Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 479 Коментар: 0

ФОРМИРАНЕ НА МЛАДИТЕ ДУШИ

(Отец Серафим Роуз)

 
>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 314 Коментар: 0

ЗА СМЪРТТА

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 312 Коментар: 0

(..) Голяма опасност за духовния живот представлява нашето отпускане и леност. То може да бъде естествено явление, произлизащо от нашата лесно уморяваща се природа, но много често е и бесовско въздействие върху нас. След като доста си се потрудил над себе си, вършейки Божията воля със самопринуждаване към подвиг за очистване на душата си от грехове, към теб може невидимо да се приближи изкусителят е да почне лукаво да навява в съзнанието ти такива мисли: “Достатъчно си се мъчил! Позволи си сега малко почивка!” — “Това е толкова прелъстително внушение, — казва епископ Теофан Затворник — че няма дори да си спомниш, че трябва да му се възпротивиш. А между другото то е толкова злодейско, че поддадеш ли му се само за малко, всичко вътре в теб се обърква. Отпускането е същото каквото е малката дупчица в бента. Щом само се покаже такава дупчица, вече не можеш да удържиш бента: водата непременно, ще го отнесе. Такова нещо върши в нас отпускането: всичко ще отнесе, тъй че отново ще трябва да почваш да възстановяваш себе си” (11).

Ние си позволяваме често да се отпускаме, но особено гибелно е разпускането ни след Великия пост, което съвпада с настъпването на пролетта. През св. Четиридесетница може би сме се старали, под влияние на умилителните и покайни песнопения (“Душе моя, душе моя! Востани, что спиши?”, “Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче…” и др.) да бъдем будни, бодри, трезви, бдителни. Но след Великден, ако си позволим преяждане, отдаване на чувствени наслади, към които ни предразполага особено събуждащата се природа през пролетта, можем изведнъж да загубим всичко, придобито през Великия пост.

Пролетта изобщо настройва чувствено. Приятното живително усещане още не е грешно. Радостта на живота, която залива всичко живо и го прави подвластно на бликащите сили на природата, може да се използува от вярващата душа, за да благодари на Бога, задето Той е оставил покрай скърбите и толкова много радости на земята. Но ако тази радост се измени в мечтания за беззаконни и непозволени от Бога чувствени наслади, тогава човек неусетно тръгва по пътя на страстите и скъсва с духовния живот. Затова ние не трябва никога да се отпускаме в духовна леност, нито да занемаряване молитвеното си правило. Наш дълг е да помним, че през целия си земен живот ние сме заобиколени от невидими люти врагове, с които трябва да се борим до смърт като Христови войници, ратуващи за Божията правда и за спасението на нашите безсмъртни души. На бойното поле, на огневата линия не е уместно излежаване и отпускане в леност. Искаш ли да победиш врага, който постоянно бди и те дебне, трябва и ти да бдиш срещу него, и Христос ще ти помогне да го сразиш.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 194 Коментар: 0

Писмо до едно православно сестринство

Искате да знаете значението на онези седем слова, които Господ е изрекъл от кръста. Нима не са ясни?

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 248 Коментар: 0

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 4:17).

            С тези дълбоки и свещени слова започнала проповедта на въплътилото Се Слово към падналото човечество. Просто, на пръв поглед, учение. Но трябва да го разберем чрез самия живот: тогава ще се открие, че в тези кратки и невитиевати слова, се съдържа цялото Евангелие. Така и свети апостол Павел, беседвайки за благовестието, което проповядвал на почти цялата известна тогава вселена, казал, че е засвидетелствал и на иудеите, и на елините покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деян. 20:21).

            Братя! За да повярваме в нашия Господ Иисус Христос, е нужно покаяние, за да пребиваваме в тази спасителна вяра, е нужно покаяние, за да преуспеем в нея, е нужно покаяние, за да наследим Царството Небесно, е нужно покаяние.

            Всичко това е изложено с цялатат си яснота в Свещеното Писание. Свещеното Писание ни учи, че Бог проводи Сина Си на света, за да бъде светът спасен чрез Него, и който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден. Светлината – Христос – дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази Светлината и не отива към Светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши (Иоан. 3:17-20).

            За обзетите от страстта на тщеславието Писанието е засвидетелствало: Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единнаго Бога, не търсите! (Иоан. 5:44).

            Обзетите от страстта на сребролюбието не само не повярвали в Господа, но и се надсмивали над Него, когато Той им преподавал най-необходимото и свято учение за помненето на вечността и за устройването на земните дела според предназначението на човека за вечността (Лук. 16:9, 14).

            Увлечените от страстта на лютата завист не само не повярвали в Господа, но и скроили богоубийствен заговор и го изпълнили.

            Всички, заразени от суетни и греховни пристрастия, според нелъжливото свидетелство на Евангелието, се отричат от участието в духовния брак със Сина Божий, сами себе си правят недостойни за блаженото съединение с Него (Мат. 22:5). Не можете да служите на Бога и на мамона! (Лук. 16:13). Не можете да служите едновременно на двама господари – на Бога и на греха! Покайте се, защото се приближи Царството Небесно! (Мат. 4:17). Покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15).

