Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 34 Коментар: 0

Връзка за желаещите да дарят средства: e-mail: lestvitsa@abv.bg

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 100 Коментар: 0

Връзка за желаещите да направят дарение:

e-mail: lestvitsa@abv.bg

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 174 Коментар: 0

 

 

Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат

да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето.

Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“

 

Свободата е прекрасен дар, който е даден на всеки човек, но само духовно същество може да бъде свободно. Свободата не е природна, а духовна категория, принаьдлежаща към божествения и богоподобен свят. трудно се живее без нея. Изпитваме страх при мисълта, че може да я загубим. Свободата обаче предполага отговорност. Как ще я използваме? Какви плодове ще пренесем чрез нея?

Днес в думата свобода се преплитат много различни смисли. Често се спекулира с употребата й. Опитни създатели на реклами манипулират с тази дума, за да постигнат свои цели. Чуваме нерядко, че ако искаме да бъдем истински свободни, трябва да пушим определен вид цигари, да пием само определена напитка или използваме само определена марка парфюм. Не можем да се съгласим с подобно принизяване на думата „свобода“. Какво всъщност разбираме под свобода?

Често я свързваме със социалните й измерения. Свобода на словото, на вероизповеданието, свобода да пътуваш, да избираш политически модел. Тези свободи са ограничени от съществуването на другите. Ти можеш да реализираш своята социална свобода, доколкото тя не накърнява свободата на другите.

Всеки от нас има копнеж за свобода и изострено чувство за нея. Не трябва обаче да смятаме, че има пълна свобода.

Св. Исаак Сирин мъдро отбелязва: „В несъвършения век няма съвършена свобода“. Да правим каквото си искаме, без да се съобразяваме с никого. Да постъпваме по своята воля и от нищо и никого да не зависим. Това е плътска свобода. Опитите да се живее така винаги са свързани с падение. Нека си припомним притчата за блудния син, която разказва Господ Иисус Христос. Една история, взета от реалния живот. Младеж, който желае да напусне бащиния си дом, да стане самостоятелен. Поискал от баща си наследството, което му се полага, и заминал за далечна страна. Толкова искал да е свободен, че решил да отиде колкото е възможно по-далече от родното си място. Там правил каквото си поиска. Отдал се на разгулен живот. Харчил безумно. Пред нищо не се спирал, за да задоволява прищевките си. Неусетно минало времето на тази „свобода“ и парите свършили. Изпаднал в тежко положение. За да оцелее, трябвало да гледа свине. Третирали го като роб. За храната му хвърляли остатъците от „трапезата“ на свинете. В падението си все пак осъзнал какво е загубил. Разбрал, че истинската свобода е в бащиния дом и се завърнал.

Притчата за блудния син акцентира най-вече върху изгубването на духовната свобода. Няма по-страшно от тази загуба. От момента на грехопадението в течение на цялата човешка история пребиваването на човека в състояние на грях винаги е означавало загуба на неговата духовна свобода. Спасителят ни учи, че „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34). Грешникът не вижда бедственото си положение, а си мисли, че е свободен. Обвързаната от страсти душа няма собствена свобода. Всички имаме малко или много горчив опит, оплитайки се в мрежите на страстите. Колко зависими се чувстваме от тях! Макар с тялото си да сме свободни, душата ни сякаш е в затвор. Състояние на тежест, страх и потисничество. С мъдрост и опитност са напоени думите на св. Йоан Златоуст: „Истински свободен, истински господар на самия себе си и по-могъщ от царете е само този, който не робува на своите страсти“.

Господ Иисус Христос донесе благата вест за връщането на човека към духовна свобода и разкъсване оковите на греха. За Него е казано: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Така звучи и утешителното слово на св. ап. Йоан Богослов: „Той е омилостивение за нашите грехове“. Бог чрез пророка говори: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя“ (Ос. 13:14). Спасителят ни нсърчи: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).

Истината е самият Христос. Той ни казва: ако познаете Мен, Който съм истинен, Аз ще ви освободя от греховете. Защото вярващия в Този, Който взима върху Си греха на света, без съмнение е освободен от грехове.

От момента на Христовото Възкресение за човека е открита благодатната възможност да намери себе си в духовната свобода. Христос, Изворът на живота и Победителят на смъртта, изтръгва вярващия от нейната прегръдка и му дарява истинската свобода. Когато човек е ограничен от тлението, живее като роб. Но когато са свалени тези тежки окови, той обитава в сферата на свободата. Престава да бъде тленно създание, а става участник в Христовия безсмъртен живот. Благодатта на Светия Дух, която се преподава на всеки участник в църковните тайнства, освобождава от смъртната земна дреха и завива с Христовата духовна дреха. Истинската свобода е в Църквата. Там е мястото, където се проявява действието на Светия Дух. „Дето е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17). В Църквата обаче свободата не е разбираема без любовта. Божията любов дава на човека истинската свобода. Единственият начин да се запази свободата е да пребъдв в атмосферата на любов.

Архимандрит Георги Капсанис казва: „Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти“.

Тук е необходимо да подчертаем, че човек има свободна воля да вземе решение дали да последва Христос и пребъдва в духовна свобода, или да Го отхвърли и остане в духовно робство. Св. Симеон Богослов казва от името на Бога: „Нежелаещия Аз никога не принуждавам, а искам служението на подчиняващите Ми се да бъде свободно, доброволно“. Господ Иисус Христос винаги призовава към вяра и любов, изградени върху свободно приемане на възвестените от Него божествени истини. Няма как плененият да се спаси, ако не последва своя избавител. Така всеки, който иска да се освободи от греха и вечната погибел, трябва да изпълни волята на Христа и да се остави в Неговите обятия, така както болният се предава в ръцете на лекря, за да бъде излекуван. Макар Иисус да обича всички човеци, Той спасява само ония, които искат да се спасят.

