Публикации

Rss
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 9 Коментар: 0

На 30 ноември, сряда, от 18 ч. в зала „Вяра“ на Столична библиотека, пл. „Славейков“ № 4, ще бъде представена книгата: Протойерей Евстати Янков Евстатиев (1886-1952). Българският отец Йоан Кронщадски. Неин автор е историкът и богослов Стефан Илчевски.

Представянето се организира от общинското ръководство на гр. Чепеларе, което подкрепи издаването на книгата и съдейства за нейното разпространение, както и за запознаването на повече хора с личността на о. Евстати Янков.

Събитието в Столичната библиотека е своеобразно продължение на премиерата на книгата в Народно читалище „Родопска искра 1880“ в Чепеларе, която се състоя на 11 октомври. След него редица чепеларци и някои потомци на праведния свещеник, които живеят в столицата, започнаха да отправят молби към Община Чепеларе да популяризира книгата и в София.

На представянето на изданието в столицата са поканени Българският патриарх и Софийски митрополит Неофит, Пловдивският митрополит Николай, епархийски архиерей на автора и на организаторите на събитието, както и митрополити, епископи, игумени на манастири, свещеници и монаси, богослови, църковни и държавни служители, университетски преподаватели, журналисти, депутати, политици и общественици.

Дошлите на премиерата на 30 ноември в зала „Вяра“ на Столична библиотека ще имат възможност да закупят книгата за чепеларския духовник с 20% отстъпка. Входът е свободен.

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 31 Коментар: 0

Братя и сестри,

на днешния празник не ходете само на гробищата и не се размотавайте там през целия ден, залисвайки се в празни приказки и клюки! Може да посетите гробовете на роднините си, но преди да е била църковната камбана и да е започнало богослужението в храма. На гробищата, без да се бавите излишно, запалете кандилата, прелейте с вино и вода, прекадете с тамян, запалете свещи и се помолете. А след това бързо елате тук, в храма Божий, където се извършва заупокойно богослужение за вашите близки. На този ден душите на покойниците не са на гробищата, а в църквата, където се моли за тях цялата енория, за да им прости Бог всички грехове и да ги упокои в Царството Небесно!

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 25 Коментар: 0

Минавам днес покрай едно лъскаво заведение. Външната му част оградена с храсти. А по тях огромни паяжини. В първия момент не се сетих защо е това. Но като погледнах в дворчето, всичко ми се изясни. Близо до най-хубавите маси – о, забавление на забавленията – стоеше изправена кукла на смъртта. Както си трябва – озъбена, с коса… А до нея – капак от ковчег. 

Онзи ден пък с жена ми трябваше да се отбием до голям детски магазин. Колко трогателни играчки за малчугани имаше там! Маски на бесове и всякакви изроди, рога (черни и червени), черепи, кости и изобщо неща, с които обичайно модерният човек (изглежда) възпитава наследниците си. А наоколо се носи музичка. Кавър-версия на прочута песен на Стиви Уондър. Само че с променен текст: “I just called to say I hate you!”. В превод: “Звънях само, за да ти кажа, че те мразя!” Другото, което прозвуча, хич няма да ви го преразказвам (защото не е дори за помисляне, камо ли за произнасяне). Тези неща, разбира се, не са необичайна гледка. Предполагам, че и вас ви връхлитат отвсякъде… Но възмутените стават все по-малко…

Обаче… Имам няколко предложения към готвещите се да “празнуват”. Утре съм на Централни гробища. Ако ви трябва аниматор (нали така се казва този, който весели децата?), вземайте хлапетата и идвайте на купона. Защо да чакаме 1 ноември? Ще има много ковчези, а и смъртта там си обитава по принцип. Бонус е лепкавата кал на новите парцели. Можем да погледаме как копаят гробарите. А и да имаме шанс да попаднем и на пресни трупове. Яко, а?!

Ако пък ви се струвам досаден мрънкач, все пак използвайте хубавото време и идете в парка без мен… В гробищния парк… Всеки има покойни роднини и кости на близки, с които децата могат да си поиграят. А докато ровят в пръстта в търсене на завещаните им играчки, не забравяйте да донесете кошница с лакомства, за да е пикникът истински. И заедно да попеете: “I just called to say I hate you!”. Приятно е да виждаш как се ражда омраза в малките очички, нали? Гледат те и сякаш ти проговарят: “Още малко да порасна и такива шамари ще ти зашия!” Не се бойте – дребосъците растат като гъбки, скоро крехките ръчички ще се превърнат в здрави пестници…

Тук някъде горчивата ми ирония трябва да спре. Дори сарказмът има граници, които не бива да преминава. Как може да се продават маски на бесове? И някой да слага рога на децата си? Какво е това, ако не нравствено дъно? Страшно, зловещо, потресаващо дъно… Да предадеш живота на най-милите си в лапите на извечния човешки враг и мъчител? 