            Но и повярвалият в Христа, решил се постоянно да доказва вярата със своите постъпки и поведение, отново има нужда от покаяние. Как мислите, братя, какъв е първият плод на лъжливата вяра? И какъв е първият плод на изпълнението на Христовите заповеди? Отговора вземам от свети Симеон Нови Богослов, който е почерпил познанието на произнесената истина от собствените си свети опити. Той е казал: „Старателното изпълнение на Христовите заповеди учи човека на неговата немощ”. Точно така! Още щом повярвалият в Христа започне да изпълнява всесветите евангелски заповеди, или, което е същото, да върши делата на обновеното естество, пред него внезапно се открива неговото паднало естество, досега скривано от погледа, и влиза в упорита борба с Евангелието. Животът на Христовия подвижник се преизпълва с невидими падения. Той неволно изповядва с Апостола: С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! (Рим. 7:22-24).

            От такъв поглед към себе си у християнина се заражда блажената нищета на духа, явява се разумният духовен плач, създава се сърце съкрушено и смирено, което Бог няма да презре (Пс. 50:19). У човека от живота според Евангелието някак естествено се явява заповяданото от Евангелието покаяние. И така, покаянието е необходимо не само за да повярваме в Христа: то е необходимо за пребиваване във вярата и преуспяване в Христа, то е необходимо за живата вяра в Христа. Покайте се, защото се приближи Царството Небесно.

            Остава да обясним защо в разглежданите от нас думи на нашия Господ завещанието за покаяние и възвестяването на близостта на Царството Небесно са така тясно свързани помежду си? Защо между тях не е поставен никакъв междиннен подвиг, никакво междинно обстоятелство?

            Причината се състои в това, че нашият Господ Иисус Христос – Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света (Иоан. 1:29) – е направил всичко за нашето спасение. Той ни е примирил с Бога, приготвил ни е и ни е спечелил за Царството Небесно.

            На нас, човеците, в делото на нашето спасение е предоставен единствено трудът: трудът да приемем спасението, дадено ни от Бога даром и всецяло, трудът на покаянието. Царството Небесно и Небесният Цар са неизказано близо до нас – несравнено по-близо отколкото предполагаме. Ето, стоя пред вратата на човешкото сърце, възвестява този Цар, и чукам на тях с Моето всесвето и всесилно Слово: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Отварянето на вратите на сърцето за Небесния Цар се извършва чрез покаянието.

            Покайте се, защото се приближи Царството Небесно. Амин.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 609 Коментар: 0

 

            Докато не се научи човек да вижда невидимия свят зад видимия, да чувствува реалността на първия и нереалността на втория – бледо отражение на онова, което е невидимо и вечно – до тогава не може да става дума за някакво мистическо религиозно съзерцание.

            Също така, както е обратно на видимата действителност, че земята се движи, а слънцето стои на едно място, тъй е обратно за духовното зрение, че видимият свят е реалният, а невидимият е нереалният. И както е нужен изострен разум, за да се докаже и разбере, че не слънцето пътешествува около земята, а обратното, тъй също трябва изострено мистично чувство, за да се постигне и види невидимото от видимото. Вярващите всякога трябва да помнят думите на ангела, отправени към преподобния Макарий Александрийски, когато му показал митарствата, през които неминуемо преминава душата след като смъртта я отърве от веригите на плътта:

Възприемай земните неща като най-слабо изображение на небесните.

            И понеже нашият език е създаден и разработен в областта на нереалната реалност, която ние наричаме свят и живот, трудно бива с помощта на тоя език да се изясняват мистичните преживявания на истински религиозния човек, който чрез крилата на молитвата по пътя на вярата и с духовен взор към висините навлиза и живее в реалната реалност, недостъпна за слепците на неверието и маловерието. Те не я виждат и я отричат. Откъде тогава да се вземат думи за изясняване и предаване на мистичните видения, които посещават издигнатата човешка душа?

            Не ще и дума, че безмълвието е най-прекият път за истинска мистична беседа в царството на Духа. Това най-добре разбират истинските отшелници, отдадени всецяло на мистично-религиозен живот, намиращи се в постоянна борба за преодоляване на земната „видимост” и добиване на скритата ядка, която се таи във всяка черупка, обвиваща тази ядка.

            Но думите, създадени за изясняване на „видимото”, могат да послужат за нуждите на „невидимото”, стига само слухът, който чува тия думи да не е лишен от мистичен усет. Тоя усет в зародишна форма съществува във всяка жива човешка душа и следователно всяка такава душа има дадена възможност да счупи черупката на словесния орех и да вкуси ядката му.

            И затова ние ще поговорим за мистиката на св. Йоан Лествичник – синайският духовидец – с надежда, че зад видимото в думите живата душа на читателя ще почувствува невидимото; че взорът му ще види невидимата лествица (стълба) от тридесет стъпъла, издигната пред всеки грешник за възхождение по нея докато е дадена на човека воля и свобода за спасение и докато не е настъпило времето на митарствата, когато грешната му душа ще бъде терзана за последен път от безплътните духове – светли и тъмни – за да вземе всякой от тях принадлежащата му част...

