Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 596 Коментар: 0

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител...
Кой сее семе по нива, неразчистена от коренища и камъни? Разумен човек не върши това. Разумният човек постъпва според словото Божие. Той първом разчиства от буренак нивата, па сетне сее доброто семе.
Нивата - това е душата човешка, буренакът - многобожието, а доброто семе - вярата в единия Бог.
Днес ви се струва напълно естествено и просто да вярвате в един истинен Бог, а пък смешно и налудно - в повече богове. Но не всякога е било така. Имало е времена, когато в цял свят само неколцина люде са вярвали в единия Бог. А всички останали, многобожници, са гледали с богаташко презрение на тяхното еднобожие затуй, че имайки един единствен Бог, те уж имали твърде малко. Еднобожниците пък гледали на многобожниците с учудване и съжаление, затуй че имайки много богове, те нямат нищо.
Вярата в единия Бог е трябвало най-напред да бъде придобита от надежден свидетел, а сетне да бъде сеяна из душите човешки като в ниви. Най-надеждният свидетел, който свидетелствува за единия Бог и против многото богове, е сам Бог - Живият и Истинният.
Той сам за Себе Си свидетелствувал чрез Своите достойни раби с думите: "Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене" (Изх. 20:2-3).
Единият, Живият и Истинният е откривал Себе Си постепенно. Сред буренаците на многобожието Той си намерил една нивица, разчистена от коренища, бурени и камънак, и по нея насеял доброто семе на вярата. Това били душите на отделни праведници. Тия души били още като приготвени свещи, които Той запалил и те светели в мрака на многобожието. "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе" (Ин. 1:5). Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей, Исаия, Даниил - свещи Божии, палени поотделно!
След това Единият, Живият и Истинният явил Себе Си на целия народ Иаковов и Израилев. По Своята милост Той им се открил най-напред в Египетската земя - земя чужда, сетне в пустинята - земя ничия и най-накрая в Ханаан - тяхната земя. И целият народ за някое време казвал: вярваме в един Бог. Но Божият народ почнал да се колебае във вярата. И това колебание траяло векове. Надвиснала опасността светлината да угасне в мрака, горящият огън да се превърне в пепел.
Виждайки тая опасност, Единият, Живият, Истинният, Състрадателният и Многомилостивият пратил сред човеците Своя Син, Господа Иисуса Христа: да разпръсне мрака многобожен, да укрепи за възход сърцата човешки, да посее доброто семе на вярата в единия Бог - Единия, Истинния и Живия.
Трудолюбивите Христови пчели, светите апостоли, разнесли тая вяра, тия Божии семена, по цял свят.
Наистина, като медоносни пчели Божии се пръснали апостолите от йерусалим на всичките четири страни, из народи и племена, та като с мед да усладят душите човешки с благовестието за единия, живия и истинния Бог.
Светите апостоли чистили земята от идолския буренак и душите людски - от вярванията в много богове. И по изчистените поля сеели светата вяра в единия, истинния и живия Бог.
О, как трудна и опасна била тая сеитба! Това било най-вече паметна битка, която - вярвайте ми, струвала на проповедниците на еднобожието и зной, и сълзи, и рани, и кърви.
Претрудно се разделяли човеците със своите измислени божества, трудно приемали те вярата в единия Бог. Смутени от многото твари и противните действия във вселената, тям се е струвало по-вероятно съществуването на много богове, нежели на един единствен Бог. Считали са, че повече богове могат да помагат повече, нежели един единствен Бог.
Против апостолите се надигнали два вида човеци - а такива два вида всякога е имало на света - едните били тия, които хранили душите си с отровата на идолопоклонничеството, а другите - тия, що хранили телата си чрез изработката на идоли. И последните били не по-малко възмутени от първите. Например, апостол Павел и златарят Димитър. "Някой си златар, на име Димитър, който правеше сребърни храмчета на Артемида и доставяше на занаятчиите немалко печалба, като събра тях, па и други работници на такива неща, каза: другари, знаете, че от тая работа зависи нашият добър поминък; а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки. Тъй че има опасност... това наше занятие да дойде в презрение" (Деян. 19:24-27).
