Вашата кошница е празна !
Новата година започна тревожно, като по Писанието: ужасяващи явления, земетресения на места, разимрици и войни...; и морето „се разбунтува и възмути”... с една дума, налице е „началото на болезните”.
С тревога следим последните новини, обсъждаме ги, ужасяваме се, но не забелязваме как чуждата беда и болка стават част от глобално шоу. Темата за апокалипсиса отдавна е станала търсен бренд в развлекателната индустрия, нещо съвсем различно от истинското съдържание на тази важна дума. Та нали думата „апокалипсис” се превежда като „откровение” – то е онова, което е открито от Бога за наше вразумление, за да бодърствуваме, като помним истинската цел на земния живот: достигане на единство с Бога.
Днес понятието апокалипсис упорито се асоциира със страшни, катастрофални събития от световен мащаб. Всички знаем за външните признаци на приближаването на вселенската катастрофа. Много говорим за тях, обсъждаме ги. Но има и други, къде по-важни, съкровени признаци. Господ говори, че в последните времена „по причина на умножаването на беззаконията в мнозина ще охладнее любовта”. А апостол Павел добавя – точно за нас, - че хората ще бъдат самолюбиви, сребролюбиви, горделиви, надменни, злоречиви, непокорни на родители, неблагодарни, нечестиви. Ето на какво трябва да обръщаме внимание, ето от какво трябва да се страхуваме повече, отколкото от земетресения, цунами и радиация. Живеем в епоха на глобално изменение на климата. Говоря не за времето – нека с това се занимават метеоролозите. Става дума за катастрофалното изменение на човешката природа. Някой ще възрази, че от времената на грехопадението нищо не се е изменило нито в човека, нито в човечеството като цяло. Но това, уви, не е така. Иначе не би имало Вселенски потоп и гибел на Содом и Гомора – тези горчиви примери на масова и катастрофална деградация с всички произтичащи последствия. Природата на човека и обществото като цяло е „лесно преклонима (склонна) към греха”, по думите на светите отци и в наше време това е особено очевидно. Същински апокалипсис тихо и незабелязано става в нашите сърца, само мащабът му не е достигнал онази критична точка, когато стихиите, разпалени, ще се разрушат и земята и всичките дела на нея ще изгорят. Христовият Дух си отива от нашия живот, а се въдворява другият, страшен, сатанински дух на користта, прагматизма, разпуснатостта, равнодушието и безграничното самолюбие.
Не вярвате? Ето живи прпимери:
Той не може да върви нормално, придвижва се, едва ситнейки, много бавно, понякога се спира и не може да се мръдне от мястото. Стои, тъпчейки от крак на крак, сякаш съвземайки се духом. Мълчалив, съсредоточен човек. Няколко пъти му предложих помощ, но той учтиво отказа. Вижда се колко е важно за него това лично преодоляване. Той идва в храма във всякакво време: лятото в горещината, когато се разтопява асфалта и есента в непрекъсната киша, зимата в поледица (особено опасна в неговото положение) и пролетта в разкаляните пътища. Но той върви и върви в храма, сякаш възхождайки на своята незрима Голгота. И едва скоро научих неговата история. Разбран, работещ мъж, грижовен баща и верен съпруг, той до неотдавна водел напрегнат пълноценен живот, но заболял. Нещо се случило със ставите му, така че сега едва може да се придвижва. А по-нататък се случило онова, за което даже в нашето бездушно време е трудно да се повярва. Изписали го от болницата. Жена му и тъщата го изгонили от дома – просто така, за нищо, защото се разболял и станал бреме. Не се съдил с тях. Поискал да потърпи заради Христа, да понесе своя кръст. Тъщата и жена му възпитават 11-годишния му син така, че той се срамува от баща си. А той понася всичко смирено и просто, никого не осъжда, като казва, че синът му като поотрасне, може би ще започне да мисли иначе. Приютил го беден съсед в олющената си паянтова къща с пробити покриви и разсъхнала дограма. Съвсем наблизо в обградената с каменна ограда крепост останала жената, която го изоставила и онези, които той и до сега по изключителното си незлобие продължава да счита за роднини. Понякога няма какво да яде. Тогава наблюдателни и състрадателни бабки събират за него - пакетче масло, булгур, консерви и хляб – каквото се случи. И той искрено се радва на това, от сърце благодари на Бога и на бабите...
И друга история, също от неотдавнашните. Приближи се към мене жена, цялата в сълзи. Слушах я и ми се струваше, че съм попаднал в някакъв кошмарен сън. Тази жена е съпруга на състоятелен господин. Те проживели в законен брак немалко години, но се оказало, че жената е раково болна и лечението ще струва немалко средства. Тогава мъжът отишъл при лекаря и изяснил какви са шансовете за оздравяване. Лекарят честно признал, че са незначителни, защото болестта е неглижирана. Тогава мъжът казал на жена си: „Скъпа, прости, но не мога да се охарча за тебе – не е рентабилно. Разбери: шансовете да се оправиш са много малко, а аз ще загубя всичко”. Като разказваше, жената ридаеше захласвайки се и аз не намирах думи да я утеша. Само разбирах, че апокалипсисът вече настъпва. Тук и сега.
Може би някой ще каже: така е било винаги! Да, винаги е имало в света и подлост, и равнодушие, и корист. Но ако използваме актуална терминология: „нивото на радиация” беше друго. Не критично. А сега то вече не е „пределно допустимо”, а „смъртоносно опасно”. Ние така се страхуваме от радиацията, толкова говорим за нея, особено сега, но не забелязваме, че концентрацията на „частици на греха” във въздуха отдавна превишава допустимите норми. Не чувстваме опасност, защото сме престанали да чуваме гласа на собствената си съвест, този „брояч на Гайгер”, грижливо вложен от Бога в душата на всеки човек. Така става, защото съвестта постоянно и съзнателно бива потъпквана, престава да бъде чувана, заглушава се от навика на греха и беззаконния живот. Страхуваме се от всевъзможни катастрофи, но Господ казва: „Не бойте се от убиващите тялото”. Страданията и даже смъртта могат да станат горнило за добрата душа, така че тя, подобно на очистено злато, да достигне Царството Божие. Но когато е загубен Духът Христов, когато душата е оголена от благодатта – тогава тя още тук, на земята, живее в преддверието на вечната смърт и трябва сърцето да е станало така безчувствено, за да не го почувства човек. В това е и главната беда, предвестието на апокалипсиса – в нашето безчувствие. В загубата на разбиране на това кое е добро и благо. В самозабравеното упоение на страстите, в търсенето на наслаждения, комфорт, доволство и успех, на всяка цена, въпреки духовните и нравствени норми. В тоталната потребност на греха, в страстната зависимост.
