Публикации

Rss
06 Apr / 2017

УТРИННА РОСА

Публикувано от: admin Категория: Посещения: 102 Коментар: 0

Цялата земя се облича с дреха

неръкотворна, нетъкана,

цъфна всичко под небето,

ето – гиздава поляна.

 

Като утринна роса

над земята благодат

сееш, Боже, всемогъщи,

грижиш се за този свят.

 

Моля те, сълзи ми дай

като утринна роса

да оплача всеки грях

хванал моята душа.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 108 Коментар: 0

 Слово на Благовещение на Пресвета Богородица  

Архиепископ Серафим Соболев

 

Днес е началото па нашето спасение, днес се открива пазената от векове тайна: Синът Божий става Син па Девица... 
(Из тропара на празника)

 

В тези думи на тропара в чест на днешния велик празник, мои възлюбени в Христа чеда, светата Църква ни разкрива основната истина на християнството - Въплъщението на Бог Слово - като велика тайна, подготвена от Бога преди вековете, за да бъде открита на земята. По същия начин гледа на истината за Въплъщението и св. апостол Павел, казвайки: Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът ( 1 Тим. 3:16).

Какво иска да ни каже светата Църква с дадените слова на празничния Тропар? Тя иска да научи и нас винаги да гледаме на тази основна християнска истина като на велика тайна, непостижима за нашия ум, и поради това да я възприемаме не рационалистично, а чрез вярата.

Някога големият еретик Арий дръзнал да изяснява истината за Въплъщението със своя ум и се получила хулна ерес, защото Арий учел, че Христос не е Бог, а твар. Тази ерес разрушава основите на цялото християнство, защото словото Божие и Църквата чрез устата на своите св. отци свидетелствуват, че нашето изкупление и спасение е могъл да извърши само Бог, Въплътил се от Дева Мария в момента на Благовещението.

Друг голям еретик, Евтихий, също рационалистично искал да обясни истината за Въплъщението и се получила друга хулна ерес - че човешката природа в Христа след Въплъщението била погълната от Божествената и по такъв начин останало само Божественото естество, а човешкото вече не съществувало. Но ако Господ е нямал човешко естество, не би могло да има нито кръстни страдания, нито смърт на Христа, следователно не би могло да се извърши и нашето изкупление, което станало на Кръста.

Както е известно, тези ереси предизвикали големи смутове, кървави гонения срещу християните и дори немалки държавни сътресения.

И в наши дни се появи голям еретик, професорът от руския Богословски институт в Париж прот. Сергий Булгаков. Той също направи опит да изясни тайната на Въплъщението само със своя ум. Като споделя учението на гностиците, той не допуска, че Бог може да влиза в непосредствено съприкосновение с творението и учи, че светът е сътворен не непосредствено от Самия Бог, а посредством някаква "божествена София" (София (гр.) - премъдрост).

Също така и за великата тайна на Въплъщението на Бог Слово о. Сергий Булгаков дръзна да учи, че Синът Божий се е въплътил не непосредствено чрез наитието на Светия Дух над Пречистата Дева Мария, а посредством същата измислена от него "божествена София". Тази своя "София" о. Булгаков, както и неговите единомишленици, нарича с кощунствени за нашата вяра наименования като "четвърта ипостас", "вечна женственост", "велико царствено и женствено същество", което приема почитание от Божията Майка! И те поставят тази "божествена София" дори по-високо от Самата Света Троица, тъй като "София", според о. Булгаков, е субстанция, основа на Божествената Троица!

Да, тази ерес е прекалено абсурдна и има малко последователи. Но макар всички ереси да са били абсурдни, те са разтърсвали светата Църква до самите й основи. И ако сега софийната ерес има малко последователи, то един ден те могат да станат много. Не бива да забравяме, че преди първата ни война с Германия в Руската Църква започнаха големи смутове от имебожническата ерес, която възникна на Атон сред руските монаси и учеше, че Божието име е Сам Бог. Но по своята същност имебожничеството не е нищо друго, освен софиянство, според което Божието име е "София" и следователно, е Самият Бог.

Главното нещастие, произтичащо от всички тези и други ереси, се състои в това, че еретиците, като се започне от Арий, Несторий и Евтихий, се осъждат от Божието правосъдие на вечни мъки в ада и, както свидетелствува светата Църква, изпитват най-тежки адски мъчения.

За да избегнем тази ужасна участ, възлюбени, нека вярваме с вас в истината на Въплъщението като в непостижимо за човешкия ум тайнство, като във велико чудо. Нека вярваме като във велико чудо и в тайнството на Божествената Евхаристия, в което Дух Свети пресъществява хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. Това Тайнство е всецяло основано върху тайнството на Въплъщението на Сина Божий. Ако Господ не бе възприел тяло от утробата на Пречистата Дева Мария, то не би могло да има Тяло и Кръв Христови в св. Евхаристия. В такъв случай не би съществувала и самата Евхаристия.

Нека вярваме като във велико чудо и във всички други Тайнства на Православната Църква. Нека гледаме и на истинския християнски живот, пораждан от тях като на велико чудо. Наистина, нима девството и целомъдрието не са велико чудо?! Не напразно св. Йоан Златоуст, имайки предвид девството, е казал: "Тук трябва да вървиш по разпалени въглени и да не се обгориш, да се опълчиш срещу меч и да не бъдеш наранен" (Св. Иоанн Златоуст. Творенiя. Т, I. Кн. 1. СПб., 1898, с. 317.). А нима да отвърнеш на оскърблението с кротост не е велико чудо?! Ето защо преп. Йоан Касиан в своите дивни творения казва, че кротостта, т.е. кроткият човек, е чудо на чудесата.

Нека вярваме, възлюбени в Христа братя и сестри, във всички чудеса, които са се извършвали, извършват се и ще се извършват в Православната Църква до свършека на света и за които ни говорят Св. Писание, св. отци и жизнеописанията на Божиите угодници.

И нека от угодничество пред научната просвета, която доведе съвременното човечество до подивяване, да не правим това: в едни чудеса да вярваме, а други да отричаме. Ако проявяваме такова двоедушие, то към нас ще се приложат думите на св. ап. Яков. Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко (Иак. 2:10). Тогава вместо истинска вяра у нас ще има само външно благочестие, само фарисейство.

Нека вярваме така, както вярва светата Православна Христова Църква. Нека имаме такава чиста, проста, детска вяра, каквато е имал преп. Серафим Саровски.. Той свято вярвал във всички догмати на нашата Църква и във всичко, за което ни говорят св. отци и свидетелствуват техните жития, изложени в Чети-Минеите. Само такава детска вяра - без колебания и съмнения - ще ни даде чудотворна молитва. Само такава вяра ще разкрие в нас тази благодат на Светия Дух, която живее в нас от момента на Кръщението и която получаваме и в другите Тайнства на светата Църква. Само такава вяра ще ни дарува божествена сила да побеждаваме злото, винаги и неотклонно да изпълняваме всички спасителни Божии заповеди, за да се съединим с Христа и да участвуваме в Неговата Божествена радост и тук, и в Небесното Христово царство.

Пречистата Дева Мария първа повярвала в основната християнска истина, във великата тайна на Въплъщението на Бога от Нея. Затова Тя е нашата първа Учителка в истинската Христова вяра. Но в същото време Тя е и нашата първа Застъпница и Ходатайка пред Божия престол. Нека по Нейните всесилни молитви да се осъществят в нашия живот думите на Божественото Писание: С вяра ходим, а не с виждане (2 Кор. 5:7). По благодат сте спасени чрез вярата (Ефес. 2:8) и Тази е победата, която победи света -нашата вяра (1 Йоан.5:4) Амин.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 165 Коментар: 0