И тъй, едни смятали, че техните души са застрашени, други пък - че стомасите им са в опасност от новата вяра. Тъй са считали всички човеци на земята и всички народи с много малко изключения. И тези изключения са били предавани на сурова смърт, като Сократ в Атина.
Културата тук не помагала за нищо. Културните народи само са правили идолите си от скъпоценни камъни и с по-правилен облик от дивите народи, но идолите си оставали идоли и робството на човешките души и за едните, и за другите, си оставало едно и също. Когато св. ап. Павел дошъл в културна Атина, "възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли" (Деян. 17:16). Също както Андрей в Сарматия, Матей в Египет и Вартоломей - в Индия. Идоли по тържищата, идоли пред съдилищата и казармите, идоли пред праговете, идоли в домовете, идоли по стаите, идоли навсякъде. Ни един списък не може побра всички богове, на които човеците и народите са се кланяли.
Всички тия идолски тръни деряли и разкървавявали светите апостоли. Ала те смело ги съсичали, изтръгвали и разчиствали, а на тяхно място сеели доброто семе на вярата в единия живия и истинен Бог. Тая титанска сеитба апостолите вършели със слово, чудеса, любов и жертва. Където не успявали с едното, успявали с второто. Където не могли да успеят с нищо друго, успявали са със своята кръв и смърт. Тяхната мъченическа смърт попалвала идолите като жив огън.
Единият, Живият и Истинният благословил словото на Своите апостоли, техния труд, сълзи, въздишки и жертва. Тъй тяхното семе дало добър плод. А тоя плод се състои в това, че на хората днес им се струва напълно естествено и просто да вярват в единия Бог, а смешно и налудно - да вярват в много богове.
"Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене". Това е първото свидетелство на Бога за Самия Него, първото откровение пред земните човеци за Бога и от Бога, и първата заповед Божия. Да нямаш други богове, освен Мене, заповядва Бог, понеже ако имаш и други богове, ще те сполетят две беди: първата беда - да вярваш в лъжливи богове, несъществуващи и измислени, втората беда - да отделяш от благоговението и любовта, които всецяло принадлежат на Мене: Единия, Живия и Истинния, и за тези лъжебогове.
По такъв начин ти ще помрачиш вярата в Мене и ще отслабиш благоговението и любовта си към Мене. И Аз, оскърбен и унижен, ще се отдалеча от теб. И ти ще бъдеш безбожник, макар и да си въобразяваш, че си богат на благочестие поради вярата си в много богове. Защото многобожникът и безбожникът в последна сметка са едно и също нещо. И единият, и другият са без единия, живия и истинния Бог.
Вярата в Бог - Един, Жив и Истинен, е вяра на смирените и на разумните. Това не е вяра на горделивците, чиято гордост върши безумия, като обожествява себе си или нещо сътворено от Твореца, но нивга - самия Творец. Който е смирен, той е и разумен, а който е надменен - той е и безумен. На смирените Бог дава ум, да знаят и разбират, а на гордите Той се противи. Колкото повече се смиряват смирените пред Господа, толкова повече ум им дарява Господ. А умът е светлина, която води при Бога, при Единия, Живия и Истинния. Блазе на ония, що имат ум да видят преходността на тоя свят и нищожността на човека. Блазе на ония, които се усещат малки и нищожни, защото тях Бог ще въздигне до най-високото познание, до познанието на битието и величието на Всевишния Бог.
Това е вашата вяра, христоносци, и вярата на вашите предци, най-смирените и най-мъдрите. Нека тя бъде и вярата на децата ви - от поколение на поколение до края на времената. Тази вяра е непосрамваща, православна, спасителна. С нея се спасяваха бащите ви. Нито те посрамиха тая вяра, нито тая вяра посрами тях. Наистина, тази е вярата на образованите човеци, на ония, които носят в себе си образа Божий. На Страшния съд те не ще бъдат посрамени пред лицето на ангелите и на праведниците. Но ще получат слава и ще бъдат наречени благословени.
Един. Жив. Истинен.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 887 Коментар: 0