Някога България е изнасяла примери и образи на ангелски живот. Сега внася бесовски тържества и ги поднася на чедата си. Както е писано: “…но се смесиха с езичниците и се научиха на техните дела… принасяха синовете и дъщерите си жертва на бесовете… оскверниха се с делата си, блудстваха с постъпките си. И разпали се гневът на Господа против Неговия народ, погнуси се Той от своето наследие…” (Пс 105:35,37,39-40). 

Какви страшни думи… Погнусил се Всеблагият, Вселюбящият от Своето наследие, така Го оскърбило то…

Молете се на Добрия Бог, та благостта Му да преодолее гнусотата на нашето побесняло безсрамие! Молете се всеки ден! Искайте сълзи и плачете горко, ако те не идват в очите ви, защото православният някога народ предава костите на своите деди на поругание и се весели с враговете на своето спасение!

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 27 Коментар: 0

Ако в календара има дата, която да бъде определена като най-българския ден, това безспорно е 19 октомври. Доскоро дядовците ни са го разбирали. Затова са го наричали Отчовден. Празникът на нашия баща – преподбния Иоан Рилски, на покровителя на народа ни, на ангела-хранител на страната ни. А също и на достойството ни като хора. Защото разкрива колко светъл, колко красив може да е българинът. И колко свята е земята, оросена със сълзите на онзи, който може да дръзне да се нарече приятел Христов.

Всички други радостни дни са събрани тук. Ето го смисълът на буквите, на свободата, на държавността, ако щете. Те трябва да помогнат на човека да се уподоби на Бога, да стане райски жител, пребиваващ в света. България като възможен коридор към Небесното Царство…

По-късно този ден (по стар стил) бил определен за честване на народните будители. За да се знае, че бихме могли да имаме добро бъдеще… Ако желаем да сме будни за истински стойностното, за смисъла на живота…

19 октомври е най-големият от празниците на преподобния Иоан. Обикновено светиите се честват най-благолепно в тяхното успение. А тук е различно. На тази дата се припомня преместването на мощите на Рилския Чудотворец в град Средец, в нашата София. И знаете ли защо е така? През целия си живот той бяга от светската суета, от похвалите, дори от възторзите, защото търси нещо много по-голямо. И ето го сега, нашият отец, вече придобил Непоколебимото Царство, се завръща. Нашият баща, таткото на българите, си идва след дълго скитане по планините, за да сподели с нас несметните богатства от благодат, които е спечелил. Той сам пожелава това и нарежда да бъде пренесен при чедата си. Всъщност, в Завета си преподобният използва ласкавата дума “чедца”, нарича учениците си “моя утробо”, толкова много ни обича. Колко радостен трябва да е народът, който има такъв духовен родител!

Трябва да е радостен, но не е! Всеки го вижда! Затова ще се върна на ежедневието. На 19 октомври тази година се открива поредното Народно събрание. Тоест, на Отчовден! Още преди да започне работа, то пак беше белязано от скандали. Кой да не бъде поканен, кой да не говори и т.н. Не само политиците и подопечните им журналисти, но хиляди други хора пламнаха в препирните… Всичко за казване се каза, че и думи в повече останаха. Само за баща ни – ни слово!

Как пък не се намери един политик, политолог, експерт, социален антрополог, социолог, журналист, дежурен дрънкач по телевизията и т.н. да се сети, че имаме души! Един, бе, един! Пък да се плесне по челото и да каже: “Ей, чакайте! 19 октомври е празникът на св. Иоан! Той държи България в ръцете си! Дай да видим дали не е казал нещо! Да го поканим символично него на откриването! Защото и нашите откривания и закривания може би пак от него идват!” Ама няма и един!

Ние сме хулигани, забравили, че имат баща! Нашата интелигентност не знае, че е имало вчера, нито, че ще има утре. Ние се движим по лошо асфалтирана магистрала, която не води никъде. Живеем във велико царство, управлявано от еднодневни републиканци!