Въобще зависимостта в наше време не е тясно психиатричен термин, а диагноза на обществото, не че е загубило вярата, а се е отрекло от нейните сили с начина си на живот, със загубата на традициите и нравствените норми. Вярват сега почти всички, но тази вяра е замъглена, към нищо не задължаваща, вяра „за всеки случай”. И най-печалното е, че тази вяра не само не противостои на множеството зависимости, но даже се приспособява към тях така, че да не е нужно човек нищо да променя в своя живот. Така възникват безкрайно множество „страстни” вери: вери, съдействащи на бизнеса, лъстящи похотта, властолюбието, самолюбието и гордостта... Освен зависимостите, очевидно губителни и социално опасни, такива като алкохолизма, наркоманията, лихварството, има зависимости по-малко маргинални, ако може така да се изразим, но затова пък не по-малко опасни, както за самия човек, така и за обществото. Това е все същият блуд, който се разпространява със страшна погубваща скорост. Казвам „погубваща” съвсем не метафорично. Колко семейства се разрушават, оставяйки децата ако не кръгли, то полусираци, осакатявайки техните души, формирайки още от детство болна, изкривена представа за семейството, за отношенията между мъжа и жената. Младежта, не знаейки предели, развращава, осакатява в някакво изтъпление собствените си души, без да разбира, че след време ще се наложи да пожъне горчивите плодове на собственото си безумие. Защото „възмездието на греха е смъртта”, разложението на душата, и да измени действието на този закон може само дълбокото и искрено покаяние. А такова покаяние човек сам трябва да достигне. Има зависимости, които от гледна точка на съвременния свят решително се считат за добродетели, но от гледна точка на православната вяра са не по-малко погубващи и опасни за душата, отколкото „грубите” страсти. И именно със своята различаемост за добро тези страсти и зависимости са и опасни. Опасността им е в това, че те погубват душата, лишават я от духовен живот, отвличат я от Бога, ако може така да се каже, по-незабелязано. Към тези „незабележими” страсти могат да се отнесат страстта към успех, благополучие, когато човек за главно в своя живот поставя достигане на статуса в обществото, кариерен ръст, охолство и успех. Всички тези страсти, наричани понякога „здрава амбициозност”, всъщност отклоняват човека от разбирането за истинската цел, те стават ценност на човешкия живот, правят го роб на една от най-опасните страсти – гордостта – и нейните производни: самолюбие и честолюбие. Най-„успешният” човек може да бъде в същото време духовен мъртвец в пълния смисъл, именно в сила на ослеплението от собствената си благполучност и самодостатъчност; той може да загине за Царството Божие, през целия си живот прослужвайки на собствената си самост. Такъв човек често става неспособен да види своя грях, да се покае за него – а това е и верният признак на духовната смърт.
Приведох примери на поразително бездушие в отношението между близки хора. Но има и противоположна, „душевна” страст, която погубва милиони хора, незабелязано за тях самите. Говоря за „грижите житейски”, с които абсолютното мнозинство кръстени хора оправдават отсъствието на съзнателен християнски живот.
Господ казва: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи” (Лук. 21:34). Но ето какво става: Христос приравнява онези дела като „грижите житейски”, които ни се струват естествени и добри, към смъртните грехове на чревоугодието и пиянството. Защо? Защото в безкрайните житейски грижи на човека му е по-лесно от всичко да забрави за Бога, за душата и даже за съвестта, прикривайки и най-срамните грехове: хищничество, измама, кражба, корист, безбожие – с „благите” грижи за своето семейство и за своите близки. Ето в това се състои главната опасност от тази „тиха страст”. В това, че тя погубва душата незабелязано, но несъмнено. На жалкия пияница или на лакомника му е по-лесно да осъзнае своя грях, да се покае за него, отколкото на „грижовния къщовник”, който оправдава и най-страшните грехове с „високите цели”. Спомнете си филма „Кръстникът” – там всичко е било изначално построено на тази „добра” идея на семействеността. Страшно е да се каже, но и семейството, и житейските грижи могат да станат идол, повличащ човека в погибел. Ето защо Господ казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37).
Любовта към семейството, грижите за него, труда и кариерата, печеленето на пари – всичко това е добро и правилно, но само, ако човек не забравя за главното си призвание – да живее в съгласие с Бога. Ако всички свои мисли, думи и постъпки добрият семеен човек сверява не с мнението на този болен свят, а със закона Божий. Това е единственото основание за пълноценен, радостен, здрав и свободен живот. В Писанието се казва: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). Ето я формулата на истинската свобода, която трябва да бъде начертана в нашите сърца, така че в целия си многосложен живот ние, преди всичко, да се грижим за това да останем причастници на Духа Христов, да постъпваме по християнски. И макар такова поведение, такъв начин на живот може и да противоречи на приетите в съвременното общество норми и даже и да добавя проблеми в живота на човека, но в крайната равносметка самият човек ще остане с най-висша полза – полза от истинската, висша свобода, свободата от съпричастността на Божията правда, красота и любов. И това съвсем не са абстрактни понятия, а висша реалност, по отношение на която и строим целия си живот.
Когато се случи катастрофа, в обществото започват всевъзможни проверки, мониторинги, тестване... Хората се стремят да се обезопасяват, да предотвратят бедата. И това е напълно естествено. Но защо тогава игнорираме съвета на Този, Който знае как всъщност да избегнем всички тези бедствия?
„Бъдете бодри и се молете” – казва Господ. Да бодърстваш означава да не дадеш на себе си да те прелъсти духът на времето, да живееш по закона Божий, да мислиш, да говориш и да постъпваш с трепетното съзнание за Неговото присъствие.
И да се молим трябва не само прочитайки положеното количество думи, а с живо сърце, с болка, надежда и вяра, обръщайки се към живия всемогъщ Бог.
Тревожни новини пристигат от Страната на изгряващото слънце. И как да не си спомним, че Фукушима се превежда от японски като Остров на щастието. И може би, страшната трагедия от последните седмици е още едно напомняне за всички нас, които живеем на земята, че щастие без вяра е като дом, построен върху пясък. Че технологическият рай може лесно да се превърне в техногенен ад. Просто защото висшето щастие е съгласието с Бога и Царството Му, което е вътре в нас. Нужно е само да го намерим.