Из СЛОВО НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Св. Лъв Велики, римски папа

Възлюблени, да се възрадваме, днес се е родил нашият Спасител. И няма място за печал там, където се ражда живот, който като унищожава страха от смъртта, ни принася радостта на обетованата вечност. Всички участват в това празненство, а причината за всеобщата радост е една: нашият Господ, разрушител на греха и смъртта, като не намерил никого свободен от вина, дошъл да освободи всички. Нека се радва светията - той се приближава до наградата си. Нека се весели грешникът - нему се открива прошката. Нека се въодушевява езичникът - него призовават към живот.

Заради това и Син Божий при изпълването на времето (срв. Гал. 4:4), установено от непостижимата висота на Божествения съвет, приел човешка природа, която следвало да примири с нейния Творец, за да бъде изобретателят на смъртта - дяволът - победен именно чрез победената от него природа. В това започнато заради нас сражение двубоят се води по великия и удивителен закон на справедливостта: всемогъщият Господ встъпва в борба с най-свирепия враг не в Своето величие, а в нашето смирение, заставайки пред дявола в същия облик и в същата природа, която е причастна и към нашата смъртност, но съвършено безгрешна. Разбира се, за това Рождество не е валидно онова, което се говори за всички останали: "Никой не е чист от сквернота, даже младенецът, който поне един ден е проживял на земята" (срв. Иов. 14:4-5). Поради това върху това единствено Рождество не е преминало нищо от плътската похот, нищо от греховния закон не го е докоснало. От рода Давидов се избира царствената Дева, предопределена за приемане на Свещения плод. Тя, която още преди да зачене с тялото си Сина Божий и Човешки, Го заченала с ума си. И за да не би тя в неведение на Висшата воля да се изплаши, когато се случи необичайното, узнала от беседата си с Ангела това, което Св. Дух ще стори в нея. И да вярва, че не ще изгуби целомъдрието си онази, на която предстои да стане Богородица. И защо ли трябвало да се съмнява изобщо в необичайното зачатие, когато то било обещано със силата на Всевишния? Тази вяра се укрепвала и от предходното чудо - неочакваното даруване на чадородие на Елисавета, та да не би който и да било да се усъмни, че Дарувалият зачатие на безплодната може да дари зачатие и на Девицата.

И така, Словото Божие, Бог, Син Божий, Който в началото беше у Бога, чрез Когото всичко е станало и без Когото нищо не би станало (срв. Йоан 1:1-3), стана Човек за освобождението на човека от вечната смърт. Без да намалява Своето величие, Той приел върху Себе Си нашето смирение по такъв начин, че оставайки каквото е бил и приемайки онова, което не е бил, съединил истинския облик на раба и онзи образ, в който бил равен на Бога Отца: и с този съюз Той съединил двете природи без да приеме низшата слава и без да умалява висшата. Ето защо, при съхраняване особеностите на двете същности (природи), съединяващи се в една Личност, величието приема върху себе си смирението, силата - слабостта, вечното - смъртността. Така за изплащане дълга за нашето състояние неуязвимата природа се съединила с природата, подложена на страдания. Истинският Бог и истинският Човек се съчетават в единството на Господа, и Той е Посредникът между Бога и хората (срв. 1 Тим. 2:5), Който можел да умре по едната природа и да възкръсне по другата, както било необходимо за нашето изцеление.

И тъй, не могло да наруши девическата непорочност спасителното Рождество на Този, Който станал страж на целомъдрието и явление на истината.

Това рождение подобавало, възлюблени, на Христос, по Божията Сила и Божията Премъдрост (срв. 1Кор. 1:24), за да бъде Той подобен на нас във всичко по човечеството Си и да ни превъзхожда по Божеството Си. И ако не би бил Той истински Бог, то нямаше да ни донесе изцеление, а ако не беше истински Човек, то нямаше да ни служи за пример. Затова, когато Господ се родил, ликуващите ангели пеят и възвещават: "Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!" (Лука 2:14). Те виждат, че небесният Йерусалим се изгражда от всички народи на света. Колко би следвало да се възрадват човеците за това неизречимо дело на Божествената любов, щом така са му се радвали от висините ангелите?!

Възлюблени, да възблагодарим на Бог Отец чрез Неговия Син в Духа Свети, Който по великото Си милосърдие, като ни възлюби, се смили над нас и умъртвени от греха, ни съживи чрез Христа, за да станем в Него нова твар и ново създание. Да отхвърлим стария човек с делата му (срв. Кол. 3:9) и ставайки участници в Рождеството на Христос, да се отречем от делата на плътта (срв. Гал. 5:19). Познай, християнино, твоето достойнство и ставайки участник в Божествената природа, не се връщай към предишното си нищожество с недостойно поведение. Помни, член на каква Глава и какво Тяло представляваш ти! (Срв. 1 Кор. 6:15) Не забравяй, че като си спасен от властта на тъмата, си пренесен в светлото Царство Божие. Чрез тайнството Кръщение си станал храм на Светия Дух. Не прогонвай от себе си такъв Обитател с порочни деяния и не се подчинявай отново в робство на дявола, тъй като твоята цена е кръвта Христова (срв. 1Кор. 6:20) и по справедливост ще те съди Онзи, Който те е изкупил по Своето милосърдие, Който заедно с Отца и Светия Дух царства во веки веков. Амин.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 645 Коментар: 0