Добре, нека знаят всички мандатни държавници, че България някога е имала владетел, управлявал 42 години (!) в мир и благоденствие за радост на народа си – светия цар Петър. Когато чул за Рилския отшелник, втурнал се към него като жаден елен към чисти извори. И понеже не могъл да стигне до преподобния, изпратил злато, плодове и писмо:

“Цар Петър до всечестния отец пустинножител Иоан.
Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатсво и суетната слава, а също и страстите, не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя Твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!”.

Запомнете това изречение на великия цар и го повтаряйте всеки път като стане дума за управление: “Желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите, не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание…”

Впрочем, преподобният Иоан не се забавил да изпрати “утешителна отрада”:

“Убогият Иоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър.
Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата вода – та да угаси жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта е придобивка. Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: “Богатство кога потича, не привързвайте сърце.” И макар че е писано: “Силата на царя е богатството”, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и Небесното Царство, бъди щедър, както е щедър нашият Небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка що прави десницата ти! Да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали! Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото Царство! Валяй се под нозете на твоята майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на господствуващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що око не е виждало и ухо не е чувало и в ума човешки не са проникнали, които Бог приготви за обичащите Го!”

Ако имахме родова памет, ако бяхме наистина православни, както пише в Конституцията, бихме задължили своите избраници да открият заседанията си именно с тези думи на всебългарския баща. Бихме ги задължили да работят в послушание на обичащия ни всебългарски игумен. Бихме… Но сега говорим за друго. Това друго е подчинено на разпад. И въпреки това ни радва… Радва ни по един особено тъжен начин.

Не знам с какви аргументи твърдим, че сме българи…

Но знам, че този, който е забравил святия си баща, не би бил почитан нито на Небето, нито на земята… Праведните ще отвърнат натъжени глава от него, а порочните ще му се присмеят, след като хубавичко го унижат.

Унижението като откриване на близкото бъдеще… На най-българския ден!

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 113 Коментар: 0

НОВАТА ЛЮБОВ

Цялата беда е в това, че открихме нов път към любовта, непознат за светиите. Всъщност, непознат дори за бабите ни. Непознат даже и за самите нас, когато живеехме през 80-те и 90-те… Все едно доскоро хората са вървели към спасението си пеш и по снизхождение с каруци, а днес – бам, всички на самолети. И то не какви да е самолети, а изтребители. 

Тази нова любов изключва борбата със страстите. За нея битката със стария човек в нас е обиден виц. Молитвата е вехт вълнен чорап, в който по Коледа се очаква да бъдат пуснати (неизвестно от кого или пък от когото и да е) лъскави подаръци. Тя вижда покаянието като депресия или насаждане на чувство за вина. Сълзите са й нетърпими, защото я обгарят с огън, от който се бои. 

Разбира се, новата любов има свои проповедници. И то несравнимо много. Те черпят сила от един идол, който преди беше презиран от всички, но сега заживя модерен живот. Да, старият истукан на политиката отново е супер стар. Пълзи към сърцата и оковава с веригите на безсрамието. Тези пранги са новата свобода… В нея осмисляш Евангелието чрез казаното по телевизията, а Христос разбираш през тълкуванията на любимите си лидери… И да не искаш, нямаш избор – трябва да приемеш тази любов, щом друга не познаваш. 

И тъй, ако се чудите защо се случва едно или друго, в обществото на вярващите или държавите, отговорът е – от любов! 

Нейният единствен недостатък е, че тя прилича на българските Ф-16. Съществува само на чертеж… Макар че… Кой пък ги е виждал въпросните чертежи… 

Нашата любов не обновява, не украсява, не освещава! Не дава плод! Колкото и да сме коректни, ние няма да станем като св. Паисий, св. Порфирий, св. Йосиф Исихаст. Няма да сме радостни като тях. Вовеки няма да сме радостни като тях, на които от очите им изтичаха водопади. 

Но, може би, идеята на новата любов не е радостта, а мъката…

Помислете върху това и разкажете на децата и душите си, че има любов, която води в мъката. Преди думите окончателно да са изгубили смисъла си…

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 153 Коментар: 0

Връзка за желаещите да направят дарение:

e-mail: lestvitsa@abv.bg

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 225 Коментар: 0

 

 

Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат

да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето.

Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“

 

Свободата е прекрасен дар, който е даден на всеки човек, но само духовно същество може да бъде свободно. Свободата не е природна, а духовна категория, принаьдлежаща към божествения и богоподобен свят. трудно се живее без нея. Изпитваме страх при мисълта, че може да я загубим. Свободата обаче предполага отговорност. Как ще я използваме? Какви плодове ще пренесем чрез нея?

Днес в думата свобода се преплитат много различни смисли. Често се спекулира с употребата й. Опитни създатели на реклами манипулират с тази дума, за да постигнат свои цели. Чуваме нерядко, че ако искаме да бъдем истински свободни, трябва да пушим определен вид цигари, да пием само определена напитка или използваме само определена марка парфюм. Не можем да се съгласим с подобно принизяване на думата „свобода“. Какво всъщност разбираме под свобода?

Често я свързваме със социалните й измерения. Свобода на словото, на вероизповеданието, свобода да пътуваш, да избираш политически модел. Тези свободи са ограничени от съществуването на другите. Ти можеш да реализираш своята социална свобода, доколкото тя не накърнява свободата на другите.

Всеки от нас има копнеж за свобода и изострено чувство за нея. Не трябва обаче да смятаме, че има пълна свобода.

Св. Исаак Сирин мъдро отбелязва: „В несъвършения век няма съвършена свобода“. Да правим каквото си искаме, без да се съобразяваме с никого. Да постъпваме по своята воля и от нищо и никого да не зависим. Това е плътска свобода. Опитите да се живее така винаги са свързани с падение. Нека си припомним притчата за блудния син, която разказва Господ Иисус Христос. Една история, взета от реалния живот. Младеж, който желае да напусне бащиния си дом, да стане самостоятелен. Поискал от баща си наследството, което му се полага, и заминал за далечна страна. Толкова искал да е свободен, че решил да отиде колкото е възможно по-далече от родното си място. Там правил каквото си поиска. Отдал се на разгулен живот. Харчил безумно. Пред нищо не се спирал, за да задоволява прищевките си. Неусетно минало времето на тази „свобода“ и парите свършили. Изпаднал в тежко положение. За да оцелее, трябвало да гледа свине. Третирали го като роб. За храната му хвърляли остатъците от „трапезата“ на свинете. В падението си все пак осъзнал какво е загубил. Разбрал, че истинската свобода е в бащиния дом и се завърнал.

Притчата за блудния син акцентира най-вече върху изгубването на духовната свобода. Няма по-страшно от тази загуба. От момента на грехопадението в течение на цялата човешка история пребиваването на човека в състояние на грях винаги е означавало загуба на неговата духовна свобода. Спасителят ни учи, че „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34). Грешникът не вижда бедственото си положение, а си мисли, че е свободен. Обвързаната от страсти душа няма собствена свобода. Всички имаме малко или много горчив опит, оплитайки се в мрежите на страстите. Колко зависими се чувстваме от тях! Макар с тялото си да сме свободни, душата ни сякаш е в затвор. Състояние на тежест, страх и потисничество. С мъдрост и опитност са напоени думите на св. Йоан Златоуст: „Истински свободен, истински господар на самия себе си и по-могъщ от царете е само този, който не робува на своите страсти“.

Господ Иисус Христос донесе благата вест за връщането на човека към духовна свобода и разкъсване оковите на греха. За Него е казано: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Така звучи и утешителното слово на св. ап. Йоан Богослов: „Той е омилостивение за нашите грехове“. Бог чрез пророка говори: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя“ (Ос. 13:14). Спасителят ни нсърчи: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).

Истината е самият Христос. Той ни казва: ако познаете Мен, Който съм истинен, Аз ще ви освободя от греховете. Защото вярващия в Този, Който взима върху Си греха на света, без съмнение е освободен от грехове.

От момента на Христовото Възкресение за човека е открита благодатната възможност да намери себе си в духовната свобода. Христос, Изворът на живота и Победителят на смъртта, изтръгва вярващия от нейната прегръдка и му дарява истинската свобода. Когато човек е ограничен от тлението, живее като роб. Но когато са свалени тези тежки окови, той обитава в сферата на свободата. Престава да бъде тленно създание, а става участник в Христовия безсмъртен живот. Благодатта на Светия Дух, която се преподава на всеки участник в църковните тайнства, освобождава от смъртната земна дреха и завива с Христовата духовна дреха. Истинската свобода е в Църквата. Там е мястото, където се проявява действието на Светия Дух. „Дето е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17). В Църквата обаче свободата не е разбираема без любовта. Божията любов дава на човека истинската свобода. Единственият начин да се запази свободата е да пребъдв в атмосферата на любов.

