Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 923 Коментар: 0

                               ВЛИЯНИЕТО НА ГРЕХА  ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

         Невъзможно е историята да бъде обяснена по логически път. Човешкият ум, дори опиращ се на огромната памет на компютрите, не може да разкрие и да определи факторите, от които се формират историческите процеси. В историята съществуват надзакони – необясними явления, които не са подчинени на причинно-следствената връзка. Те могат да се проявят в най-критични периоди и да променят хода на събитията. Но най-същественият и важен фактор е духовният план на историята; това е отношението на човечеството към Божеството, това е нравственото състояние на света, това е невидимата за очите обратна страна на човешкия живот. В духовния план се съдържат и се сумират деянията на цялото човечество и се определя неговото бъдеще. Преди световния потоп на тази метафизическа плоскост човечеството е изчерпало себе си. Обратно казано, тази сфера на битието се е оказала празна, хората са се превърнали в плът, тоест действали са по влечението на сляпата си и развратена плът. Божият Промисъл е осъдил човечеството на гибел именно поради това, че в него не са се оказали сили и възожности за възраждане.

         Съвременното състояние на света не може да бъде сведено само до икономически, политически и други условия; тези фактори оказват своето влияние, но все пак са второстепенни. Обратите на историята са непредсказуеми за тези, които се занимават с икономика и социология; евтиният им футуризъм никога не се е оправдавал. Животът е скъсвал всички хартиени прогнози на икономистите и социолозите, които са искали да предскажат историята, както прогнозата за времето. Човекът си остава тайна и затова за нас историята е необяснима. В историята на човечеството присъстват светли и тъмни космически сили. Грехът, като тежък порок, е поразил самата природа на човечеството; той, подобно на заразена кръв, е проникнал във всички клетки на човешкия организъм. Грехът е присъщ на човечеството от времената на трегедията в Едем. Но ХХ век е особено белязан с невиждани досега размери на греха, сякаш печатът на Каин е легнал като огнено клеймо върху челото на земята. Понастоящем грехът на детеубийството е станал почти глобален. В страните от бившия Съветски съюз бременността в 70% от случаите завършва с аборт, а ако към това се прибавят противозачатъчните средства, които предизвикват миниаборт, тоест гибел на ембриона в продължение на няколко денонощия, то с кръвта на убитите биха могли да бъдат напоени пясъците на Сахара, а с техните трупове – няколко пъти да бъде опасана земята.

         С какво може да бъде обяснена тази продължаваща ескалация на жестокостта, тази вакханалия, наречена прогрес? Струва ни се, че главната причина е нравствената деградация на човека, неговата емоционална студенина и дефицитът на любов. Любовта разширява битието на човека, в което се включва кръгът от обичани от него хора, те стават сякаш частици от неговото сърце, стават източници на неговата радост и страдание. Любовта прави живота на човека по-дълбок. Сега виждаме друго – затвореност в себе си и аутизъм. Човекъ става единствена ценност сам за себе си, сякаш целият свят е създаден само за него. Оттук възниква прагматично отношение към другите хора: дали те са полезни, или не. Това става главното условие за взаиоотношенията. Към такъв егоизъм довеждат, според нас, два главни гряха: гордостта и блудството, а след това и техните „по-малки братя” – леността и любовта към удоволствията. Аутизмът пресушава любовта в човека, отначало – духовната, след това – душевната, която се заменя от спорадични избухвания на страсти. Похотта и гордостта образуват в душата някакъв постоянен мъртвешки хлад. Човекът губи чувството за състрадание, дори това, от което не са лишени животните. Чуждото нещастие не го опечалява, чуждото щастие, дори и само под формата на временен успех, не го радва, а по-скоро го огорчава. Тъмните сили все повече завладяват душата на човека. Преподобни Серафим Саровски пише: „Дяволът е хладен”. Ценността на чуждия живот се губи за такъв човек. Ако днес хората престават да се радват един на друг, то това означава, че утре ще им бъде тясно на земята, макар и да са разделени един от друг от пространството, както жителите на пустинята.

         За какво са му на съвременния човек деца? Те стават пречка за него. Човекът не вижда в децата своя образ, повторение на собствения си живот, не преживява с тях отново детството си; той вече дотолкова е замърсил живота си с разврат, че чувството на дете вече му е недостъпно. По-рано човекът е обичал неродилото се още дете, сякаш стопляйки го и обгръщайки го с топлината на душата си. Сега човекът подсъзнателно гледа на детето като на тежко бреме, като на враг, мисли за неудобствата и грижите, за излишния труд, който ще му донесе младенецът, а в замяна, както му се струва, не ще му даде нищо. И затова съвременният човек вече е потенциален убиец на собствените си деца.

         Има още един фактор – това е безнадеждността. Децата се асоциират с бъдещето. А човекът няма собствено бъдеще, то сякаш се е затворило за него. По-рано хората са имали надежда, няма да говорим – правилна или лъжлива. Бъдещето им се е представяло като блещукаща напред светлина, сега то е покрито с мъгла. Затова човекът живее с днешния ден, макар този ден да не му дава нищо.