Когато акцентът пада върху духовната свобода, се подчертава не социалният, а нравственият аспект на човешката свобода. В стремежа ни към нравствено самоопределяне винаги има два възможни пътя. Единият е на безотговорността, безгрижието и потапянето в страстите, носещ духовна разруха, робство и тление. Другият е на вярата в Иисус Христос, даващ ни обновление, преобразяване, духовна свобода и благоухание на вечен живот.

Започнах темата нарочно с един цитат от безсмъртния роман на Мигел де Сервантес „Дон Кихот“. В него са представени двама коренно различни човеци. В лицето на Дон Кихот откриваме човека, устремен към свобода, добродетелност и идеали. Стремежите на Санчо Панса не стигат по-далече от забогатяването и славата. На първия му се подиграват и го смятат за луд, а вторият е считан за земен, реалист и нормален. Далече съм от мисълта, че с тези думи казвам достатъчно за двамата герои, едни от най-великите и сложните в световната литература. Много са нюансите в образите им, безспорно е благотворното влияние на Дон Кихот върху неговия оръженосец, върху развитието му. Дори само това ,че Санчо Панса не изоставя своя господар, говори много. Те са неделима сплав. Но целта ми не е да навлизам толкова дълбоко в същността на двамата герои на Сервантес, превърнали се в символи, а имената им в нарицателни. Ще направя само следната връзка с образа на Дон Кихот. Както него, така и вярващите, следващи Бога, отхвърлящи греха и утвърждаващи се в духовната свобода, не са разбирани и са определяни като странници. Така е било във вековете, много често така е все още и днес. Времената се променят, но ценностите, произтичащи от вярата в Христос, остават неизменни. Една от най-големите от тях е духовната свобода. Ако я загубим, загубили сме всичко.

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 118 Коментар: 0

Отец Владимир Дойчев

Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци…

“Ти пък все за гробища говориш!” – подхвърлят ми понякога. Не, този текст ще е за живите! И за нашите оставени или изхвърлени кръстове. Отдавна ми се иска да напиша кратко слово за малките кръстоносци. За тези, които никой не забелязва, но те достойно крачат по житейските пътища, превръщайки ги в микроскопична своя Via Dolorosa. Знам, че мнозина биха искали да се познаят в описваните от мен герои, но все пак не бързайте. Има още време. Има и Кой да измери тежестта и качеството на това, което понасяме.

Неотдавна бях на тържество за откриване на учебната година. Там всички говорихме на децата колко е важно да се развиват. Да напреднат в знанието. Да откриват и използват талантите си. И защо е важно. Но има нещо, което почти винаги скриваме от тях. И не защото е тържество и не бива да им разваляме настроението. Просто ние самите бягаме от тази тема… Рано или късно човек трябва да се изправи пред предизвикателството на кръста. Да го приеме или да го отхвърли. И да започне преуспяването си след този отговор. Няма друг начин – или вземаш кръста и вървиш след Христос с всички болки, които трябва да изпиташ, или го оставяш до контейнера и търсиш лесния път. 

На Кръста става изкуплението на света. Но на него е победена и падналата логика на човешкото същество. Владетелят на всичко се понизява до безмерна степен пред тези, които с нищо не са го заслужили. Източникът на живот приема смърт, за да оживи смъртните. И говори на Своите ученици: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” (Марк 8:34) Къде да го последва? Очевидно по пътя на самопонизяването, по стъпките на болката към неизказаната радост на Царството Небесно. 

Бедата е там, че да се отречеш от себе си е трудно, особено във време, в което отвсякъде ти казват да бъдеш себе си. Ние обичаме абстрактната любов, за която се говори в сапунените сериали и на научните конференции, но не и разпъващата се, за която пише в Евангелието. Просто се разсейваме приятно, докато умишлено забравим, че кръстът е мерило за всички наши постъпки. Готови сме и дори да вървим след Христос, но без излишни тежести…

Всеки знае как се става “успешен” в този свят. Благодарение на малките компромиси, които капка по капка се превръщат в безбрежно море, из което се возят издигналите се. Трябва ти ракета-носител. Трябва ти човек, за да те побутне. Така не е от вчера. Дори болният при къпалнята Витезда го разбирал по този начин… Ти пък трябва да си послушен на “благодетеля” си. Да се научиш да му бършеш ръцете, след като той се измие. И през това време да му казваш колко е важно това, което прави. Някой би го нарекъл подмазване. Но ние никога не използваме тази дума за себе си – само за другите. В нашия случай това са заслужени комплименти. Е, понякога само комплиментите не стигат. Трябва и да инвестираш нещо в успеха си. Известна сума пари или… да го наречем кратко игнориране на съвестта, за да не премине текстът границите на приличието. Какво?! Заслужава си. Един път да израснеш. Да имаш някакво влияние, пък тогава само добри неща ще правиш. Нали така? На тези “добри неща” се крепи този свят и преуспява в злото. 

Така става навсякъде. В заводите, офисите, училищата, министерствата, в сферата на изкуството, културата… (за малко да напиша и в религията, добре че не го направих). Преуспяват гъвкавите, нагаждащите се, умеещите да оцеляват и да се адаптират. Всеки от вас може да разкаже такава история и да попита: “Ама какво прави този там?” Имах един познат, който казваше, че проблемът на страната ни е, че на много важни места са попаднали послушни некадърници, които в свое време лесно стават негодници. Всъщност, това не е проблем само на нашата страна, а на целия свят. Той се движи по правилата, зададени му от “княза на този свят”, който контролира много неща чрез нашите амбиции. 

Но има и други. Не всички, слава Богу, не всички са готови на компромис. На тях искам да изкажа похвала. Защото почти никой не ги забелязва. Да, има и хора, които завиждат на “успелите” по нечестен път. Биха искали да са на тяхно място, но не притежават сервилността им. Не става дума за тях. А за тези, които просто поемат последствията от своята нормалност. Дори няма да го нарека почтеност. Да си нормален също е кръст. Също е достойнство. Не е малко да гледаш как талантите ти са поругавани, осмивани, задушавани, тъпкани от тържествуваща посредственост и да не изпитваш озлобление. Това е велик подвиг на нормалността. Колкото и дребна наглед да изглежда житейската ситуация, човек има само нея и в нея доказва какъв е. 