            Лествицата на синайския пустиножител Йоан, който, съгласно преданието, намери своето призвание по неизповедимите пътища на Провидението след страшна буря в Средиземно море, спасен върху отломка от разбития кораб – тая лествица е невидима, съградена е от „материята”, от която е направена самата душа със стъпала толкова, колкото бяха земните години на Господа нашего Иисуса Христа до началото на проповедта Му, като на всяко стъпало стоят светли ангели, срещащи и помагащи тая душа да възхожда по тия стъпала и да преодолява тежките вериги на съблазните и греха, които ѝ турят на нозете прислужниците на тъмната и губителна сила. Тая лествица била видяна от свети Йоан по пътя на неговия мистичен опит, след като възнесъл той тялото си на огнедишащата планина Синай (където някога Бог открил Лицето Си и говорил на Моисея), а душата си устремил към подножието на преукрасения Чертог във висините. Тоя мистичен опит, изтъкан от съзерцания и действия, открил пред духовния му взор небесната стълба и той разказал на света за нея с езика, очистен и преобразен.

            Всяко стъпало от тая лествица било завоювано от свети Йоан Лествичник с напрегнато усърдие и постоянно възпламеняваща се вяра. С подобно усърдие и вяра всеки търсещ спасение и живот вечен трябва да се приближава към тая указана от него мистична лествица и да се издига по нея далеч от бездните на страстите и пороците.

            Първото стъпало, което свети Йоан намерил на тая стълба, зовяло към отречение от себе си като потомък на стария Адам, към отречение от света, заразен от микробите на греха и давещ се във вълните на гордостта и сладострастието. Преди нозете да стъпят върху нежната тъкан на първото стъпало, петите им трябва да смачкат главата на змията, чиетот име е гордост и честолюбие.

            Свети Йоан Лествичник притежавал обширна ученост и голям ум; в жилите му течала кръвта на богати и знатни цариградски велможи; но първата стъпка, която направил той с желание да види небето, била отказът му от себе си, от своята гордост и любомъдрие, приемане простотата и жертвеността на спасителното Христово учение.

            „Да не се възгордее пшеничното зърно даже и тогава, когато влезе в хляба Господен. Да умре безшумно, за да даде много плод.”

            В продължение на 19 години преподобни Йоан изучавал тайната на християнската мистика: да убиеш злото с добро; да видиш невидимото зад и във видимото; да се родиш духовно след като умреш като плът; да постигнеш истините чрез добродетели; да се увеличаваш чрез умаляване и да богатееш чрез обедняване. И тая своя тайна той постигнал чрез послушание към своя духовен отец Макарий, който го научил да гледа на килията си като на отвор към небето и като място, където трябва да бъде победен в страстите и изкушенията многоликият дявол с многобройните му пълчища.

            След това започнал самостоятелният живот на свети Йоан, самостоятелното му издигане по лествицата, която духовните му очи съзерцавали. Срещу бесовете, които го обграждали и с всякакви средства теглели надолу, той бил изплел бича на волята, подпомаган от постоянен молитвен устрем и укрепяване духа си в неподражаемите страдания Христови на кръста.

            Мистиката на преподобния Йоан Лествичник започнала с това постепенно – чрез труд, самоотвержена борба със себе си и усилени подвизи – преобразяване на външния свят чрез изменяване на вътрешния; сладкото почнало да става горчиво; горещото – студено; истинското – лъжовно. Това мистическо прозрение предполага премахване катаракса (възпалението) в духовните очи чрез очистване от греховни нечистоти, изкореняване пороците и страстите на греховния Адам и раждането на нов Адам – плът от плътта и кръв от кръвта на Спасителя.

            Мистическите видения, изразени в лествицата на спасението преподобният Йоан Лествичник постигнал чрез мистични усилия: постоянни вопли за своята греховност и непрекъснато призоваване на Бога, и хваление във всяко свое дихание. И големият дял за постигане пълна душевна чистота, каквато дават сълзите, не бил чужд на него. Сам в своята „Лествица” той говори за очистителната сила на покаянието, доведено до сълзи:

            „Както огънят изгаря и унищожава съчките, тъй и чистата сълза умива всички наши външни и вътрешни нечистотии.”

            Съзерцателната мистика на преподобни Йоан е вървяла паралелно с неговата дейна мистика (вършене дела, противоположни на страстите) и затова той става не само автор на „Лествицата”, но и се обръща в човек, комуто стават достъпни видения: неговата душа в своите мистични прозрения започва да къса веригите на времето и пространството и да вижда далече във вечността и безкрайността...

            За някои от тия видения смиреномъдрият Йоан е оставил сведения, но много от тях са останали като непоказано богатство в неговата духовна съкровищница: пестеливата душа не разходва онова, което принадлежи само на славата Господня.

            Нека сега упоменем за стъпалата на лествицата на преподобния Йоан. „Аз въздигнах тая лествица за отиване по нея нагоре – пише той, - доколкото ми беше дадено да добия оскъдно знание за това.”. И действително, тая лествица, плод на мистика и действие, е напълно реална в своите християнски цели. Тя е насочена да укаже пътя за постепенното възхождане към нравствено съвършенство, а в резултат на това – към мистично възприемане на света и на живота, към тяхната обнова и преображение.