Гордостта е корен и начало на всички грехове. “Всичките най-велики бедствия, говори св. Йоан Златоуст, които са притискали цялата вселена, са произлезли от гордостта”. И всички злини и ужаси, които има още да дойдат над грешната земя, и които вече имат прелюдията си в съвременната ни Втора световна война, ще произлязат пак от гордостта. Всяко падение, по свидетелството на св. Отци, е предшествувано от гордост. И Словото Божие ясно говори: “Пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост” (Притч. 16:18). И нашият благочестив православен народ знае това и е стъкмил в библейски дух поговорката: “Който високо хвърчи, той ниско пада”. Наказанието на горделивеца е неговото падение.

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина и да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Това особено ясно се вижда от следния пример.
През IХ век в Едеса заемал епископския престол големият Божий угодник св. Теодор. Наблизо до града се подвизавал по това време дивен стълпник, на име Теодосий. Той бил човек духовен и за високите си монашески подвизи бил надарен от Бога с дара на прозорливостта. Едеският епископ често идвал при стълпника, за да води с него духовни разговори. Веднъж св. Теодор го запитал:
– Колко години вече стоиш на тоя стълп? Разкажи ми заради Бога цялото си житие!
А старецът, като въздъхнал издълбоко, заплакал и рекъл:
– Понеже ме заставяш, владико, в името Господне, всичко ще ти разкажа. Но ти до смъртта ми никому не разказвай това, което ще ти открия.
Аз се отрекох от света заедно с моя по-стар брат Йоан още в юношеството си. Три години поживяхме ние в един монастир. Там се разпали у нас желание за пустиннически живот, и ние, след като взехме благословение от нашия духовен отец, се усамотихме в пустинята, която е край Вавилон. Там намерихме две пещери, далеч една от друга, и в тях се поселихме, като безмълствувахме и се молехме поотделно. За храна ни служеха пустинните билки и плодове. В събота и неделя се събирахме на общо пеене и молитва, след което пак се разделяхме, за да се предаде всеки от нас на молитва и богомислие. Срещнехме ли се случайно из пустинята, ние изменяхме посоката си, за да не се събираме. Ангел Господен идваше често при всеки един от нас, за да ни утешава.
Един ден като ходех из пустинята, молейки се и търсейки храна, съзрях отдалече брат си. Той вървеше спокойно, но изведнъж застана, вгледа се в земята уплашено, постоя малко, после се огради с кръстното знамение, прескочи мястото, което беше пред него, като че прескачаше някаква примка и побягна в пещерата си. Аз се удивих както на големия скок, така и на бързия бяг на моя брат и отидох до онова място, за да видя, какво зло е съгледал брат ми, та тъй побягна. Когато дойдох, видях грамада изсипано злато. Направих молитва, снех мантията си, събрах в нея изсипаното злато и едва успях да го донеса до моята пещера. На брата си нищо не казах. Подир това отидох в града и купих голяма къща с хубави стаи и чиста вода, изградих църква, устроих монастир и събрах 40 монаси. Създадох странноприемница и болница, дето да бъдат прибирани странници и болни, купих ниви и имоти и, като уредих всичко, намерих и един мъж добър за управител, когото и поставих като игумен на монастира. Оставаха още две хиляди жълтици. Хилядата връчих на игумена за монастирските нужди, а другата хиляда раздадох на бедните, като не задържах за себе си ни една жълтица. След това се сбогувах с игумена и братята и се върнах пак в пустинята да потърся брат си. Като вървях из пустинята промъкна се високоумие в съзнанието ми. Аз почнах с гордост да мисля, че моят брат не можа да устрои никакво добро с намереното злато, а аз, виж, какво велико и благородно дело извърших! Така като си размишлявах, приближих се до онова място дето брат ми живееше. А високоумните помисли все повече и повече ме овладяваха. И в самомнението си аз реших, че съм по-добър от моя брат. Но ето, че се появи пред мен Ангелът, който ме посещаваше преди. Като ме изгледа със строги очи, той гневно ми рече:
– Защо високоумствуваш и с горди помисли се превъзнасяш пред своя брат? Истина ти казвам, че целият твой труд през това време – и съзиждането на църквата, и устройването на монастира, и всичко що си направил, не може да се сравни с оня скок
на твоя брат, с който той прескочи грамадата намерено злато. Защото с него той прескочи не златото, а оная велика пропаст, която дели богаташа от бедния Лазар. Той литна с леки криле, и него го чака лоното Авраамово... Прочее, няма никакво съмнение, че по-добър пред Бога е твоят брат. Ти няма да достигнеш неговото съвършенство, макар че в гордостта си се мислиш за по-съвършен. Затова, докато си жив, няма да видиш и лицето му, нито мене ще видиш вече, докато не умилостивиш Бога с много сълзи.
Като каза това, Ангелът се изгуби от очите ми. Аз се затекох към пещерата на моя брат, но не го намерих там. Тогава нададох вик и почнах да плача и ридая горко, докато сила не остана в мене от плач. Седем дена прекарах в такова ридание и ето най-сетне чух гласа на Ангела, който ми говореше отдалече:
– Ти трябва да идеш край град Едеса и там да се възкачиш на стълп и да живееш в покаяние, докато се умилостиви над тебе Бог.
И аз излязох из пустинята с плач, дойдох тук, качих се на този стълп и 49 години прекарах на него, борейки се с многото свои помисли, които като тъмен облак се бяха надвесили над мене. Някаква неутешима скръб изпълваше сърцето ми. В петдесетата година една събота вечер късно, сладка светлина изгря в сърцето ми и разгони облака на помислите. Аз прекарах цялата нощ без сън, молейки се с умилено сърце и оросявайки се с утешителни сълзи. В неделя сутринта, към третия час, както си пеех полагащите се за този час псалми, внезапно застана пред мене светият Ангел и ми каза:
– Мир на тебе и спасение!
Аз усетих утеха в сърцето си, паднах на земята и със сълзи рекох:
– Защо ме отхвърли от лицето си? Защо ме отдели от брата ми? Ето, досега лежа, страдайки от много беди.
Ангелът ме хвана за ръката, изправи ме и ми каза:
– Отстъпих от тебе заради твоето високоумие, задето унижи в съзнанието си своя брат. Но аз съвсем не те напусках, защото през цялото време невидимо бях с тебе и те пазех, както Бог ми бе заповядал. Сега като се смири напълно, Бог си спомни за тебе и ме прати да пребъдвам наяве с тебе и тук и в бъдещия век. Ето Бог ти дава благодатта на прозорливостта... Твоят брат е жив и се моли винаги за тебе, но ти ще го видиш в безсмъртния живот.
Едеският епископ, като чул всичко това, прославил Бога, Който мъдро избавя рабите си от всеки грях.
От този достоверен пример, почерпан из живота на светците, се вижда, колко пагубна е гордостта. Тя туря край на духовния живот. Тя пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Гордостта отнема благодатта и от ония, които са я получили. Гордостта е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също
сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири, защото гордият нищо не приема от себеподобните човеци. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на най-любимия близък човек и пр. Разбира се, че тия велики лекарства не действуват, така да се каже, магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. В края на краищата зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използува. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако съзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом. Блазе на онези, които в злощастията в живота съзират Божията милост за себе си. Тях Бог скоро ще изцери. Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!...