Да носиш своя кръст означава да се отречеш от себе си, заради нещо по-голямо от теб. Да подчиниш стремежите си на Евангелието. Да избереш стръмния път към Рая, вместо магистралата към ада. Ужасяваща констатация е, че се определяме като православни, ходим в неделя на Литургия, но църковността ни се изгубва при излизането от храма. През останалото време от седмицата и християни, и езичници, и невярващи постъпват по един и същ начин. Мечтаят за един и същ блясък в дрехите, за една и съща кариера, независимо дали е облечена в костюм или подрасник. Онези пък, които не се подчиняват на този закон, биват считани за посредствени, биват изтиквани в ъгъла. Биват изоставяни, за да усетят мъничко от изоставянето, което е преживял Христос на Голгота. В ръцете и нозете им се забиват безброй проблеми – недоимък, нереализираност, недооцененост, пренебрегват ги, стараят се да обезсмислят съществуването им… 

Помня как преди години дадох житието на свети Нектарий Егински на един приятел. Той ми го върна с думите: “Четох, четох и чаках да дойде хепиенда. Но той така и не настъпи.” А аз му казах, че нищо не е разбрал. Свети Нектарий е покровител на отхвърлените. Ако се беше родил сега, сигурен съм, че би преживял и още по-тежки изпитания. Още по-големи интриги и клевети. На пръв поглед житието рисува типична картина на несправедливостта в живота. Един забележителен и талантлив човек е бил гонен всякак, докато накрая починал като последен бедняк в болница. Но истината е, че той дори и приживе е бил забелязан от хората в нужда. А сега служи като покров и вдъхновение за хиляди по света. А неговото унижение се превърнало в райска наслада… Но дори и хората да не те забележат, това пак нищо не означава. Важното е Бог да те забележи. Свети Иоан Руски бил роб на зъл езичник. Само това, нищо друго. Молел се и обичал Господа. И само Него имал за приятел. А сега чудотвори и всички ние искаме да бъдем негови близки. 

Така че, човек не бива да заобикаля кръста си нито отляво, нито отдясно. Нито трябва да следва лукавството на този свят, нито да се отпуска равнодушно като търтей пред телевизора и да се самоуспокоява, че е неоценен гений. Защото не всеки несбъднал амбициите си човек е кръстоносец. Може да си е обикновен ленивец. Но и в двата случая става дума за неразбиране на думите “нека се отрече от себе си”. Трябва да се върви след Христос, каквото и да става. Защото Спасителят не е зависим от нашите писани и неписани правила. Ако даде на някого талант, Той и ще направи така, че да се преумножи. Но това преумножаване трябва да е за сметка на нашия егоцентризъм. Когато добиеш смирение, ще получиш и всичко останало, дори още тук, на земята. Има достатъчно примери за почтени хора, чийто талант е изпъкнал, без обичайните компромиси. И обратно: “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк 8:36-37) 

Всъщност, малките кръстоносци, за които говоря, се срещат рядко. Стоят в ъгъла на храма по време на служба. Почти винаги бързат да си тръгнат след края й и са притеснени от многото битки, които водят. Изглеждат обикновени и нямат дързостта да се мислят за по-умни от другите. Но около тях е хубаво. Никой няма да ти помогне така бързо, както онзи, който носи кръста си и се старае да разпъне ветхия човек на него. Ветхият човек иска всичко за себе си, а новият умее да живее за другите, без ненужни претенции, без постоянни оплаквания. Тези малки кръстоносци са готови винаги да поемат и чужд кръст. И мисля си, че те са една от причините земята да не се взривява от прекомерните ни егоистични глупости.

Много се притеснявам, че младите хора все по-трудно научават тези уроци, защото все по-рядко някой им ги преподава. Затова говорете на децата си да търсят отпървом Царството Небесно, а останалото ще се придаде. А не обратно. Талантите идват от Бога. И няма по-голяма гаранция за реализирането им от спазването на Божиите заповеди. От Божиите критерии за добро и зло. Да, трудно е. Да, болезнено е. Да, ако следваш Христос, можеш да се окажеш и аутсайдер не само в офиса, но дори и в земната част от Църквата (както станало със св. Нектарий). Но този път не е лъжовен. По него са вървели всички светии. В свое време всеки един от тях е бил притесняван от логиката на света. Но животът им е имал смисъл не само за тях самите, но и за нас. Помагали са и сега помагат. А наградата, която са получили, надвишава амбициите на всяко човешко въображение. 

Нека носим кръстовете, които имаме, достойно. Без ропот. Без сръдни. Без претенции за несправедливост. Нима Христос беше разпънат справедливо за някакво Негово прегрешение? Но всичко претърпя заради нас. Нима ние не можем да претърпим своите малки житейски несправедливости? Някой ще каже: “Значи ли, че трябва да се примирявам с несправедливостта?” Разбира се, че не. Но човек първо трябва да изчисти своите собствени вътрешни несправедливости, да отличи кога в него говори егоизмът и нахалството и кога дързостта по истината. Всички изпитания са допуснати за нашето изграждане като Божии приятели. Като небесни жители. Когато ги преминем достойно и с покаяние, ще можем да реализираме Божията правда и в този свят и да помогнем на другите обезправени. Но не по-рано… Пък и човек трябва да може да носи кръста си, не
защото това е тежко или леко, изгодно или неизгодно, а просто защото Христос така е казал да направим. За обичащия Господа това е напълно достатъчно основание. 

Мястото на кръста е на раменете, а не до контейнера… В това изречение е цялата ми проповед. 