Ако европейският континент остане забележителен с нещо в историята на тази планета, то вероятно ще е с това, че умее да измисля многобройни проблеми, а не е в състояние да реши нищо в полза на човешкия род. Тук спадат, на първо място, т.нар. социални проблеми. Решаването им е станало мания почти на всички европейци. Но задайте си въпроса: кой ги решава без огън и меч, без инквизиция и клади? Европейският човек стои объркан и смутен пред социалните проблеми, както и пред проблемите на човека. Защо? Защото проблемите на обществото, като се сведат до основните си елементи, са проблеми на личността, само че умножени по броя на всички индивиди, които съставляват обществото 1 . Човек, заради това, че е човек, е член на социалната общност и внася в нея своето психофизическо съдържание и проблематика. Но проблемите на човека и човечеството в основата си са едни и същи. Проблемите за истината и правдата, живота и смъртта, доброто и злото, безсмъртието и вечността, небето и земята измъчат както човека, така и човечеството. Но преди всичко човека като индивид и след това човечеството като колектив. Логически се достига до заключението, че който е решил проблема за човека, решил е и проблема за обществото и то за всяко общество, от най-малобройното до най-многобройното, от семейството до цялото човечеството. При решаването на проблема за човека и на проблема за обществото по хуманистичен начин в Европа се изпада в две крайности: или човекът е подценяван, малтретиран, незабелязван, отхвърлян за сметка на обществото, или обществото - за сметка на човека. А на нас ни се иска пълна правда и за човека, и за обществото. Правда, която винаги би поддържала равновесие между божествените ценности по отношение на човека и обществените непреходни ценности. На нас ни се иска общество, в което ще се съхрани божествената независимост и божественото величие на човешката личност, в което човек няма да бъде подценен, обезобразен, механизиран, роботизиран нито за сметка на класата, на нацията, държавата, културата, цивилизацията, науката, религията. На нас ни се иска общество, в което личността и обществото се допълват, поддържат, растат едно чрез друго и се усъвършенстват едно чрез друго; общество, в което всеки е духовно съединен с всички и всички с всеки, в което всеки живее чрез всички, с помощта на всички, но и всички живеят чрез всеки и с помощта на всеки. А това означава, че на нас ни се иска общество, което само по себе си представлява и е един организъм, едно тяло, а членовете на това общество са органично свързани помежду си: ти си око, той ръка, аз крак, но нито един не може да каже на другия: не ми трябваш, мога и без тебе. За да работи, на ръката є е потребно окото, за да я води, и краката, за да я носят; също така и окото, за да вижда, му е потребна ръката, за да го храни, и краката, за да го носят, и пак, за да ходят, на краката им е потребно окото да ги води и ръката, за да им сътрудничи. В организма на обществото всички сме органични частици, големи и малки, видими и невидими, ала частици, които живеят една с друга и с помощта на другата всеки сътрудничи на всички и на всеки. Както и тялото, за да расте един косъм на главата, му сътрудничи цялото тяло, но и косъмът със своята особена функция е потребен на тялото, защото пази главата и е мъдър проводник на потта. Разгледайте човешкото тяло. В него имаме най-добрия пример за общество, другарство, сътрудничество, симбиоза, служене на другия, на ближния, всяка частица служи на всички и всички на всяка; на малкия пръст на ръката му служи така финият орган - окото, и още по-финият - мозъкът, но и пръстът служи на окото и мозъка. Колкото по-важен е органът в тялото, толкова по-отговорна работа върши и е слуга на всичко, което в тялото е по-малко от него. Сърцето е най-важният орган в тялото, ала и най-големият слуга на тялото; то непрекъснато служи на всяка молекула поотделно и на цялото тяло заедно. 1 Бел. прев. Тук не става дума, че обществото е механична съвкупност от отделните индивиди и проблемите му са сбор от индивидуалните проблеми, а че според християнската философия на обществото основните социални проблеми са и основни проблеми на личността, тоест това са проблемите за истината, смисъла на живота, смъртта, доброто и злото и т.н. (виж малко по-надолу). Това много ясно би могло да се види в историята на православните християнски държави. В новото време обаче, включително и в тези държави, на преден план застават други проблеми, считани за основни, поради промяната в индивидуалния и обществения светоглед, тяхното материализиране и хуманизиране (=обезверяване). Но според християнската философия на обществото и сега основните проблем си остават същите и за да се хармонизира общественият живот, трябва да се решават тъкмо те, а не някакви други, които са второстепенни, но за съвременността изглеждат основни - за материалното задоволяване, за човешките права и т.н. - б. пр. ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ОБЩЕСТВОТО 26 Не се чудете на това, така е устроено тялото: това, което е по-висше в него, затова е по-висше, за да служи на по-малкото от себе си. Нима не виждате: смирението е главната добродетел, която регулира всички отношения в човешкото тяло: онова, което е по-голямо, се смирява пред по-малкото, като му служи; а онова, което е най-голямо - най-много се смирява! Така е и в нашето въображаемо, идеално общество: по-големият служи на по-малкия, ученият на неукия, мъдрият на простия, богатият на бедния; най-големият е най-голям, защото е доброволен слуга на всички. Всичко е устроено според онзи и природен, и божествен закон на Богочовека: Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга. И който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб (Мат. 20:26, 27). Защо, защо? Защото това е закон и за най-съвършения човек, Богочовека Христос, Който не е дошъл да Му служат, но да послужи (Мат. 20:28). Наистина, нима има по-голям слуга на човешкия род от кроткия Богочовек? “Аз съм сред вас като слуга, заявява Той на своите последователи, като ваш слуга, който ви служи смирено, учи ви на божествена Истина, божествена Правда, божествена Любов, божествена Доброта, божествена Сила, за да знаете как бихте могли да преодолеете греха, злото и смъртта, и да станете божествено добри, безсмъртни и вечни”. Не само като въплътен човек, но и като Бог Слово Той непрестанно служи на човеците чрез слънцето, чрез въздуха, чрез светлината, чрез цялата природа, чрез цялата вселена, служи им постоянно и смирено, само за да ги научи на този върховно-космически и върховно-природен божествен закон: по-голямото да служи на по-малкото, и то с радост и благост. Затова и Неговите Богочовешки уста са изрекли за този закон следното: Най-големият между вас нека ви бъде слуга, защото, който се възвисява, ще се смири, а който се смирява, ще се възвиси” (Лук. 22:27). Всъщност цялото Богочовешко Евангелие, от началото до края, не е друго, освен съвършена илюстрация и неопровержимо доказателство на този космически божествен закон, или по-точно, всезакон. Приятели, не ви ли се струва, че чрез този евангелски всезакон Богочовекът решава идеално и реално едновременно и проблема за човека, и проблема за човечеството; и проблема за личността, и проблема за обществото? Защото и човекът, и човечеството, и личността, и обществото са не само от един и същ психофизичен материал, но и една и съща цел, една и съща целесъобразност прониква всичко, струи през всичко, което съставлява тяхната същност. Ако пък тяхната цел не е същата, тогава между тях зее непреодолима пропаст и ги разкъсват непримирими противоречия. Само единството на целта прави възможно идеалното решаване на проблема за човека и проблема за човечеството; на проблема за личността и проблема за обществото. Но каква цел? Навярно не някаква временна, опортюнистична, конюнктурна, утилитарна, но непреходна, безсмъртна, съдбовна цел, която съпровожда човешкото същество през всички светове, в които то се движи. Това е онази безсмъртна цел, която Богочовекът е поставил, черпейки я из боголиката същност на човешката природа. В какво се състои тази цел? Ето в какво: да бъде въплътен Бог с всички Свои божествени съвършенства в човека и човечеството, в личността и обществото. Нима това е възможно? Възможно е по две неопровержими причини: първо, защото човекът е боголико същество; второ, защото Бог Логос се е въплътил в човека и като Богочовек е показал как божествено- идеално е съвършен и човешки-реално е природен човекът, в който се е въплътил Бог с всички Свои божествени съвършенства. И още нещо: Богочовекът е донесъл и раздава на човеците божествени добродетели и сили, та всеки човек, ако иска, може максимално да въплъти в себе си Бога и божествените съвършенства. Осъществявайки тази цел, хората се претворяват в безсмъртни същества и стават членове на безсмъртното Богочовешко общество - богочовечеството. Както от човека логично и естествено излиза и се развива човечеството, така от Богочовека също логично и естествено излиза и се развива богочовечеството. В това богочовешко общество хората живеят и се държат като безсмъртни същества според евангелските закони, които важат и в този, и в онзи свят. А това единствено на тая планета общество на истински безсмъртни и истински богоносци, и на ония, които поне се трудят да станат такива, е Богочовешкото Негово тяло - светата Негова Църква... Успокойте се, вече се намираме в светилището на християнската философия за обществото. Това е ново, богочовешко общество, което ни най-малко не прилича на ония, които ви предлага като теория или практика хуманистичната социология на европейския човек. В това богочовешко общество всичко е сведено до животворната личност на Богочовека Христос. Той е най-висша ценност. Всички останали ценности - и индивидуални, и социални произлизат от нея като лъчи от слънце. Не бива да се мамим - християнството е християнство само като Богочовешко. В това е неговото изключително значение и ценност, неговата сила. Господ Христос установи като Църква Самия Себе Си, Своята Богочовешка личност. Поради това ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ОБЩЕСТВОТО 27 Църквата може да бъде само богочовешка и в Богочовека. Богочовекът е същина, цел и смисъл, висша ценност на Църквата. Или по-точно, Църквата е не друго, а Богочовекът Христос продължен във всички векове. Богочовекьт е Глава на тялото на Църквата, единствената Глава. Тялото на Църквата расте с Него в безкрайността на божествения живот; расте с Божий растеж според мярката на Богочовешката пълнота, защото всичко чрез Него и за Него се създава. С божествената Си сила Той води тайнствено всички членове на Църквата към обогочовечаване, защото това е смисълът и целта на съществуването на Църквата - с богочовешка вяра и подвизи всички да бъдат доведени до мярката и ръста на Христовото съвършенство, всички да бъдат обогочовечени... Вие чувствате, че говоря за православната Църква. Каква е нейната същност? Богочовекът Христос. Затова всичко християнско има богочовешки характер - и съзнанието, и усещанията, и волята, и мисленето, и животът, и обществото. Бог във всичко е на първо място, човекът на второ; Бог води, човекът е воден; Бог работи, човекът сътрудничи. И то не някой трансцендентен, абстрактен, измислен Бог, но Бог от най-непосредствената историческа действителност, Бог, който е станал Човек, живял е в категориите на нашия човешки живот, и във всичко се е показал абсолютно безгрешен, абсолютно свят, абсолютно добър, абсолютно мъдър, абсолютно праведен, абсолютно истинен. Той е станал човек, оставайки Бог, за да даде като Бог на човешката природа божествена сила, която би довела хората до най-тясно богочовешко единство с Бога. И Неговата божествена сила непрестанно действа в богочовешкото Му тяло - Църквата, съединявайки хората с Бога чрез благодатен и свят живот. Защото Църквата е чуден богочовешки организъм, в който чрез сътрудничеството на Божията благодат и свободната дейност на човека се обезсмъртява, обогочовечава всичко, което е човешко, всичко - освен греха. В Богочовешкия организъм - Църквата, всеки вярващ е жива клетка, която става съставна част на този организъм и живее с неговата животворна богочовешка сила. Защото според православното разбиране да си член на Църквата означава да се съвъплътиш с Богочовека Христос, да станеш органична част от Тялото Му, с една дума, да обогочовечиш изцяло своята човешка личност. Приятели, това са основните принципи на християнската философия на обществото - във всичко и навсякъде Църквата първо е богочовешки организъм, а след това богочовешка организация. От това логично произтича и нейната богочовешка дейност в света: всичко богочовешко да се въплъти в човека и в човечеството - да се въплъти любовта Христова, правдата Христова, добротата Христова, мъдростта Христова, смирението Христово, въобще всички Христови добродетели. Защото чрез тях Христос се вселява в човека и се въплътява в него. Такъв човек живее с Христа, мисли с Христа, чувства с Христа, работи с Христа. Откъде има тази сила? От самия Христос. По думите на свети апостол Павел: Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Фил. 4:13). Човекът с истинска вяра, живеейки в богочовешкия организъм - Църквата, живее винаги в единство с всички светии (Еф. 3:18), които тайнствено му помагат в изпълняването на евангелските заповеди. Затова истинският член на Църквата живо усеща, че има една вяра с апостолите, мъчениците и светителите от всички времена, че те са вечно живи и че всички те са проникнати от една и съща богочовешка сила, един и същи богочовешки живот, една и съща богочовешка истина. В Църквата миналото е винаги и настояще, защото Богочовекът Христос, Който е един и същи вчера, днес и вовеки, живее със Своето Богочовешко тяло, със същата истина, същата святост, същата доброта, същия живот. Затова човек с истинска вяра никога не е сам, но винаги е в обществото на всички свети членове на Църквата. И когато обмисля някоя мисъл, той я обмисля със страх и молитвен трепет, защото знае, че в това по тайнствен начин участват всички светии. Православните затова са православни, защото непрекъснато имат усещането за богочовешка съборност, съгрявайки го и пазейки го с молитва и смирение. Те никога не проповядват от себе си, никога не се хвалят с човека; никога не остават при голата човечност; никога не въздигат в идол хуманизма. По всичките си пътища те изповядват и проповядват Богочовека, не човека. Техният ръководен принцип е, че богочовешките цели се осъществяват само с богочовешки средства, евангелските цели се постигат само по евангелски пътища. Господ Иисус Христос е и Истината, и Пътят: не само Истина, но и Път, Път, по който единствено се стига до Истината. Ако човек отстъпи от богочовешкия начин на действие, неминуемо отстъпва и от богочовешката идея, отстъпва от Богочовека Христос. В Западна Европа християнството постепенно се е превърнало в хуманизъм. Дълго и упорито Богочовекът бил смаляван, преиначаван, ограничаван и най-накрая превърнат в човек - в непогрешимия човек в Рим, и в също така непогрешимия човек в Лондон и Берлин. Така е възникнал папизмът, който си присвоява ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ОБЩЕСТВОТО 28 всичко Христово; и протестантизмът, който не търси нищо Христово. И папизмът, и протестантизмът поставят на мястото на Богочовека човека като най-висша ценност и най-висш критерий. Изопачен е Богочовекът, Неговото дело и Неговото учение. Дълго и упорито се е трудил папизмът, докато замени Богочовека с човека. В догмата за непогрешимостта на папата - един човек, Богочовекът завинаги е заменен с преходния “непогрешим” човек. Защото този догмат провъзгласява папата не само за нещо по-висше от човека, но и от светите апостоли, от светите отци, от светите Вселенски събори. С това отстъпление от Богочовека, от вселенската Църква като богочовешки организъм папизмът е надминал Лутер, създателят на протестантизма. Всъщност първият радикален протест в името на хуманизма срещу Богочовека Христа и Неговия Богочовешки организъм, Църквата, трябва да търсим в папизма, а не в лутеранството. Папизмът е наистина първият и най-стар протестантизъм. Не бива да се лъжем, папизмът е и най-радикалният протестантизъм, защото е пренесъл основата на християн-ството от вечния Богочовек върху преходния човек. И е издигнал това в главен догмат, което означава в главна истина, в главна ценност, в главно мерило за всичко. Протестантите само са приели този догмат в неговата същност и са го развили в ужасяващи размери и детайли. Всъщност протестантизмът не е нищо друго освен радикално осъществен папизъм. Защото в протестантизма основният принцип на папизма е приложен в живота на всеки човек поотделно. По примера на непогрешимия папа в Рим всеки протестант е нов непогрешим човек, понеже претендира за лична непогрешимост по въпросите на вярата. Може да се каже: протестантизмът е вулгаризиран папизъм, но лишен от мистика, авторитет и власт. Свеждането на християнството и всички негови богочовешки истини до човека превръща западното християнство в хуманизъм. Това може да изглежда парадоксално, но е вярно в своята неопровержима и неотменима историческа реалност. Защото западното християнство в същността си е най-решителният хуманизъм, понеже е обявило човека за непогрешим, а богочовешката религия е превърнало в хуманистична. А че това е така говори фактът, че Богочовекът е изтласкан на небето, а на Неговото празно място на земята е поставен заместник, Vicarius Christi - папата. Каква трагична нелогичност - да се поставя заместник на вездесъщия Бог и Господ Христос! Ала тази нелогичност се е въплътила в живота на западното християнство - Църквата е превърната в държава, папата е станал владетел, владиците са провъзгласени за князе, свещениците са станали водачи на клерикални партии, вярващите са провъзгласени за папски поданици, Евангелието е заменено с ватикански сборници от канонично право, евангелската етика и методиката на любовта са заменени с казуистика, йезуистика и “света” инквизиция. А това значи систематично отклоняване, унищожаване на всичко, което не се покланя на папата, та дори и насилствено обръщане в папската вяра и изгаряне на грешниците за слава на кроткия и благ Господ Иисус! Приятели, тези факти сами се сливат в неопровержимо заключение - на Запад няма Църква, няма Го Богочовека, затова и няма истинско богочовешко общество, общество, в което човек за човека е безсмъртен брат и вечен събрат. Всъщност хуманистичното християнство е най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, богочовешки ценности и стойности. Оттук лъха любимият стремеж на европейския човек да сведе всичко до човека като основна ценност и основна мярка. А зад всичко това стои един идол - Menschliches, Allzumenschliches 2 . Сведено до хуманизъм, християнството без съмнение е опростено, но в същото време е и опоро-чено. Тъй като е извършено “приравняване” на християнството с хуманизма, днес тук-там в Европа се появяват мисли за връщане на Богочовека Христос. Призивите на отделни хора в протестантския свят: “Zurьк zum Jesus! Back to Jesus!”, са само немощни гласове в тъмната нощ на хуманистичното християнство, което е изоставило богочовешките ценности и стойности и сега се свива отчаяно и немощно. А из дълбините на вековете отекват горчивите думи на тъжния пророк Иеремия: Проклет човекът, който се уповава на човек! В широка историческа перспектива западният догмат за непогрешимостта на човека не е друго, освен опит да се съживи и увековечи умиращият хуманизъм. Това е последната трансформация и прослава на хуманизма. След рационалистичното просвещение на 18 век и късогледия позитивизъм на 19 век, на европейския хуманизъм не му остава нищо друго, освен да се разпадне от безсилие и противоречия. Но точно в този трагичен момент на помощ се притича религиозният хуманизъм, който със своя догмат за 2 “Човешко, твърде човешко” - така се нарича едно от произведенията на Ницше. Непогрешимостта на човека е спасил европейския хуманизъм от безмилостна смърт. Но и догматизиран, западният християнски хуманизъм не е могъл да удържи в себе си всички пагубни противоречия на европейския хуманизъм, които се стремят към едно - да изгонят Богочовека от земята на небето. Защото за хуманизма главното и най-важното е човекът да бъде най-висша ценност и най-висша мярка. Именно човекът, а не Богочовекът. Приятели, според нашето православно разбиране и съзнание християнството е християнство само с Богочовека, с Неговото богочовешко учение и богочовешки начин на действие. Това е основна истина, с която не могат да се правят никакви компромиси. Само като Богочовек Христос е най-висша ценност и най- висша мярка. Трябва да бъдем искрени и последователни докрай - ако Христос не е Богочовек, тогава Той би бил най-безочливият лъжец, тъй като обявява Себе Си за Бог и Господ. Ала евангелската историческа действителност неопровержимо доказва, че Иисус Христос е по всичко и във всичко съвършен Богочовек. Поради това не можеш да бъдеш християнин без да вярваш в Христа като Богочовек и в Църквата като Негово Богочовешко тяло, Църквата, в която Той е оставил цялата Своя чудна Личност. Спасителната и живоносна сила на Христовата Църква се състои във вечноживата и вездесъща Личност на Богочовека. Всяка замяна на Богочовека с какъвто и да е човек и всяко подбиране от християнството само на онова, което се харесва на индивидуалния човешки вкус и разум, превръща християнството в повърхностен и безсмислен хуманизъм. Изключителната важност на християнството за човешкия род се състои в неговата животворна и неизменна боговечност, с която то осмисля човечността въобще, като я превежда от мрака на небитието в светлината на Всебитието. Единствено със своята богочовешка сила християнството е сол на земята, сол, която пази човека да не изтлее в греха и злото. Разпилее ли се в разни хуманизми, християнството става блудкаво - безвкусна сол, която не става за нищо, освен да се изхвърли и да я тъпчат хората. Всеки опит християнството да се пригоди към духа на времето, към преходните движения и режими на определени исторически периоди, отнема от християнството оная специфична ценност, която го прави единствената богочовешка религия в света. В православната философия за обществото основен принцип е: Богочовекът Христос да не бъде приспособяван към духа на времето, а обратното - духът на времето да се приспособява към духа на Христовата вечност, Христовата боговечност. Само така Църквата ще може да съхрани животворната и неизменна Личност на Богочовека Христос и да остане Богочовешко общество, в което хората са приятели и живеят чрез божествената любов и правда, молитва и пост, кротост и смирение, боголюбие и братолюбие и другите божествени добродетели. Според християнската философия за живота и света и човекът, и обществото, и народът, и държавата трябва да се приспособяват към Църквата като вечен идеал, а Църквата по никакъв начин да не смее да се приспособява към тях, и още по-малко - да им робува. Народът има истинска стойност само дотолкова, доколкото живее с евангелските добродетели и въплъщава в историята си богочовешките ценности. Което важи за народа, важи и за държавата. Целта на народа като цяло е същата, каквато е и целта на отделния човек - да въплъти в себе си евангелските правда, любов, святост, да стане свят народ, Божий народ (1 Петр. 2:9-10; 1:15, 16), който със своята история проповядва божествените ценности и добродетели. Какво е народ без евангелски добродетели? Сбор от живи мъртъвци. А държавата? Институция за разоряване на народната душа и нейните вечни ценности. Питам ви, народът има ли колективна съвест, народна съвест? А държавата има ли съвест? И народът има народна съвест, и държавата има държавна съвест - това е Църквата и нейното Евангелие. Ако разширим тази мисъл и я изразим конкретно, тя ще гласи: съвестта на народа са неговите светии. И тази съвест постоянно отправя към всички хора през всички векове една молба, един съвет, един завет: нека за всички вас - бедни и богати, млади и стари, грамотни и неграмотни, свещеници, учители и войници, работници, министри и владици да ви бъдат закон евангелските добродетели! Ако бъде така, народът ще надвие всяка смърт и нищо не ще му навреди, нищо, нищо, нищо.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 127 Коментар: 0