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 699 Коментар: 0

С В И К В А Н Е

И тъй, отмина истеричната радост, с която някои посрещаха Хелоуин. Дойде новият ден и донесе своята тиранична прозаичност. Какво да се прави?! След пиянството винаги идва махмурлукът… Всеки забърза по своята обичайна работа…

Моите задължения изискват да се срещам със смъртта. Така стана и днес. Видях я пак в нейния най-реалистичен вид… Ковчегът с безпомощното тяло, заприличалите на есенни езера очи на близките, киселите гробари и техният плашещ професионализъм… Насред това трябваше да се изправя и да прочета: „Коя житейска наслада е без скръб? Коя ли земна слава остава неизменна? Всичко е по-слабо от сянка, всичко е по-лъжовно от сън; в един миг смъртта отнема всичко това…“ И още: „Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота да лежи безобразна, безславна и изгубила своя вид. О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас…“ (стихири от Опелото)

Когато излизах от вкъщи опитах да се пошегувам с отминалия „празник“: „За мен Хелоуинът ще е днес.“ Но когато прекрачиш оградата на гробищата, разбираш, че това не е просто обикновен черен хумор, а истинско кощунство! Засрамих се, че дори ми е хрумнала такава шега. Някой ще каже: „Не говорихме ли достатъчно по тоя въпрос?“ Не, не говорихме достатъчно! Именно в това е проблемът – за нас всички неща са ден до пладне. Дори и за най-големите трагедии не се говори повече от три дни. Ние никога не говорим достатъчно, освен за някой купон идната събота вечер. Това е единственото, което ни е важно. И свикнахме…

