Вашата кошница е празна !
Последните два дни ходих на гробища. Някой би казал: „Къде другаде да иде човек преди Хелоуин…“ Шегувам се. Никой не би казал така. По-скоро съм омръзнал на мнозина с това, че все говоря за смъртта. Ама няма как – такова ми е ежедневието. Понякога вземам попадията с мен, за да сме заедно, защото все нямам време да я изведа някъде другаде. И този път стана така.
По пътя тя ми разказа, че ходила предишния ден до един голям детски магазин, който се рекламира като „на играчки рая“. В този случай обаче приличал много повече на преизподня. В него отвсякъде те дебнели демонски фигури на вещици и тролове, рога, тикви, паяжини, паяци, духове на умрели хора и техните кости… Да видиш как мили малки дечица си играят със скелети и да се умилиш… до сълзи… Докато ми описваше обстановката в магазина – „на играчки ада“, минахме през метрото. То също беше украсено с подобаващи бесовски картини. Ескалаторът се спускаше надолу покрай тях като в тунел от влакче на ужасите…
Най-накрая стигнахме и до гробищата. Тук също имаше много умрели хора. Само че не на картинки, а истински. И странното беше, че наоколо на никого не му беше забавно. Нямаше го онова екзалтирано желание да се облечеш като скелет и да легнеш в ковчег, въпреки че точно на това място щеше да се впише идеално. А и не вярвам гробарите да имат нещо против… Знам едни хористи, които за между 50 и 70 лева ще ти изпеят импровизирано опело, без да им мигне окото. Даже ще изглежда и съвсем църковно. Не е ли яко? Хелоуин на гробищата. Има достатъчно дървета с разпънати между тях естествени паяжини. А ако издържите до лятото, даже ще има и кърлежи…
Както и да е. С жена ми най-напред отидохме до гроба на татко. Купихме му голям букет с бели и жълти хризантеми. Подредихме ги точно под кръста. Нямахме време да се помолим, защото наближаваше време за Опелото и решихме на връщане да направим това.
За самото погребение няма да ви разказвам. Само едно нещо ни направи силно впечатление. До църквата лежеше бездомно куче. То с особена ярост лаеше катафалките. Не всички коли, а само тях. Но само когато бяха празни. В момента в който в нея качат покойник и автомобилът тръгне, кучето оставаше спокойно да лежи до един контейнер. Много беше странно. Някой би казал, че си има разумно обяснение. Че вероятно шофьор на катафалка се е опитал да го блъсне или нещо такова. Но в този момент на мен ми изглеждаше друго – сякаш кучето виждаше в катафалката смъртта, която идва, за да отнесе някого и лаеше по нея, защото я мрази. Но в момента, в който там вече е положен починал човек, сякаш имаше уважение към него и не искаше да смути последния му път.
Върнахме се до гроба на баща ми, за да прочета трисагий спокойно и без да бързам. Бяха минали около 45 минути. Някой вече беше откраднал цветята. Вместо тях се търкаляше захвърлена пластмасова чашка, от която беше пито вино. Набрахме свежи елови клончета, украсихме ги със стръкче шипки и поставихме тях във вазичката. После се помолихме за починалите. И помолихме тях да се застъпват за нас пред Господа. Помълчахме и поехме отново към света, който се готви да празнува Хелоуин.
Тук разказът ми трябваше да свърши. Но тъй като съм свещеник, а не писател, не мога да се стърпя да не обясня очевидното и да не го превърна в проповед. Колкото и тази проповед да не прилича на традиционните в храма.
Понякога кучетата са по-добри от нас – хората. Те инстинктивно разбират това, което ние сме забравили в емоционалното си пиянство. Никой да не казва, че сме оскотели, защото ето, животното на мен ми показа друго. Ние по-скоро се демоноуподобяваме. Що за човек би маскирал детето си като починал? Вие покойни родители и близки нямате ли? Не знаете ли, че бесовете се борят за техните души, за да ги отвлекат във вечността на безкрайна мъка? Нямате ли любов? Нямате ли страх? Нямате ли срам? Как може човек да се забавлява с това, за което е длъжен да плаче? Именно длъжен, защото това го изисква обикновената човешкост.
Друго има ли в главата на съвременния човек, освен забавления и пари? Много пъти съм виждал кучета и катерици да се хранят от подавките, оставени на гробовете. Но да стигне човек дотам, че да краде цветята, за да ги препродава – това какво е? Как е станало?
Да гримираш детето си като полуразложен труп, говори за велика нравствена деградация. Виждал съм полуразложени трупове. Знаете ли колко е страшно? Думи не мога да избера, за да изкажа възмущението си от равнодушието ни. Отвътре сме станали празни като издълбани хелоуински тикви. Мислим си, че светим, но всъщност сме много грозни.
И всичко това се случва в навечерието на Задушница. Пълно безумие е предния ден да се подиграваш с покойните, а на следващия да ходиш на гробовете им и да се правиш, че ти е мъчно. Ако ти беше наистина мъчно, нямаше и да ти хрумне да празнуваш Хелоуин няколко часа по-рано.
Задушница е моментът, в който с цялата си енергия трябва да се молим и да просим милост от Бога за тези, които до вчера бяха с нас, днес са положени в земята, а утре ние ще бъдем при тях. Чувате ли какво ви казвам? Утре ние ще бъдем при тях! Ще ни положат в земята. Абсолютно е сигурно. И ако сте учили децата си, че е много забавно, най-вероятно за вас няма да има след време кой да се помоли. Ако и това не ви уплаши, ако и от Съда на Господа не се боите, не знам повече какво да кажа. Освен, грабвайте тиквите и отивайте да се хилите…
ПОСЛЕДНИТЕ ХУБАВИ ИСТОРИИ
Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си.
Не казвам, че и сега няма истории. Има. Но повечето от тях са скапани (прощавайте за думата). Нямат смисъл от самото начало. Завършват без поука. Не водят наникъде. Освен към един изпразнен от съдържание егоцентризъм. Повечето от днешните истории не служат за нищо, освен да пълнят страниците на самовъзпроизвеждащи се медии. Греят, но не топлят. Четат се, но не остават. Нещо повече. Тези истории настояват да бъдат безсмислени. Потребителят се измъчва от смислите. Те го натоварват. Нали така би казал някой днешен мъдрец: „Стига сме измъчвали хората с поучения. Да плеснем с ръце, пък да се прегърнем. Да ядем и да пием. Да ядем и да наричаме това любов. Да пием до смърт и да наричаме това живот. Тялото и Кръвта на Господа могат да бъдат заменени с шведска маса, на която са поканени всички. Моля, заповядайте…“
Затова в началото на своите мисли искам да поставя една хубава история. Ей така, за да се знае, че хубавите истории са възможни. (В случай, че сте забравили.) Разказва я отец Серафим Алексиев в книгата „Нашата любов“. Става дума за един българин, родом от самоковските села. Той заминал за чужбина, изучил се и се издигнал до професор по медицина в една от най-големите европейските столици. Добил такава известност, че четял лекции из цяла Европа. Бил толкова ангажиран, че нямал време да посети родителите си. Затова веднъж, когато имал работа във Виена, организирал те да дойдат при него. Възрастните хора не били излизали от България, но от любов към сина си решили да преминат и този труден път. Хотелът, в който ги завели придружаващите ги, им се видял истински палат. Заозъртали се наоколо. Не се чувствали на мястото си. Майката била със селска забрадка и груб сукман, бащата с потури. Изведнъж пред очите им се появил синът им – красив, елегантен, изискан. Спуснал се към тях и развълнувано прегърнал майка си, а на баща си целунал ръка. После ги поканил на ресторант, където сам им подавал хляб и ги обслужвал с голямо внимание. Отец Серафим завършва разказа с думите: „Няколко дена се радвал той на родителите си, след което ги изпратил пак за България, за да може да продължи своя далечен и славен път.“
Хубаво ми е да чета тази история. В нея има прекрасно поучение. Радваш се за старците, че са възпитали такова добро дете. Радваш се и за професора, защото си струва такива хора да се прославят. Да искаш да си като тях. Да искаш да си добър като тях. Аз не искам да съм като героите от днешните истории, защото те не са добри хора. Нещо повече. Опитват се да размият доброто и злото. Днес те заминават за чужбина, но не се издигат. Никой не знае за тях. Но те не се държат скромно като известния доктор от историята. Говорят важно, изтъкват се. Два квартала да са обиколили извън границата на България, а излиза, че цяла Европа е в краката им. И дума не може да стане да канят майка си и баща си. Сакън да не ги изложат пред колегите. Сигурно сте забелязали, че днес никой не е от село. Даже и от провинцията не е никой. Сега всички са най-малко от София. Даже някои квартали на столицата са срамни. Най-добре е да си от чужбина, ако ще да е сръбският Димитровград.