 

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 186 Коментар: 0

Актът по причисляване на хора, угодили на Бога със своя живот, в лика на светиите в една поместна църква, често пъти наричано канонизация, е важно и може да се каже дори – историческо събитие за нея.

От една страна то показва, че в нейните недра и в близкото, и в далечното минало са живели християни, които с живота си са придобили благодатта на Св. Дух, а от друга – че процесът по причисляване в лика на светиите е не само човешка работа, но е и дело, което се направлява от Св. Дух, учещ човека на всяка истина. И ако Църквата, водена от своята пастирска грижа, снизходително протяга ръка  за необходимата икономия към човешката немощ и слабост, то тя, ръководейки се от същата тази пастирска загриженост за спасението на човека, в подхода си към процеса на канонизация, се ръководи от принципа на акривията. Това ще рече, че Църквата се стреми да причисли в лика на светците само онези лица, за които свидетелствата за святост по време на техния живот, а и след смъртта им, показва, че те действително са Божии избраници.

При всяка канонизация преди приемането на официалния акт, трябва да бъдат изпълнени няколко задължителни условия.

В своята „Истории канонизациии святых в Руской церкви“  Евгений  Евсигнеевич Голубинский (1834-1912) обобщава, че в Православната църква причисляваните в лика на светиите могат да се разделят на три големи групи – мъченици, изповедници и подвижници на благочестието.[1]

Мъчениците, които са пострадали и са приели мъченическа смърт за Христа, се причисляват сред светците по силата на самия факт на изповеднически подвиг и мъченическа кончина. Изповедниците – т. е. тези, които са умрели скоро след претърпените страдания, се прославят като мъченици. Онези изповедници, които останали живи за по-дълъг или по-кратък период от време след претърпените страдания при прославянето им били приравнявани с подвижниците на благочестието, въз основа на свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, Който и едните, и другите удостоявал с дар на чудотворство, както още докато били живи, така и след смъртта им. Подвижниците на благочестието, т.е. това са епископите, свещениците, монасите и миряните, които са завършили живота си с мирна кончина, се причисляват в сонма на светиите въз основа на техния праведен християнски живот, народната почит и чудесата след смъртта им,  което е свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, независещо от субективните човешки съждения.[2]  Подвигът на изповедничеството се отличавал от подвига на мъченичеството по това, че не съдържа в себе си дара на мъченическата кончина, която се разбирала като увенчание, прослава на мъченика от Бога, като приемане на благоприятната жертва.

От покръстването на св. княз Владимир през Х в. до Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Руската православна църква се радвала на сравнително добро отношение от страна на управляващите държавници. Мъченичеството било почти непознато като историческо явление; то имало спорадичен и индивидуален характер. След Октомврийската революция, последвалата след нея гражданска война и победата на болшевиките в нея, новата  власт, която споделяла идеите на крайния материализъм и атеизъм, подела мащабно и системно гонение срещу Църквата.  Християните счели за жизнено необходимо да отстояват своите религиозни възгледи, своята вяра, своето право да живеят в съответствие с убежденията си, макар и с цената на живота си.  До това ново диоклетияново време към лика на светиите в Руската църква били причислени едва 27  светци-мъченици, прославени главно заради тяхното следсмъртно чудотворене, а не поради факта на изповедническия им живот и мъченическа кончина. Един от последните канонизирани мъченици в дореволюционна Русия – св. Ермоген, патриарх Московски и на цяла Русия, бил причислен в лика на светиите след решението на Св. Синод на РПЦ на 14.04.1913 г. Извършените множество чудеса по неговите молитви бил основен аргумент  в просителното писмо, изпратено от жителите на Москва до Светейшия Синод.[3]

Анализирайки натрупания исторически опит в процеса по канонизацията в  Руската православна църква и след като взема под внимание непознатия до този момент феномен на масови гонения и репресии, родили новомъченичеството и изповедничеството за Христа, Комисията по канонизация на светии в РПЦ стигнала до заключението, че при акта на канонизация на новомъченици РПЦ следва да се опира много повече на опита на древната Църква, отколкото на своя десетвековен опит. Налице била обаче съществена разлика. В Римската империя самото изповядване на християнската вяра се квалифицирало като държавно престъпление, което можело да доведе изповедника до мъченическа смърт. В Съветска Русия, обаче с Декрета за отделяне на Църквата от държавата от 23.01 (5.02) 1918 г., на съветските граждани се предоставяло правото да изповядват всяка религия. Въпреки това, на Църквата не се предоставяло правото на юридическа легитимност.[4] Това положение на практика  станало предпоставка за повдигане на обвинение от страна на държавната власт към свещенослужителите и миряните в политически престъпления – контрареволюционна дейност и антисъветска пропаганда. Ето защо властта се стараела да се сдобие с признание за виновност във враждебна на държавата политическа дейност от хора, принадлежащи към по същество аполитична обществена организация.

Тоталитарната държава имала в своя арсенал множество инструменти за оказване на натиск върху човека – от гражданска дискриминация, като невъзможност да заема една или друга длъжности, до затвор и принуда християнинът да потъпче Божиите заповеди, като бива въвлечен в лъжесвидетелство или предателство.

Това, разбира се, не означава, че представителите на репресивния апарат не се опитвали при разпит на християнина да се сдобият с неговото отречение от вярата, но за разлика от действията на властта в Римската империя, механизмите за натиск в Съветска Русия, бидейки сами по себе си незаконни, не се вписвали в протоколите, водени по време на разпитите на изповедниците, за което и свидетелстват съхранените изложения в тях. И ако в Римската империя държавната власт се стараела да принуди заподозрените в принадлежност към Църквата лица да се отрекат от християнската вяра,  то по време на Големия терор (1937-1938) в СССР, когато гонението срущу християните достигнало своята връхна точка, дори самото отречение от християнската вяра не било достатъчно, за да  избави жертвата от разправа и разстрел.[5]

През този период били арестувани повече от 160 000 свещенослужители и миряни, от които над 100 000 били разстреляни.[6]

Освен в юридически аспект, положението на ранномъчениците се отличавало от това на новомъчениците от ХХ в. по продължителността на гоненията. Ако в Римската империя периодите на гонения  били кратки, то гоненията на християните в СССР продължили  яростно цели 30 години (1918-1948),  след което, още в продължение на 40 години репресивният режим не спрял преследването, като прилагал всякакви способи за притеснение на вярващите.