Архимандрит Георги Капсанис казва: „Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти“.

Тук е необходимо да подчертаем, че човек има свободна воля да вземе решение дали да последва Христос и пребъдва в духовна свобода, или да Го отхвърли и остане в духовно робство. Св. Симеон Богослов казва от името на Бога: „Нежелаещия Аз никога не принуждавам, а искам служението на подчиняващите Ми се да бъде свободно, доброволно“. Господ Иисус Христос винаги призовава към вяра и любов, изградени върху свободно приемане на възвестените от Него божествени истини. Няма как плененият да се спаси, ако не последва своя избавител. Така всеки, който иска да се освободи от греха и вечната погибел, трябва да изпълни волята на Христа и да се остави в Неговите обятия, така както болният се предава в ръцете на лекря, за да бъде излекуван. Макар Иисус да обича всички човеци, Той спасява само ония, които искат да се спасят.

Когато акцентът пада върху духовната свобода, се подчертава не социалният, а нравственият аспект на човешката свобода. В стремежа ни към нравствено самоопределяне винаги има два възможни пътя. Единият е на безотговорността, безгрижието и потапянето в страстите, носещ духовна разруха, робство и тление. Другият е на вярата в Иисус Христос, даващ ни обновление, преобразяване, духовна свобода и благоухание на вечен живот.

Започнах темата нарочно с един цитат от безсмъртния роман на Мигел де Сервантес „Дон Кихот“. В него са представени двама коренно различни човеци. В лицето на Дон Кихот откриваме човека, устремен към свобода, добродетелност и идеали. Стремежите на Санчо Панса не стигат по-далече от забогатяването и славата. На първия му се подиграват и го смятат за луд, а вторият е считан за земен, реалист и нормален. Далече съм от мисълта, че с тези думи казвам достатъчно за двамата герои, едни от най-великите и сложните в световната литература. Много са нюансите в образите им, безспорно е благотворното влияние на Дон Кихот върху неговия оръженосец, върху развитието му. Дори само това ,че Санчо Панса не изоставя своя господар, говори много. Те са неделима сплав. Но целта ми не е да навлизам толкова дълбоко в същността на двамата герои на Сервантес, превърнали се в символи, а имената им в нарицателни. Ще направя само следната връзка с образа на Дон Кихот. Както него, така и вярващите, следващи Бога, отхвърлящи греха и утвърждаващи се в духовната свобода, не са разбирани и са определяни като странници. Така е било във вековете, много често така е все още и днес. Времената се променят, но ценностите, произтичащи от вярата в Христос, остават неизменни. Една от най-големите от тях е духовната свобода. Ако я загубим, загубили сме всичко.

 

 

>> Пълният текст <<
Публикувано от: admin Категория: Посещения: 155 Коментар: 0

Отец Владимир Дойчев

Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци…

“Ти пък все за гробища говориш!” – подхвърлят ми понякога. Не, този текст ще е за живите! И за нашите оставени или изхвърлени кръстове. Отдавна ми се иска да напиша кратко слово за малките кръстоносци. За тези, които никой не забелязва, но те достойно крачат по житейските пътища, превръщайки ги в микроскопична своя Via Dolorosa. Знам, че мнозина биха искали да се познаят в описваните от мен герои, но все пак не бързайте. Има още време. Има и Кой да измери тежестта и качеството на това, което понасяме.

Неотдавна бях на тържество за откриване на учебната година. Там всички говорихме на децата колко е важно да се развиват. Да напреднат в знанието. Да откриват и използват талантите си. И защо е важно. Но има нещо, което почти винаги скриваме от тях. И не защото е тържество и не бива да им разваляме настроението. Просто ние самите бягаме от тази тема… Рано или късно човек трябва да се изправи пред предизвикателството на кръста. Да го приеме или да го отхвърли. И да започне преуспяването си след този отговор. Няма друг начин – или вземаш кръста и вървиш след Христос с всички болки, които трябва да изпиташ, или го оставяш до контейнера и търсиш лесния път. 