В храм „Свети Архангел Михаил” в село Голямо Игнатово, Ардатовски район, Мордовия, ковчегът с мощите на свещеномъченик Константин Подгорски, покрит с бял покров от тюл се намира до Царските двери, зад храмовото Разпятие. При главата му е поставена старинна икона на свети Николай и то неслучайно: последните години на служение на отец Константин преминали в храм „Свети Николай” в село Киржеман. А от другата му страна е иконата на Царските Мъченици, които свещеник Константин до последния си ден, без да се бои от съветската власт, поменавал от амвона.
За това какво е станало в Киржеман на 8 ноември 1918 година разказва свещеник Андрей Бублиенко, който обгрижва храм „Св.св. Козма и Дамян” в с. Алтяшево и е втори свещеник в храм „Свети Архангел Михаил” в Голямо Игнатиево:
- На 8 ноември 1918-та година болшевиките обявили митинг по случай една година от революцията, но вярващите селяни от Киржеман не отишли на безбожното сборище, а в храма. На 8 ноември, след края на литургията, когато отец Константин проповядвал словото Божие от амвона, в храма влезли болшевиките. Те обявили отец Константин за заговорник против съветската власт. Хванали иерея, притиснали го до светия престол, свалили иерейския му кръст и облачението му и като го оставили по долно бельо, го извлекли от храма. Гаврили се по всякакъв начин над свещеника, впрегнали го в каруца и го карали из селото. После му оставили хомота и така го водили до полунощ, като безпощадно го биели с камшици. Когато Божият служител падал от изнемога на земята, извергите го биели по нозете. Накрая, влачейки го за косите, го довлекли до стъпалата на храма. После притиснали пребитото свещеническо тяло до църковните врати и приковали дланите му с пирони към вратата. Така приел смърт от безбожниците свещеномъченик Константин Подгорски.
На сутринта църковната камбана възвестила за кончината на изповедника Христов.
Когато отворихме гроба на третия ден от Петровия пост 2001 г., 13 юни, тялото на убития свещеник се оказа нетленно. За това чудо известихме на архиепископ Сарански и Мордовски Варсонуфий. Той благослови да преоблечем мощите и да ги поставим във вече подготвения нов ковчег. Каза, че ако под действието на въздуха останките изтлеят, да ги препогребем с чест. А ако не изтлеят – тогава ще водим друг разговор, както и стана. Поставихме ковчега в олтара на храма. После вярващите почнаха да просят да ги изнесем по-близо до тях. Така и стана: сега батюшка Константин лежи с мощите си до Царските врати и всички могат да се докоснат до тях за благословение.
Една възрастна жена, Анастасия Кузминична, ни разказа подробности за мъченичеството на отец Константин (тя като малка пеела на клира в църквата при батюшката). Каза, че в ковчега трябва да има четири големи пирона, с които батюшката заковали на вратата на храма. Когато свалили тялото му, неговата матушка Надежда загънала пироните в копринена кърпичка и ги сложила в ковчега до дясното му рамо. Три от тях бяха станали на прах, почти нищо не беше останало, а само единият намерихме цял. Желязото беше станало на прах, а мощите на мъченика за Христа – не!
Преди да отворим гроба, отслужихме панихида, дотогава валеше като изведро, след това сякаш дъждът се разсея из района. Около Киржеман беше стена от дъжда, а над селото припече слънце. Отворихме гроба и се натъкнахме на няколко погребения. Кости, които бяха на по-малко от 30 години се разсипваха на прах – почвите тук са много кисели, активни. И изведнъж на 10-12 метра дълбочина – пълно нетление! Ковчегът на отец Константин в земята беше пълен с вода, вероятно постоянно е бил пълен с вода, понеже раните му бяха зеленясали. Но не само костите, а и кожата и мускулите на иерей Константин бяха запазени. Тъканите на кожата бяха меки, с бял цвят. Като го повдигнахме, от тялото му се стичаше вода, смесена с кал и ние си помислихме, че от влагата и от горещината ще започне разлагане на тъканите. Но разложение не последва, затова пък имаше силно благоухание. После дойде един монах, за да помогне да облечем останките. Преди това тялото беше прегледано от лекар – вярващ мирянин, който и състави описание на останките. Дълго време чакахме, а тялото оставаше такова, каквото го извадихме и цветът на кожата не се променяше. Вече на петото денонощие просушихме останките на отец Константин, после го преоблякохме в ново облачение и го положихме в този ковчег.
При ковчега с мощите постоянно се служат панихиди. И мнозина, които идват с вяра, получават от тях изцеления, помощ в нуждите си. На престарялата майка на жената, която се грижеше за гроба на отец Константин, се наложи да направят операция. Всичко мина успешно, но бабата страдаше от диабет и направи гангрена, стигна до ампутация. Дъщеря й взела тресчица от кръста на гроба на отец Константин и я бинтовала на крака на майка си. Всичко оздравя, кожата й стана розова, чистичка, нищо не я боли. Благодарят на Бога и на отца Константина.
Друга една възрастна жена разказва, че много се молила на отец Константин: „Изцели болните ми крачета!” но веднъж възроптала: „На всички помагаш, които ти се молят, а само мен не искаш да излекуваш!” И през нощта вижда отец Константин на сън. Говори й: „Търпи, гълъбче, не роптай, тези мъчения са ти пратени за изкупуване на греховете ти. Помниш ли как обичаше да танцуваш на младини? На масата играеше, трапезата оскверняваше... По-добре е за тебе тук да потърпиш!..”
Много хора идват при нас от различни места. Ето какво писмо получихме от Нижни Новгород: „На 1 декември 2002 година Господ по молитвите на убития батюшка Константин излекува ръката ми. Слъзно благодаря на Господа и на свещеномъченик Константин за това чудо, а на вас, батюшка, за топлото отношение към нас, грешните. Аз, Божията рабиня Людмила от Нижни Новгород, повредих ръката си докато бях на послушание през лятото в храма на света мъченица Татяна и се бях примирила с болката. Когато пътувах към вас, не си намирах място от болката в ръката, а когато се върнах вкъщи, почувствах, че ръката не ме боли – и до ден-днешен. Купих икона на Царя-мъченик и я дарявам на вашия храм за спомен от чудесното ми изцеление. С любов в Христа, раба Божия Людмила, 7 февруари 2003 година”.
Към момента предстои прославлението на отец Константин от Православната Църква, което е необходимо не на него, а на нас, грешните, заради неговата молитвена помощ и ходатайство пред Господа.
Убити отче Константине, моли Бога за нас!