 

Ето, за мнозина от нас измина вече една седмица, откак се примирихме с Бога и вървим по пътя на новия богоугоден живот. Предполагам, че за вас вече е ясно, че повече от времето на трудовете ни в делото на спасението преминава в борба с греха. Така и трябва да бъде. Сатаната, от чиято власт се освободихме, не губейки надежда отново да ни плени, залага мрежите си. И страстите, от които решихме да се откажем и се отказваме, но които не са умрели, и дори не са твърде обезсилени, отново въстават с по-голяма или по-малка сила и искат удовлетворение. Тия нападки от едната и от другата страна се стремят да ни сразят и се усещат. И понеже трябва да бъдат отблъсквани, ни принуждават към борба. Такъв е законът на живота в Иисуса Христа. Всеки християнин, който търси спасение, трябва да премине три степени, а именно: да се покае, да се обърне към Бога, а след това чрез борба със страстите да влезе в областта на чистотата. Покаянието е изходната точка, чистотата - целта. Борбата със страстите изпълва цялото пространство между тези две точки. Ние вече започнахме и сега, по неизбежния закон, сме в борба.

Нека бъдем бодри и да укрепва сърцето ни! Свети апостол Павел казва: облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни (Еф. 6:11). Сатаната напада върху всяка част на нашето естество, всяка от тях е сразявана от своя страст и свой грях. И поради това, в борбата със сатаната, всяка част на нашето естество трябва да бъде съответно защитена.

Вие знаете от какви части се състои човешкото тяло, какви нападения търпят те и как трябва да се защитават. Животът в човешкото тяло се поддържа от съгласуваните действия на различните негови части. Удовлетворяването на потребностите на тялото е закон на естеството. Но при него идва страстта, то губи мярката и начина на живот и се явява грехът.

Нашето тяло трябва да бъде хранено. Органите на храненето са устата, гърлото и стомахът. Страстите, които нападат върху тая част, са: лакомията и пиянството. Средствата за защита на тая част са: въздържание и пост.

Нашето тяло осезава. Органите на сетивността са нервите със сетивата. Страстите, които нападат върху тая част, са много. Всяко сетиво има свое изкушение: окото - свое, ухото - свое, вкусът - свое. Обща за всички е страстта към приятно раздразване на сетивата, или към чувствените удоволствия. Според свети отци, тази част трябва да се защити с т. н. опазване на сетивата, особено на зрението и слуха, от всички съблазнителни впечатления, преди всичко чрез уединяване и избягване на срещи със съблазнителни предмети, порочни лица и места.