От висотата на своята вътрешна чужбина човек най-добре се подиграва на останалите. Ако в другите се е запазила поне малко ревност, поне малко любов, дори семпла симпатия към родителите, те биват наричани провинциали, националисти, патриархали, талибани, фундаменталисти, зилоти… Чак да се запиташ дали днешните хора имат деца или идва краят на света. А дали също днешните хора имат родители или краят на света вече е дошъл и ние живеем в ада.
Днешните истории разказват, че никой с никого не иска да бъде близък. Най-близкият ти е твоят собствен ум. Няма домашна църква. Елеят от домашното кандило е излят в тиган и в него се запържват амбиция, завист и егоизъм, от които ще се получи вкусно гурме, с което в духа на толерантността и в знак на безгранична любов ще бъдат нахранени всички. Разбира се, на безграничната ни любов, за която тръбим, границата й не стига дори до сърцето. Много по-рано някой политически лозунг е уловил любовта и й е сложил юзда, за да може да препуска там, накъдето политическите жокеи „свободно“ ни поведат. Надявахме се да изключим политиката от живота си, но стана иначе. Политиката и животът станаха синоними. Взаимно заменяеми думи, от които едната е все по-непотребна. Все по-демоде е да живееш.
Разказвачите на днешните истории са безлични. Няма по-тъжно нещо от разказ без мнение. От поет, който знае да римува, но няма какво да каже. Дори историите не са съвсем истински, защото и писането има свои канони. Това са по-скоро доносници, които разнасят чужди тайни и господарски императиви. Днес говорят щастливи лакеи, които се големеят със сервилността си и са се научили да я използват като бухалка.
Харесвах старото мъжко държание. И цялата фабула, която следва от него. Простичко казано, харесвах, когато мъжете бяха мъже. Историите започваха с: „Какъв ти е проблемът?“ После се гледаха очи в очи. Можеха да се обидят, да се нагрубят. Но след това по мъжки да си простят, да се разберат и да пият по една ракия заедно. А накрая на вечерта да са забравили вече за какво са спорили. Харесваше ми, когато хората можеха да застанат смело един пред друг и да се погледнат. Едно време беше въпрос на престиж да си храбър. Да не си потаен. Да не досносничиш и да не дадеш повод да те обвинят, че си интригант.
Българинът има свой етностереотип, в който мъжът винаги е мъж и никога не прави грехове, които са специфични за жените. Това е под нивото му. Не харесвам днешните истории, в които мъжете стават жени и дори не им стиска да си напишат името под някоя сплетня, която са направили. И която претендира да се назове „хубав текст“. Днес има жени, които са по-храбри от няколко мъже, взети заедно. Това не е нормално.
Къде да избяга човек? Някой инстинктивно би се сетил за детските приказки. Може би там се е скрило светлото бъдеще. Може би там има надежда. Аз обаче не я виждам. И там нещата вече са с размита смисленост. Откакто съм духовник се старая да не забравям на кого проповядвам. Какво момче и какъв младеж бях. Какво очаквах да намеря в живота. Едно време младите хора по дефиниция бяха бунтари. Страхуваха се животът да не ги пречупи. Искаха да преборят системата. Това личеше от музиката, която слушаха, от начина им на говорене и държание, от амбициите им. Светът е силен противник. Някои изгубиха битката напълно и се погубиха. Други просто не издържаха и се оставиха на течението. Радвам се на тези, които откриха Христос – единственият начин да се спасиш. Да победиш света. Но така или иначе, повечето млади хора, които познавах, поне опитваха да се борят.
Да, имаше и такива, които не вземаха отпуск от казармата и чакаха да станат поне младши сержанти, за да се върнат вкъщи. Но повечето ми познати не бяха такива. Спомням си как седяхме мрачно на стълбите пред спалните помещения в казармата, гледахме в различни посоки и пушехме. Бяхме си казали, всичко, което хората имат да си кажат и само от време на време някой подхвърляше: „Уволнение!“ Тогава ми се виждаше, че сме затъпели. Но дори само този почти животински инстинкт да попаднеш зад оградата, там, където е свободата, където са майка ти и баща ти, е повече от смислите, които се предлагат днес. Жалко, че сега няма казарма. Премахнаха я, може би, защото дори за кратко хората биха се отучили да желаят уволнението.
Повечето от днешните деца, с които животът ме сблъсква, искат да възседнат системата. Да се изкачат възможно най-бързо в йерархията й, независимо дали имат качества или не. Разказват, че някога робите са мечтаели да станат робовладелци, а не да се премахне робството. Няма нищо по-тъжно от това децата да мислят по същия начин. Искат да началстват, без никога да са били подчинени. Искат слава, без никога да са разбирали колко безславен е човекът, когато няма послушание към Бога и родителите си. Готови са да достигнат амбициите си, пълзейки под препятствията или заобикаляйки ги, но не и по традиционния начин – да погледнат проблема в очи и да го преборят. Някога наричахме такива хора стари. Днес повечето деца са остарели преждевременно. Светът ги е научил на всичките си номера за лесно оцеляване и сега ги гали по главата и им предлага да ги приложат в Църквата. Няма нищо по-страшно от това. За светците се разказва, че макар и възрастни, са изглеждали като млади. Душите им са били чисти и млади. Днес не е така. Разхождам се в парка около двата храма през лятото и вечер виждам групи от момичета да се наливат с бира и да псуват. Понякога и по мен. Веднъж ми казаха, че ще ми оскубят брадата. Чудя се къде са момчетата през това време. И се плаша от отговора.