„Божието присъствие ще усетиш само тогава,
когато станеш като малко дете”
В света отец Филарет получил добро образование. Монах станал вече в зрелите си години. Бил голям постник, говорел твърде малко, бил много внимателен към себе си и винаги пазел непрестанната молитва. Много десетилетия Старецът преживял в една пещера в местността Каруля на атонската Света Гора. За легло му служели няколко летви, а водата, която капела през покрива на пещерата, събирал в дупката под нея и от нея пиел. Цялата подредба на пещерата се състояла от каменен олтар и една повредена от времето икона. Тук отшелникът се намирал в постоянна молитва и достигнал висока степен на духовно съвършенство. За да изкупи греховете си със страдание, старецът Филарет никога не носел обувки. Даже през зимата се катерел бос по ледените скали на Каруля. Не могли да го принудят да обуе дори чехли.
Много пъти му се налагало да се прави на юродив и да слуша безкрайни насмешки. Всичко това той правел толкова естествено, че много монаси в простотата на душата си, го считали за действително ненормален. Но той бил по-нормален от всички взети заедно! Той се радвал и чувствал удовлетворение, когато братята го изобличавали в безумство. И точно това го защитавало от горделивост. Веднъж някой монах от килията на Даниеляните отишъл при отец Филарет и му казал:
- Прощавай, брате, но ти си лъжец и лицемер. Ти ходиш зиме гол и бос, за да те почитаме всички като светец! Ти, брате, нас за какво ни имаш? Мислиш, че по такъв начин ще увериш хората в своята святост, за да те почитат като подвижник? Ех... Няма да ни подведеш! Ти сам мамиш себе си с това всеобщо почитание и правиш всичко това от гордост и тщеславие.
Безумен! Опомни се, ти сам не си представяш къде си изпаднал! Стигнал си до там, че да смущаваш братята!
Старецът се поклонил на госта и поискал прошка. От тогава, когато отивал в килията на Даниеляните да се причастява (там ходел на служба), си носел в торбичка старите боти. Когато приближавал килията, ги обувал и влизал обут.
Веднъж отец Филарет бил принуден да отиде в Солун. Викали го на съд. Делото било за това, че някой поклонник откраднал старинна книга от Атон и когато го хванали, той без много да се замисли, казал, че е с благословението на отец Филарет. Заради това Старецът трябвало да заплати глоба. В съда станал такъв диалог:
- Отче, ще платиш ли? Иначе - затвор...
- Предпочитам затвор. Аз съм монах. Пари нямам. Във всеки случай затворът няма да ми попречи: така ще мога чрез сегашното страдание да избегна бъдещото.
Съдиите били потресени.
В края на краищата някои верни разбрали за станалото и платили глобата вместо него.
Като се върнал на Света Гора, отците го посрещнали радостни. А той бил крайно недоволен:
- Не ми провървя, избавих се от земния затвор, но не знам: сега избягах от страданията, а как да не попадна във вечния затвор на ада...
Сетне отците останали още по-поразени от думите му. Попитали го:
- Отче, как ти се видя Солун, ти не си ходил там повече от 50 години! Как ти се видяха днешните хора?
- Отци, какво да ви кажа? Потресен съм! Всички хора, всички тичат към своето спасение... Само аз единствен се оказах нерадив и невнимателен към своя ум...
Отец Филарет имал огромна любов към Света Богородица. Даже, когато просто чувал някой да произнася името на Всесвятата Богородица, сълзите неволно започвали да се стичат по страните му. Той казвал:
- Чувствам греховете си и плача, защото не мога да пея на Господа заедно с безплътните ангелската песен на чистите по сърце.
Старецът Филарет Карулски казвал още:
- Естествената простота от природно качество много бързо става святост. Веднъж някой прост, но свят човек, като изпитвал нужда и като желаел да се погрижи за друг бедняк, отишъл на брега на морето, където имало храм, посветен на Възнесение Христово. Като прострял ръце, казал: „Света Възнесена, дай ми една рибка за болния”. И ето – в ръцете му скочила риба...
Впрочем, човек прост и свят, но нямащ разсъждение, може и прелъстен да приеме за свят. Разумният и опитен светия има разсъждение и различава светостта от прелестта. Умът е хариза и дар Божий, както и телесната сила. Заради това ние трябва да го употребяваме така, както желае това Бог, т.е. за наше спасение и освещение...
Отец Филарет учил за молитвата така:
- Молитвата не уморява, тя отнема умората.
- Как така? – недоумявали.
- Кажи ми – отговарял о. Филарет – какво усеща детето, когато се намира в майчините си обятия? Като станем възрастни, не го разбираме. Само далечният спомен остава у нас през целия ни живот. И как да го разберем? Остава само едно – да станем като деца! Така и с молитвата... Само тогава ще почувстваш Божието присъствие, когато започнеш да се усещаш като малко дете. Ако някой чуе отстрани как се молят такива хора, ще кажат, че се молят като малки деца. А ако някой види движенията, които извършват в този момент, ще каже, че са пощурели. Защото те, подобно на малкото дете, което тича, хваща баща си за дрехата и му казва: „Не знам как, но ти трябва да направиш това и това”.
Но хората за които ви говоря, стават в известна степен непригодни за физическа работа. Искаш да попиташ: как така? Те не могат да се потрудят, тялото им се разслабва, крайниците им престават да се огъват. Когато Божията любов се излива на човека в глямо количество, тя го обездвижва...
Когато старецът Филарет умирал, сълзите течали от очите му като два ручея. Той молел Бога да съхрани пустинниците и монасите на Света Гора: „Боже мой! Съхрани тези ангели на атонската пустиня и покрий всички монаси на Света Гора, това свято място, със Своята любов и разпали тяхното Божествено усърдие!”.
По молитвите на блажения старец Филарет Карулски Бог да ни помилва и нас!
ИСТИННАТА РАДОСТ
Кой не мечтае да бъде щастлив?
Радостта е всевечно, всемирно желание. Радостта има огромно значение в нашия живот.
Известно е какво е радостта по своя общ смисъл и няма защо да се спираме върху това. Само че в наши дни радостта сякаш се е загубила в своя истинен образ. Изобилства страданието, няма я радостта. Или ако я има, тя не е в своята автентична, чиста и пълноценна форма, а по-скоро под формата на евтини заместители, които усилват душевната болка.