На Кръста става изкуплението на света. Но на него е победена и падналата логика на човешкото същество. Владетелят на всичко се понизява до безмерна степен пред тези, които с нищо не са го заслужили. Източникът на живот приема смърт, за да оживи смъртните. И говори на Своите ученици: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” (Марк 8:34) Къде да го последва? Очевидно по пътя на самопонизяването, по стъпките на болката към неизказаната радост на Царството Небесно. 

Бедата е там, че да се отречеш от себе си е трудно, особено във време, в което отвсякъде ти казват да бъдеш себе си. Ние обичаме абстрактната любов, за която се говори в сапунените сериали и на научните конференции, но не и разпъващата се, за която пише в Евангелието. Просто се разсейваме приятно, докато умишлено забравим, че кръстът е мерило за всички наши постъпки. Готови сме и дори да вървим след Христос, но без излишни тежести…

Всеки знае как се става “успешен” в този свят. Благодарение на малките компромиси, които капка по капка се превръщат в безбрежно море, из което се возят издигналите се. Трябва ти ракета-носител. Трябва ти човек, за да те побутне. Така не е от вчера. Дори болният при къпалнята Витезда го разбирал по този начин… Ти пък трябва да си послушен на “благодетеля” си. Да се научиш да му бършеш ръцете, след като той се измие. И през това време да му казваш колко е важно това, което прави. Някой би го нарекъл подмазване. Но ние никога не използваме тази дума за себе си – само за другите. В нашия случай това са заслужени комплименти. Е, понякога само комплиментите не стигат. Трябва и да инвестираш нещо в успеха си. Известна сума пари или… да го наречем кратко игнориране на съвестта, за да не премине текстът границите на приличието. Какво?! Заслужава си. Един път да израснеш. Да имаш някакво влияние, пък тогава само добри неща ще правиш. Нали така? На тези “добри неща” се крепи този свят и преуспява в злото. 

Така става навсякъде. В заводите, офисите, училищата, министерствата, в сферата на изкуството, културата… (за малко да напиша и в религията, добре че не го направих). Преуспяват гъвкавите, нагаждащите се, умеещите да оцеляват и да се адаптират. Всеки от вас може да разкаже такава история и да попита: “Ама какво прави този там?” Имах един познат, който казваше, че проблемът на страната ни е, че на много важни места са попаднали послушни некадърници, които в свое време лесно стават негодници. Всъщност, това не е проблем само на нашата страна, а на целия свят. Той се движи по правилата, зададени му от “княза на този свят”, който контролира много неща чрез нашите амбиции. 

Но има и други. Не всички, слава Богу, не всички са готови на компромис. На тях искам да изкажа похвала. Защото почти никой не ги забелязва. Да, има и хора, които завиждат на “успелите” по нечестен път. Биха искали да са на тяхно място, но не притежават сервилността им. Не става дума за тях. А за тези, които просто поемат последствията от своята нормалност. Дори няма да го нарека почтеност. Да си нормален също е кръст. Също е достойнство. Не е малко да гледаш как талантите ти са поругавани, осмивани, задушавани, тъпкани от тържествуваща посредственост и да не изпитваш озлобление. Това е велик подвиг на нормалността. Колкото и дребна наглед да изглежда житейската ситуация, човек има само нея и в нея доказва какъв е. 

Да носиш своя кръст означава да се отречеш от себе си, заради нещо по-голямо от теб. Да подчиниш стремежите си на Евангелието. Да избереш стръмния път към Рая, вместо магистралата към ада. Ужасяваща констатация е, че се определяме като православни, ходим в неделя на Литургия, но църковността ни се изгубва при излизането от храма. През останалото време от седмицата и християни, и езичници, и невярващи постъпват по един и същ начин. Мечтаят за един и същ блясък в дрехите, за една и съща кариера, независимо дали е облечена в костюм или подрасник. Онези пък, които не се подчиняват на този закон, биват считани за посредствени, биват изтиквани в ъгъла. Биват изоставяни, за да усетят мъничко от изоставянето, което е преживял Христос на Голгота. В ръцете и нозете им се забиват безброй проблеми – недоимък, нереализираност, недооцененост, пренебрегват ги, стараят се да обезсмислят съществуването им… 