         У човека съществува инстинкт за размножаване, тоест за предаване на живот на друго същество. Когато половото общуване се е отделило от инстинкта за раждане, станало самоцел, той се е деформирал. За човека похотта се е оказала самоцел, която може да бъде задоволявана извън детераждането, затова самото раждане на деца е станало противодействие на похотта. Човекът не само е избрал гнусната похот, нещо повече, той е станал лакомец на похотта, а лакомниците губят здравия вкус. Затова сексологията води до психопатология.

         Семейството решава няколко задачи: 1) раждане на деца; 2) задоволяване на инстинкти, които при човека са съединени с цяла гама от чувства; 3) взаимопомощ. Християнското семейство решава също и духовни задачи: това е съдействие един на друг в делото на спасението, общност във временното и вечното, в материалното и духовното, общност в молитвите, която прави семейството малка домашна църква. Сега всичко това е разрушено. Сексът убива раждането на деца; гордостта – взаимната любов; егоизмът – грижата един за друг.

         Семейството е създадено най-вече с цел раждане на деца. Може ли то да бъде построено върху труповете и кръвта на децата? Ножът на лекаря убиец, който разсича тялото на плода, в духовен план разсича тялото на семейството.

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 1139 Коментар: 0

(Продължение)

Обаче все пак е възможно, както се казва, „широко да разпрострем мрежата” и да уловим тази рибка, която ни е нужна, още повече, че това е твърде голяма рибка. Невъзможно е да се изброят докрай всички прояви на нихилизма, но може да се даде определение за нихилистично съзнание и за неговото влияние върху хода на съвременната история.

        Отначало да се опитаме да опишем това съзнание поне чрез няколко най-важни негови прояви и схематично да изобразим неговото историческо развитие, а след това вече по-подробно да се спрем на неговото значение и историческа програма. Обаче преди да пристъпим към изпълнението на тази задача, на нас ни е нужно по-отчетливо да си изясним за какво именно искаме да говорим, т.е. трябва да започнем с определението за нихилизъм.

        На това определение не е редно дълго да се спираме, защото то е било дадено от основателя на нихилистическата философия – Ницше: „Няма Истина, няма Абсолют – няма „предмети в своята същност”. Това е единственото, което нихилизмът представлява във висшия си смисъл”/1/.

        „Няма Истина” – с този израз ние вече неведнъж се срещнахме в настоящата книга, а отново и отново той ще звучи и по-нататък, защото въпрост за нихилизма в основата си е въпрос за Истината, или по-точно, въпрос на Истината.

        Но какво е това Истина? Това е въпрос – изходна точка на логиката. Преди да говорим за съдържанието на Истината, ние сме длъжни да разгледаме самата възможност за съществуване на Истината и условията на Нейното постулиране. А под Истина ние несъмнено разбираме – както това става ясно от отрицанието на Ницше – Абсолютната Истина, т.е. Тази, Която ние вече определихме като Начало и Край на всичко.

        За поколението, възпитано в скептицизъм и несвикнало да мисли сериозно за каквото и да било, словосъчетанието „Абсолютна Истина” представлява някакъв анахронизъм.  Широко разпространеното мнение бърза да подскаже, че никой не може да бъде толкова наивен, че все още да вярва в Абсолютната Истина. Всяка истина в нашия просветен век е относителна. Последната мисъл, да отбележим, не е нищо друго, освен опростено тълкуване на думите на Ницше: „Няма /Абсолютна/ Истина”, и точно тази доктрина служи за основа както на нихилизма на масите, така и на нихилизма на интелектуалния елит.

        „Относителнта истина” е представена преди всичко в научните знания на нашия век, които започват с наблюдения, обобщават се от логиката и в организиран ред преминават от известно към неизвестно. Тя е винаги логически последователна, условна, ограничена, изразена в отношение към нещо друго, никога не е категорична и никога не е абсолютна. Ученият, който не е склонен към обобщения, не изпитва потребност от друг вид знания, освен тясната специалност, с която се занимава. Той може би няма нито време, нито желание да решава „абстрактни” въпроси, лежащи в основата на неговата специалност. Ако е принедун да ги разглежда или непосредствено се сблъсква с тях в своите изследвания, то него по-скоро ще го удовлетвори най-простото обяснение: всяка истина е емпирична, всяка истина е относителна. Тези две твърдения, несъмнено, си противоречат. Първото носи не емпирически, а метафизически характер, а второто се явява потвърждение на абсолютното. И от подобни твърдения, противоречащи на самите себе си, за наблюдателния изследовател възниква въпросът за Абсолютната истина. И първият логически извод, до който стигаме, това е, че ако въобще съществува Истина, тя не може да бъде „относителна”. Основополагащите принципи в съвременната наука, както и във всяка система от знания, са неизменни и абсолютни. Ако не беше така, никакво знание, даже и „отвлечено”, не би могло да съществува, защото тогава просто не би съществувал критерият: какво да приемаме за знание или какво е Истина.