Човекът в Едем бил чиста и щастлива душа, живеел в благодат и съвършена радост. Извор на неговата радост било непрестанното благо общуване с Бога. Но с желанието си да се отдели от Бога и да обожестви себе си, той директно се лишил от извора на своята голяма радост. Радостта за душата е това, което са хлябът и водата за тялото. Радостта е боговдъхновеност, животворна топлина, майка на здраве и сестра на удивително успокоение. Някои хора виждат радостта в буйните веселби, разюзданите пиршества, преходните удоволствия, шумното пиянство, опияняващия разкош, екстравагантността, самоугаждането. Ако някой можеше да слезе да заснеме какво се вижда дълбоко в душите на редовните посетители на така наречените центрове на развлечение, тези снимки ще ни покажат бездна от болка, безутешност, студенина и тежка самота. Радостта нито се продава, нито се купува с пари.
Днешните хора търсят забавление и твърдят, че имат нужда да се „разсейват” –глагол, който означава още „разпръсквам, разпилявам, отклонявам”, но те не познават насладата от радостта. Техните забавления са обикновено стресиращи и изтощителни. Нека чуем какво ни учи мъдрият Соломон: „Оставете всяка наслада, която ражда скръб!” Тези хора се връщат от своите светски забавления отпаднали, омаломощени, мрачни и още по-самотни. Разпространено е схващането, че истински щастливи са богатите. Една голяма лъжа, която сам животът на тези хора показва. Известен клоун посещаваше психиатър, за да търси успокоение, и макар че караше другите да се заливат от смях, сам той не чувстваше бодрост и настроение. Също и един богат артист, красив и известен, когото всички смятаха за безкрайно щастлив, вътре в себе си се чувстваше безкрайно потиснат.
Св. Василий Велики посочва, че безбожникът не може да изпита пълна и истинна радост. В „Антигона” Софокъл пише: „Човек без Бога е жалък просяк”. Св. Йоан Богослов казва, че благодатта и истинната радост не идват нито с големите богатства, нито с многото пари, нито с властта, нито с физическата сила, нито с пищните трапези, нито със скъпите дрехи, а само с духовни дела и чиста съвест.
Християнството, противно на популярните твърдения, е дало на хората една нова, всеобхватна, завладяваща радост. Истинната радост дава вътрешна крепкост и дръзновение, тя прониква трайно и непоколебимо в човешката душа независимо от житейските злополучия. Блез Паскал е категоричен: „Няма по-щастлив човек от истинския християнин”. Голяма е радостта на истински смирените. Човек, който успява да заличи своето „его”, се слива с щастието на всички. На добротворците е дадено да живеят винаги в радост. Фоти Контоглу казва, че истинната радост струи единствено от добротата.
В Евангелието блика богословието на радостта; само по себе си Евангелието е извор на ненизчерпаема радост. Православният опит е преди всичко опит на щастието и радостта. Един велик древен отшелник, св. Нил, изразява прекрасно това: „Радостта убива скръбта, в нещастие тя дава търпение, в молитви дава благодат, в труд и ревност дава наслада, в послушание дава веселие, в гостоприемност дава подслон, в надежда дава прибежище, в ридание дава утешение, в злочестие дава помощ, в любов дава украса, в търпение дава награда”.
Радостта, това не е смехът, закачките, кикотенето, безгрижието, веселбите, надсмиването, окарикатуряването, неспирните лудории, тя е траен мир и естествена жизненост, които струят от ликуваща и чиста по съвест душа. Радостта е светлината на добродетелта. Тя извира от дълбините на битието. Тя не е нещо измислено, външно, илюзорно, а нещо предълбоко и далеч по-съществено. Трезвият, скромен и кротък човек не е лишен от силата да бъде щастлив. При първото Си известно чудо, на сватбата в Кана Галилейска, Иисус направил така, че гостите по никакъв начин да не усетят недостиг на радост поради недостига на вино. С последното Си чудо, възкресявайки Своя приятел Лазар, Той имал за цел да прогони скръбта и да дари радост.
Вечната храна на радостта е добродетелта. Егоистите, индивидуалистите, скъперниците, злопаметните не могат да бъдат щастливи. Радостта не познава завист, ненавист, омраза. Човек добива своята радост чрез смирение, търпение, истина, свобода и любов. Истинната радост идва съпроводена от нежност и любов у всеки открит и почтен, всеотдаен и чист човек. Нашият век страда от недостиг на истинна радост – поради злото и безчестието навсякъде има твърде много болка. И изборът на практика остава открит, за да придобием истинната радост.
(Из „Юродиви ради Христа”, Старец Мойсей Светогорец”, СИ, 2015)
Едно време служех в черквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм, това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тези монаси, които бяха духовна сила и факели на Грузия в продължение на шестнайсет века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах-Абас са превръщали в пустини цели области на Грузия за това, че народът се е отказал да премине към мюсюлманство. В Илори Господ ми даде да видя живи подвижници на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.
По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са били погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.
Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях не са се съхранили надписите – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът-християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратата на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение на гроба.
Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището през нощта на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, залята от лунна светлина е като скала от бял камък. Странно чувство: струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.
Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.
Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме; минавайки покрай някои от тях чувствам, че тук лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границата на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам своята духовна загуба: сега разбирам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове: не минавайте равнодушно покрай гробовете, кажете макар и само две думи: „Помени, Господи!”, „Упокой, Господи!”. Това ще бъде милост за покойния, като да протегнете чаша със студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите да бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.
И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, кито си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам този гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори заради това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове: научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.
Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.
И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях, като с живи. Не чакам отговор, по-право, съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че ако даже моите думи не стигнат до тях, то и една макар сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно: ще я чуят мъртвите.
ЗА ЕДНА СВЕТА ОБИТЕЛ
Някъде във вътрешността на Русия преди революцията имало манастир, за който в околността се носела лоша мълва. Казвали, че монасите там са все мързеливци и пияници. По време на гражданската война в близкото градче дошли червените. Те събрали жителите на пазарния площад и докарали монасите под конвой.
Комисарът се обърнал високо към народа, сочейки калугерите:
- Граждани, жители на града! Всички вие познавате по-добре от мен тези пияници, лакомници и мързеливци! Сега вече властта им свърши. Но за да разберете докрай как тези паразити са мамили векове наред трудовите хора, ние слагаме на земята пред тях техния Кръст и тяхното Евангелие. Ей-сега пред очите ви всеки от тях ще стъпче тези символи на измамата и поробването на народа. А след това ще ги пуснем, нека си вървят накъдето им видят очите.
От тълпата се разнесъл смях.
И ето че, докато тълпата викала „у-уу”, напред излязъл игуменът – дебел мъжага с месесто пиянско лице и червен нос – и казал на своите монаси:
- Е, братя, живяхме като свине, да умрем поне като християни!
И нито един от монасите не мръднал от мястото си. Съсекли ги със саби до един.