            Както се каза по-горе, лествицата на Йоана Лествичника се противопоставя на лествицата на митарствата. Св. Йоан Лествичник ни сочи, стъпало след стъпало, пътя на съвършенството. Най-напред: отричане от света, драговолно отричане от земните блага в името на небесния живот. След това: укротяване, облагородяване на страстите, съзнание за подвижничество като средство за усъвършенствуване; послушание и свързаната с него духовна кротост и търпение – послушание като най-ценна украса на човешката душа и като майка на всички добродетели; постоянно чистене на душата чрез пост, молитва и покаяние; плач духовен за греховете и очакване смъртта с готовност и без страх; кротост и незлобливост; прощаване и неосъждане на ближния; справедливост; мълчаливост, която е душа на молитвата; трудолюбие; въздържание; целомъдрие; безкористие; благоразумие; благоговейно бодърствуване; духовно и телесно бдение; страх Божи или свобода во Христе; простосърдечие и чистота; смиреномислие; смиреномъдрие; безмълвие като разговор с Бога; постоянна молитва, безпристрастие и – най-сетне: вяра, надежда и любов. Не изразяват ли казаните думи – взети в техния земен смисъл – онова, което св. Йоан Лествичник е влагал в тях? Разбира се, не! Който никога не е мирисал теменужка ще почувствува ли нейното благоухание само като чуе името „теменужка”? Разбира се, не!

            Който няма вяра, не се крепи от надежда и не гори от любов – как ще разбере онова блажено състояние на душата, когато тя се издигне до тридесетото стъпало на Йоановата лествица?

            Думата вяра е изтъкана от слънчеви лъчи, надеждата е облечена в небесна коприна, а любовта, особено към Бога, е невъобразима!

            Без мистично чувство всички тия понятия са земни. Те се преобразяват само под влияние на добитата с опитен духовен живот мистика. Нека, обаче, слепите не питат какви са цветовете на небесната дъга, щом нямат очи да ги видят.

            Мистиката на св. Йоан Лествичник напомня тая на Василий Блажени: първият видял и показал лествицата на свободния възход, на личното спасение, вторият – лествицата на възмездията и митарствата, в които неминуемо ще премине не по своя воля грешната човешка душа: митарството на лъжите и беззаконията, с които е живяла тя на земята без подвизи и покаяние; митарството на злобата и клеветата; митарството на чревоугодието и пустоситната блуд. Митарствата на неправдата, завистта, гордостта, гнева и яростта... до митарствата на убийствата: със слово и с дело.

            Тая противоположна градация на две лествици открива дуализма на човешкото поведение и тоя на възмездието, и сочи на духовно живите дилемата на земния живот: „Или – или!”

            Или приживе, по лествицата на преподобния Йоан Лествичник, или след смъртта, по стълбата на митарствата! В духовния живот трети път, среден път няма. Или, ако някой го намери, тоя път е топъл и, по думите на свети Йоан Богослов, е най-лошият...

            Нека свети пред всички нас нине и во веки мистичният светилник на преподобния Йоан Лествичник.

 Български Екзарх Стефан I, 1938 г.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 270 Коментар: 0
3 Неделя на Великия пост – Кръстопоклонна (Марк 8:34-9:1)
 
        Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона? Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват, не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е. Веднъж се загледах в един такъв млад човек. Беше с много модерен каскет и крещеше така, че целият рейс го слушаше. Помислих си: „Ще види, че го гледам и ще се засрами от това, че съм свещеник.“ Вятър работа. По едно време се усети, отдели за момент телефона от ухото си, погледна ме нагло и спокойно рече: „Приятен ден ви желая“ (в смисъл: „Айде чупка, попе“). И след това продължи да крещи в слушалката.
        Спомнете си колко пъти в най-тежките периоди от живота ни сме били сами. Имаш нужда от приятели, а повечето от тях просто изчезват. Или ти казват нещо като: „И аз съм така... Обаждай се, ама по-натам…“ Страшно е човек да бъде сам, когато болката раздира душата... А понякога няма кой и чаша вода да подаде. Имаме много приятели за кръчма, за всякакви забавления, но много малко, за да държат ръката ни по време на страдание. Масово не се интересуваме един от друг. Един прост поглед към политиците го показва перфектно. Питали ли сте се защо те правят така (както правят)? Просто са равнодушни към нас. Ние сме само една ръка, която пуска бюлетина, безлика маса, която може да бъде напазарувана. Да бъде купена дори по-лесно, отколкото си избираш нов костюм или обувки. За обувки може да се наложи да пообикаляш. А хората какво толкова – даваш в брой на едни наши момчета и те уреждат всичко. Дори не се налага да видиш някого лице в лице. Вероятно се лъжат, че всичко е за добро... За доброто на хората-прашинки, отвени кой знае къде из полето на макроикономическата рамка.
        Още по-равнодушни сме по отношение на Истината. Сякаш в съвременното общество не е останало място за Бога. Затрупали сме се с толкова вехтории, с толкова гнусотии, че истински важното просто няма къде да го сложиш. И то изпада. Разбирате ли? Потребителската кошница е толкова пълна, че мисълта за живота и смъртта изпада като пакетче мая. Дори не забелязваш... А после си казваш: „Голяма работа, ще мина и без нея.“
        Веднъж в едно училище едни пораснали-непораснали деца ми казаха нещо, което ме смрази. (Обичам да говоря с ученици, защото в тях все още има идеализъм, но понякога печатът на нашето равнодушие вече го е смазал.) Говорих им за Възкръсналия Христос, за вечния живот. Опитвах се да кажа това, което аз в тийнеджърските си години бих се радвал да чуя. Разбира се, не винаги се получава. Казаха ми: „Отче, какво говориш? Човек просто трябва да свикне с това, че е смъртен. Ние ще умрем и толкова. Какво приказваш ти за вечен живот?” Колко страшно е това човек да се примири със смъртта си. Уж млад, а вече свикнал с безсмислието. Що за живот е това?!
         Но на мен ми се иска да засиля още багрите на картината, която рисувам. Дори и тогава, когато някой наистина не е равнодушен към нас, когато държи ръката ни, какво толкова?... Държиш ръката ми, но можеш ли да отнемеш болката ми? Понякога човек си казва: „Толкова много ме боли… Не можеш ли да направиш нещо за мене? Не можеш ли да ме очистиш? Не можеш ли да ме спасиш?” Имаше една песен от преди години, в която се пееше: „Кажи ще легна до тебе в рохкавата пръст. Кажи ще тръгна с тебе, за да вдигна твоя кръст.“
         Църквата представя Кръста на Господа като контрапункт на нашето равнодушие. А също и като контрапункт на нашата невъзможност. На това, за което говори Писанието, че: „човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупуване на техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб“ (Пс. 48:7-8). Бог ни обича. Той не е равнодушен към нас. Той изпрати Единородния Си Син, за да ни спаси (Иоан 3:16). Да стане светлина за слепите. Да стане лек за прокажените. Да стане втори шанс за митарите. Да стане нова надежда за блудницата и тя да намери спасение в сълзите, които умиват нозете Му. Изпрати Го при онези, които си нямат човек. Спомняте ли си вопъла на онзи болен, който казал: „Нямам си човек“? (Иоан 5:2) Той говори сякаш от името на целия човешки род, лежащ разслабен от болестта на греха и смъртта. Господ става за него човек. Без да иска Пилат му отговаря като казва: „Ето Човекът“ (Иоан 19:5). А свети Иоан Предтеча направо говори: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху си греха на света“ (Иоан 1:29).
         Защо му е на някой да иска твоите грешки? Човек бяга от твоите болки, а камо ли от грешките ти… А Христос идва да вземе греха на света. Идва да вземе твоите грешки. Нещо повече. Заедно с тях Той идва да вземе и твоята смърт. Спомняте ли си Лазар? Лазар, когото Христос възкреси (вж. Иоан 11:1-45). Но тогава, когато чу от сестрите му, че е мъртъв, се разплака. Защо се разплака? Защото виждаше човешкия род, който непрекъснато бива поглъщан от алчната паст на смъртта. Поробен от нея… Христос дойде да вземе всички тези болки върху Себе Си. Да ги направи Негови болки. Не твои, а Негови болки на Кръста. Кой може да сравни това с каквото и да било друго? 
        Когато човек види Кръста не може да остане равнодушен. Защото е станало нещо по-голямо от него самия. Животът е влязъл в неговата смърт, за да я унищожи и да го направи вечен. Затова и Кръстът изисква поклонение. Иска отговор. На сторената любов трябва да отговорим с любов. Онова, което Господ е направил за нас, изисква самите ние да вдигнем своя малък кръст и да го понесем след Господа. И по този начин да се поклоним. Най-доброто поклонение към Кръста на Господа не е физическият поклон, който правим по време на службата. Но физическият поклон всъщност е образ, продължение на духовния. На желанието да разпънеш заедно с Христа себе си, стария, греховния си човек. Да бъдеш болящ заедно с Господа заради себе си. И на този Кръст остават нашите страсти, нашите претенции, нашият егоизъм.
         От Кръста нещата вече изглеждат други. Тогава болката на другия става значима, а ти започваш да го виждаш, започваш да го разбираш. Казваш: „Ела при мене. Ела, за да мога и аз да направя нещо като моя Господ, и аз с нещо мъничко да те утеша, с нещо мъничко да ти помогна, с нещо мъничко да ти бъда в полза, защото не мога да живея по друг начин. По начин, различен от Пресладкия Христос. Защото моето спасение не се състои в това да вляза в някаква райска географска структура, а в това, да бъда като Него. Да бъда като Христос. Да бъда в служение на другия. Да му бъда в помощ.“
         Своят кръст е борбата с греха и понасянето на другия. Понасянето на болката на другия и едновременно отхвърлянето на това, което носи болка, а именно грехът. Грехът трябва да остане върху дървото на кръста. И Кръстът е най-голямата заплаха, както за греха, така и за онзи, който вкарва равнодушието в нашия живот – врагът на човешкото спасение и на любовта, врагът – изобретател на всички равнодушни структури – от разговорите в рейса до нежеланието да бъдеш с другия, нежеланието да го обичаш. Свети Игнатий Брянчанинов има едно блестящо слово за носенето на Кръста. В него той казва: „Богословствай от Кръста, защото Кръстът е истинското и единствено училище, хранилище и престол на истинското богословие. Извън Кръста няма живо познание на Христа. Не търси християнско съвършенство в човешките добродетели. Там няма такова: то е скрито в Христовия кръст.“
         Ако искаш да постиш, ще прибавим ние към него, пости от Кръста. Ако искаш да се спасиш – спаси се чрез Кръста. Възкресение на душата и на нашите взаимоотношения, на целия наш живот, може да има само тогава, когато ние осмислим целия си живот чрез Христовия Кръст и го превърнем в Кръстопоклонение. Защото извън Кръста и без Кръста няма спасение.
>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 248 Коментар: 0

 