Тялото притежава движение. Органите на тази дейност са мускулите с ръцете и нозете. Страстите, които нападат върху тая част, са, от една страна, леността и сънливостта, а, от друга - лекомислие, прекалена подвижност, страст към игрите и забавленията, неприличните танци, кавгите и побоищата. Средствата, с които трябва да се защитава тази част, са труд, поклони в определено време на деня, чинна правилност на движенията.

Тялото има език - орган на говора. Страстите, които го нападат, са: празнословие, сквернословие, осъждане, безсмислени спорове, кощунство. Средството, с което трябва да го защитим, е благоразумното мълчание.

Такова е нашето тяло, такива са неговите страсти и такива са средствата против тях. Съвкупността от тези средства се нарича от светите отци телесни подвизи. Така ние трябва да вземем нашето тяло в ръце и да го обучаваме на порядъчен живот. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).

Да преминем към душата. Тук на първо място са въображението с паметта - душевен магазин с указател за неговите съкровища. Страстите, които смущават тая способност, са: мечтателност, разсеяност или разпиляване на ума, фантазьорство - разпалвани чрез четене на безнравствени романи и празни разговори. Средството против тях е вниманието, или трезвостта и бодростта на духа.

След въображението следва разсъдъкът с разума, чиято работа е да разпознават всичко. Враговете, които действат върху тях неблагоприятно, са: празното любопитство, безогледното съмнение, гордостта, доверие само в себе си, немотивирана упоритост в мнението, липса на убеждения. Средствата за тяхна защита са: четене на Словото Божие и творенията на светите отци, разговори с опитни хора в духовния живот, собствено разсъждение в послушание на гласа на светата Църква.

Наред с разсъдъка стои волята - деятелната способност на желанията и начинанията. Страстите, които я измъчват, са: суетно многогрижие, груб егоизъм, своенравие, неподчинение, дързост и волност. Средство против тях е всестранното и разумно послушание, подчинение на законния ред - житейски, граждански, църковен и на този, посочен от духовния отец.

По-нататък в тоя ред стои вкусът - способност към естетически удоволствия. Страстите, които го овладяват, са: увлечение в модност, страст към контене, страст към увеселения, балове и танци. Средствата за негова защита са: сериозна музика, живопис, духовно пение, иконопис, посещение на музеи и храмове, които представляват пълно удовлетворение на потребностите на неразвратения вкус.

Такава е душата, такива са нейните страсти, такива са и средствата против тях. Съвкупността от тия средства съставлява кръга на душевните подвизи, чрез които ние прославяме Бога и в душите си (1 Кор. 6:20), спасяваме душите си чрез вяра (Евр. 10:39) и ги очистваме (1 Петр. 1:22).

Накрая, по-горе от душата е духът - сила, насочена към Бога и духовните неща. Враговете тук са: неверие, забравяне на Бога, безстрашие, изгаряне на съвестта, омраза към духовните неща, отчаяние. Средствата против тях са: вяра и предана любов към Бога, оживени от надежда и подтикващи към истински духовен живот, непрестанно насочване на ума и сърцето към Бога в топла и сърдечна молитва.

Накратко ще изброя средствата за нашия духовен живот, а именно: вяра, молитва, посещаване на светия храм и на светите служби, всестранно послушание, четене на Словото Божие и творенията на светите отци, разговори с опитни хора и богомислие, трезво внимание към себе си, физически труд, поклони, молитвено уединяване, опазване на сетивата, мълчание, въздържание, пост.

Същите средства, не буквално, а по дух, посочва и свети апостол Павел, когато писал на християните в град Ефес да се облекат във всеоръжието Божие, изброявайки ги поотделно: И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово; с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време (Еф. 6:14-18).

Така - и апостолските наставления, и разглеждането на частите на нашето естество ни сочат всички изброени средства като необходимо условие за успеха на нашия духовен живот. Иначе те се наричат подвизи и са телесни, душевни и духовни. Вие знаете, че всички богоугодни мъже и жени, които са търсели спасение, са преминали тези подвизи неотклонно. И понеже са ги преминали, те са побеждавали страстите, ставали са чисти и са се спасявали. Ако искаме да постигнем успехи в духовния живот, нека и ние да започнем да се подвизаваме с добри подвизи. Всеки подвиг е ограничаване на противоположната му страст, а всичко заедно - ограничаване на всички страсти, чрез което те са като в обсада и отчасти се изтощават от глад, а най-вече направо се поразяват от противодействието. Нека бъдем постоянни, твърди и неотстъпчиви и скоро ще постигнем успех. Не бива да гледаме ония, които отбягват подвизите, считайки това за дело на произвол. Между такива не ще открием победители. Защото, бягайки от тях, какво вършат те? Предоставят сами себе си от всички страни на вражеските удари. Те приличат на войници, които, без оръжие, съблечени и боси се движат в пленническия лагер. Враговете ги бият където и с каквото им попадне, отвсякъде им причиняват рани и ги убиват. Не, онзи, който желае да напредне в духовния живот, трябва без отлагане да се снабди с изброените духовни средства без изключение. Защото, ако изоставим макар само един подвиг, ние разкриваме някаква част от душата, враговете (страстите) се устремяват към това незащитено място, като в пробив на градска стена, и ще извършат опустошение, поради жестокостта на воюващия. Ако не посещаваме свети храм, ако нарушим телесния и духовен пост, ако дадем свобода на очите и слуха - каква вреда бихме си причинили! Бихме получили такова поражение, че после да не можем да се оправим. А на пръв поглед това изглежда дреболия.

Да се облечем във всеоръжието Божие, т.е. да преминем всички подвизи - но това е твърде трудно, ще помисли някой. Наистина, трудно е, но трудът ще бъде възнаграден. Ако не искаме да попаднем в плен на страстите, или да бъдем съвсем победени и убити от тях, трябва да притежаваме средства да ги отбиваме и побеждаваме и да предпазваме себе си. И ето кое тук е утешително: колкото по-търпеливо и неотстъпно някой носи тези духовни оръжия - подвизите, - толкова те стават по-леки и извършването им по-свободно. Колкото по-настойчиво и неуморно действаме с тях, толкова по-малко се уморяваме, подвигът става все по-лек и по-лек, а накрая става и съвсем незабележим по трудност, макар в същото време по сила и действеност да достига до неочакван размер. Да вземем посещението на светия храм. Отначало това може да е трудно. Но после, колкото по-често отиваме в храма, толкова по-леко става отиването там и по-приятно. А накрая, присъствието ни в него става толкова приятно, че не ни се иска да излезем от него, а когато излезем, чувстваме в себе си голяма духовна сила. Така и всеки друг духовен подвиг от многократното му повтаряне дотолкова се сродява с нас, че от него чувстваме не тежест, а голяма лекота в духовното дело и борбата със страстите и пороците. Тежест се чувства, когато някой е възпрепятстван да извърши своя духовен подвиг, към който е привикнал и в който винаги е намирал духовна подкрепа.

И така, да не се отказваме, а да принудим себе си да преминем по възможност всичко предписано. Бог ще ни помогне. Трябва само да започнем и да продължим неотстъпно. Ето сега е пост - най-благоприятно време за духовни подвизи. Който е постил правилно, е употребил на дело всички духовни средства, а който още ще пости, ще ги употреби. Остава само да вложим още малко усилие - като сме започнали, да не се отделяме от тях. С Божия помощ те така ще ни харесат, че никога не ще пожелаем да се разделим с тях. Колкото повече се привързваме към духовните подвизи, те все повече и повече стават наша потребност, хранят ни и ни услаждат. Те не се противни на нашата природа, а са сродни с нея в нейния чист вид: това гарантира и успеха да ги овладеем.

Господи, помогни ни да почувстваме всички опитно тяхната спасителност! Тогава не ще има сила, която да ни отклони от тях. Амин.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 138 Коментар: 0

1.  Нихилизъм на разрушението

 Тук, накрая, ние ще се срещнем практически с нихилизъм в неговия „чист вид”, нихилизъм, чиято ярост против творенията и цивилизацията не може да бъде удовлетворена дотогава, докато не ги сведе до абсолютното нищо. Нихилизмът на разрушението, като никоя друга форма на нихилизма, е характерен именно за нашия век. Разрушението е съществувало в достатъчно широки мащаби и преди, и по-рано е имало хора, „прославящи се” чрез разрушението, но никога не е възниквало учение и обмислен план за разрушение, никога човешкият разум не се е извращавал дотам, че да търси оправдание на това явно сатанинско дело и да се опитва даже да създаде програма за неговото изпълнение.

Даже у най-сдържаните нихилисти може да се открият явни следи от проповядването на разрушение. Така реалистът Базаров в романа на И. С. Тургенев „Бащи и деца” заявява, че в обществото няма нито една институция, която да не трябва да бъде разрушена. Ницше пише: „Който иска да твори, е длъжен отначало да разрушава, за да унищожи общоприетите ценности”. Манифестът на футуристите, намиращи се в еднаква близост както с чистия нихилизъм, така и с витализма, възпяват войната и „разрушаващата ръка на анархиста”. Болшинството реалисти и виталисти не крият, че тяхната цел се явява разрушаването на стария порядък и изпразване от съдържание на Абсолютната Истина.

Обаче в чистия нихилизъм това, което някога е било само пролог, днес се превръща в самоцел. Следващата фраза на Ницше съдържа основния принцип на всеки нихилизъм и оправдава преди всичко нихилизма на разрушението: „Няма истина, всичко е позволено”/14/. Обаче изключителните последици от тази аксиома били осъзнати още преди Ницше Макс Щирнер, с когото ние още веднъж ще се срещнем в следващата глава/15/, обявява война срещу всякакви критерии и принципи, противопоставяйки своето „аз” на целия свят и победно смеейки се над „гроба на човечеството”, макар да прави това все още само на теория. Сергей Нечаев осъществява тази теория на практика толкова успешно, че и досега той представлява някакъв мит, ако не и демон от глъбините на самия ад. Неговият живот е бил изпълнен с безгранична жестокост и безнравственост, проявявани в „полза на революцията”. Той е послужил за прототип на Петър Верховенски в „Бесове” на Достоевски, роман, така блестящо отразяващ съзнанието на крайния нихилист /книгата е изпълнена с представители на този тип съзнание/, че изглежда невероятно, че писателят не е изпитвал упойващото влияние на нихилизма.

