Да бъдеш болящ заедно с Господа заради себе си. И на този Кръст остават нашите страсти, нашите претенции, нашият егоизъм.
         От Кръста нещата вече изглеждат други. Тогава болката на другия става значима, а ти започваш да го виждаш, започваш да го разбираш. Казваш: „Ела при мене. Ела, за да мога и аз да направя нещо като моя Господ, и аз с нещо мъничко да те утеша, с нещо мъничко да ти помогна, с нещо мъничко да ти бъда в полза, защото не мога да живея по друг начин. По начин, различен от Пресладкия Христос. Защото моето спасение не се състои в това да вляза в някаква райска географска структура, а в това, да бъда като Него. Да бъда като Христос. Да бъда в служение на другия. Да му бъда в помощ.“
         Своят кръст е борбата с греха и понасянето на другия. Понасянето на болката на другия и едновременно отхвърлянето на това, което носи болка, а именно грехът. Грехът трябва да остане върху дървото на кръста. И Кръстът е най-голямата заплаха, както за греха, така и за онзи, който вкарва равнодушието в нашия живот – врагът на човешкото спасение и на любовта, врагът – изобретател на всички равнодушни структури – от разговорите в рейса до нежеланието да бъдеш с другия, нежеланието да го обичаш. Свети Игнатий Брянчанинов има едно блестящо слово за носенето на Кръста. В него той казва: „Богословствай от Кръста, защото Кръстът е истинското и единствено училище, хранилище и престол на истинското богословие. Извън Кръста няма живо познание на Христа. Не търси християнско съвършенство в човешките добродетели. Там няма такова: то е скрито в Христовия кръст.“
         Ако искаш да постиш, ще прибавим ние към него, пости от Кръста. Ако искаш да се спасиш – спаси се чрез Кръста. Възкресение на душата и на нашите взаимоотношения, на целия наш живот, може да има само тогава, когато ние осмислим целия си живот чрез Христовия Кръст и го превърнем в Кръстопоклонение. Защото извън Кръста и без Кръста няма спасение.
>> Пълният текст <<