            Като изброява различните дела на творението и съзерцава в тях Божията премъдрост, Псалмопевецът пророк, изцяло обхванат от възхищение, в средата на Писанието е възкликнал: Да се възвеличат делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро (Пс. 103:24). А за сега, като посягам според силите си да възвестя и да възхваля явяването в плът на сътворилото всичко Слово, как да направя така, че речта ми да отговаря на темата? Защото, ако всичко е изпълнено с чудото, че онова, което е дошло в битие от несъществуващото, се явява божествено и славно дело, то колко по-чудесно, божествено и достойно за възпяване от нас е това, че от разряда на творенията то е станало Бог – и не просто Бог, а Това, Което е истински Бог, - и то след като нашето естество не е пожелало и не е успяло да запази достойнството, в което е било създадено, и затова справедливо е било низвергнато в най-нисък елемент на земята. И това, че нашето естество е станало едно с Бога и така ни е било дарувано връщане към най-доброто състояние, е до такава степен велико и божествено, неизказано и непостижимо, че и за светите ангели, и за хората, и даже за самите пророци – макар и те да са виждали дйствията на Духа – то е пребивавало (като) съкровено Тайнство, наистина непознаваемо от века. И какво говоря – докато се сбъднало, - щом като и след това то си остава тайна; не в смисъл дали се е сбъднало, или не, но в смисъл по какъв начин е станало. Ние вярваме, но не знаем, покланяме се, но не научаваме.  И се покланяме и вярваме само посредством Духа. Божието никой не знае, освен Божият Дух (1 Кор. 2:11), и именно чрез Него ние се покланяме и се молим, казва апостолът.

            Празнуваният от нас ден ясно показва, че това тайнство е непостижимо не само за хората, но и за ангелите, и за самите архангели. Защото наистина архангел е благовестил Зачатието на Девата, но когато Тя пожелала да узнае по какъв начин то ще стане и му казала: Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам (Лук. 1:34), то архангелът, който съвсем не бил в състояние да обясни този начин на зачатие, сам прибегнал към Бога: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени (Лук. 1:35). Същото би се случило, ако някой беше попитал Моисей по какъв начин е създаден човекът от земя, как от пръстта са се създали костите, жилите и плътта, по какъв начин от безчувственото са произлезли чувствата. Но (също и) – по какъв начин от реброто на Адам отново се е появил човек? Как тази кост се е разтеглила, разделила се е, наместила се е и се е съчетала? По какъв начин от нея са произлезли вътрешните органи, различните сокове на жлезите и други подобни? И така, ако някой би поставил такива въпроси на Моисей, той не би казал повече от това, че Бог е, Който е взел земна пръст и е създал Адам, взел е едно от ребрата му и е сътворил Ева. Така че той е казал кой е създал, но по какъв начин това е станало, не е казал. А ако после е споменал за Елисавета, че е заченала в старост и безплодие, то е защото не е имал да каже нищо повече от това, че у Бога няма да остане безсилна нито една дума. Така че, какво е можел да открие архангелът относно действието, със силата на което Девата е трябвало да зачене и да роди? Всичко, казано Ѝ от него, е съдържало нещо по-голямо, и в същото време още повече е задълбочавало тайната. Защото той казва: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени. Защо? Защото Роденото не е Пророк и не е просто човек като Адам, но ще се нарече Син на Всевишния и Спасител, и Избавител на човешкия род, и Вечен Цар. Защото както падналите от върховете на планините камъни, търкалящи се чак до подножието, преминават много урви и пропасти, така и нас, отпадналите от дадените в рая заповеди и от блажения живот в него и пропаднали даже до ада, са ни постигнали много бедствия. Защото от земята не са израснали толкова тръни и бодили, колкото тръни на злите страсти и отвратителни бодили на греха сме познали като последица от проклятието над Праотеца. И нашият род е придобил не само тази печал, която Прамайката е получила като свой жребий вследствие от проклятието, което я осъжда да ражда с болка, но може да се каже, че целият ни живот се е изпълнил с печал и мъка. Но от момента, когато човеколюбивият Бог, Който ни е създал, по Своето милосърдие приклонил небесата и слязъл, и възприел от Светата Дева нашето естество, Той го обновил и го върнал, и дори нещо повече – извел го на божествена и небесна висота. Като желаел да извърши, или по-точно – да приведе в изпълнение Своя предвечен замисъл, Той, както казва свети евангелист Лука, изпратил Архангел Гавриил в Назарет, при една девица, сгодена за мъж на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.

            И така, Бог изпратил Архангела при Девата, Която направил Своя Майка, като запазил девството Ѝ със силата на благовещението. Защото, ако беше заченала от семе, то родилият се не би станал нито нов Човек, нито безгрешен, нито Спасител на грешниците. Понеже движението на плътта към създаване на деца, като се смеси безпорядъчно с установения от Бога замисъл за нас, овладява способностите ни и ги прави не съвсем свободни от греха. Затова и Давид е казал: В беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми (Пс. 50:7). И така, ако Божието зачатие произхожда от семе, то Той не би бил нов Човек, нито Началник на новия и никак неостаряващ живот. Защото, ако беше наследник на прародителския грях, Той не би могъл да носи в Себе Си пълнотата на чистото Божество и да направи плътта Си непрестанен източник на освещаване, както и не би могъл да умие с изобилие от сила осквернението на прародителите, нито впоследствие да доведе до освещаване всичко съществуващо. Затова не Ангел, нито човек, но Сам Господ, въплътил Се в утробата на Дева и пребъдващ като неизменен Бог, е дошъл и ни е спасил.