Михаил Бакунин бил известно време под влиянието на Нечаев, но видял после, че последователната практика на нихилизма съществено се отличава от неговото теоретическо изложение, и намирайки се още под негово влияние, е написал „Катехизис на революционера”, вледеняваща душата апология на нечаевизма, където заявява: „Нашата цел – ужасно, пълно, неумолимо и всеобщо разрушение”. Такова светоусещане е твърде типично за Бакунин, за да му се припише като моментно увлечение. Той завършил своята книга „Революцията в Германия”, написана още преди раждането на Нечаев, със следния знаменит призив: „Да възложим нашето упование на вечния дух, разрушаващ и унищожаващ, защото той е скрития и вечно творящ източник на всякакъв живот. Страстта към разрушение е творческа страст”. Тук витализмът се преплита със стремежа към разрушение, но в края на краищата побеждава последното. Когато попитали Бакунин какво ще направи той, ако новият порядък от неговата фантазия стане реалност, той честно отговорил: „Тогава ще започна да разрушавам всичко, което съм създал”/16/.

Именно в духа на Нечаев и „Катехизиса на революционера” нихилистическите убийци – в това време тях ги наричали „анархисти”, но у нас този термин има малко по-друго, по-положително значение – с тяхната „пропаганда чрез действие” тероризирали управляващите класи, пък и не само тях, в Европа и особено в Русия в последната четвърт на 19 век. В този дух Ленин, възхищавайки се от Нечаев, започнал своето жестоко управление, този първи в Европа успешен опит за абсолютно безпринципна политика. Страстта към насилие, откъсната от революцията, която я е рационализирала, въвлякла Европа през 1914 г в първата от нейните нихилистически войни и едновременно с това в друга област, в дадаисткото изкуство, провъзгласила: „Да пометем всичко”, „нека не остане нищо, нищо, нищо”. Обаче само Хитлер е разкрил природата и целите на чистата „революция на нихилизма” в цялата й пълнота, революция, сведена към нихилистическата алтернатива: „Weltmacht oder Niedergang” – световно господство или тотално разрушение, революция, чийто лидер може да ликува – даже още не дошъл на власт – както би ликувал Щирнер, казвайки: „Нас може да ни унищожават, но тогава ние ще завлечем със себе си целия свят – светът в огъня”/17/.

Това, разбира се, са крайни прояви и те по съответния им начин трябва да се разгледат: само малцина са били способни на такъв „чист” нихилизъм и те не принадлежат към основното течение на съвременната история, а по-скоро към нейните странични явления – и се излагат на осъждане от страна на другите, не толкова крайни нихилисти. Впорчем техният пример все пак е поучителен и би било грешка да се откажем от него като от преувеличение или пародия. По-нататък ще се убедим, че разрушението се явява неотделима част от програмата на ниилизма и най-ясно изразява това преклонение пред Нищото, което съставлява основата на нихилистическото „богословие”. Нихилизмът на разрушението не е преувеличение, а най-пълно въплъщение на най-основната задача на нихилизма като цяло. В него нихилизмът приема най-ужасната, но и най-истинската си форма, в него Нищото сваля от себе си всички маски и се представя в цялата си голота.

Светият праведник Йоан Кронщадски оприличава душата на човека на око, което, поразено от греха, не може да види духовното слънце/18/. От същия образ можем да се възползваме, характеризирайки развитието на нихилистическата болест, която не е нищо друго освен изтънчена маска на греха. Всеки православен знае, че у падналата човешка природа духовното зрение е твърде нездраво. В този живот ние виждаме всичко твърде неясно и само вярата и благодатта Божия могат да ни излекуват така, че в бъдещия живот да виждаме вече ясно.

Първата степен на нихилизма, а именно либерализмът, се поражда от това, че болните очи неправилно се приемат за здрави, а тази неясна картина, която дава отслабеното зрение – за истинската представа за света; от помощта пък на духовния лекар, т.е Църквата, либерализмът се отказва, тъй като на „здравия” тя не е нужна.

На втората степен – реализма – болест, която не лекуват, задълбочава развитието си, виждането се стеснява, далечните предмети, и преди възприемани с „естеството” отслабено зрание твърде мъгливо, стават напълно невидими. Само близките предмети са видими повече или по-малко ясно и на болния започва да му се струва, че останалите предмети просто не съществуват.

На третата степен – витализма – инфекцията води до възпаление; сега даже близките предемти се виждат слабо и изкривено и започват халюцинациите.

На четвъртата степен – нихилизмът на разрушението – настъпва пълна слепота, болестта се разпространява върху целия организъм, следва агония, после конвулсии и смърт.

 

 

 

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 152 Коментар: 0

1.  Витализъм.

Повече от век либерализмът и витализмът водеха човечеството по пътя, завършващ с някакъв „обрат”, за който така много слушаме днес – „великолепен нов свят”, роботизирана технологична система, в която всички световни проблеми ще се решават за сметка на поробването на човешката душа. Тази рационално планирана утопия предизвика многобройните протести на тези, които се опитваха да защитят личните и насъщни, непланирани и несистематизирани потребности на човешката природа, които са не по-малко съществени даже за чисто земното „щастие”, отколкото материалните потребности, които разбира се са по-очевидни. Такъв протест в името на „живота”, каквото и да се разбира под това понятие, ще бъде несъмнено задушен в реалистическия рай.

Като основен интелектуален тласък за възникването на виталистичното движение послужи реакцията против изключването на висшата реалност от реалистическия „опростен” свят, което обуслови в същото време, трябва да се признае, пълния провал на витализма. Без да имат достатъчно основание в християнската Истина, даже без да Я осъзнават, тези, които са се заели да поправят основните недостатъци на реализма, изобретиха и лекарства, оказали се не само безсилни, но и вредни, и превърнали се в симптом на още по-усложнило се заболяване, което са били предназначени да лекуват.

Както реализмът, бил той и реакция против мъглявостта на либерализма, обрекъл себе си на безплодие, приемайки свойственото за либерализма неведение за Висшата истина, така и витализмът подрони своите собствени очаквания, приемайки за основополагаща предпоставка критиката на Абсолютната Истина, критика, свойствена за реализма, против който витализмът се опитва да се бори. Колкото и да тъгува витализмът по „духовното” и „тайнственото”, той никога няма да ги търси в християнската Истина, защото за него тя е толкова „остаряла”, колкото и за пълния слепец – реалиста. За виталистическата гледна точка е особено типична жалбата на В.Б.Йитс, споделена в неговата автобиография: „Хъксли и Тиндал ме отвращават, защото ме лишиха от наивната религия на моето детство”. Каквото и да бъде психологическото основание за избора на такава гледна точка, тя няма никакво отношение към правдата и последиците й са твърде печални. Не ще се намери нито една форма на витализма, която да не бъде натуралистична и чиято програма да не започва и завършва в този свят, както и трактовката й за другия свят да не прилича на пародия. Отново ще отбележим, че нихилизмът прогресира, повтаряйки и преумножавайки грешките на предишните степени в следващите.

И дума не може да става, че витализмът се връща към християнската или каквато и да е друга истина, макар че самите виталисти понякога се опитват да претендират за това. Много критици са отбелязали псевдорелигиозния характер даже на марксизма, макар това определение да е приложимо само към лъжливо насочената ревност на най-ярките му привърженици, а съвсем не към неговото учение, което прекалено очевидно е антирелигиозно по своята същност. Във витализма проблемът за псевдорелигиозността стои твърде сложно. Тук напълно понятната скръб за загубените духовни ценности се усилва и от една страна води до субетивна фантазия, понякога към явен сатанизъм, който хората, лишени от духовен разсъдък, приемат за откровение на „духовния” свят, а от друга страна, към неоснован на нищо еклектизъм, привличащ идеи от всички времена и народи и установяващ чисто външна връзка между отделните неправилно разбрани части и собествените си лъжливи концепции. Неотменни елементи на много виталистически системи се явяват псевдодуховността и псевдотрадиционализмът, срещащи се както поотделно, така и заедно. Затова трябва с голямо внимание да се отнасяме към заявленията на тези, които възнамеряват да възстановят „духовната” същност на живота и по-особено към онези от тях, които наричат себе си съюзници или привърженици на „християнството”. Духовните заблуждения са много по-опасни от простия материализъм, и в третата глава на настоящата книга ние ще се убедим, че голяма част от това, което минава днес за „духовност”, представлява на практика „нова духовност” и е рак, породен от нихилизма, проникващ в здравите организми и разрушаващ ги отвътре. Тази тактика е напълно противоположна на откритата реалистическа атака срещу Истината и духовния живот, но това е не по-малко нихилистическа тактика, само че вече на следващ етап от развитието си.

На разсъдъчно ниво витализмът предполага отрицание на християнската Истина в съчетание с някои псевдодуховни претенции. Обаче даже осъзнавайки това, ние все пак ще се окажем неподготвени за разбирането на виталистическото движение, ако преди това не сме се запознали с духовното състояние на хората, станали негови носители. При либерализма и реализма нихилистическото заболяване е все още повърхностно, принадлежащо в основата си към областта на философията и разпространяващо се сред интелектуалния елит. При витализма, както и при марксизма – най-крайната проява на реалистическото съзнание, тази болест се развива не само качествено, но и количествено: за първи път обикновените хора започват да проявяват признаци на нихилизъм, който преди е бил ограничен сред неголеми общности.

Това обстоятелство несъмнено се намира в пълно съответствие с вътрешната логика и нихилизма, тъй като той, подобно на християнството, което е призван да унищожи, се стреми към всеобщност. В средата а XIX век най-възприемчивите мислители вече са предвидили перспективата „събуждане” на масите, от които трябва да се възползват „ужасните опростители”, а във времето на Ницше, един от най-могъщите „пророци” на витализма, това предчувствие прераснало в увереност. Ницше вече е можел да види как „смъртта на Бога хвърля своята първа сянка в Европа” и макар „събитието само по себе си да е твърде велико, твърде отдалечено, твърде превъзхождащо възприемателните възможности на повечето хора, за да се предполага, че съобщението за него е могло да стигне до тяхното съзнание”, децата на този идващ век/11/, век, ако си спомним, на триумфа на нихилизма, са станали такива хора като Ницше.

Християнската Истина, която се остремял да подрони либерализмът и която реализмът нападал, не е просто философска истина, а Истина на живота и спасението, и когато сред масите, възпитани в тази Истина, започва да се разпространява убеждението, че Тя повече не е достойна за доверие, в резултат се получава не просто излъскан скептицизъм, с който се утешават някои либерали, а духовна катастрофа с гигантски размери, чиито последици ще бъдат осезаеми във всички сфери на човешкия живот и мислене. Мислителите, подобни на Ницше, вече са виждали първата сянка на тази катастрофа и са били в състояние повече или по-малко подробно да я опишат и да предугадят някои последствия. Обаче тези последствия стават по-очевидни, когато нейната сянка се прокраднала в сърцата на широките маси В края на XIX век все повече и повече обикновени хора започват с безпокойство да търсят това, с което биха могли да заменят Бога, умрял в сърцата им – картина, така характерна и за нашата съвременност. Това безпокойство се превръща в движеща сила на витализма, негова суровина, която удобно се облича във формата на току-що разгледаните от нас интелектуални предположения на майсторите, вдъхновени от последните повеи на „духа на този век”.