През последните месеци около събора в Крит имаше много съвременни истории с църковна окраска. Поспорихме. Някъде минахме добрия тон. Повечето от хората, които повтарят мантрата колко са опасни зилотите, не са нищо повече от лоши разказвачи. Никой от тях не ме впечатли, не ме трогна, не ме накара да се замисля, не ме убеди в нищо. Мисля, че не беше и такава целта. Но някои имаха поне едно елементарно достойнство. Застанаха с имената си пред хората и пред Бога. Може би сами не съзнават, но това е последният бастион на патриархалността у либерала – чувството за лично съществуване. Сигурен съм, че няма да продължи дълго. Много по-удобно е да се скриеш зад псевдоним и анонимност. Истинският днешен разказвач е тролът. Той стои в тайното, скрит зад безликото име “редакционен коментар” и громи врага без пощада, но и без сам да губи нищо. Тази стратегия е двояка. Така лесно се печелят битки без синини, но също толкова лесно се губят души. Понеже Бог вижда когато някой се откаже от самия себе си. И Иуда е взел „грант“. Но после е увиснал. Опитал се да превари Христос в смъртта. На света няма по-тъжен разказ от този за Иуда. А ние все повече настояваме да го превърнем във вероизповед.
Какво би могло да се промени? Аз не съм много стар. Вероятно има и по-опитни хора от мен, които биха могли да отговорят. И все пак мисля, че нищо няма да се промени. Всичко ще върви така, както си върви, докато свикнем с безсмислените истории. Докато стане така, че никой нищо няма да иска да чуе. А само да се забавлява. Само да се големее и само да се радва на себе си. И тогава ще дойде краят на света. Достатъчно време мина, за да разбера тези свети отци, които казват да не се опитваш с немощната си ръка да спреш отстъплението. Така ще си бъде. Никакви хубави книги. Никакви хубави групи. Никакви качествени филми. Просташки риалити програми и шоу с много плът. Това са ни подготвили продуцентите. Това и ще бъде.
И все пак пиша това, за да кажа, че има надежда за този, който би искал. За този, който все още очаква да спаси душата си, а не да я реализира като продукт в търговската мрежа колкото се може по-скъпо. Всеки от нас има сили за една хубава история пред изповедника. Пред Христос. Ако не сте свещеници – не знаете. Най-добрите истории съм чувал на изповед.
Как да разкажем такава история ли? Ето така – изследвай дали си егоист и кажи: „Аз съм егоист!“ Не ти трябва да съдиш тоя и оня какви са, каква е светската правда и каква не е. Разбери ти какъв си. Точно ти. Защото теб ще питат на Съда. Не се оглеждай. Не се мръщи, теб имам предвид. Ако си бил доносник – кажи, че си доносник. Не се оправдавай, а се постарай да спреш да бъдеш такъв. Ако си клеветник – кажи, че си клеветник, а не обяснявай, че то така са били нещата, пък еди кой си не е бил прав. Ако не си интригант, пак помисли дали не си, защото пред Бога стоиш, а не пред началника в службата. Ако си клюкар, не си мисли, че това е нещо безобидно, а помни, че може да попаднеш под еднакво осъждане с бесовете, които са в основата на всички клюки. Ако си взел едни пари, за да продадеш Христос, не тичай при фарисеите, а плачи в нозете на Господа и Той ще ти прости, даже и да си похарчил парите за забавления. Ако си лъжец, помисли не лъжеш ли себе си, защото Бог не може да бъде излъган. Ако си прелюбодеец, изневерил на жена си (мъжа си) или на вярата си, бъди достатъчно честен, за да не наричаш това целомъдрие. И оттук почни да се връщаш вкъщи. Ако си презрял майка си, (все едно дали говорим за майката по плът или за Църквата-майка) и си започнал да разправяш по кръчмите неуважителни истории за нея – побегни обратно в обятията й, преди да е станало късно. Ако те е срам да целунеш ръка на баща си, защото си облечен с костюм, а той с вълнена фланела, помни, че тоя баща може да те измоли. И ако той не го направи, няма кой. Нищо, че може да изглежда маловерен, също както в Евангелската история за момчето, което било обхващано от ням дух, а баща му изпросил от Спасителя изцерение за него (Марк 9:17-29).
Мога да продължавам още дълго, но най-важното е, че историите пред изповедника завършват обикновено с хепи енд. С прошка. С изцерение. До последния ден. До последния час. До последната минута възможността за една такава хубава история ще стои пред нас. И ще ни предизвиква да станем качествени разказвачи. Ако някой държи на амбицията си, нека я използва тук. Само не се лъжете, че може да се отлага във времето. Никой не знае кога ще бъде последната минута. И тогава няма да има вече значение началник ли си бил, именит учен и прославен или дребен чиновник и селянин. Само ти и историите, които имаш да разкажеш на Бога.
На Небето няма демокрация. Няма лъжливи адвокати, нито неправителствени организации, които да защитят правата ти. Няма и икуменизъм, а само Една Църква! Или си вътре, или си вън! Там историите свършват и спасените заживяват в поуката и утехата.
Уморихме се от мнимите хора. От онези, които се самоизтъкват, макар и „смирено“. От онези, зад чиято усмивка се крият зъби, наточени за осъждане и „свещени“ битки.
От всички онези, които използват Църквата, за да си създадат някакъв духовен имидж, който да им даде усещането за сила, което не са имали в света. От онези, които се опитват да покрият своята агресивност с одеждите на зилота и „бореца“ за Православие. Помисляли ли сте, че много пъти правим точно това, което казва св. Йоан Лествичник – „обличаме своите пороци в добродетели“? Защото, когато агресивността влезе в религията, тя нарича себе си „божествена ревност“, а когато е по стадионите и тротоарите – се нарича хулиганство. Така утвърждаваш своята страст и оправдаваш своя патологичен нарцисизъм.
Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който се е смирил, ипитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен, и е възкръснал в любовта.
Църквата принадлежи на смирените в този свят, на тези, които не търсят властта и силата. Принадлежи на екзистенциално ранените, душевно дрипавите, на онези, които са стигнали до дъното на своята лична самота и страдание и са почувствали цялостното оголване на своето битие.
Изморихме се и много пъти приведохме глава, плакахме и скърбяхме заради изкривяването и изопачаването на църковния етос и на християнското мислене, което се е хванало за външната обвивка на преданието и губи, екзистенциално оглушително, същността на християнския живот. Скърбяхме за страшното блудстване с думите, понятията и най-важните черти на православния християнски етос.
Изморихме се от всички онези, които представят своите страсти и пороци като добродетели. Които живеят живота си в Христос с цел и корист, без любов, обич и свобода, очаквайки винаги да получат нещо, да спечелят, да имат лична изгода. От онова незряло и егоцентрично чувство, че винаги някой тие длъжен; че винаги другият ти е задължен. И никога ти. Винаги някой друг, който навярно няма и име. Ей така, за да обслужва нашите нужди, без да има връзка с нас.
Християнското сърце не брои какво дава и какво взема, а обича, без да очаква. Не е християнска онази душа, която, замаяна от своята добродетелност и религиозна оправданост, се чувства нарцистично съвършена и самооправдана. Християнинът не е оправдан, а спасен поради любов. Неговото спасение е плод на любов, а не на постижения. Усещане и опит, че Някой го обича силно, ако ще да е в тежното си състояние, ако ще да е безсилен, грозен, изтерзан и неуспял. Надеждата на християнина не е в неговото „аз“, а в неговия Бог. Както казва архим. Варнава Янку: „Единствената ти добродетел е Божията любов“.