            Подобавало е също така и на Девата да има свидетелка на безсеменното Ѝ зачатие и помощница в това, което се е извършвало в делото на домостроителството. А какво е било то? Възхождането във Витлеем, където Рождението Му е било възвестявало и славено и от небесните Ангели; идването Му в храма, където Младенецът е бил засвидетелстван от Симеон и Анна като Господ на живота и смъртта; бягството от Ирод в Египет и връщането оттам, съгласно свещеното пророчество, и други (събития), които няма нужда сега да изброяваме. Заради това Иосиф е бил взет за Обручник, и Ангелът е бил изпратен при Девата, сгодена за мъж на име Иосиф. И изразът: от дома и рода Давидов се отнася за двамата, защото и двамата – и Девата, и Иосиф – произлизат от рода на Давид. И името на девицата, се казва, беше Мариам. Тази дума в превод означава „Господарка”. Тоест това име представлява достойнството на Девата и утвърждава Девството, особеността на Нейния начин на живот, внимателността Ѝ във всичко – или да го изразим с една дума – нейната всенепорочност. Защото, носейки господствено (т.е. с истинско величие) знаменателното име Дева, Тя е притежавала съвършена чистота, била е Дева и по тяло, и по душа, и със сълзите на душата си, и с богатството на всичките си телесни чувства, нямащи ни най-малък недостатък. И всичко до такава степен напълно утвърдено и ненарушено, във всичко и за всички времена, както подобава на Господарка. Тъй като Тя е като Врата на съкровищница и запечатана книга, която пази от очите съкровените писания, затова и за Нея е било написано: „Това е Запечатаната книга”, и „Вратата ще бъде заключена и никой няма да мине през Нея”.

            Но и по една друга причина Девата е Господарка по достойнство, а именно – като господстваща над всички, тъй като е заченала в девство и божествено е родила по естество Владиката на този свят. И още нещо – Тя е Господарка не само като свободна от робството и като участница в божественото господство, но и като извор и корен на освобождаването на човешкия род, и особено по силата на неизказаното Ѝ и радостно Раждане. Защото сгодената за мъжа жена по-скоро се намира под господар, отколкото самата тя да е господарка, и особено поради многоболезненото и мъчително раждане, според проклятието над Ева: с болки ще раждаш деца, и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе (Бит. 3:16). Като е освободила човешкия род от това проклятие, Девата Майка вместо него е приела приветствие и благословение чрез Ангела, защото е казано:  Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените (Лук. 1:28). Като Ѝ казва: Господ е с тебе, той не Ѝ предвъзвестява бъдещето, но Ѝ възвестява, че невидимо за Нея той вече е видял как става това. И като разбира, че Тя е средоточие на божествените и човешките дарования и е украсена с цялата благодат на Божествения Дух, той в истината Я провъзгласява за Благодатна. Удивен, че Тя вече е заченала Този, в Когото са всички съкровища, и предвидял, че бременността Ѝ не е свързана с теготи и раждането ще бъде без болка, той Я приканва да се радва и справедливо Я обявява за единствената Благословена и Славна сред жените – защото няма друга жена, която поради преизобилната си слава да се равнява на Девата Богородица.

            Но като го видяла и се изплашила да не би това да е някакъв прелъстителен ангел, въвеждащ в заблуждение неразсъдливите, подобно на излъгалия Ева, Девата приела приветствието не без да го изпита, и като не разбирала напълно в какво се състои близостта Ѝ с Бога, за която той Ѝ благовестил, Тя, както е написано, в сърцето си се смутила от думите му, държейки се твърдо за девството. И размисляше, какъв ли е тоя поздрав (Лук. 1:29). Затова и Архангелът веднага отстранява този приятен Богу страх на благодатната Дева, като Ѝ казва: Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога (Лук. 1:30). Каква е тази благодат? Благодат, с която само за Единия Могъщ е възможно да извърши невъзможното и която е запазена само за Теб преди всички векове. Защото ще заченеш в утробата; но като чуеш за зачатието, казва той, никак не предполагай, че девството Ти е отменено, не се тревожи и не се смущавай; защото, посочил той, когато думите ще заченеш се казват на Девата, това означава, че зачатието ще върви ръка за ръка с девството.

            И така, ще заченеш, казал той, и ще родиш Син. Защото – имайки това, което имаш, и при запазване целостта на девството Си – Ти ще заченеш и ще родиш Сина на Всевишния. Това като предвидял и Исаия преди много години, казал: Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син (Ис. 7:14) и Пристъпих към Пророчицата (Ис. 8:3). Как пророкът е пристъпил към Пророчицата? Така, както сега Архангелът пристъпил към Нея – защото това, което Архангелът видял сега, е същото, което пророкът предвидял и предсказал. Що се отнася до думата „Пророчица”, тя се отнася до Девата, тъй като Тя е имала пророчески дар, което ще удостовери пред всеки Нейната песен към Бога в Евангелието (Лук. 1:46-55). И така, пристъпил, се казва, Исаия към Пророчицата (в пророчески дух, разбира се) и Тя заченала в утробата, избегнала родилните болки още преди да са настъпили, и родила Син. Сега Архангелът Ѝ казва: Ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус (което в превод означава „Спасител”); Той ще бъде велик (Лук. 1:31,32). А Исаия още е казал: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира, Отец на бъдещия век (Ис. 9:6). С това се съгласува и казното от Архангела: Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния (Лук. 1:32).