Ние свикнахме да разглеждаме това безпокойство преди всичко от гледна точка на неговото използване от нихилистическите демагози, но в същото време то е служило и като важен стимул на виталистическоот изкуство и религия. Присъствието на този компонент в болшинството виталистически явления обяснява защо за разлика от привидното „здравомислие” на либерализма и реализма, витализмът проявява симптоми не само на интелектуално отклонение, но и на духовна и психологическа дезориентация.

Не би било лошо преди да преминем към разглеждане на външните прояви на витализма в областта на философията и изкуствата, по-подробно да се спрем на някои по-общи форми на стоящото зад него смътно безпокойство. Наистина ли то характеризира нихилизма? Могат да ни обвинят, че сме преувеличили значението му, че това е просто нова форма на съществуващото преди, нелеп опит да се издигне нещо обикновено до ранг на нихилизъм. Това мнение несъмнено има някои основания, обаче едва ли може да се отрече, че това, което виждаме днес, в цяла поредица от най-важни аспекти се отличава от всичко предшестващо. За първи път в цялата си история днес безпокойството се разпространява така широко, че става почти всеобщо. „Обикновените” лекарства, лекарствата на здравия разум, както изглеежда не са в състояние да му окажат никакво въздействие, а дори напротив – само го усилват. Неговото разпространение върви успоредно с разпространението на съвременното безверие, така че и да не представлява едното причина за другото, то двете представляват параллелни прояви на един и същи процес. Тези положения са така тясно свързани едно с друго, че е невъзможно да бъдат разделени, и затова по-нататък ще ги разглеждаме заедно.

Най-изкусно са използвали за своите цели всеобщото безпокойство фашистките и националсоциалистическите режими. „Странно” е /впрочем „странно” е обаче само за този, който не разбира характера на съвременната епоха/, че това безпокойство не завършва с поражение за тези, които така локво се възползват от него, а напротив, става по-силно. А още по-„странно” е, че то се е усилило особено в страните с високо развити демократически и либерални идеологии, страни, отличаващи се с високо благосъстояние, а пък в „изостаналите” страни степента на безпокойство се усилва пропорционално на степента на приближаването им към това благосъстояние. Да потуши това безпокойство не успя нито войната, нито либералният идеализъм, нито растящото благосъстояние, както впрочем не успя да стори това марксисткият идеализъм. Така съветското „процъфтяване” роди същото явление. Тези лекарства не помагат, защото болестта се е задълбочила и те вече не могат да й подействат. Най-силно това безпокойство се проявява в ръста на престъпността, особено сред младежите. В предшестващите епохи престъпността е била ограничено явление, имала е очевидни, понятни причини, коренящи се в човешките страсти – алчност, похот, завист, ревност и т.н., но те нямали нищо общо с този вид престъпност, който е характерен за нашия век, престъпност, на която повече подхожда определението, толкова често използвано от съвременния авангард, макар и в друг, нихилистически контекст: тя не може да бъде наречено инак, освен „абсурдна”.

Деца убиват родителите си, родители – децата си. Малтретират или убиват съвсем непознати хора, но при това не грабят. Престъплението може да бъде извършено от един, но и от цяла банда. Такива банди тероризират всеки окръг, шляейки се без работа или безсмислено воювайки една с друга – и за какво?! Ето го това време на „мир” и „благоденствие”, когато престъпниците могат да бъдат както от висшите, така и от нисшите елементи на обществото и тяхното поведение няма никаква практическа причина, а често и не става дума за каквито и да било предпоставки или последствия. Когато от извършителите на подобни престъпления искат обяснение на тяхното поведение, те отговарят едно и също: това е било „импулс”, „подбуда” или престъпникът е изпитвал садистично удоволствие, извършвайки престъплението, или пък е имал абсолютно несъответстващ на тежестта на престъплението предлог, като скука, помрачение, възмущение. На практика те съвсем не могат да обяснят своето поведение, то няма удовлетворителна мотивация, и което е най-съществено и поразително – за подобни престъпления те обикновено не се разкайват.

Съществуват разбира се и други, не така насилствени форми на всеобщото безпокойство: страстта към движение, скоростите, обосено изразяваща се в настоящия култ към автомобила – ние вече отбелязахме тази страст на Хитлер; всеобщаат привързаност към телевизията и киното, основната функция на които е да предоставят няколкочасово убежище от реалността, както с помощта на своето еклетическо и „увличащо” съдържание, така и с помощта на хипнотическото въздействие на самите технически средства. Тук се отнася и все по-усилващата се примитивност и дивост на съвременната музика, особено на джаза, който най-точно отразява състоянието на съвременната душа. Тук е и култът към физическата доблест в спорта,и, като част от него, нездравото благоговение пред мласостта, преобладаването и неограничеността на сексуалния безпорядък, снизходително подминаван от много представители на по-старото поколение, които биха били длъжни да отговарят за това в своето време. Този безпорядък се възприема като показател за „откритост” на съвременната младеж и представлява сам по себе си още една форма на „откритото”, „експериментално” отношение към живота, култувирано в изкуството и науката. Такъв показател е и неуважението към властта, поощрявано от разпространяващото се непризнаване на каквито и да било ценности, освен „моментните” и „динамичните”. Това неуважение подтиква най-„идеалистически” настроената част от младежта към демонстрации и протести против „репресивните” закони и порядки.

При това такава „активност” представлява не нещо друго, а убежище от скуката, безсмисленото, а и погледнато още по-дълбоко – от пустотата, която е обхванала сърцата, отказали се от Бога. Истината за Божественото Откровение, а с тях и от нравствеността и съвестта, основани на тази Истина. Тази психология действа и в по-сложните прояви на виталистическия импулс, към който сега преминаваме. Засега само ще отбележим множествения характер на тези прояви, а по-нататък детайлно ще разгледаме в какво се състои ролята на болшинството от тях, проявяващи се в ролята на форми на „нова духовност”.

В политиката най-преуспяващите форми на витализъм са били култът към активност и насилие на Мусолини и още по-млачният култ към „кръвта и земята” на Хитлер. Природата им е твърде добре известна на съврременното поколение и не се нуждае от обяснение. Впрочем, днес, когато стрелката на политическия барометър така явно се отклонява „вляво”, може би не е така очевидно, доколко дълбоко се е простирало въздействието на тези движения 40 години по-рано. Освен масите, откъснати от своите корени, на които по-рано са разчитали нихилистическите демагози, те са намерили гореща подкрепа, макар и не за дълго, у доста голям брой лица, принадлежащи към интелектуалния и културен елит. Сред този елит малцина са приели нацизма и фашизма в качеството им на „нова религия”, но много са ги приветствали като противене на демокрацията, „науката”, прогреса, т.е. на либералима и реализма. Те обещали на „възприемчивите” личности твърде привлекателно бъдеще, техният динамизъм, „жизненост”, псевдотрадиционализъм са изглеждали измамно „освежителни” за много от задушаващите се в тежката интелектуална атмосфера на това време.

Такова е и въздействието на съвременното изкуство, чийто протест против безжизнения академически „реализъм” отвежда понякога в съвсем неочаквани области. В нови екзотични източници на влияние се е превърнало изкуството на Африка, Изтока, южните географски ширини, изкуството на предисторическия човек, на децата, лудите, а също на спиритуализма и окултизма. Безспирният „експериментализъм” и постоянното търсене на „нови” форми и техники са приети като норма, а изкуството се вдъхновява от „дивото”, „примитивното” и „спонтанното”. Това, което заявяваха някога в своя манифест футуристите /макар едва ли футуризмът може сериозно да се смята за изкуство/, стана основа за болшинството съвременни художници, култивиращи в своите работи „всякакъв вид оригиналност, смелост, крайно насилие”. Всички те вярват, че „нашите ръце са свободни и чисти и могат да започнат всичко отначало”

Съгласно с виталистическия мит художникът е „творец”, „гений”, „вдъхновен” човек, в неговото изкуство реализмът се преобразува чрез „видение” и в това се състои знамението на „духовното пробуждане”. Т.е. художникът е чародей в изкуството, в този смисъл, в който Хитлер е бил такъв в политиката: и на едното, и на другото място управлява не Истината, а субективното чувство.

В религиите, или по-точно в псевдорелигиите неспокойното експериментаторство, характерно за витализма, се проявява в още по-разнообразни форми, отколкото в школите на съвременното изкуство. Например има секти, чието божество представлява неясна, имаментна „сила”, и различните направления на „новото” и „позитивното мислене” се стремят д укротят и използват тази сила, като че тя е нещо от рода на електричеството. Близки до това са окултизма и спиритуализма, а също някои подправени форми на източните философии, които престанаха даже да си дават вид, че се „интересуват” от Бога, като са насочили своите усилия към това да пробудят непосредствени „сили” и „присъствия”.

Религиозният витализъм се проявява също и в широкоразпространения култ на „осъзнаването”. В сдържана форма той присъства у привържениците на съвременното изкуство, а също в „творечския акт” и „видението”, които вдъхновяват това изкуство. Най-крайна форма на този култ представлява безразборното търсене на „просвещение”, както например в зен-будизма, а неговият reduktio ad absurdum – „религиозен опит” е стимулиран от разни наркотици.

Прави се и опит да се изфабрикува псевдоезически култ към „природата” преди всичко на основата на неговите „първични”, „главни” елементи: земята, тялото, секса. Заратустра на Ницше, могъщият пророк на този култ, е централна тема в произведенията на Лоренс и на някои други романисти и поети на нашия век.

В повечето разновидности на екзистенциализма и персонализма се прави опит да се сведе религията до не повече от лична „среща” с друг човек или понякога със смътно възприеман бог, а в патологическия атеистически екзистенциализъм – да се превърне религията в бунт, в неистово самопоклонение.

Всички тези виталистически прояви на религиозния импулс на човека обединяват позицията на неприемане на всяко устойчиво, неизменно учение или постановка, както и изключителния стремеж къ постигането веднага на „ценности” на живота, на „жизнеспособност”, „опит”, „осъзнаване” или „екстаз”.

И така, ние обрисувахме най-ярките черти на витализма и примерно определихме широтата на неговото разпространение, но ни остана още да разкрием самия термин и да обясним в какво се състои нихилистическият му характер. Както вече видяхме, либерализмът подкопава Истината със своето безразличие, съхранявайки обаче престижа на самата дума, а реализмът Я напада в името на някаква малка, частична истина Противопоставяйки се и на двете, витализмът въобще престава да има отношение към Истината. Той изцяло и в пълнота се посвещава на неща от съвсем друг порядък. „Лъжливостта на което и да е мнение – писа Ницше, - не може да служи като възражение против него... Въпросът е в това, доколко това мнение подпомага живота, съхранява го...”/12/. Там, откъдето започва подобен прагматизъм, нихилизмът преминава в стадия на витализма, който може да бъде определен като лишаване на Истината от качеството да бъде критерий за човешките действия и замяната Й с друг критерий – „жизнеспособност”. Тук „живот” и Истина окончателно се разделят един от друг.