        Следствието от дадената аксиома е: Абсолютното не може да се постигне със средствата на относителното. Т.е., до основополагащите принципи на всяка система от знания не може да се достигне чрез същото това знание, а следователно, тези принципи трябва да са ясни предварително и се явяват предмет не на научна демонстрация, а на вяра.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 2177 Коментар: 0

I.          Въведение.

Въпросът за истината

        Какво представлява нихилизмът, в който съзираме първопричината за революционността на съвременната епоха? Ако започнем да отговаряме, дори без да се замисляме, то можем веднага да дадем някои очевидни примери за нихилизъм: амбициозната разрушителна програма на Хитлер, болшевишката революция, дадаистката атака срещу изкуството. Почвата, родила тези движения, може да бъде представена чрез няколко „луди” от миналия век: поетите Рембо и Бодлер, революционерите Бакунин и Нечаев, лъжепророци от типа на Ницше. А на по-ниско, „еснафско” ниво у нашите съвременници се усеща днес смутно бепокойство, заставящо едни да следват магнетични фигури, подобни на Хитлер, други да търсят убежище в наркотиците и лъжерелигиите или да извършват „безсмислени” престъпления, които все повече стават присъщи на нашето време. Всичко това обаче есамо ефектната повърхност на въпроса за нихилизма. Впрочем, и с нея не е особено лесно да се воюва. Но ние в настоящата глава си поставяме по-обширна задача: да се опитаме да разберем природата на това движение в нейната цялост, приемайки назованите по-горе явления само като отделни, най-ярки негови примери.

        Всеки, който осъзнава явното несъвършенство и злото на съвременната цивилизация, явили се тласък и причина на нихилистичната реакция – впрочем, по-късно ще се убедим, че те са само плодове на нихилизма и то единствено в зародишната му форма – не може да не изпитва съчувствие макар и само към някои представители на тази реакция. Това съчувствие може да приеме форма на жалост към този, който се е оказал „жертва” на условията, против които са били насочени собствените му усилия, или да се изразява в общоприетото мнение, че някои нихилистични явления имат „позитивно” значение и играят определена положителна роля в развитието на човечеството или в новия етап на неговата история. Последното мнение не е нищо друго, освен очевиден резултат от същия нихилизъм, за който вече говорим. Първата гледна точка, в крайна сметка, отчасти не е лишена от истина или справедливост. Но именно затова и не трябва да се надценява нейното значение. Наистина твърде лесно е днес в атмосферата на интелектуална мъгла, обгръщаща либералните и хуманистични кръгове, от съчувствие към нещастния човек да се премине към приемането на неговите идеи. Нихилистът, разбира се, в известен смисъл е болен, и неговата болест свидетелства за болестта на века, чиито най-добри, както впрочем и най-лоши, представители се обръщат към нихилизма. Но болестта не може нито да се излекува, нито да се диагностицира чрез съчувствие. Във всеки случай не може и да става дума за „невинна жертва”, доколкото нихилистът сам участва във всички грехове на човечеството, което създава злото в нашето време, опълчвайки се – както правят и всички нихилисти – не само срещу съществуващите „несправедливости” в социалния или религиозен ред, но и срещу самия ред и Истината, която стои зад него, а значи и по най-активен начин помага на дявола, а това пък никак не може да се оправдае с мита за „невинната жертва”. В края на краищата, да служиш на дявола против собствената си воля, е невъзможно.

        Но ако ние сме далече от това да „оправдаваме” нихилизма, то не сме и склонни да го „осъждаме”. Така безсмислено е да се обвинява нацизма или болшевизма във „вандализъм”, „варварство” или „антиинтелектуалност”, а художествения и литературен авангард  - в „песимизъм” и „самовлюбеност”, както е безсмислено да се отстоява „демокрацията” в името на „цивилизацията”, „прогреса” или „хуманизма” или пък защитата на „частната собственост” и „социалните свободи”. Подобни доводи, макар и отчасти справедливи, не попадат в целта, тъй като нихилизмът е явление твърде дълбоко и неговата програма е толкова радикална, че подобни дребни доводи не могат да й се противопоставят. Нихилизмът е порочен в самата си основа и тази порочност може да бъде победена само от Истината. Голяма част от критиката срещу нихилизма въобще не е насочена против неговите основи, а причината е в това, че – както по-нататък ще видим – нихилизмът е толкова разпространен в наше време, така дълбоко е проникнал в ума и сърцата на днешните хора, че не са останали нито една сфера, нито един фронт, на който с него би могло да се воюва, и този, който смята че се бори против нихилизма, често взема в ръце неговите собствени /на нихилизма/ оръжия и ги обръща против самия себе си.

        Някои читатели могат да ни възразят, че ние наистина твърде глобално поставяме проблема: че ние или надценяваме мащабите на нихилизма, или обратното - това явление е толкова всеобхватно, че ние няма да можем да се справим с него. Трябва да се съгласим, че нашата задача е наистина много сериозна, особено ако се отчете нейната неяснота, размитостта на многото нихилистични явления, и ако ние бихме се опитали да изучим и опишем детайлно този проблем, то нашата работа никога не би достигнала завършек.

>> Пълният текст <<