Раят не е завоевание, а дар. Той е плод от връзка, а не постигане на добри и високи религиозни резултати. Не се спасявам, понеже направих нещо важно, а понеже обикнах Някого и Някой ме обикна. Спасява ме любовта, а не моите религиозни успехи. Ако правя нещо, ако се подвизавам, това е така, защото искам да обикна Бога. Не да Го завоювам, а да Го закопнея. Този копнеж ще ме съди. Тази жажда и глад ще определят моето вечно насищане.
Колкото и да заявяваш, че си Божи човек, няма да станеш такъв, ако радостта и мирът не залеят самата твоя същност. Може да постим колкото искаме, може да правим колкото всенощни бдения и молитви искаме, може да имаме за старец най-известният духовник в Православието, може да си направим колкото снимки искаме със старци и преподобни – но благодатта няма да дойде, когато и както ние искаме. Със сигурност няма да дойде, докато ние под предлога за духовност градим образа на своя себеидол, своя егоистичен религиозен имидж. И всичко това – с цел да постигнем религиозни успехи и завоевания. Ей така, за да почувстваме, че сме постигнали нещо и че най-накрая сме някои.
Благодатта не може да бъде изнедуна или откупена, тя се дарява и излива любящо върху смирените, незабележимите, ранените и обърнатите с любов към Бога. Върху онези, които са се съблекли и разоръжили от всички илюзии на света, от всички сили и власти, от всички идоли, дори от собственото си „аз“.
Затова, ако си духовен човек, не го декларираш, не крещиш, за да убедиш другите в това. Ако си такъв, ако Божият Дух живее в теб и Христос крепи твоето съществуване, това ще стане явно за всички, без ти да говориш. Без думи и декларации. То е като ароматът, който не прави нищо. Не говори, но ухае невероятно и никой не може да го подмине, без да му се удиви. Това е опит, преживяване и усещане за Божието присъствие в нашия живот, което подбужда другите да кажат: „Да, наистина тук е Божието присъствие. Той е Божий човек“ – не защото го казва и кмрещи, че е такъв, а защото ние го чувстваме и живеем. Това е преживяване, което превъзхожда думите, това е Бог, Който се явява в сърцата по неизказан начин.
“Старай се да влезеш в жилището, намиращо се в теб, и ще видиш небесното жилище” - казва свети Исаак Сирин. И наистина, влезлият вътре в себе си вижда един друг свят, подобен на необятно здание, невидимо и невъображаемо, но запечатващо се в съзнанието, в което обаче човек вижда не себе си и не това, което става вътре в него, тъй като всичко това трябва да замълчи - и мълчи. При първия зов на призоваващата благодат заедно с влизането вътре в себе си се разкрива и този свят, независимо от това, дали човек иска, или не. Но след това негово виждане, също както и пребиваването вътре в себе си, бива предадено на свободата на човека и трябва да бъде извършвано. Това занимание, като осъществяване на втората промяна при издигането на човека до решимост и ревност, е второто средство за съхраняване и подгряване на ревността. То се състои в това - да държим в съзнанието и чувството цялото устройство на духовния свят. Както влезлият в някоя стая се нарича виждащ стаята, когато я държи цялата, с цялото ѝ разположение, в съзнанието си, така и влезлият вътре в себе си, като на праг, ще вижда другия свят, когато запечатва в съзнанието си целия негов порядък. Следователно всичко, за което става въпрос тук, ще се изпълни, когато умът разбере какво представлява зданието на духовния свят, когато запечата в съзнанието си или се затвори в него със съзнанието си и стои в него неотлъчно. Цялото устроение на духовния, невидим, мислен, но не по-малко реален свят може да бъде накратко описано така: “Единият Бог, покланяем в Троица, Който е сътворил всичко и всичко изпълва, издига или според апостола, възглавява (виж: Еф. 1:10) всичко в нашия Господ Иисус Христос, чрез Светия Дух, действащ в светата Църква, Който след усъвършенстване на вярващите ги превежда в другия свят, което и ще продължава до времето на изпълнение на всичко или до края на света, когато, след възкресението и съда, ще бъде въздадено на всекиго според делата му - едни ще се сринат в ада, други ще се заселят в рая и Бог ще бъде всичко във всичко (срв. Еф. 1:23)”. Това е всеобхватната рамка на всичко истински съществуващо, което се случва и ще се случи. Тук е обобщено цялото съдържание на Божественото откровение. Всичко възможно и действително влиза тук и е тук. Това е съдържание и на Символа на вярата. Главните предмети тук са: Божието вседържителство, домостроителството на спасението и четирите последни - смъртта, съдът, раят и адът. Тези именно предмети Христовият светител Тихон заповядва на всички християни да помнят непрестанно от най-ранна детска възраст до гроба. Подвизаващият се християнин трябва да запечата в ума си това устроение , тоест да го доведе до светла яснота на съзнанието или така дълбоко да влезе в него или да го възприеме в себе си, че то да бъде сякаш сраснато със съзнанието - така да се съедини с него, че съзнанието да не може да направи и движение, без да го почувства в себе си или върху себе си, както не можем да направим движение с ръката, без да раздвижим въздуха или да отворим очи, без да ни въздейства светлината. Най-доброто средство за това е: установяване в този порядък, подобно на това, както поглеждащият се отстрани се вижда намиращ се в определена пространствена позиция спрямо всички заобикалящи го предмети - установяване, следователно в Божието вседържителство, в Неговата десница, усещане на себе си държан от Него, проникван и виждан от Него, или както казва свети Василий Велики, помненето, че си наблюдаван; установяване в участие в домостроителството на спасението, в качеството на член на Църквата - чувството, според Златоуст, че си воин Христов и си записан в онзи град; установяване в смъртта и съда, с насочване на окото ту към рая, ту към ада.
Това установяване не се дава изведнъж... То е цел. Търсенето му, извършването му, за да го придобиеш, е мислен, много труден и продължителен, но не може да се каже, че е и много сложен подвиг. Той целият се състои в просто напрегнато гледане с ума на тези предмети. Виждай се поддържан от Божията десница и гледан от Божието око, спасяван в Господа, стоящ в смъртта, пред съда, в очакване или да приемеш рая, или да бъдеш погълнат от ада. Целият труд отначало се насочва само към това - да видиш всичко това. Който се сдобие веднъж с това виждане, той след това ще започне да вижда по-лесно и по-често; и колкото по-непрекъснато, по-напрегнато и по-усърдно извършва това, толкова по-скоро ще достигне по този начин до непрекъснато виждане или, което е същото, до стоене в духовния свят, пред Бога, в Църквата, в часа на смъртта и съда, в преддверието на ада или рая.
Последният предел на този труд е стоене в духовния свят или усещане на себе си в него. А именно: по отношение на Божието вседържителство - живот с чувството, което има детето в скута на майка си; по отношение на Божието всевиждане - с чувството, с което поданик стои пред царя; по отношение на домостроителството на спасението - с чувството, с което войник стои в строя или син - в дома на баща си, или работник - над работата си, или както се чувства човек сред приятели или заедно със семейството си; по отношение на смъртта и съда - като престъпник, очакващ всеки момент своята присъда; по отношение на рая и ада - като стоящ на възможно най-тясна дъска, от едната страна на която има бездна, клокочеща от огън, а от другата - прекрасна градина. За този, когото Господ е удостоил да почувства всичко това, трябва да кажем, че със съзнанието и сърцето си е излязъл от този свят и пребивава в другия, че е влязъл в Божието царство или го е приел в себе си. Царството Божие вътре във вас е. Това излизане от настоящия свят и влизането в другия трябва да бъде поставено за цел и представлява обект на напрегнато търсене.