Витализмът – това е нещо като по-вглъбен реализъм. Общото между тях е ограничеността във възприемането на реалността и стремеж да се сведе всичко висше до възможно най-нисшето. Витализмът продължава да осъществява реалистическото си намерение. Там, където реализмът се опитва да замени Абсолютната Истина отдолу, витализмът констатира неуспеха и предлага още по-„реалистическо” осмисляне на ситуацията, утвърждавайки, че и долу няма Абсолютна Истина, и единственият неизменен принцип на този свят е самата промяна. Реализмът свежда свръхестественото към естественото, даденото в Откровението към разсъдъчното, Истината към обективността. Витализмът пък отива още по-далече и свежда всичко към субективния опит и субективните усещания. Светът, който изглеждаше на реалиста така устойчив, истината, която му изглеждаше толкова сигурна, се разпиляват във виталистическия светоглед на прах, разсъдъкът няма на какво вече да се спре, всичко е погълнато от движение и действие.

Логиката на неверието неумолимо води към бездната и този, който не се върне на пътя на Истината, ще бъде принуден да следва своето заблуждение докрай. Така се случва с хуманизма, който, прихващайки реалистически вирус, бива окончателно победен от микробите на витализма. Като най-очевиден признак за това служи преобладаването на „динамичните” критерии, имащи място в литературната и изкуствоведската критика и даже в разглеждането на религиозни, философски и научни въпроси. Най-ценните качества във всички тези области се възприемат като „оригиналност”, „експериментализъм”, способност да бъдеш „интригуващ”, и ако въпросът за Истината се повдига, той отива на все по-заден план и се заменя от субективни критерии като „цялостен”, „истински”, „индивидуален”.

Подобен подход открито приканва към обскурантизъм /мракобесие/, да не говорим вече за шарлатанство, и ако последното може да бъде отхвърлено като изкушение, което не се е превърнало в норма, то да се игнорира все по-разюзданият обскурантизъм, така леко понасян и даже поощряван от нихилистическия темперамент, е невъзможно. В съвременния интелектуален климат е все по-трудно да се води разумен разговор с апологетите на витализма. Ако например ги попиташ какъв е смисълът на някое съвременно произведение на изкуството, на вас ще ви отговорят, че то няма смисъл, че това е „чисто изкуство” и то може само да се „почувства”, а ако критикът не е способен правилно да го „почувства”, той няма право да говори за него каквото и да е. Опитът да се въведе какъвто и да е критерий в критиката, даже най-простият и формалният, се сблъсква с възражението, че старите критерии не са приложими към новото изкуство, че те са прекалено „статични”, „догматични” или просто „остарели” и че за изкуството днес може да се съди само от гледна точка на това, доколко успешно то въплъщава своите собествени неповторими инвенции. Ако в някое произведение на изкуството критикът забележи патологично или животинско намерение, на него ще му обяснят, че то трябва да бъде точно отражение на „духа на този век”, а този, който мисли, че изкуството трябва да бъде нещо повече, е просто наивник. Последният довод е най-любим на сегашния авангард – литературен, философски или „религиозен”.  За хората, уморени от Истината, е достатъчно това, че има „нещо” и че то е „ново” и „вълнуващо”.

Възможно е това да е обяснима реакция на изключително литературния и утилитарен подход на либерализма и реализма към такива сфери като изкуството и религията, които говорят на език много различен от прозаичния език на науката и бизнеса. За да се критикуват те с пълно право, е нужно да се знае техния език и да се знае какво се опитват да кажат. Едно обаче е съвършено очевидно: те се опитват да кажат нещо. Въобще, всичко, което прави човек, има смисъл, и всеки художник или мислител се стреми да предаде нещо в своите произведения. Ако пък се каже, че едно произведение няма смисъл, че в него има само желание да се изрази „духа на този век” или въобще няма никакво желание нещо да се предава, то и това ще има смисъл, и то твърде зловещ, който компетентният критик не може да не забележи. За съжаление задачата на критиката днес се отъждествява със задачите на апологетиката, което е твърде показателно. Общоприетото мнение, че ролята на критиката се заключава само в това да обясни на непосредствените маси „новото вдъхновение” на „творческия гений”/13/. Така мястото на активното разбиране се заема от пасивното „възприятие”, а мястото на майсторството се заема от „успеха”, в смисъл колко успешно се удава на „гения” да въплъти своето собствено намерение.

В съответствие с новите критерии Хитлер на определен етап също би могъл да бъде отнесен към „преуспяващите”, докато „духът на този век” не докаже неправотата на твърдението. Авангардът и неговите спътници-хуманисти нямат нищо против болшевизма, освен това, че за разлика от националсоциализма, който е бил „експресионалистически” и „вълнуващ”, болшевизмът е прозаичен и реалистичен.

Но може би най-яркото свидетелство за това, че хуманизмът е заразен от инфекцията на витализма, се явява неговата странна аксиома, едновременно романтична и скептична, гласяща, че „любовта към истината” никога не свършва, затова, че никога не може да бъде удовлетворена, и целият живот е постоянно търсене на това, което не може да бъде намерено, постоянно движение, при което няма и не трябва да има място за отдих.

Изтънченият хуманист много красноречиво може да опише този нов основен принцип на всички научни академически изследвания като осъзнаване на „временната” природа на всяко знание, като отражение на вечно неудовлетворения и вечно любознателен човешки разум или като част от тайнствения процес на „еволюцията” или „прогреса”, но истинският смисъл на тази гледна точка е очевиден: това е последен опит на невярващия да скрие своето отричане от Истината зад мъглата на благородната риторика и в същото време да подмени искрената любов към Истината с дребно любопитство. Днес самото време казва, че подобно на своя аналог – похотта – любопитството никога не се изчерпва и никога не намира удовлетворение. Но нали човекът е бил създаден за нещо по-голямо от това. Той е бил създаден, за да се издигне над любопитството и похотта до любовта и чрез любовта да достигне до Истината. Това е Истината за човешката природа, но за да се осъзнае тя, е нужда известна простота. Интелектуалната повърхностност на съвременния хуманизъм е толкова далеко от подобна простота, колкото е далеко от Истината.

Привлекатолността на витализма е психологически понятна. Само много неразвития и невъзприемчив човек може продължително време да се удовлетворява от мъртвата вяра на либерализма и реализма. Отначало крайните елементи на обществото – художниците, революционерите, лишените от корен маси, после един след друг хуманистите – писатели на „цивилизацията”, и накрая най-уважаваните и консервативни слоеве на обществото биват обхванати от някакво вътрешно безпокойство, заставящо ги да търсят нещо „ново” и „вълнуващо”, но какво именно, никой от тях не знае точно. Нихилистическите пороци, на които преди се гледаше с презрение, идват на мода, тъй като човечеството започва да споделя техните безпокойства и предчувствия. Тях постепенно ги включват в хуманистическия пантеон и търсят в тях откровение и вътрешно видение, което би извело човечеството от тази безплодна пустиня, в която го е завел реализмът. Зад тривиалната чувствителност и еклектизма, характеризиращ съвременния стремеж към „мистицизъм” и „духовни ценности”, лежи жаждата за нещо по-съществено от това, което ум дават или могат да му дадат либерализмът и реализмът, жажда, която разните видове витализъм са способни само да раздразнят, но не и да утолят. Хората отхвърлиха Сина Божий, Който даже и днес иска да живее в тях, иска да им даде спасение. Намирайки за непоносима тази пустота, към която е довело това отхвърляне, те са се хвърлили към безумците и магьосниците, лъжепророците и религиозните софисти, търсейки у тях думата на живота. Но тази дума, дадена с такава готовност веднага, щом те са се опитали да я повторят, в техните уста се е превърнала на прах.

Реализмът, стремейки се неистово към истината, унищожава тази истина, по същия начин и витализмът, търсейки живот, започва да мирише на смърт. Витализмът на последното столетие служи като безпогрешен симптом за умората на света, а в неговите пророци още по-силно, отколкото при философите на мъртвия либерализъм и реализъм, се проявява краят на християнска Европа. Витализмът е плод не на „свежестта” и „живота”, които с такава безнадеждност търсят неговите последователи, защото именно това не им достига, а напротив, плод на разложението и безверието, представляващ всъщност предпоследната степен на умиращата цивилизация, която те така ненавиждат. И без да сме защитници на либерализма или реализма, против които се е обявил витализмът, можем да видим, че той се е „престарал” и неговият антиметод, приет против несъмнено съществуващото заболяване, се оказал мощна инжекция със същия нихилистически състав, който някога е предизвикал самата тази болест. След витализма може да следва само една заключителна степен, която нихилизмът трябва да преживее: нихилизмът на разрушението.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 159 Коментар: 0