С политическите промени от началото на 90-те години, които довели до промяна на правната основа, регламентираща достъпа до секретните следствени дела на преследвани от съветската власт лица, се започнала задълбочена и продължителна изследователска работа по проучване на изповедническия подвиг и мъченическата кончина на хиляди репресирани свещенослужители и миряни на Руската православна църква. Изучаването на материалите било съпроводено с големи трудности при установяване на достоверните факти. В резултат от продължителната работа с документи постепенно се стигнало до формулиране нуждата от прилагане на индивидуален подход и задълбочено изучаване живота на всеки пострадал свещенослужител и мирянин. Всички открити факти за малодушие и отстъпничество свидетелствали за това, че актът на насилствената смърт все още не определя пострадалия като изповедник. 

В една кратка и обобщена форма критериите за причисляване на новомъченици и изповедници в РПЦ могат да се формулират по следния начин: лицата, които са предложени за канонизация трябва да притежават нравствена чистота, образцово поведение не само в живота и пастирското служение, но и по време на следствието.[7] Базирайки се на опита от изучаването на съдебно-следствените дела, Синодалната комисия по канонизация на светии на РПЦ стигнала до заключение, че при представяне на материали за канонизация е необходимо да се даде отговор на следните въпроси:

  1. Не е ли бил свещенослужителят или мирянинът лъжесвидетел?
  2. Не е ли бил обновленец или григориевец?
  3. Не е ли имал препятствия от каноничен характер?
  4. Не ли имал препятствия от нравствен характер?
  5. Не е ли ставал свидетел, давайки показания против други?
  6. Не е ли бил секретен сътрудник на силовите ведомства?[8]

Под лъжесвидетелство се разбира не само даването на лъжлива и невярна информация на лицето, с което следственият е имал контакт, но и предоставянето на сведения, които въпреки че са верни, стават основание за преследването на други лица, имената на които са разкрити от разпитвания.  Ако се обърнем към древните исторически източници за мъченията  от II-III в., то ще открием истински примери  за това как християните-мъченици са давали информация за техните събратя християни. Например в „Мъченичеството на Агапия, Хиония и Ирина“ съдията изисквал от девойките да издадат своите приятели. На въпроса: „Кой ви даваше убежище?“, те отговорили: “Бог, Който покрива всичко, Той ни даваше убежище.“[9] Под лъжесвидетелство също така се разбира съгласяването с повдигнатото обвинение в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. При наличие на лъжесвидетелство против себе си Комисията по канонизация отхврърля възможността лицето, предложено за канонизация, да получи положително становище.

Въпреки че животът на свещенослужители и миряни, привлечени към обновленческия разкол и към други разколнически групи, последователно създавани от силовите ведомства на съветската държава през 20-те години на ХХ в., бил отнет с насилствена смърт, не би следвало този факт да се счита като основание за канонизирането им за новомъченици на РПЦ.

Снемането на духовния сан, което често пъти бива обявявано и чрез средствата за масова информация, както и съзнателното скриване за принадлежност към Църквата при заемнето на граждански длъжности, са престъпления с каноничен характер. Нарушение от такъв  характер има и когато свещеник или епископ е приел ръкоположение от лица, принадлежащи към разколническа група. За онези духовници, за които в процеса на изследване се установи, че са допуснали канонични нарушения, не може да бъде дадено положително становище за причисляването им в сонма на руските новомъченици и изповедници.

Препятствия от нравствен характер са всички нарушения на етичничния християнски закон, като кражба, неморален и несъвместим с духовния сан живот, прояви на алкохолизъм, отричане от родителите. Като пример в това отношение може да се посочи случаят с протойерей Алексндър В., който служил в Успенската църква на с. Гжел, Московска област. Свещеникът бил арестуван през 1930 г. и изпратен на заточение за три години в Казахстан; през 1937 г. бил отново арестуван и тройката на УНКВД го осъжда на смърт чрез разстрел. След екзекуцията отецът е погребан на Бутовския полигон в Подмосковието. При по-задълбочено изследване на живота му се изясниоло, че той страдал от тежка форма на алкохолизъм и дори имало случаи в свещенничеството му, когато се опитвал да извършва богослужение в пияно състояние. След детайлното изучаване на всички обстоятелства в живота на протойерей Александър В. Комисията стигнала до заключението, че негово име не може да бъде записано в събора на руските новомъченици и изповедници. [10]

Друго препятствие за канонизацията на свещенослужител или мирянин, е когато се установи фактът, че същият се е явявал като свидетел по дело на други свещенослужители и е свидетелствал за тяхната антисъветска агитация и контрареволюционна дейност.

Непреодолимо препятствие за причисляването към сонма на руските новомъченици и изповедници може да се посочи и установяването на наличие на данни за секретно сътрудничество със силовите структури на тоталитарната държава.  Много често съвременното християнско общество смята, че когато бива употребен натиск върху човека от страна на репресивния апарат за отстъпление от религиозно-нравствените принципи, основаващи се на вярата в Христа, няма нищо притеснително в това той да му сътрудничи, аргументирайки поведението си с различни мотиви, като например: необходимост да бъде оказана помощ на ближния, да бъде извършена важна дейност в полза на обществото, страната и дори на Църквата.  