Естествено условие за него е пребиваването вътре в себе си, в неразривна връзка с което то се заражда, зрее, и се развива, така че, когато се постигне неотлъчно пребиваване в себе си, тогава се постига и стоене в Божия свят. И обратно - пребиваването вътре в себе си е надеждно само тогава, когато стоенето в другия свят укрепне.
Самият труд се състои, както бе казано, в принуждаване да гледаш към тези предмети колкото се може по-често, с желание да ги гледаш непрекъснато. От първия момент след събуждането влизай в себе си и с всички сили се поставяй в тази реалност. Отначало е най-добре да спреш погледа си върху един определен предмет и да го гледаш, докато той се запечата, а после да преминаваш към друг. Когато изредиш всичките, тогава и целият строй може да бъде осъзнаван само за миг. Някои разпределят това занимание по дни, други - по части на деня: например за смъртта - следобед, - който както намери за удобно или към каквото наймного го влече духът му. Трябва да се придържаш само към един закон - да не сменяш често съзерцаваните предмети, тъй като това отнема целия плод на подвига. Не бива да пропускаш от вниманието си и че това сменящо се съзерцаване е само средство, а целта е неотлъчно стоене в целия този строй. Който, като свикне да гледа едно, не преминава към друго, е спрял сред пътя и се самозалъгва, като си въобразява, че вече има това, към което току-що е тръгнал или към което е започнал да се стреми. След като привикнеш да съзерцаваш едно, винаги чрез него преминавай към следващо, както за да не погубиш придобитото с труд, така и за да се подготвиш по този начин към по-бързо запечатване на следващото. Трябва да помниш, че това не е размишление, а неподвижно съзерцание на ума или вяра в този предмет. А движението на ума към помисъл, като неволна случайност, се случва, но не се съветва, не се благославя, а трябва да бъде пресичано веднага след осъзнаването му.
Като помощно средство за по-успешно упражняване в това занимание и за усъвършенстване в него можеш да вземеш някое място от свещеното Писание, отнасящо се за един или друг предмет, и да го повтаряш непрестанно в продължение на един цял ден или повече, например: Къде ще отида? - На човеците е отредено да умрат един път, а след това - съд (Евр. 9:27)... Събираш гняв за деня на гнева (Рим. 2:5)... Няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (Деян. 4:12), и така нататък; може да си намериш картина, на която е изобразена смъртта, Кръста или Страшния съд и да я поставиш на такова място, че колкото се може по-често и неволно да се набива на очи, може да избираш книги и статии, които описват добре тези предмети, и ако се случи да водиш беседа с някой единомислен брат, разговаряйте повече за същото; по-често си спомняй за невидими и ненадейни Божии присъди, смъртни случаи, починали роднини и тяхното състояние, виждай се на смъртния одър, наблюдавай погребението си. Всичко това въздейства по-силно върху духа на човека, ако той стои в тези предмети по време на молитва. С Божията помощ по този начин отпечатването става много бързо. Само трябва след това да не изоставяш отпечатания в молитва предмет, а да го държиш, докато може, дори и няколко дни, като се стараеш да поддържаш впечатлението ту чрез Писанието, ту с четене, ту с беседа, ту по друг начин. За тяхното съвместно запечатване в ума е добре да се напрягаме мислено, да ги виждаме за един миг или поне заедно един след друг. Най-добре е да казваш колкото се може по-често Символа на вярата, като се мъчиш също да обхванеш с поглед за един миг всичките му истини. Трудът, напрегнатостта, усилието скоро ще доведат до желаната цел; само не се отпускай, не прекъсвай, а постоянно се труди и труди, макар да не се виждат плод и умение. Ще минат години без плод, а една минута ще даде всичко на неуморимия работник на лозето на Христовото царство заради постоянството му в труда и търпеливото му усърдие. Това виждане на другия свят е способно да запазва и стопля духа на ревността с това, че предоставя на ревностния дух истинско поле за действие. “Ти не си тукашен - казва свети Иоан Златоуст, - а от друг свят; следователно трябва и да действаш сякаш в онзи свят, а за тази цел трябва и да го виждаш. От друга страна, който го вижда, постоянно ще има пред очите си сякаш някаква норма на поведение и модел, напомнящ му да не се отклонява, да не направи нещо погрешно. Това е добре дори и тогава, когато някой само с ум вижда тези предмети. А ако някой стигне до благото да ги възприеме поне малко в чувството си, у него те мигновено издигат ревността до високо напрежение. Всички свети отци ги наричат “бодящи остени”. И каквото от всичко това бъде прието с чувство, то не ще допусне до грях този, който го е приел. Помни за твоя край - учи Иисус, син Сирахов - и вовеки не ще съгрешиш (Сир. 7:39). Винаги виждах пред себе си Господа - свидетелства пророк Давид - няма да се поклатя (Пс. 15:8). Свети Макарий Велики бил изсушен, както самият той казва, от помненето на геенския огън, а други са плачели непрестанно от спомена за смъртта. Светите отци имат множество изречения относно тези предмети и относно това, колко силно напрягат те духа на човека и разпалват ревността по Бога. Почувствалият ги се вижда в много голямо утеснение, а е известно колко силно е напрежението при крайни състояния.
Сега всичко се изпълни със светлина: небето и земята, и преизподнята... Христос воскресе!
Чеда Божии! От преизобилна земна радост ви приветствам и аз, опалвайки ви със силата на Божествените думи: „Христос воскресе!“. Благодатният огън на тази спасителна вест, отново в ярък пламък лумнал над Гроба Господен, се понесе по света.
И Църквата Божиия, преизпълнила се със светлината на този огън, ни го дарява с думите: „Христос воскресе!“.
Възлюбени в Христа братя и сестри, приятели мои! Вие несъмнено сте забелязали, че сред многото велики и радостни наши християнски празници с особена тържественост, с особена радост се отличава празникът на Светлото Христово Възкресение – празникът на празниците и тържеството на тържествата!
В нашата Православна Църква няма служба по-величествена, по-проникновена от пасхалната утреня. И поради това с такъв устрем се стичат в Божия храм през пасхалната нощ всички вярващи.
Пасхалното богослужение наистина прилича на валиколепен пир, който Господ е приготвил за всички, прибягващи под благодатния покрив на Неговия Дом.
Вникнете в съдържанието на „Огласителното слово“ на светителя Йоан Златоуст. С бащина ласка и радушие приема Господ онези, които са Го обикнали с цялото си същество. „Блажен е този, който е работил още от първия час“ – това са тези, които още от младостта си шестват неотклонно по Неговите Божествени стъпки.
Но не отхвърля и този, който, след като е преодолял съмнението в душата си, се е приближил до Бога едва в зряла и дори преклонна възраст. „Нека да не се бои от своето закъснение, Господ с любов приема последния като първия – и делото приема, и намерението целува“.
Без съмнение всички вие, които сте били в храма през пасхалната нощ, сте изпитали необикновен възторг... Душите ни са ликували, преизпълнени с чувство на благодарност към към нашия Господ Спасител за дарувания ни от Него на всички нас вечен живот. Защото Възкръсналият Христос е възвел човешкия род от земята на Небето, придал е възвишен и благороден смисъл на човешкото съществуване.