            Защо той не е казал: „е велик и Син на Всевишния”, а ще бъде и ще се нарече? Защото говори само за човешката природа на Христа, като разкрива заедно с това, че Той ще бъде познат от всички и от всички ще бъде провъзгласен за Такъв. Както и Павел е казал по-късно: Бог се яви в плът, проповядван биде на народи, приет с вяра в света (1 Тим. 3:16). Но Ангелът добавя, като казва: ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида, и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край (Лук. 1:32, 33); а Този, Чието царство няма край и пребъдва во веки, е Бог. Но Той има за отец и Давид – това означава, че Той е също така и Човек. По такъв начин Този, Който предстои да се роди, е Бог и заедно с това и Човек – Син Човешки и Син Божий, приемащ като Човек от Бога и Отца неизменно царство, както това е видял и предвъзвестил Даниил, казвайки: Видях, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни... и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и Царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и Царството му не ще се разруши (Дан. 7:9-14).

            Ще седне на престола на Давид и ще се възцари над дома на Иаков – защото Иаков наистина е Патриарх на всички благочестиви, а Давид е първият от всички царе, който благочестиво и богоугодно царувал по подобие на Христос, Чието патриаршеско и царско служение било съчетано в едно небесно начало. А благодатната Дева, като чула необикновените и божествени слова на Архангела към Нея: Господ е с тебе, и: Ще заченеш и ще родиш Син, Който ще царува во веки – Син на Всевишния, казала: Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам (Лук. 1:34). Защото, макар и Благовещението, което ми носиш, да е твърде духовно и по-висше от телесните страсти, ти Ми възвестяваш зачатие, и носене на плод, и раждане, които следват от зачатието – и как ще бъде това, когато Аз мъж не познавам, казала Тя. Девата казала това не защото не повярвала на думите на Архангела, но от желание да узнае, ако е възможно, как ще се случи това. Затова и Архангелът Ѝ отговаря: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий. Тъй като Ти наистина си свята и благодатна, Дево, казва той, Светият Дух на Свой ред ще слезе върху Ти, чрез по-възвишено прибавяне на освещение, като устройва и подготвя Божието действие в Теб, и силата на Всевишния ще Те осени, като Те подкрепя, и заедно с осенението и съприкосновението ще създаде в Теб човешко естество, така че Роденото от Теб да е Свято, Син Божий, Сила на Всевишния, възприела човешко естество. Ето и Елисавета, Твоята родственица, която беше неплодна през целия си живот, сега в старостта си, по Божия воля, е непразна по чуден начин, защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лук. 1:37). Как постъпила в отговор на това благодатната Дева и Нейният божествен и несравним дух? На свой ред Тя прибягнала към Бога и се обърнала с молитва към Него, като казала на Архангела: ако Светият Дух, както ти казваш, слезе върху ми, очиствайки и укрепявайки още повече моето естество, за да принеса спасителен Плод; ако силата на Всевишния ме осени и като произведе безсеменно зачатие, създаде в мен като Човек Този, Който е истински Бог; ако Роденото е Свято и Божий Син, и Бог, и вечен Цар – тъй като у Бога няма да остане безсилна нито една дума – то ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти (Лук. 1:38). И Ангелът си отишъл от нея, като оставил в утробата Ѝ Съчеталия се с плътта Ѝ Творец на всичко, на Когото чрез това съчетаване Тя послужила, дарувайки спасение на света. Също и Исаия чрез това, което видял и бил удостоен блажено да изпита, ясно го предначертал – защото той видял, че серафим взел въглен от небесния, мислен жертвеник, не непосредствено, а с помощта на клещи, и чрез тях се докоснал до устните на Пророка, като го очистил. Това велико видение с клещите е съдържало същото, каквото и това, което видял Моисей, а именно – горящата къпина, която не изгаряла. Кой не знае, че тази Дева-Майка е и Къпината, и Клещите, и чрез зачатието е приела неизгарящо Божествения Огън в Себе Си при служението на Архангела, съчетал чрез Нея Унищожителя на греховете на света – с човешкия род, и чрез това неизказано съчетаване очистил ни напълно. И така, Девата Майка се явява като че единствената граница между тварното и несътвореното (Божественото) естество; и всички, които познават Бога, ще познаят и Нея – като Място на Невместимия; и всички, които възхваляват Бога, ще възпеят и Нея след Бога. Тя е Причина и на билите преди Нея (благословения и дарове за човешкия род), и Покровителка на настоящите, и Ходатайка на вечните. Тя е Основа на Пророците, Начало на Апостолите, Утвърждение на Мъчениците, Основание на Учителите. Тя е слава за всички на земята, Радост за тези на небето, Украшение на цялото създание. Тя е Начало, Извор и Корен, приготвен ни на небесата, надежда, която дано всички да получим по Нейните молитви за нас, в славата на Родения преди вековете от Отца и въплътил се през последните времена от Нея Иисус Христос, нашият Господ, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение сега и винаги и во веки веков. Амин.

>> Пълният текст <<