При всички, изброени по-горе примери, става ясно, че всъщност изборът се прави в полза на своето „аз“, вместо в името на Господа; вместо вечния живот с Христос, се избира временния земен живот, който има нужда от продължение, за да бъдат изпълнени поставените от човека задачи.  Не такъв избор са правели новомъчениците от ХХ в. Тук може да бъде приведен следният пример: Когато на Патриаршеския местоблюстител – Крутицкия митрополит Петър (Полянский), на когото Господ отсъдил да възглавява Руската православна църква в нейните най-тежки години – от 1925 до 1937 г. властта нееднократно предлагала „да се договорят“, той оставал непреклонен, заради което бил „награждаван“ със заточение в Сибир и затворническа килия в затвор. Обещавали му свобода в замяна на това да стане осведомител на ОГПУ, т.е. да бъде доносник, но архийереят категорично отказал, като твардо заявил, че подобен род дейност е несъвместима с неговото звание и характер. [11]

Като се опира на богословско-каноническите основания за причисляване към лика на светите новомъченици, Комисията по канонизация достига до заключението, че в делото на канонизация не външните обстоятелства в живота са от значение, дори да е налице насилствена смърт по време на гонение, но под внимание трябва да се вземе и вътрешният живот на християнина, неговата праведност в очевидното и ясно изразено изпълнение на Христовите заповеди. 

Мъченичеството е духовен подвиг, който се извършвал в благодатна свобода, въз основа на всепобеждаващата любов към Бога. То е най-висшият израз на вярата, любовта и надеждата: “Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).  Ярки свидетелства за проява на тази пламенна любов на новомъчениците са старателно събираните през 70-те и 80-те години на ХХ в. от църковници-ентусиасти устни сведения на хора, познавали техния живот. От писмените свидетелства – проповеди, съчинения и писма на новомъчениците разбираме за благодатната любов към Бога, горяла в техните сърца. С писмено или устно слово, а и на дело, тези Божии угодници свидетелстват, че страдат, защото желаят да бъдат с Христа. В едно свое писмо, малко преди да бъде разстрелян, свещеномъченик Вениамин Петроградски пише:

„Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен, както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги е хубаво. За съдбата на Божията Църква не се боя. Трябва повече вяра, повече да я имаме ние, пастирите. Да забравим своята самонадеяност, ум, ученост и други подобни, и да дадем място на Божията благодат. Трябва да не щадим себе си заради Църквата; а не да жертваме Църквата заради себе си. Сега е време на съд. Хората заради политически убеждения жертват всичко. Ние ли, християните, та още и йереи, да не проявим необходимото мъжество даже до смърт, ако имаме малко вяра в Христа[12], в живота в бъдещия век“.

През 2006 г. в Руската федерация били приети редица закони („За архивните дела“, „За информацията, информационната технология и защита на информацията“, „ За личните данни“), с които се въвеждат ограничения за достъпа до архивните документи, което на практика ограничава възможността за всеобхватно изследване на подвига на руските новомъченици и изповедници и значително затруднява процеса на тяхната канонизация. За периода от 1992 до 2011 г. в Комисията по канонизация са постъпили документи за 2428 пострадали свещенослужители и миряни, от които 1556 са получили нейната положителна оценка,  в резултат на което били причислени в Събора на руските новомъченици и изповедници.[13] На Архиерейски събор на РПЦ през 2011 г. бил приет документ „За мерките по съхраняване на паметта към новомъчениците, изповедниците и всички невинно пострадали от богоборците в годините на гонение“[14], в който е разгърната програма за разпространение сред руския народ на почитта към новомъчениците. Това показва, че стремежът на Руската православна църква към изследване на периода на атеистичните гонения в СССР през ХХ в. имат вектор, насочен и към настоящето, и към бъдещето на руския народ. На конференцията „100 години от началото на епохата на гоненията на Руската православна църква“,  проведена в Москва през 2017 г., Руският патриарх Кирил произнася слово, в което казва:

„Без злоба и в молитва за враговете много наши подвижници от миналото столетие се възкачиха на своята Голгота. Техните жития са драгоценни уроци за хората от всяка епоха, защото те дават ключ към разбиране на това, как земният път на човека, верен на Спасителя, се свързва с вечността. Новомъчениците убедително засвидетелстват на нашите съвременници, че не само в миналото, но и днес Христос е Път и Истина и Живот (Йоан 14:6). Молитвеното почитане на новомъчениците, задълбоченото изучаване на техните жития и духовно наследство имат огромно обществено значение; то способства за възпитаването на подрастващото поколение в дух на православна вяра и традиция, помагайки на младите хора да възприемат нравствените и патриотични ценности чрез личния опит на светиите от ХХ в.“[15]

За Руската православна църква двадесети век станал период на гонение, на масово гонение и преследване на нейните верни чада. Под натиска на атеистичната държавна власт имало християни, които отстъпвали от своите религиозни идеали, като се отричали от Христа и Неговата Църква, приемали различни форми на сътрудничество с нейния репресивен апарат или преориентирали своя нравствен и житейски светоглед, изцяло съобразявайки се с полъха на новото време. Не били малко обаче и онези, които непоколебимо преминавали през горнилото на изпитанията, уповавайки се на Господа и горещо жадувайки да бъдат винаги с Него. От земята, пропита с новомъченическа кръв, израствали нови класове – новите Божии избраници, които в края на ХХ в. възродили Руската православна църква за нов живот и ново свидетелство.

Руските новомъченици и изповедници засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисуса Христа пред лицето на атеистичните богоборци. С настъпилите политически промени в края на ХХ в. се открила възможността Руската църква да изследва и прослави подвига на новомъчениците  и не само да поднесе пред управниците и обществото своето съвременно свидетелство за това, че нейните чеда са били гонени и избивани заради вярата си, но и да засвидетелства истинността на евангелските слова, че портите адови не могат да надделеят над Светата православна Църква.