Помня как преди години дадох житието на свети Нектарий Егински на един приятел. Той ми го върна с думите: “Четох, четох и чаках да дойде хепиенда. Но той така и не настъпи.” А аз му казах, че нищо не е разбрал. Свети Нектарий е покровител на отхвърлените. Ако се беше родил сега, сигурен съм, че би преживял и още по-тежки изпитания. Още по-големи интриги и клевети. На пръв поглед житието рисува типична картина на несправедливостта в живота. Един забележителен и талантлив човек е бил гонен всякак, докато накрая починал като последен бедняк в болница. Но истината е, че той дори и приживе е бил забелязан от хората в нужда. А сега служи като покров и вдъхновение за хиляди по света. А неговото унижение се превърнало в райска наслада… Но дори и хората да не те забележат, това пак нищо не означава. Важното е Бог да те забележи. Свети Иоан Руски бил роб на зъл езичник. Само това, нищо друго. Молел се и обичал Господа. И само Него имал за приятел. А сега чудотвори и всички ние искаме да бъдем негови близки. 

Така че, човек не бива да заобикаля кръста си нито отляво, нито отдясно. Нито трябва да следва лукавството на този свят, нито да се отпуска равнодушно като търтей пред телевизора и да се самоуспокоява, че е неоценен гений. Защото не всеки несбъднал амбициите си човек е кръстоносец. Може да си е обикновен ленивец. Но и в двата случая става дума за неразбиране на думите “нека се отрече от себе си”. Трябва да се върви след Христос, каквото и да става. Защото Спасителят не е зависим от нашите писани и неписани правила. Ако даде на някого талант, Той и ще направи така, че да се преумножи. Но това преумножаване трябва да е за сметка на нашия егоцентризъм. Когато добиеш смирение, ще получиш и всичко останало, дори още тук, на земята. Има достатъчно примери за почтени хора, чийто талант е изпъкнал, без обичайните компромиси. И обратно: “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк 8:36-37) 

Всъщност, малките кръстоносци, за които говоря, се срещат рядко. Стоят в ъгъла на храма по време на служба. Почти винаги бързат да си тръгнат след края й и са притеснени от многото битки, които водят. Изглеждат обикновени и нямат дързостта да се мислят за по-умни от другите. Но около тях е хубаво. Никой няма да ти помогне така бързо, както онзи, който носи кръста си и се старае да разпъне ветхия човек на него. Ветхият човек иска всичко за себе си, а новият умее да живее за другите, без ненужни претенции, без постоянни оплаквания. Тези малки кръстоносци са готови винаги да поемат и чужд кръст. И мисля си, че те са една от причините земята да не се взривява от прекомерните ни егоистични глупости.

Много се притеснявам, че младите хора все по-трудно научават тези уроци, защото все по-рядко някой им ги преподава. Затова говорете на децата си да търсят отпървом Царството Небесно, а останалото ще се придаде. А не обратно. Талантите идват от Бога. И няма по-голяма гаранция за реализирането им от спазването на Божиите заповеди. От Божиите критерии за добро и зло. Да, трудно е. Да, болезнено е. Да, ако следваш Христос, можеш да се окажеш и аутсайдер не само в офиса, но дори и в земната част от Църквата (както станало със св. Нектарий). Но този път не е лъжовен. По него са вървели всички светии. В свое време всеки един от тях е бил притесняван от логиката на света. Но животът им е имал смисъл не само за тях самите, но и за нас. Помагали са и сега помагат. А наградата, която са получили, надвишава амбициите на всяко човешко въображение. 

Нека носим кръстовете, които имаме, достойно. Без ропот. Без сръдни. Без претенции за несправедливост. Нима Христос беше разпънат справедливо за някакво Негово прегрешение? Но всичко претърпя заради нас. Нима ние не можем да претърпим своите малки житейски несправедливости? Някой ще каже: “Значи ли, че трябва да се примирявам с несправедливостта?” Разбира се, че не. Но човек първо трябва да изчисти своите собствени вътрешни несправедливости, да отличи кога в него говори егоизмът и нахалството и кога дързостта по истината. Всички изпитания са допуснати за нашето изграждане като Божии приятели. Като небесни жители. Когато ги преминем достойно и с покаяние, ще можем да реализираме Божията правда и в този свят и да помогнем на другите обезправени. Но не по-рано… Пък и човек трябва да може да носи кръста си, не
защото това е тежко или леко, изгодно или неизгодно, а просто защото Христос така е казал да направим. За обичащия Господа това е напълно достатъчно основание. 

Мястото на кръста е на раменете, а не до контейнера… В това изречение е цялата ми проповед. 

 

 

 

>> Пълният текст <<