Душата на човека жадува за вечен щастлив живот. Търси го... И поради това с такава жар се стичат хората на пасхалната утреня в храма Божий. И не само вярващите, но и онези, които в съзнанието си са далеч от християнската религия.
Идват тук не просто да погледат тържествеността на християнската служба. Тяхната душа, дадена от Бога на всеки човек, копнее за светлината на незалязващото Слънце на Правдата, стреми се към истината.
А вярващите хора в тази свята нощ с особена сила усещат преизобилно изливащата се светла радост на Христовото Възкресение.
И не е за учудване това. Възкресението на Христа е основата на нашата вяра, нерушимата опора на нашия земен живот.
Чрез Своето Възкресение Христос даде на хората да постигнат истинността на Неговото Божество, истинността на Неговото високо учение, спасителността на Неговата смърт. Възкресението на Христа е завършекът на Неговия жизнен подвиг. Друг край не би могло и да има, защото той е пряко следствие от нравствения смисъл на Христовия живот.
Ако Христос не е възкръснал – казва св. апостол Павел, то напразна е и нашата проповед, суетна е и нашата вяра. Но Христос възкръсна и съвъзкреси със Себе Си цялото човечество!
Спасителят донесе на хората съвършена радост. И поради това в пасхалната нощ ние слушаме в църковните песнопения и сами взимаме участие в това пение: „Твоето Възкресение, Христе Спасителю, ангелите възпяват на небесата; и нас на земята удостой с чисто сърце Тебе да славим“.
За даруването на тази велика радост на хората Той молил Своя Небесен Отец в молитвата преди кръстните Си страдания: „Освети ги чрез Твоята истина... за да имат в себе си Моята радост пълна“ (Йоан. 17:17, 13).
И ето с Възкресението на Христа за човека се открил новият свят на светостта, истината на блаженството.
По време на Своя земен живот Спасителят произнасял нееднократно драгоценните за всяка вярваща душа думи: „Аз живея, и вие ще живеете“ (Йоан. 14:19); „Моя мир ви давам“ (Йоан. 14:27); „Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“ (Йоан. 15:11).
Нов живот се откри за човека. Дадена му е възможносто да умре за греха, за да възкръсне с Христа и с Него да живее.
В Посланието до римляните апостол Павел казва: „Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението... Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него“ (Рим. 6:5, 8).
„Пасха, отваряща ни райските врати“ – пеем в Пасхалния канон.
Не съществува, скъпи мои, радост по-светла от нашата пасхална радост. Защото ние се радваме на това, че във Възкресението се откри нашият вечен живот.
Нашата пасхална радост е радостта от преобразяването (изменението) на целия наш живот в живот нетленен, в стремеж към неумиращото добро, към нетленната красота.
Празнуваме днес извършването на най-великото тайнство – Христовото Възкресение, победата на Жизнеподателя над смъртта! Нашият Спасител възтържествувал над злото и тъмнината и поради това толкова ликуващо радостно е пасхалното богослужение на нашата Православна Църква!
Вярващите очакваха тази тържествена служба, готвейки се за нея през дългите седмици на светата Четиридесетница. И е естествено, че сега неизяснима радост изпълни техните сърца.
Най-дълбокият смисъл на Христовото Възкресение е във вечния живот, който Той дарувал на Своите последователи. И ето вече почти 2000 години Неговите последователи непоколебимо вярват не само в това, че Христос възкръсна, но и в своето бъдещо възкресение за вечен живот.
По време на Своя земен живот Спасителят Христос много пъти говорил за Себе си като Носител на живот и възкресението. Но тогава тези думи на Божествения Учител били неразбираеми не само за народа, който Го слушал, но и за Неговите ученици и апостоли.
Смисълът на тези думи станал понятен едва след Възкресението на Христа. Едва тогава и апостолите, и учениците Му разбрали, че Той дествително е Владетел на живота и Победител на смъртта. И тръгнали да проповядват по целия свят.
Ние, възлюбени, в тези дни радостно се приветстваме един другиго, произнасяйки: „Христос воскресе!“ – и ще се приветстваме така в продължение на 40 дни, до деня на Господното Възнесение.
Само две думи! Но думи чудни, изразяващи непоколебимата вяра в най-отрадната за човешкото сърце истина, истината за нашето безсмъртие.
Христос е Животът!
Той много пъти говорил за Себе Си именно като носител на живота и възкресението, като извор на вечния живот, неизчерпаем за тези, които ще вярват в Него.
Христос възкръсна! – и да се възрадват душите ни в Господа.
Христос възкръсна! – и изчезва страхът пред смъртта.
Да празнуваш Пасха означава с цялото си сърце да познаеш силата и величието на Христовото Възкресение.
Да празнуваш Пасха означава да станеш нов човек.
Да празнуваш Пасха означава с цялото си сърце и помисъл да благодариш и да прославяш Бога за Неговия неизказан дар – дара на възкресението и любовта.
И ние с вас в тези дни ликуваме и радостно празнуваме, възхвалявайки и прославяйки подвига на победата на Божествената любов.
Христос воскресе!!!
Из „Проповеди, Том 1“, Ловеч, 2016.
Свършила най-страшната драма в историята на света. Пречистото Тяло на нашия Спасител увиснало безжизнено на раздраните от гвоздеите рани... Клюбнала на гърдите Светата глава.
Започнали да се разотиват, биейки се по гърдите, онези окаяници, които Го разпнали, а тялото висяло – твърде дълго... Висяло, докато не дошли тайните Христови учениците, „фарисеите“ Йосиф и Никодим, и снели от кръста окървавеното тяло на Спасителя, и Го положили върху постлано на земята чисто платно, измили кръвта и го преместили върху друга плащаница, чиста и суха.
На плащаницата... и ето пред вас е плащаницата с тялото на Иисус... О, Господи наш, Господи! Какво е това? Как можа да се случи?! Не каза ли Той на Своя апостол Петър, когато в Гетсиманската градина този отсече ухото на първосвещеническия войник: Върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат; или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? (Мат. 26:52-53).
Да, да, Той можел да го направи, ала не го сторил.
Той доброволно, д о б р о в о л н о – запомнете завинаги тази дума – съвършено доброволно претърпял страшната смърт, отдал живота Си на кръста за живота на света.
Кажете, кога е било това до Христа? Кога е било възможно този, който можел да избегне лошото, да избегне дори смърт, да не се възползва от тази своя власт? Кога се е случвало човек доброволно да иде на смърт? То се случило след Христа, случило се с много Христови мъченици, ала до Христа никога и никъде не е било.
Можете ли да си представите огромният лъв, царят на животните, покорно да отдаде себе си да бъде разкъсан от лукави лисици и гладни плъхове? Не, не! То е невъзможно и всички биха се разбягали уплашени от страшния му рев.
Скоро в хпасхалния канон ще чуете за друг Лъв – Лъвът от Иудиното коляно. Кой е този лъв? Той е Господ Иисус Христос; Той е Лъвът, притежаващ безгранична, неописуемо по-голяма сила от лъва – царя на животните. Той е Творецът и Владиката на всяка твар, той е Вседържителят.