Свикнахме с това, че животът ни може да бъде обект на най-разнообразни гаври. Няма да изброявам очевидното, срещу което не протестираме. Дори не го правим на въпрос. Идват чужденци и питат: „Нима може да се живее така?!“ Може! Може дори да го считаш за нормално. Че и повече – може да си фанатичен привърженик на тези, които се гаврят с братята ти! Да си фен на богатите с пари и светска мъдрост представители на този свят, довели майка ти до положението да брои жълти стотинки, за да си позволи лукса да хапне някоя вафла или царевични пръчици с вкус на лук. Или пък на някой чиновник с втренчен поглед, който е готов да изтръгне вафлата от ръцете й. Не за друго, а за да й вземе отпечатъци от пръстите. Дори да не ти харесва този чиновник, няма кой да те чуе. Тука е така. Свиквай! Тази дума ме ужасява от дете. Не искам да свиквам! Нито с гаврата към живите, нито с нахалстващата да се превърне в традиция гавра със смъртта!

За да разберете възмущението ми, ще ви разкажа защо аз и събратята ми ходим на гробища. По време на руско-грузинския конфликт четох за едно семейство, което бягало от бойните действия. Но снаряд догонил колата им и я взривил. Някакъв военен разказваше, че три дни поред виждал как Самата Пресвета Богородица идвала да плаче и да се моли до изпепеления автомобил. Помня, че си казах: И нас така ни праща Бог при починалите. Дал ни е благодат да плачем и да се молим за тях в последния им път.

Бил съм на стотици погребения. Виждал съм много… Срещал съм около ковчезите какви ли не хора – праведници, молитвеници, атеисти, непукисти… ние живите сме всякакви. Но покойните винаги са едни и същи – притихнали, очакващи помощ, близки… „Като ме гледате да лежа пред вас безгласен и бездиханен, заплачете за мене, братя и другари, сродници и познати…“ (стихира от Опелото). Покойните винаги са достойни, понеже напускат света на нашите мними оценки и се предават в ръцете на Праведния Съдия! Това тяхно достойнство браня, възмущавайки се от „празника“ Хелоуин. Това е моят вик в защита на „моите“ покойници, на тези, с които мистиката на молитвата и изповедта са ме свързали! Както и на всички останали! И не съм склонен да забравя кощунството за един ден. А после да дойде другата година, в която всичко ще се повтори, докато свикнем.

Аз не искам да свикна! Не искам и също защото гробовете са свещено място. Там се съхраняват онези частици от нас, които Христос ще възкреси и обнови за вечността! Там лежат понякога частици святост, безброй отпечатъци от целувки и ласки, от недовършена близост, от недоизмолени копнежи. Ако идвахте толкова често като мен, щяхте да го знаете!

Не искам да свикна и с това, че децата могат да мислят черепите, костите и кръвта за нещо забавно. За нещо наужким. Не съм готов да им позволя още от малки да влязат в матрицата на гаврите, с които сме свикнали. Има неща, които не са за игра. Забравяме да им го кажем. Забравяме да ги научим кое е свято и кое не, кое е правилно и кое не… Но тази забрава не е любов (както казват някои), а обикновена безотговорност. Трябва да научим децата си да помнят покойните си дядовци и баби, да ги обичат и с любов и трепет да казват молитви на гробовете им. Вместо това… Хелоуин.

И накрая най-важното. Господ Иисус Христос се разпъна на Кръст и Възкръсна, за да ни изкупи от властта на дявола. А ние сега допускаме най-свидното – чедата ни, да попаднат в лапите на бесовете на забавлението. Както добре отбеляза един отец: „Господ желае ние да се богоуподобяваме, вместо това ние се бесоуподобяваме.“ Много забавно, няма що… Заприличахме на онези, за които е казано в Псалтира: „…но се смесиха с езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях, и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете.“(Пс. 105:35-37).