СЛЕД ТАВОР ИДВА РАЗПЯТИЕТО
Проповед за Преображение, 6 август
„Срещнаха ме стражари, които обикалят града; не видяхте ли – попитах ги – оногова, когото обича душата ми?“ (Песен на песн. 3:3) – така чрез устата на премъдрия Соломон сякаш говори възлюбената от Господа душа, търсеща своя Небесен Жених, Който Единствен изпълва живота със смисъл. На този въпрос отговаря любимият ученик на Христа, апостол и евангелист Иоан, който казва: „Ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14).
За нас е важно да знаем кои и какви са тези, които още тук са съзерцавали славата на Господа, за да се опитаме поне малко да заприличаме на тях и придобивайки трошици от тяхната любов, да станем техни съсъзерцатели (ако изобщо има такава дума)... Разбира се, най-напред това са тези, „които от самото начало бяха очевидци и служители на словото“ (Лука 1:2) – богомъдрите апостоли. Но нима Бог е лишил другите свои ученици, които по-късно са тръгнали след Него, от това, което първите са видели на Тавор, а и през останалото време, когато са били с Него? Не, Той всякога се е явявал и се явява пред очите и сърцата на тези, които истински са Го обикнали. Та нали „ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби“ (І Иоан 4:19). Пред нас е цял сонм от благочестиви мъже и жени, истинските богослови, които свидетелстват за това, което са видели. И не само хора, които са живeли някога си, преди векове, но и такива, които до вчера са били с нас, били са наши събеседници, а сега събеседват с невеществените Ангели за несъздадената Троична светлина (Акатист на св. Николай Чудотворец - Икос 11).
Например, свети Паисий Светогорец разказва, как прекарал една нощ в писане на житието на отец Тихон, а на сутринта му се случило следното: „Към 9 часа (около 6 часа светско време) не спях. Изведнъж сякаш изчезна стената на килията ми (до леглото откъм работилницата). Виждам Христос в светлина, на разстояние около шест метра. Виждах го отстрани. Косата Му бе руса, а очите сини. Не ми проговори. Погледна малко встрани, не точно мен. Не гледах с телесните си очи. Те дали са отворени, дали са затворени, няма никаква разлика. Гледаха очите на душата. Когато Го видях, си помислих: „Как са могли да заплюят такова лице? Как са могли – безбожниците – да посегнат на такъв образ? Как са могли да забият гвоздеи в това тяло? Ах! Ах! Ах!“ Бях зашеметен! Каква сладост чувствах! Какво веселие! Не мога да изразя със собствени думи тази красота. Беше това, за което е казано: „Красивият е по-красив от синовете човешки.“ Това беше. Никога не съм виждал такава Негова икона. Само една, която някога бях видял – не си спомням къде – приличаше донякъде. Заслужава си човек и хиляда години да се подвизава, за да види тая красота, та ако ще и само за един миг. Какви велики и неизказани дарове е възможно да бъдат дадени на човека, а ние с какви незначителни неща се занимаваме.“
Подобно нещо можем да видим при св. Серафим Саровски, който по време на служба се удостоил да види Христа, идващ с Ангели в храма. Същият преподобен отец възклицавал по време на молитва в пустинното безмълвие: „Цял си желание, цял си сладост, пресладки Иисусе!“ Или при св. Нектарий Егински, който служел св. Литургия обгърнат от нетварна светлина, а умът му бил грабван на небето така, че се налагало певците по няколко пъти да пеят Херувимската песен, докато светията успее да продължи службата. И още много други. Какво е характерно за тях? Любовта им не е била дребнава. Не е била засенчвана от „незначителни неща“. Не се е оглеждала в лъскавите стъкълца на този свят, а е гледала към голямото съкровище. Този, който обича, тръгва с цялото си сърце след обекта на любовта си. Не остава място за „разумността“ и пресметливостта на този век. Няма втори вариант за оцеляване, както е с нас. Тръгнали са след Господа, поставяйки целия си живот в ръцете Му, въпреки че логиката на този свят настоява, че това е лудост. Вървели са нагоре, както и апостолите се изкачвали с Христа на Тавор.
Но, както повечето неща в Християнството и това „изкачване“ е парадоксално. Защото на планината на богосъзерцанието може да се изкачи само този, който слезe надолу. Да, точно така, изкачването е всъщност слизане. Или по-скоро слизането е изкачване. Ако някой е дошъл в Църквата, за да бъде удовлетворено егото му или за да се издигне и да началства, има голяма вероятност все да се разминава с Господа и да не вкусва от Неговата сладост. „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Марк 10:45). И още казва Господ: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). Изкачващите се след Господа са тези, които са се „поучили“ и са се смирили. Които като ап. Павел са се прекръстили от „голям“ на „малък“.
Свети Паисий Светогорец много страдал, че „днес никой не иска да си купува смирение“, защото хората не познават неговата стойност и сила. И наистина, много плашещо е това, че вчера някой се е кръстил, казал е няколко молитви, прочел е книга на някой свети отец и вече е готов да твори чудеса. Знаете ли колко такива хора съм виждал? Явява им се Господ и им говори някакви неща..., т.е., явява им се друг път... Вземат се насериозно, започват да се имат за голямата работа и врагът не пропуска възможността да им прожектира телевизия, както би казал свети Паисий. Те му вярват и съвсем се опрелестяват, горките. Понякога си мисля, че по-добре човек да падне в някой блуден грях, отколкото да таи такава „мистична“ гордост (само да не излезе, че насърчавам някого към грях). Защото някой ден все ще се погледне отстрани, ще види колко мерзко е блудството и ще се откаже от него. Но на възгорделия се и дума не можеш да му кажеш. Както и да го убеждаваш, той си знае неговото: „Ти си грешник и ми говориш едно, а Господ ми се явява и ми говори друго.“ Иди го убеждавай, че не е Господ. Пази, Боже!
Истинската мистика започва от виждането не на нетварна светлина, а на собствения грях. Преподобният Паисий говори: „Моля Бога да позная себе си. Ако позная себе си, ще имам покаяние. Когато дойде покаянието, ще дойде и смирението, след това благодатта. Затова желая покаяние, покаяние, покаяние. След това Бог изпраща благодатта Си.“ Който е въстанал срещу греха, знае колко страшна е битката с него. Не просто трудна, а направо невъзможна за печелене със собствени усилия. Тогава човек осъзнава нищожеството си и започва да вика към Господа така, както прави осъден на смърт. „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене, и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми“ (Пс. 39:2-3). Бог обича храбрите войници, които се сражават за душите си и им явява избавлението чрез Христа: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“ (Мат. 17:5). При вида на Спасителя и осъзнаването на Неговата неизмерима любов към нас, от една страна и при разбирането на собственото недостойнство, от друга, истинският Христов последовател няма друг избор, освен да падне „ничком“ така, както постъпили апостолите на Тавор (Мат. 17:6). Ето къде е тайната! Божествената слава на Христа може да бъде видяна само от този, който е „паднал ничком“. А и също като апостолите се е „уплашил“. Уплашил се е със спасителния страх Божий, че ще се окаже недостоен за възлюбилия Го Господ.