И този Лъв , от чийто глас биха потрепнали земята и водите, доброволно отдал Себе Си в ръцете на мерзките лисици – книжници, фарисеи и садукеи: Като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си (Ис. 53:7).
Защо, защо било това? Защо Лъвът от Иудиното коляно – Господ Бог Иисус Христос, претърпял такава страшна смърт? Отговор на този въпрос намираме в 3-та глава на Евангелие от свети апостол Йоан, в беседата на Христос с Никодим: Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен (Йоан. 3:16).
И тъй, любовта, безграничната любов, безмерната като бездънен океан любов, Божествената любов, Божественото състрадание към гибелта на цялото човечество били причина Господ да отдаде доброволно на страшната смърт Божия Син, Христос, нашия Бог.
Със своя кръст Той явил такава безмерна, такава безгранична любов, каквато никой дори не може и да помисли. Понеже Божествената любов Го подтиква към това, което извършил.
Любовта към нас, окаяните; към нас, негодните; към нас, погиващите, подбудила нашия Спасител да претърпи страшните Голготски мъки. Само любовта ли? Не, не само, понеже още древният пророк Исайя 700 години до Рожество Христово писал за Него така, сякаш бил Негов съвременник, сякаш видял и знаел всички най-важни събития в живота на Иисус: Наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме (Ис. 53:5).
И тъй, от една страна – безмерната Божия любов, а от друга – и Божието правосъдие.
Така бездънната пропаст от грехове, които били извършени до пришествието на Христа, и които се вършат след Неговото пришествие, не ще останат безнаказани.
Не бива, не бива да останат безнаказани всички мерзости, жестокости, подлости, убийства, прелюбодеяния, цялата нечистота на човешкия род.
Трябвало тези грехове да бъдат изкупени по непостижим за нас начин.
Бог, Троичен по Лице, в предвечния Си съвет имал средство за това да не останат безнаказани греховете на света: Той ги възложил на Своя Син, на Господ Иисус Христос. Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи.
О, как да разберем, как да постигнем това? То е страшно и не можем да го постигнем, понеже е една от великите Божии тайни. Никога човешкият ум не ще може да разбере защо и как Божият Син Христос бе изпоранен за нашите грехове и мъчен.
Но у пророк Исайя четем в 55-та глава: Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Даже най-великият сред богословите, св. Григорий Богослов, размишлявал над този въпрос, ала дори и той не можал да открие отговора.
Ще дръзнем ли ние с нищожния си ум да се опитаме да разрешим това, което не успял да разреши дори самият Григорий Богослов?!
Не трябва ли със смирение, с дълбоко преклонение да познаем и запомним завинаги едно – че Христовата смърт на кръста била доброволна смърт заради нашите грехове – за моите грехове, за вашите грехове, за греховете на нашите бащи.
4 април 1953 г.
Светата дружина пострадала в 312 година.
Паметта им се чества на 9 март
Севастийският военачалник Агриколай узнал, че в командваните от него полкове има стотници, тайно изповядващи вярата в Христа. Във връзка с това разпоредил следствие и скоро намерил 40 християни, от които Кирион, Кандид и Домн били колкото смели и безстрашни на бойното поле, толкова благочестиви и запознати с Божественото Писание.
В началото Агриколай решил, че по-добро средство са любезността и обещанията за царска милост, но като видял непреклонността на Христовите воини, заповядал да приготвят средства за измъчване... Тогава свети Кирион се приближил до него и му казал: „Не забравяй правдата си! Ти нямаш власт да ни наказваш физически. Длъжен си да докладваш на императора!“. Агриколай стиснал зъби от яд, но бил длъжен да се съобразява със закона.
Дълго престояли воините на небесния Цар, които били същевременно и воини на земния цар, в тъмницата... Накрая в Севастия пристигнал княз Лисий, императорски пълномощник, и поискал от тях отговор. Повели с охрана светите мъченици на съд. По пътя свети Кирион им казал: „Братя мои, нека не се плашим от тираните! Вие помните как Господ ни помагаше сред кървави битки, когато призовавахме името Му. Помните как побеждавахме хиляди врагове, след като ги ограждахме със силата на кръстното знамение. Помните как цялата войска отстъпи в бяг, а ние след топла молитва към Господа останахме по местата си и не само устояхме на щурма на враговете, но напълно ги разгромихме, без сами да получим и най-малка рана. А сега кой се изправя срещу нас? Този, който преди създаването на света е бил смъкнат от небесата в геената... Колко е безсилен той срещу нашия Подвигоположник и Спасител Иисус Христос! Той е безсилен дори срещу една християнска душа, а ние тук сме четиридесет воини на Христа. Затова нека запеем: Боже, чрез Твоето име ме спаси и с Твоята сила ме съди. Боже, чуй молитвата ми, послушай думите на устата ми (Пс. 53:3-4).
Когато светите мъченици застанали в съда, Лисий ласкаво ги погледнал и им казал: „Тези воини заслужават да получат най-важните чинове на воинското съсловие. Императорът ще направи за вас всичко, ако се подчините на волята му и се обърнете към боговете на вашите бащи. В противен случай ще се лишите от всичко“. „Не само воинските чинове, но и телата ни вземи!“ – извикал свети Кандид. Като чул това, князът изпаднал в безумна ярост и заповядал да ги замерят с камъни. Дори сам взел един камък и го запратил към един от мъчениците, като обвинявал служителите в безсилие и безразличие. Но Божията ръка променила посоката на камъка и той наранил лицето на Агриколай, а свети Кирион възкликнал: Нечестивците вадят меч, изопват лъка си, за да повалят бедния и сиромаха, за да прободат ония, които вървят по прав път, мечът им ще се забие в тяхното сърце, и лъковете им ще се пречупят (Пс. 36:14-15).
Смутеният Лисий заповядал да поставят Христовите изповедници в студено езеро, сред леда (тогава било късна есен). От четиридесетте мъже се разколебал само един. Но докато всички останали стояли сред водата и телата им замръзвали, малодушният влязъл в топлата баня, поставена на брега на езерото за изкушение. От внезапната рязка промяна той умрял, като се лишил и от вечния живот. В същия момент мястото му заел един от стражарите, който видял да се спускат върху главите на праведниците 39 венеца и пожелал да получи четиридесетия.
Срам ли ги е, като вършат гнусотии? Не, никак ги не е срам и не се червят. Затова ще паднат между падналите; кога ги посетя, те ще бъдат повалени, казва Господ.
Иеремия 8:12
Най-достъпният ключ към нашето освобождение е личното неучастие в лъжата! Нека лъжата всичко да покрие, всичко да владее, но да се противопоставим в най-малкото: нека владее не чрез мен!
Александър Солженицин
Слава Богу, Истанбулската конвенция (ИК) няма да бъде ратифицирана от България.
Общественото обсъждане по повод ИК неочаквано стана най-важният и най-плодотворен дебат в българското общество, поне през последните 30 години. Това обсъждане набра височина и вече няма връщане назад. То неизбежно води до обществено просвещение, т. е. до отхвърлянето на ИК. Което ще е едно малко чудо.
Тепърва евентуален опит за измамване на българския народ с ратифициране на ИК мимо него ще прерасне във всенародна матура по вероучение. И в по-голямо чудо.
Причините за небивалия дебат (и всенароден, и умен) са няколко:
- Узаконяването на греха на Запад премина няколко червени линии.
- Българското общество още не е усвоило някои видове безсрамие.