Написах този текст, за да предизвикам чувство на несвикване. На естествено възмущение (обратно на купонджийското равнодушие, в което живеем и умираме). На вдигане на температура… Защото, когато един болен организъм вдигне температура, това означава, че той се бори с вирусите… Не е вярно, че от нас не зависи нищо. Всичко зависи от всички ни. Ако мислите, че не можете да се борите по друг начин, то вземете Молитвеника. Какво по могъщо оръжие от него?! И тази вечер, вместо да гледате по телевизията втренчения поглед на някой любител на гаврите, прочетете акатист или канон…

Впрочем, в събота е Задушница…

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 553 Коментар: 0

РАЗМИШЛЕНИЕ ЗА СМЪРТТА

Участта на всички хора на земята, участ, неизбежна за никого, е смъртта. Ние се страхуваме от нея като от най-лют враг, горчиво оплакваме грабваните от нея, а прекарваме живота си така, сякаш тя изобщо не съществува, сякаш сме вечни на земята.

         Гробе мой! Защо те забравям? Ти ме чакаш, чакаш – и аз със сигурност ще бъда твой жител; но защо те забравям и се държа така, сякаш гробът е жребий само на другите човеци, а съвсем не и мой?

         Грехът е отнел и отнема от мен познанието и усещането на всяка истина: той грабва от мен, заличава отт мисълта ми спомена за смъртта, за това толкова важно и съвсем неизбежно за мен събитие.

         За да помним смъртта, трябва да водим живот според Христовите заповеди. Христовите заповеди очистват ума и сърцето, умъртвяват ги за света, оживяват ги за Христа: умът, отчуждил се от земните пристрастия, започва често да обръща взор къ тайнственото си преминаване във вечността – към смъртта; очистеното сърце започва да я предчувства.

         Отчуждилите се от света ум и сърце се стремят към вечността. След като са възлюбили Христа, те неутолимо жадуват да се явят пред Него, макар и да треперят от смъртния час, съзерцавайки Божието величие и своето нищожество и греховност. Смъртта им изглеежда едновременно и като страшен подвиг, и като силно желано избавление от земния плен.

         Ако не сме способни да желаем смъртта поради хладността ни към Христа и поради любовта ни към тлението, то поне да употребяваме помненето на смъртта като горчиво лекарство против нашата греховност: защото паметта за смъртта – така светите Отци наричат това помнене – като бъде усвоена от душата, разсича дружбата й с греха, с всички греховни наслаждения.

         „Само този, който се е сродил с мисълта за своя край – е казал един преподобен отец, -  може да сложи край на греховете си”. Помни за твоя край – казва Писанието – и вовеки не ще съгрешиш (Сир. 7:39).

         Ставай от леглото си като възкръсващ от мъртвите; лягай в него сякаш в гроб: сънят е изображение на смъртта, а тъмницата на нощта – предвестница на гробната тъмнина, след която ще възсияе радостната за Христовите раби и страшната за враговете Му светлина на възкресението.

         Плътният облак, макар и да се състои само от фини пàри, закрива светлината на слънцето; и телесните наслеждения, разсеяността, нищожните земни грижи закриват величествената вечност от взора на душата.

         Напразно сияе слънцето от ясното небе за очите, поразени от слепота; и вечността сякаш не съществува за сърцето, обладавано от пристрастие към земята, към нейното велико, към нейното славно, към нейното сладостно.

         Смъртта на грешниците е люта (Пс. 33:22 – слав.): идва при тях тогава, когато те изобщо не я очакват; идва при тях, а те още не са се приготвили нито за нея, нито за вечността, дори не са придобили никакво ясно понятие за единия, нито за другия предмет. И грабва смъртта неготовите грешници от лицето на земята, на която те само са прогневявали, предава ги за вечни времена в тъмниците на адан.

         Искаш ли да помниш смъртта? Спазвай строга умереност в храната, облеклото, във всички домашни принадлежности; следи предмети на нуждата да не преминават в предмети на разкоша, поучавай се от Божия Закон ден и нощ или по възможност често – и ще си спомниш за смъртта. Споменът за нея ще се съедини с потоци сълзи, с разкаяние за греховете, с намерение за поправяне, с усърдни и много молитви.

         Кой от човеците е останал да живее завинаги на земята? Никой. И аз ще тръгна след отците, прадедите, братята и всичките си близки. Тялото ми ще се уедини в мрачния гроб, а участта на душата ми ще се покрие с непроницаема тайнственост за останалите жители на земята.

         Ще поплачат за мен роднините и приятелите, може би ще поплачат горчиво, а после – ще забравят. Така са оплаквани и забравяни безброй множество човеци. Те са преброени и се помнят само от всесъвършения Бог.