Нашият свят е далеч от Бога именно затова – защото не желае да се поклони и няма спасителен страх, а на тяхно място е поставил душегубителното нахалство. Мисля, че никога християните не са били такива, сякаш че Господ е длъжен да ги постави в Рая, а и те ще Му направят лична услуга, като влязат там. Истински Христов ученик е само този, който е чул думите на Бога Отца и желае да „слуша“ Неговия Единороден Син. „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми“ (Иоан 15:10), казва Христос. Съвременният човек не иска да слуша. Само му кажи за послушание и ще ти изприказва куп агресивни глупости. Дори и ние, които се имаме за православни, ги говорим едни..., че послушанието не било това, което са го мислили едно време, ами било едно друго нещо…, което изнася на егоизма ни. Затова и всички вкупом сме нещастни. Защото не пребъдваме в Христовата любов.
Онзи пък, който е послушал Христос и е тръгнал след Него, може да каже заедно с ап. Петър: „Господи, добре ни е да бъдем тука“ (Мат. 17:4). Затова, казва и старецът Паисий и хиляда години подвизи са малко пред радостта да си с Христа. Тогава и молитвата не е само вик за спасение, но и сладка беседа с Този, на Когото си възложил всичкото си упование и Който и на теб, както на апостолите, казва: „Не бойте се!“ (Мат. 17:7) Как да кажа каква е тази молитва, като сам не зная нищо за нея? Преподобният Порфирий Кавсокаливит говори: „Ако ви разкажа, че медът е сладък, че е течен, че е такъв и такъв, вие няма да разберете, докато не го вкусите. Същото е и с молитвата.“ Човек трябва да вкуси от плода на покаянието, за да разбере чрез благодатта колко е благ Бог.
Но накъде Христос води Своите ученици? След Тавор Той отива на Разпятие. И който иска да върви след Него, трябва да вземе Кръста си и да Го последва. Онзи, който обича Христос, е готов всякак да пострада от света за Него, само и само да не Го изгуби. Такъв човек сякаш не живее в този свят, защото не може да бъде примамен от неговите похоти и тщеславия така, както всеки лакомник, който е опитал истински пчелен мед, вече не може да бъде съблазнен от глюкоза. „Срещнаха ме стражарите, които обикалят града, набиха ме, израниха ме... Заклевам ви, дъщери иерусалимски! Ако срещнете моя възлюбен, да му кажете, че изнемогвам от любов“ (Песен на песн. 5:7-8). Какво друго е това „изнемогване от любов“, освен Царството Божие, което е дошло вътре в човека (Лука 17:21). Така било, например, с великия свети Ефрем Сирин, който понякога молел Бога да намали струите благодат, защото не можел да издържа. Такъв човек логично съвъзкръсва с Христа и се наслаждава на неизказаната сладост на Неговото лице вовеки.
В този опит за проповед писах за неща, които далеч надвишават истинските ми познания. И това може би е дръзко. Но от друга страна, като християнин и свещенослужител, не мога и не искам да мълча! Как да мълча за великата Божия любов към нас и за радостта на тези, които са Го обикнали и заради своята любов са живели в смирение, покаяние, себеотрицание и постоянна молитва? Дано мъничко от тази любов да придобием и ние. Дано още отсега, от днес, да намерим в себе си решимост за нов живот и празникът да стане за нас наистина Преображение.
Преп. СЕРАФИМ САРОВСКИ (19 юли, 2 януари)
Когато за пръв път прочетох житието на свети Серафим, бях просто едно объркано квартално келешче. За разлика от много мои връстници, все още нямах представа накъде точно искам да се развие животът ми. Тогава нямаше много духовни книги. Или ако е имало, те са се разпространявали в ограничена среда. До мен беше достигнало само едно Евангелие от апостол Лука – благодарение, разбира се, на някакви протестанти, които веднага след избухването на така наречената демокрация, бяха усетили, че никой няма да пречи на делото им и раздаваха книги из цяла София. Така непостижимият Божий Промисъл използва духовните лъжци, за да посее първите семена на истината в сърцето ми. Никога не съм харесвал протестантството. Дори и тогава, когато за пръв път прочетох Евангелието, разбрах, че ако човек вземе насериозно тази Книга, няма да се държи и да говори като тези хора. Както и да е – това е друга тема.
Евангелието ми отговори на много въпроси и то на най-базисните. За това Кой е Бог и какъв е Той. Че е Преблаг и е изпратил Своя Син, за да ни спаси. За това какъв е смисълът на живота и за това, че няма смърт, а вечен живот. Разбира се, всичко това изобщо не изглеждаше така подредено в главата ми, както го описвам. Но нима цялата сила на Евангелието може да се впише в едно момче, чиито най-сериозни размисли до този момент са били предизвикани от слушането на Metallica? Имах нужда от още много обяснения, и ако мога така да се изразя, от още ударни дози оживотворяваща Божия благодат (естествено, имам нужда и досега). Именно такава роля изигра за мен житието на свети Серафим Саровски. Възприех го като своеобразно тълкувание на Евангелието. Обяснение за това как Евангелието освещава сърцето и реално се „въплъщава“, как „оживява“ чрез човека и се превръща в дело.
И сега, като се връщам назад, си спомням чувството, което изпитвах тогава, докато четях. То може да се опише с една дума – мир. Беше като второ откровение за Христос, Който е дивен в Своите светии (Пс. 67:36 слав.). Разбрах, че наистина е такъв. Казвах си (и досега си го казвам): „Аз този човек съм го търсил цял живот! Най-после го намерих! Няма страшно щом знам, че го има! Той ще ме заведе до Христос! Няма да ме остави! Той не е като мен, не е двуедушен, няма да ме предаде… Каквото и да правя… Където и да пропадна… Няма да ме предаде!” Това чувство се повтаря постоянно като чета за някой светец. Срещата ни със свети Серафим беше среща с осветения човек. Казвах си: „Ето какво са християните. Те приличат на Христос!” Като гледах делата на свети Серафим аз прославих нашия Отец, Който е на небесата (Мат. 5:16).