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител...
Кой сее семе по нива, неразчистена от коренища и камъни? Разумен човек не върши това. Разумният човек постъпва според словото Божие. Той първом разчиства от буренак нивата, па сетне сее доброто семе.
Нивата - това е душата човешка, буренакът - многобожието, а доброто семе - вярата в единия Бог.
Днес ви се струва напълно естествено и просто да вярвате в един истинен Бог, а пък смешно и налудно - в повече богове. Но не всякога е било така. Имало е времена, когато в цял свят само неколцина люде са вярвали в единия Бог. А всички останали, многобожници, са гледали с богаташко презрение на тяхното еднобожие затуй, че имайки един единствен Бог, те уж имали твърде малко. Еднобожниците пък гледали на многобожниците с учудване и съжаление, затуй че имайки много богове, те нямат нищо.
Вярата в единия Бог е трябвало най-напред да бъде придобита от надежден свидетел, а сетне да бъде сеяна из душите човешки като в ниви. Най-надеждният свидетел, който свидетелствува за единия Бог и против многото богове, е сам Бог - Живият и Истинният.
Той сам за Себе Си свидетелствувал чрез Своите достойни раби с думите: "Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене" (Изх. 20:2-3).
Единият, Живият и Истинният е откривал Себе Си постепенно. Сред буренаците на многобожието Той си намерил една нивица, разчистена от коренища, бурени и камънак, и по нея насеял доброто семе на вярата. Това били душите на отделни праведници. Тия души били още като приготвени свещи, които Той запалил и те светели в мрака на многобожието. "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе" (Ин. 1:5). Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей, Исаия, Даниил - свещи Божии, палени поотделно!
След това Единият, Живият и Истинният явил Себе Си на целия народ Иаковов и Израилев. По Своята милост Той им се открил най-напред в Египетската земя - земя чужда, сетне в пустинята - земя ничия и най-накрая в Ханаан - тяхната земя. И целият народ за някое време казвал: вярваме в един Бог. Но Божият народ почнал да се колебае във вярата. И това колебание траяло векове. Надвиснала опасността светлината да угасне в мрака, горящият огън да се превърне в пепел.
Виждайки тая опасност, Единият, Живият, Истинният, Състрадателният и Многомилостивият пратил сред човеците Своя Син, Господа Иисуса Христа: да разпръсне мрака многобожен, да укрепи за възход сърцата човешки, да посее доброто семе на вярата в единия Бог - Единия, Истинния и Живия.
Трудолюбивите Христови пчели, светите апостоли, разнесли тая вяра, тия Божии семена, по цял свят.
Наистина, като медоносни пчели Божии се пръснали апостолите от йерусалим на всичките четири страни, из народи и племена, та като с мед да усладят душите човешки с благовестието за единия, живия и истинния Бог.
Светите апостоли чистили земята от идолския буренак и душите людски - от вярванията в много богове. И по изчистените поля сеели светата вяра в единия, истинния и живия Бог.
О, как трудна и опасна била тая сеитба! Това било най-вече паметна битка, която - вярвайте ми, струвала на проповедниците на еднобожието и зной, и сълзи, и рани, и кърви.
Претрудно се разделяли човеците със своите измислени божества, трудно приемали те вярата в единия Бог. Смутени от многото твари и противните действия във вселената, тям се е струвало по-вероятно съществуването на много богове, нежели на един единствен Бог. Считали са, че повече богове могат да помагат повече, нежели един единствен Бог.
Против апостолите се надигнали два вида човеци - а такива два вида всякога е имало на света - едните били тия, които хранили душите си с отровата на идолопоклонничеството, а другите - тия, що хранили телата си чрез изработката на идоли. И последните били не по-малко възмутени от първите. Например, апостол Павел и златарят Димитър. "Някой си златар, на име Димитър, който правеше сребърни храмчета на Артемида и доставяше на занаятчиите немалко печалба, като събра тях, па и други работници на такива неща, каза: другари, знаете, че от тая работа зависи нашият добър поминък; а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки. Тъй че има опасност... това наше занятие да дойде в презрение" (Деян. 19:24-27).
И тъй, едни смятали, че техните души са застрашени, други пък - че стомасите им са в опасност от новата вяра. Тъй са считали всички човеци на земята и всички народи с много малко изключения. И тези изключения са били предавани на сурова смърт, като Сократ в Атина.
Културата тук не помагала за нищо. Културните народи само са правили идолите си от скъпоценни камъни и с по-правилен облик от дивите народи, но идолите си оставали идоли и робството на човешките души и за едните, и за другите, си оставало едно и също. Когато св. ап. Павел дошъл в културна Атина, "възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли" (Деян. 17:16). Също както Андрей в Сарматия, Матей в Египет и Вартоломей - в Индия. Идоли по тържищата, идоли пред съдилищата и казармите, идоли пред праговете, идоли в домовете, идоли по стаите, идоли навсякъде. Ни един списък не може побра всички богове, на които човеците и народите са се кланяли.
Всички тия идолски тръни деряли и разкървавявали светите апостоли. Ала те смело ги съсичали, изтръгвали и разчиствали, а на тяхно място сеели доброто семе на вярата в единия живия и истинен Бог. Тая титанска сеитба апостолите вършели със слово, чудеса, любов и жертва. Където не успявали с едното, успявали с второто. Където не могли да успеят с нищо друго, успявали са със своята кръв и смърт. Тяхната мъченическа смърт попалвала идолите като жив огън.
Единият, Живият и Истинният благословил словото на Своите апостоли, техния труд, сълзи, въздишки и жертва. Тъй тяхното семе дало добър плод. А тоя плод се състои в това, че на хората днес им се струва напълно естествено и просто да вярват в единия Бог, а смешно и налудно - да вярват в много богове.
"Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене". Това е първото свидетелство на Бога за Самия Него, първото откровение пред земните човеци за Бога и от Бога, и първата заповед Божия. Да нямаш други богове, освен Мене, заповядва Бог, понеже ако имаш и други богове, ще те сполетят две беди: първата беда - да вярваш в лъжливи богове, несъществуващи и измислени, втората беда - да отделяш от благоговението и любовта, които всецяло принадлежат на Мене: Единия, Живия и Истинния, и за тези лъжебогове.
По такъв начин ти ще помрачиш вярата в Мене и ще отслабиш благоговението и любовта си към Мене. И Аз, оскърбен и унижен, ще се отдалеча от теб. И ти ще бъдеш безбожник, макар и да си въобразяваш, че си богат на благочестие поради вярата си в много богове. Защото многобожникът и безбожникът в последна сметка са едно и също нещо. И единият, и другият са без единия, живия и истинния Бог.
Вярата в Бог - Един, Жив и Истинен, е вяра на смирените и на разумните. Това не е вяра на горделивците, чиято гордост върши безумия, като обожествява себе си или нещо сътворено от Твореца, но нивга - самия Творец. Който е смирен, той е и разумен, а който е надменен - той е и безумен. На смирените Бог дава ум, да знаят и разбират, а на гордите Той се противи. Колкото повече се смиряват смирените пред Господа, толкова повече ум им дарява Господ. А умът е светлина, която води при Бога, при Единия, Живия и Истинния. Блазе на ония, що имат ум да видят преходността на тоя свят и нищожността на човека. Блазе на ония, които се усещат малки и нищожни, защото тях Бог ще въздигне до най-високото познание, до познанието на битието и величието на Всевишния Бог.
Това е вашата вяра, христоносци, и вярата на вашите предци, най-смирените и най-мъдрите. Нека тя бъде и вярата на децата ви - от поколение на поколение до края на времената. Тази вяра е непосрамваща, православна, спасителна. С нея се спасяваха бащите ви. Нито те посрамиха тая вяра, нито тая вяра посрами тях. Наистина, тази е вярата на образованите човеци, на ония, които носят в себе си образа Божий. На Страшния съд те не ще бъдат посрамени пред лицето на ангелите и на праведниците. Но ще получат слава и ще бъдат наречени благословени.
Един. Жив. Истинен.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 177 Коментар: 0

Из СЛОВО НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Св. Лъв Велики, римски папа

Възлюблени, да се възрадваме, днес се е родил нашият Спасител. И няма място за печал там, където се ражда живот, който като унищожава страха от смъртта, ни принася радостта на обетованата вечност. Всички участват в това празненство, а причината за всеобщата радост е една: нашият Господ, разрушител на греха и смъртта, като не намерил никого свободен от вина, дошъл да освободи всички. Нека се радва светията - той се приближава до наградата си. Нека се весели грешникът - нему се открива прошката. Нека се въодушевява езичникът - него призовават към живот.

Заради това и Син Божий при изпълването на времето (срв. Гал. 4:4), установено от непостижимата висота на Божествения съвет, приел човешка природа, която следвало да примири с нейния Творец, за да бъде изобретателят на смъртта - дяволът - победен именно чрез победената от него природа. В това започнато заради нас сражение двубоят се води по великия и удивителен закон на справедливостта: всемогъщият Господ встъпва в борба с най-свирепия враг не в Своето величие, а в нашето смирение, заставайки пред дявола в същия облик и в същата природа, която е причастна и към нашата смъртност, но съвършено безгрешна. Разбира се, за това Рождество не е валидно онова, което се говори за всички останали: "Никой не е чист от сквернота, даже младенецът, който поне един ден е проживял на земята" (срв. Иов. 14:4-5). Поради това върху това единствено Рождество не е преминало нищо от плътската похот, нищо от греховния закон не го е докоснало. От рода Давидов се избира царствената Дева, предопределена за приемане на Свещения плод. Тя, която още преди да зачене с тялото си Сина Божий и Човешки, Го заченала с ума си. И за да не би тя в неведение на Висшата воля да се изплаши, когато се случи необичайното, узнала от беседата си с Ангела това, което Св. Дух ще стори в нея. И да вярва, че не ще изгуби целомъдрието си онази, на която предстои да стане Богородица. И защо ли трябвало да се съмнява изобщо в необичайното зачатие, когато то било обещано със силата на Всевишния? Тази вяра се укрепвала и от предходното чудо - неочакваното даруване на чадородие на Елисавета, та да не би който и да било да се усъмни, че Дарувалият зачатие на безплодната може да дари зачатие и на Девицата.

И така, Словото Божие, Бог, Син Божий, Който в началото беше у Бога, чрез Когото всичко е станало и без Когото нищо не би станало (срв. Йоан 1:1-3), стана Човек за освобождението на човека от вечната смърт. Без да намалява Своето величие, Той приел върху Себе Си нашето смирение по такъв начин, че оставайки каквото е бил и приемайки онова, което не е бил, съединил истинския облик на раба и онзи образ, в който бил равен на Бога Отца: и с този съюз Той съединил двете природи без да приеме низшата слава и без да умалява висшата. Ето защо, при съхраняване особеностите на двете същности (природи), съединяващи се в една Личност, величието приема върху себе си смирението, силата - слабостта, вечното - смъртността. Така за изплащане дълга за нашето състояние неуязвимата природа се съединила с природата, подложена на страдания. Истинският Бог и истинският Човек се съчетават в единството на Господа, и Той е Посредникът между Бога и хората (срв. 1 Тим. 2:5), Който можел да умре по едната природа и да възкръсне по другата, както било необходимо за нашето изцеление.

И тъй, не могло да наруши девическата непорочност спасителното Рождество на Този, Който станал страж на целомъдрието и явление на истината.

Това рождение подобавало, възлюблени, на Христос, по Божията Сила и Божията Премъдрост (срв. 1Кор. 1:24), за да бъде Той подобен на нас във всичко по човечеството Си и да ни превъзхожда по Божеството Си. И ако не би бил Той истински Бог, то нямаше да ни донесе изцеление, а ако не беше истински Човек, то нямаше да ни служи за пример. Затова, когато Господ се родил, ликуващите ангели пеят и възвещават: "Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!" (Лука 2:14). Те виждат, че небесният Йерусалим се изгражда от всички народи на света. Колко би следвало да се възрадват човеците за това неизречимо дело на Божествената любов, щом така са му се радвали от висините ангелите?!

Възлюблени, да възблагодарим на Бог Отец чрез Неговия Син в Духа Свети, Който по великото Си милосърдие, като ни възлюби, се смили над нас и умъртвени от греха, ни съживи чрез Христа, за да станем в Него нова твар и ново създание. Да отхвърлим стария човек с делата му (срв. Кол. 3:9) и ставайки участници в Рождеството на Христос, да се отречем от делата на плътта (срв. Гал. 5:19). Познай, християнино, твоето достойнство и ставайки участник в Божествената природа, не се връщай към предишното си нищожество с недостойно поведение. Помни, член на каква Глава и какво Тяло представляваш ти! (Срв. 1 Кор. 6:15) Не забравяй, че като си спасен от властта на тъмата, си пренесен в светлото Царство Божие. Чрез тайнството Кръщение си станал храм на Светия Дух. Не прогонвай от себе си такъв Обитател с порочни деяния и не се подчинявай отново в робство на дявола, тъй като твоята цена е кръвта Христова (срв. 1Кор. 6:20) и по справедливост ще те съди Онзи, Който те е изкупил по Своето милосърдие, Който заедно с Отца и Светия Дух царства во веки веков. Амин.

>> Пълният текст <<