         Едва съм се родил, едва съм бил заченат, когато смъртта е поставила печата си върху мен. „Той е мой” – рекла тя и незабавно приготвила косата си за мен. От самото начало на битието ми тя замахва с тази коса. Ежеминутно мога да стана жертва на смъртта! Имало е много пропуски; но точният замах и удар са неминуеми.

         Със студена усмивка на презрение гледа смъртта към земните човешки дела. Архитект строи огромна сграда, художник не е завършил изящната си картина, гений е съставил гигантски планове, иска да ги приведе в изпълнение; идва неочаквана и неумолима смърт, хвърля славния на земята и всичките му замисли в нищожество.

         Само пред Христовия раб благоговее суровата смърт: победена от Христа, тя уважава само живота в Христа. Често небесен вестител известява служителите на Истината за скорошното им преселване във вечността и за блаженството в нея. Подготвени за смъртта от живота, утешавани и от свидетелството на съвестта си, и от обещанието Свише, тихо, с усмивка на уста, заспиват те продължителен смъртен сън.

         Виждал ли е някой тяло на праведник, оставено от душата? Няма от него зловоние, приближаването до него не е страшно; при погребението му скръбта е смесена с някаква необяснима радост. Чертите на лицето, застинали такива, каквито са се изобразили в миговете на излизането на душата, понякога почиват в най-дълбоко спокойствие, а понякога в тях свети радостта от усладителната среща и целувка – разбира се, с Ангелите и с ликовете на светиите, които се изпращат от небето за душите на праведниците.

         Ела в паметта ми, смърт моя! Ела при мен, горчив, но напълно справедлив и полезен спомен! Изтръгни ме от греха! Упъти ме към Христовия път! Нека от спомна за смъртта ръцете ми да останат без сила за всяко празно, суетно, греховно начинание.

         Ела в паметта ми, смърт моя! И ще избягат от мен пленяващите ме тщеславие и сластолюбие. Ще отстраня от трапезата си вдигащите пара разкошни ястия, ще сваля от себе си пищните дрехи, ще се облека в дреха на плач, жив ще оплача себе си – наречен мъртвец от раждането ми.

         „Така! Споменù и оплачи сам себе си жив – казва паметта за смъртта – дойдох да те огорча благодетелно и доведох със себе си сонм най-душеполезни мисли. Продай излишъците си и раздай спечеленото от продажбата на бедните, изпрати предварително на небето съкровищата си съгласно завета на Спасителя: те ще посрещнат там своя владетел, увеличавайки се стократно. Пролей за себе си горещи сълзи и горещи молитви. Кой ще те помене с такава загриженост и усърдие след смъртта, както ти самият можеш да поменеш себе си преди смъртта? Не поверявай спасението на душата си на другите, когато сам можеш да извършиш това съществено необходимо за теб дело! Защо ти е да тичаш след тлението, след като смъртта непременно ще ти отнеме всичко тленно? Тя е изпълнителка на повеленията на всесветия Бог: щом чуе повелението – се устремява с бързината на мълния към изпълнение. Не ще се засрами нито от богаташ, нито от велможа, нито от герой, нито от гений, не ще пощади нито младост, нито красота, нито земно щастие: преследва човека във вечността. И влиза чрез смъртта Божият раб в блаженството на вечността, а Божият враг – във вечна мъка.”

         „Помненето на смъртта е дар Божи” – са казали отците: то се дава на изпълнителя на Христовите заповеди, за да го усъвършенства в светия подвиг на покаянието и спасението.

         Благодатната памет за смъртта се предшества от собственото сттарание на човека да помни смъртта. Принуждавай себе си да си спомняш често за смъртта, уверявай себе си в несъмнената истина, че ти непременно, неизвестно кога, ще умреш – и споменът за смъртта ще започне да идва от само себе си, да се явява на твоя ум, спомен дълбок и силен: той ще поразява със смъртоносни удари всичките ти греховни начинания.

         Грехолюбецът е чужд на този духовен дар: той и на самите гробища не престава да се отдава на греховни угаждания на плътта, без ни най-малко да помни за смъртта, стояща пред него лице в лице. Обратно, Христовият служител и във великолепните дворци ще си спомни за чакащия го гроб, ще пролее за душата си най-спасителни сълзи. Амин.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 1268 Коментар: 0

(продължение)

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 663 Коментар: 0

 СЕНКИ НА СЕБЕ СИ

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 964 Коментар: 0