- България все още не е съвсем дехристиянизирана и оглупяла.
- Технологичната еволюция все по-осезаемо захапва човека.
- Социалните мрежи са, засега, недостатъчно контролирани.
Дори водещите телевизии (политкоректни, т.е. джендър позитивни) бяха принудени от конкуренцията на мрежата да се включат с умерена манипулативност в общественото обсъждане.
Дебатът изкласи свръх очакванията. И е ясно какво предстои. Предстои небивало посрамване на почти всемогъщия световен хегемон (Запада) в опита му да доналожи своя светоглед на васална България. Предстои посрамване на джендър интелигенцията у нас. Предстои историческа победа на българския народ и Българската Църква. Предстоят, може би, и други положителни развития... Дебатът не е политически, не е юридически, а религиозен. Не е за правата на човека, а за същността на човека. Не става дума за теоремите на ИК, а за Аксиомата.
Опитът да се върне духът обратно в бутилката на „човешките права" е обречен. Въпросът е изнесен по-високо: за същността на Човека и на Правото. Кой се бои от височините и от същностите?
Противоборството е между два светогледа:човекоцентризмът срещу богоцентризма. Тази важнейша тема никога не е била средищна за българския народ. Никога не е била средищна за българския „елит". Народът на „просветената" Франция проспа тази тема. Народът на „задълбочената" Германия я проспа. Но ето - недоумрялата България, от която всичкидосетливи люде отдавна избягаха, изведнъж излезе от будната кома.
ИК е повод. Тя се състои от 99.9% добри намерения и от 0.1%вируси - смъртоносни и почти незабележими. Но истинският дебат тук изначало е именно за вирусите на „новата нормалност". Спор по добрите намерения върху етикета няма.
Дебатът е вероучителен. Той работи като час по вероучение - за целия народ.
Вече няма как да извъртаме, че уж имало грешка в превода. Че уж оригиналът не бил разбран. Съвсем не. Грехът на ИК е именно в оригинала. Именно в английския език, на който е мислен и писан оригиналът. (Комплексарският френски превод на термина gender с френското genre е поучително несполучлив поради заварената терминологична разработеност на genre в други посоки.)
Английската дума gender съществува от векове, но терминътgender, който озвучава текущия наш дебат, е чужд и за най-големите майстори на английския език - от Шекспир до Джойс. Защото като термин той е въведен преди 60-тина години и едва впоследствие е разработен смислово-идеологически - като част от съвременния newspeak.
Думата „джендър" не се превежда на български и не бива да се превежда. Това е именно българска дума-чуждица (заемка от английски). И завинаги ще остане чуждица - за да разкрива правдиво един чужд на Християнството светоглед.
Неспособността на джендър-позитивните интелектуалци да създадат нещо живо е показателна. Те не са нито глупави, нито бездарни. Причината за творческото им безсилие е неискреността, гузната съвест, която ги кара да загърбват истинския дебат и да отстояват самоподвеждащи интелектуално непочтени твърдения.
Интелектуално непочтено (самоподвеждащо) е твърдението, че мнозинството не били чели ИК. Нито един народ никога не е прочел нито една конвенция. Чете я интелигенцията, която след това преподава на народа същността. Прави чест на обрулената българска интелигенция, че в случая мнозина се представиха достойно. Те внимателно прочетоха ИК и нейния Обяснителен доклад (ОД). Установиха вируса и алармираха обществото. Интелектуално непочтено (неискрено) е твърдението, че уж двете страни на дебата „не се разбирали", че уж говорели за различни неща. Че дебатът уж не се бил състоял. Напротив. Дебатът е магистрален. Той ще влезе като класика в учебниците. И всички всичко прекрасно разбират: става дума за Бога. Интелектуално непочтено (лъжовно) е твърдението, че уж в текста на ИК нямало джендъризъм. Прочитът на ИК и ОД доказва, че има. Тук няма да повтаряме всички многократно посочени примери. Ето само един от тях - в т.53 от ОД, където четем:
Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната джендърна самоличност (gender identity), което с прости думи означава, че джендърът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете" или „жените".
Като пример за подобна дискриминация, срещу която ИК се бори, същата т.53 указва цитирания в т.52 съдебен казусSalgueiro da Silva Mouta v. Portugal. В него Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъжда Португалия за това, че след развод съдът присъдил дъщерята от брака да живее при майка си (и нейните родители), а не при баща си, който бил гей и съжителствал с друг мъж, който пък, според майката, „сексуално злоупотребявал с детето". Според ЕСПЧ (и ИК) обаче жертвата е дискриминираният баща, а дискриминаторът е лисабонският Апелативен съд, защото казал, че Детето следва да живее в ... традиционно португалско семейство (с майка си, дядо си и баба си, а не със „семейството" на бащата) и че независимо как се тълкува хомосексуалността, това е абнормалност и децата не бива да растат в сянката на абнормални ситуации.
Интелектуално непочтено (алогично) е твърдението, че тъй като България вече била подписала други документи, съдържащи подобни светогледни понятия, следователно тревогата е напразна (един вид: какво, като ти режат ухото, нали вчера ти отрязаха другото!). А всъщност, точно затова тревогата е дваж по-тревожна. Защото свидетелства, че умствената ни имунна системавече е пробита.
Интелектуално непочтено (фарисейско) е твърдението, че ИК „не задължавала" признаването на трети пол, гей бракове и т.н. Но съдържащата се в ИК антропология на джендъризма, прокарана като нормалност - без да е „задължаване", всъщност е „зарибяване".
Интелектуално непочтено (васалско) е твърдението, че тъй като „Европа" иска от нас да ратифицираме ИК, ние сме длъжни да направим своя „европейски избор". Но не Европа е критерият за истинността, а истинността е критерият за Европа. Когато значима част от Европа върви към пропаст, наш дълг като европейци е да възпрепятстваме падението. Ако сме последни в грешната (антихристиянската) посока, ние се оказваме, по евангелски, първи в правилната (християнската).
Дебатът по ИК е богословски. Като всеки задълбочен дебат. А тук става дума за началата, за първопричината на морала, правото, законите. Понятията сътворение, твар, душа, тяло, мъж, жена, пол, любов, брак, семейство, майка, баща, дете са богословски понятия. Те са част от християнската антропология, от същността на човека.
Понятията за грях, покаяние, Изкупление, Съд също са неотделими от християнското учение за човека и от християнския светоглед.
Богословието се предава от човек на човек. И това Предание (Традицията) осъществява пребъдването на всеобхватното всежитейско всебогословие. Дори българските „атеисти", когато носят в себе си традиционните ценности на брака, семейството, почитта към родителите, благоприличието и прочее, неосъзнато носят в себе си важни останки от Християнството. Затова мнозина „атеисти" се обявиха против ИК. Просто защото защитават нормалността (без да съзнават, че нормата е Богочовекът) срещу „новата нормалност" (т.е. антихристиянството).
Българската Конституция споменава с половин уста Православието и Традицията (чл.13). И така, сякаш несъзнателно, тя се основава на Бога. Защото няма Православие без Бога, а у нас именно християнската Традиция пренася Православието от поколение на поколение. Традиционното българско общество е богоцентрично.
Същностният дебат по повод на ИК в крайна сметка стига до въпроса: кой е първоизточникът на морала, правото и законите - Бог или човекът.