Автор: йеромонах Йоан (Пешев)

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 627 Коментар: 0

Вие сте лекари. Болният иска от вас своето здраве. Проси живот, проси удължение, проси вечност. Не ви казва ясно всичко това, защото не можете да му го дадете. И за да не го изгоните, за да не ви постави в неудобно положение – просейки от вас твърде много – затова не ви го казва гласно. Казва ви го безмълвно. Най-великите неща, които надхвърлят усещането, очакването и изразяването, най-великите неща се изричат безмълвно: с един поглед, с цялото същество, с мълчанието. Болният идва при вас, за да се спаси от страданието и от смъртта. В крайна сметка той иска едно нещо: „да не умре“ (св. Игнатий Богоносец).

Ако вие като лекари знаете Някой, Който може да даде тази противоотрова срещу смъртта, лекарството за безсмъртие, вие сте длъжни и трябва да му го кажете, да го упътите към Него, защото болният единствено това иска от вас. И нищо повече.

И ако той не го знае, ако си мисли, че можете да му дадете само „аспирин“, това не трябва да ви пречи и не ви освобождава от задължението да му дадете и Другото, действеното, вечното.

Болният не иска от вас да го научите на медицина. Не иска да му кажете как функционира стомахът или цялото тяло, нито как действа химически или по друг начин всяко лекарство. Проси здраве, проси живот.

Той е предаден във вашите ръце – телесно и душевно. Макар да не разбира, че е предаден и „душевно“, макар да мисли, че е само тяло и само него ви предоставя, но в трудния момент той ви отдава изцяло себе си. Това означава, че ви дава и душата си. Вие можете да му кажете, с вашето безмълвие или чрез вашите думи в този час (в който се открива едно уникално пространство от душата му, от цялото му битие), можете да му кажете и за един друг организъм, за едно друго тяло – душевно и духовно, което той чувства, но не вижда, така както никога не е виждал своето телесно сърце или вътрешности.

Ако сте истински лекари, трябва да знаете и да се интересувате от целия човек, а не само от телесната му повивка и от временния му престой на земята. А словото и мълчанието ви трябва да говорят за същото нещо – за победата над смъртта и за прогласяването на живота.

Температурата носи здраве за тялото, а болката носи здраве за душата. Направете така, че болният да го разбере. Открийте му неговото битие. Действайте като истински лекари. Така болниците се превръщат (и са!) храмове, както манастирите – според свети Йоан Златоуст – са лечебници.

Ако удължиш живота на другия не с десет години, а дори с десет века, това означава, че не си лекар, а шарлатанин. Защото човек не иска само удължаване на живота. Иска „да не умре“. И има Лекар, Който дава живот, който е вечен.

Всъщност такова здраве просят всички, които идват при вас, макар често да очакват от вас (поради лошата традиция на нашата паднала природа и история) „аспирин“. Но вие сте учили лекарско изкуство и трябва да им давате това, което те не могат да намерят сами в светската аптека. Вие сте станали лекари и трябва да давате онова, което сте намерили в „странноприемницата“ (Лук. 10: 34), в лечебницата на Църквата.

Християнският лекар не е знахар, а служител, обикновен помощник на Едничкия, Велик, Единствен Лекар – на Богочовека Иисус Христос. Макар и малки помощници, слаби и неопитни, но асистенти на Едничкия Лекар. Служители на частни кабинети, които давате направление за лечебницата на Църквата, в която веднъж влязъл човек, влиза в живота, здравето и вечността – независимо дали тялото му ще умре и трупът му временно ще бъде погребан. Не, никога не бъдете знахари, които се борят за удължаване на временния живот, които не побеждават смъртта, а единствено я отлагат.

Открийте на човека, че неговата природа е способна да бъде здрава, може да оздравее, да стане вечна чрез тържеството на Възкресението.

Вътре в Църквата ние очакваме и живеем възкресението и вечността на телата. На това ни научи Възкръсналият Христос. Това ни казва и това е Той Самият. Това ни казва и това живеят най-големите и истински наши братя – които имат същата като нас природа – светиите на Църквата.

Доколкото болният ви дава цялото свое същество и може да видите как от вашите ръце върви към смъртта, без никой да иска от вас това, вие можете да му откриете Истината, да му дадете цялото си същество като действен лек. Не съществува друга връзка между лечение и спасение, освен взаимоприношението вътре в Църквата на Троичния Бог. И ако сте лекари спасени и спасяващи се, обожени и богоуподобяващи се, предоставяйки му себе си, вие ще му дадете Лекаря, Когото криете в себе си; Лекаря, Здравето и Безсмъртието, които вие сте, следвайки медицина вътре в Църквата и превръщайки се по този начин в общници на „божествената природа“. Така спасявате болния и спасявате същевременно и самите себе си, защото „едно тяло сме всинца“ и един е общият живот, който побеждава смъртта отсега, в този и в другия живот... „Кой е онзи обуреваем, който прибягвайки към този Пристан, не намира спасение? Кой е онзи недъгав, който припадайки пред тази Лечебница, не се изцерява? Творецо на всичко и Лекарю на боледуващите, Господи, преди да бъда погубен накрая, спаси ме“ (стиховна стихира в неделя вечер, гл. 4).

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 319 Коментар: 0

В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник. Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал час по-скоро да намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богтствата му били несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто те дори не били сънували.

Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да влезе, той неволно се дръпнал назад – отвътре го лъхнал непоносимо смраден въздух. Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив. Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора.

Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга, хубава новопосторена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа. Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в двора му.

Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното спокойствие.

В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става. Но там освен безпорядъка и нечистотата и друго нещо му се хвърлило в очи. По стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това го полазили бълхи и той побързал и оттук да избяга. Тъй обиколил странникът цялото село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми, от които бликала изобилна вода. Ясно било, че мръсотията в селските къщи се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани. Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити. Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци. Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом.

Най-сетне той намерил тих, приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар. Драги читатели, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, Който ни носи най-големия дар – небесната Си благодат, – с който ощастливява и спасява душите ни, и ако Той подири за Себе Си подслон в нашите души, де би могъл да си намери подходящо място за почивка? Св. Макарий Египетски говори: „Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека Той е създал за Свое жилище… затова Апостолът казва: „Негов дом сме ние (Евр. 3:6).“

Иисус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ. ПРИЧАЩЕНИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вяваща душа и да й даде небесния си дар.

Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би желал?

Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето си: „Дойди, Господи Иисус, и се засели у мен!“ – шепне той в причастните си молитви. „Влез под стряхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на недостойните си уста! Настани се у мене!“

Но Иисус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре излиза такава непоносима духовна смрад! Там вони на блуд и злоба, на сребролюбие и завист, на гордост и егоизъм… И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в такъв дом, дето човекът и бесовете – тия духовни свини – съжителствуват под един покрив.

Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си Иисуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар, който човечеството е получавало!

Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини!… Те му пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска кучетата в душата си срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му.

Трети е постил, молил се е, готвил се е за св. Причастие, но не е простил обидите, които са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си. В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му благочестие. Смет и пояжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще го оскърби, вместо да Го зарадва с това свое необмислено гостоприемство?

Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето! Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, мисли ли, че ще Му достави чист и радостен покой?

Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може да посрещне небесния Цар?

Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр. 3:20). Той сам жадува да влезе в нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той идва да донесе на всички небесния Си дар.

Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има! Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока, свързана с погнуса от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните, тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става годна да приеме най-дивния Гост – Иисуса Христа

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 179 Коментар: 0

 

От статистическите данни за хората, достигнали до дълбока старост, научаваме, че те са предимно сред живеещите във високите планини на Кавказ и Азербайджан, и други високи планини. И в наше време някъде в Азербайджан живее необикновен старец, достигнал сто и петдесет години, а там столетниците не са малко.

Как да си обясним това необикновено влияние на високите планини върху дълговечността на земния живот?

Несъмнено, в значителна степен с това, че планинците дишат чист въздух и се хранят основно с млечни продукти и месо от здрави овце.

А в огромните градове, в които населението достига милиони, хората дишат нездрав въздух, който съдържа множество миазми на всички заразни болести, и нерядко живеят в апартаменти и домове, заразени с туберкулозни бактерии, които много трудно се унищожават. Огромни многоетажни домове преграждат пътя на живителните слънчеви лъчи. И храната на жителите от големите градове, разбира се, е много по-лоша от тази на хората от планините.

Затова е напълно понятно защо животът на обитателите на големите градове е много по-кратък от живота на планинците и даже на селяните, живеещи в здрави и светли села.

Но не само животът на тялото е важен за нас – извънредно важни са условията, в които се развива духовният живот на децата и юношите; важно е влиянието на обществената среда, в която те растат. Духовният ръст на децата и младежите от двата пола понякога изцяло зависи от примера на родители и други близки. Нравствено и духовно загиват децата на пияници, крадци и бандити, чиито жизнен пример е още по-гибелен и от туберкулозните бацили и микробите на всички други заразни болести.

Децата се впечатляват силно – всичко, което видят и чуят около себе си, остава дълбока следа в умовете и сърцата им.

Това, което казах сега, разбирали добре с чистите си сърца родителите на Пресвета Богородица, праведните Йоаким и Анна, макар и да не можели да го изразят ясно с думи, и мъдро се погрижили да предоставят на своята мъничка дъщеря Мария най-благоприятни условия за възпитание в святост, чистота и страх Божий.

Колкото и трудно да им било да се разделят с даруваната им от Бога след десетилетия бездетство малка дъщеря, те я отвели в Божия дом. Посрещнал я свещеникът Захария, бъдещият баща на Йоан Предтеча, и по Божие внушение той се осмелил на нечувано дело – въвел я не само в светилището на храма, където влизали само свещеници, но даже я пуснал в най-святата му част, отделена с тежка завеса и наречена Светая Светих, в която веднъж на година имал право да влезе само първосвещеникът с жертвената кръв.

На това място някога стояла превелика светиня – ковчегът със завета, съдържащ скрижалите, които Бог дал на великия пророк Моисей на планината Синай, покаралият жезъл на Аарон и съсъд с манна. Окончателната им съдба е неизвестна, но най-вероятно са унищожени при разрушаването на първия Йерусалимски храм от Навуходоносор.

Малката Пресвета Дева Мария получила от свещеник Захария разрешение ежедневно да влиза в Светая Светих и да се моли на Бога при невидимото присъствие на Божиите Ангели. Тя живяла в една от стаите, пристроени отвън до храмовата стена. В тези малки стаи живели хора, посветили се на Бога; там живели и нещастни бедняци, нуждаещи се от грижа. На тях, на тези нещастни хора, служила във всички дни Пресвета Богородица, живеейки сред тях – служила им със своя труд и своята любов.

За тези дела на милосърдието тя винаги била заобиколена от любовта на обгрижваните и в тази атмосфера на любов живяла с тях дванадесет години. Всеки ден дълго се молела в храма и там вдишвала Богоугодния аромат на молитвите от многочисления народ и дима на изгаряния на олтара тамян.

Святата и чиста атмосфера на храма била благотворна за нейното духовно израстване, като най-чист въздух от планинските върхове за телесното здраве и дълголетие на планинците. Не хора с нечисти и зли сърца, а добри и богобоязливи хора били около нея и представлявали нейната обществена среда, благословена от Бога.

В нея възраствала светата Отроковица Мария и разцъфтявала като разкошен цвят, благоухаещ пред Бога и хората. В нея Тя получила всички наченки, за да стане по-сетне по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите.

О, вие, мои ближни възлюбени християни, спомняйте си всякога за светите и праведни Йоаким и Анна, така премъдро възпитали своята от Бога дадена дъщеря.

Старайте се да създавате и за своите деца най-благоприятни условия за възрастване в святост, правда и добро.

Сам Господ Иисус Христос, Слънцето на правдата, да ви помага в това угодно Нему дело.

Амин.

1958 г.

>> Пълният текст <<