Изумяваше ме това какво става с човека, който отдава целия себе си на Бога. Имам предвид не като нас – част за Бога, част за лична употреба, а част – „скрита за по-натам”. А целия себе си! И постепенно такъв човек става различен. Хем е същият, хем различен от нас. Нямам предвид само чудесата. И те са важни! И те ме впечатлиха много, но не само те. Впечатли ме вярата и любовта към Бога и хората. Свети Серафим е Боговидец. Нали помните как видял Христос по време на Литургия? Но той е и човековидец. Тоест, такъв, който вижда хората в тяхната болка, в тяхната нужда, в красотата на Божия образ.
Преподобният стоял на камък и шепнел: „Цял си желание, цял си любов, пресладки Иисусе.“ И плачел. Някога Христос плакал за умрелия Лазар. И иудеите си казали: „Гледай, колко го е обичал” (Иоан 11:36). Сега аз гледах как старецът плачел за Живия Христос и си казах същото: „Гледай, колко Го е обичал.“ И разбрах – щом плачат един за друг, значи наистина се обичат. Те са „осъдени“ да са заедно – Христос и човекът. Разбира се, не всеки човек, а Христос и човекът, който Го е обикнал. Който е отговорил на Божията любов, който Му е станал приятел като Лазар и Серафим.
Аз се вцъркових благодарение на житието на Саровския чудотворец. За мен той стана образ на църковността и към тази църковност се стремя и досега – вътрешното благородство, отдадеността на другия, вниманието към него. Накратко – любовта. Наричал хората „радост моя“, защото те за него наистина били радост. Не като за нас – бреме. Иска ли ви се да отидете при такъв духовник? И на мен ми се иска. Пък ако ще и да ти се скара. Той има право. Правото на любовта. При него си на сигурно място. Това сигурно място е Църквата на Христос.
Навярно помните онзи случай, разказан от самия преподобен отец: „На убогия Серафим – казвал той – се яви Небесната Царица!“ Представяте ли си? Самата Пречиста Божия Майка слиза от Небето при човека. Лично дошла, за да му каже да проси от Нея и Тя ще му даде каквото поиска. „Убогият Серафим се помоли за своите сироти да се спасят“. Помня колко плаках на тази случка. Да дойде Божията Майка лично и да ти каже: „Искай.“ А ти да искаш за друг, а не за себе си. „Какъв човек си ти?“ – казвах си, гледах иконата и плачех...
Тогава разбрах какво искам да правя с живота си – че един ден искам да стана свещеник. И да разказвам на хората за Христос и за Неговия угодник свети Серафим. И за това колко е хубаво в Църквата.
Църквата е на Христос, Той е неин Глава. А нейни членове са свети Серафим и другите като него. Както и тези, които успеят да се закачат за крайчеца на дрехите им – Божият народ. Затова много ме боли, когато хулят Църквата заради нашите, заради моите дела, които често нямат нищо общо с Църквата. Как само тъмнеят нашите дела и всяват безнадеждност. Ние все казваме: „Ти не гледай духовниците, не ги съди и те са хора.“ Питам се: Защо сме „хора“ все за греховете? Защо не се опитаме да сме „хора“ като свети Серафим? Мисля, че само когато е осветен, човекът си струва да бъде наричан човек. Казват: „Гледай къде ти сочат, а не къде гледат.“ Хубаво. Но аз добре помня кой съм. И какво ме отведе от отчаянието до вътрешния мир. Почти не съм срещал това около мен. И което е по-лошо, не съм го срещал вътре в мен. И ние проповядваме Евангелието от апостол Лука. Но то не се „въплъщава“ в делата ни. Остава неразтълкувано. А тълкуванието много често е само в една мила дума – „радост моя“. Тежка дума. Непроизносима.
Знаете ли каква е разликата между светеца и егоиста? Светецът цял отдава себе си и се изпълва с Христос. А егоистът взема от Христовото, приписва го на себе си и се опитва да трупа дивиденти от него. Ако ние сме егоисти, то това е ужасяващо. Наистина е ужасяващо.
Кажете ми как да не скърбя, като виждам всичко това, братя? Защо ние не сме като свети Серафим? Той нарича себе си „беден“, а обедняването му е Царство Божие. А ние сме „богати“. Килиите на сърцата ни са пълни с вехтории, които изнасяме, за да се хвалим с тях на другите. Понякога нашите, моите боклуци, блестят на слънцето. Но всъщност остават това, което са…
Когато книгата за свети Серафим стигна до края, ме обзе панически ужас. Казах си: „Как ще живея, без тази книга да продължава?“ И авторът на житието, отец Серафим Алексиев, един изкусен духовник, сякаш знаейки, че ще си кажа това, е написал: „Читателю, ти, който с духовен интерес проследи заедно с нас чудния живот на великия праведник от Саров, ще затвориш след малко книгата и ние ще се разделим. Но позволи ни да отправим към тебе едно сърдечно пожелание: Никога не се разделяй със свети Серафим! Моли му се! Той ще бъде тогава за тебе жив! И ще се застъпва пред Бога за богоугодните ти желания! Той на толкова други като тебе е помагал! И на тебе ще помага! Като знаеш каква любов е имал той към страдащите, към огрешените, но каещи се от сърце християни, към обременените и отрудените в живота и колко силно е молитвеното му застъпничество пред Бога и ти застани смирено пред блажения му лик, и от дълбочините на душата си извикай: „Преподобни отче Серафим, моли се Богу и за мене грешния!“ Тогава си отдъхнах.
Това е моето послание за празника… Сега, много години по-късно, съм свещеник. Вярвам, че светецът се е молил за мен. Но съм далеч от това, което тогава стремежите раждаха в сърцето ми. Казвах си: „Дано да живея така, че като умра да съм в краката на свети Серафим.“ Но истината е, че съм компромисен човек и се щадя. Ние всички се щадим. И затова получаваме малко благодат. Но, братя и сестри, още не е късно да станем това, което сме искали, което благодатта ни е подсказвала. Ако животът не ни е „смачкал“, ако не търсим оправдание, а се покаем и отворим сърцата си, път нагоре има. Вярвам, че тогава и свети Серафим ще дойде и ще бъде наш духовен отец, а ние негови духовни чеда.
Тази история, която ви разказах, е много лична. Но тя е малкото цвете, което мога да поднеса на този празник под формата на благодарност към преподобния. За да помним кое е истинско и кое не. Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас, грешните!