Книгата на отец Владимир Дойчев "ПИСМО ДО БЛИЗЪК"

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2019-06-04 Посещения: 105 Коментар: 0

ПОСЛЕДНИТЕ ХУБАВИ ИСТОРИИ

Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си.

Не казвам, че и сега няма истории. Има. Но повечето от тях са скапани (прощавайте за думата). Нямат смисъл от самото начало. Завършват без поука. Не водят наникъде. Освен към един изпразнен от съдържание егоцентризъм. Повечето от днешните истории не служат за нищо, освен да пълнят страниците на самовъзпроизвеждащи се медии. Греят, но не топлят. Четат се, но не остават. Нещо повече. Тези истории настояват да бъдат безсмислени. Потребителят се измъчва от смислите. Те го натоварват. Нали така би казал някой днешен мъдрец: „Стига сме измъчвали хората с поучения. Да плеснем с ръце, пък да се прегърнем. Да ядем и да пием. Да ядем и да наричаме това любов. Да пием до смърт и да наричаме това живот. Тялото и Кръвта на Господа могат да бъдат заменени с шведска маса, на която са поканени всички. Моля, заповядайте…“

Затова в началото на своите мисли искам да поставя една хубава история. Ей така, за да се знае, че хубавите истории са възможни. (В случай, че сте забравили.) Разказва я отец Серафим Алексиев в книгата „Нашата любов“. Става дума за един българин, родом от самоковските села. Той заминал за чужбина, изучил се и се издигнал до професор по медицина в една от най-големите европейските столици. Добил такава известност, че четял лекции из цяла Европа. Бил толкова ангажиран, че нямал време да посети родителите си. Затова веднъж, когато имал работа във Виена, организирал те да дойдат при него. Възрастните хора не били излизали от България, но от любов към сина си решили да преминат и този труден път. Хотелът, в който ги завели придружаващите ги, им се видял истински палат. Заозъртали се наоколо. Не се чувствали на мястото си. Майката била със селска забрадка и груб сукман, бащата с потури. Изведнъж пред очите им се появил синът им – красив, елегантен, изискан. Спуснал се към тях и развълнувано прегърнал майка си, а на баща си целунал ръка. После ги поканил на ресторант, където сам им подавал хляб и ги обслужвал с голямо внимание. Отец Серафим завършва разказа с думите: „Няколко дена се радвал той на родителите си, след което ги изпратил пак за България, за да може да продължи своя далечен и славен път.“

Хубаво ми е да чета тази история. В нея има прекрасно поучение. Радваш се за старците, че са възпитали такова добро дете. Радваш се и за професора, защото си струва такива хора да се прославят. Да искаш да си като тях. Да искаш да си добър като тях. Аз не искам да съм като героите от днешните истории, защото те не са добри хора. Нещо повече. Опитват се да размият доброто и злото. Днес те заминават за чужбина, но не се издигат. Никой не знае за тях. Но те не се държат скромно като известния доктор от историята. Говорят важно, изтъкват се. Два квартала да са обиколили извън границата на България, а излиза, че цяла Европа е в краката им. И дума не може да стане да канят майка си и баща си. Сакън да не ги изложат пред колегите. Сигурно сте забелязали, че днес никой не е от село. Даже и от провинцията не е никой. Сега всички са най-малко от София. Даже някои квартали на столицата са срамни. Най-добре е да си от чужбина, ако ще да е сръбският Димитровград.

От висотата на своята вътрешна чужбина човек най-добре се подиграва на останалите. Ако в другите се е запазила поне малко ревност, поне малко любов, дори семпла симпатия към родителите, те биват наричани провинциали, националисти, патриархали, талибани, фундаменталисти, зилоти… Чак да се запиташ дали днешните хора имат деца или идва краят на света. А дали също днешните хора имат родители или краят на света вече е дошъл и ние живеем в ада.

Днешните истории разказват, че никой с никого не иска да бъде близък. Най-близкият ти е твоят собствен ум. Няма домашна църква. Елеят от домашното кандило е излят в тиган и в него се запържват амбиция, завист и егоизъм, от които ще се получи вкусно гурме, с което в духа на толерантността и в знак на безгранична любов ще бъдат нахранени всички. Разбира се, на безграничната ни любов, за която тръбим, границата й не стига дори до сърцето. Много по-рано някой политически лозунг е уловил любовта и й е сложил юзда, за да може да препуска там, накъдето политическите жокеи „свободно“ ни поведат. Надявахме се да изключим политиката от живота си, но стана иначе. Политиката и животът станаха синоними. Взаимно заменяеми думи, от които едната е все по-непотребна. Все по-демоде е да живееш.

Разказвачите на днешните истории са безлични. Няма по-тъжно нещо от разказ без мнение. От поет, който знае да римува, но няма какво да каже. Дори историите не са съвсем истински, защото и писането има свои канони. Това са по-скоро доносници, които разнасят чужди тайни и господарски императиви. Днес говорят щастливи лакеи, които се големеят със сервилността си и са се научили да я използват като бухалка.

Харесвах старото мъжко държание. И цялата фабула, която следва от него. Простичко казано, харесвах, когато мъжете бяха мъже. Историите започваха с: „Какъв ти е проблемът?“ После се гледаха очи в очи. Можеха да се обидят, да се нагрубят. Но след това по мъжки да си простят, да се разберат и да пият по една ракия заедно. А накрая на вечерта да са забравили вече за какво са спорили. Харесваше ми, когато хората можеха да застанат смело един пред друг и да се погледнат. Едно време беше въпрос на престиж да си храбър. Да не си потаен. Да не досносничиш и да не дадеш повод да те обвинят, че си интригант.

Българинът има свой етностереотип, в който мъжът винаги е мъж и никога не прави грехове, които са специфични за жените. Това е под нивото му. Не харесвам днешните истории, в които мъжете стават жени и дори не им стиска да си напишат името под някоя сплетня, която са направили. И която претендира да се назове „хубав текст“. Днес има жени, които са по-храбри от няколко мъже, взети заедно. Това не е нормално.

Къде да избяга човек? Някой инстинктивно би се сетил за детските приказки. Може би там се е скрило светлото бъдеще. Може би там има надежда. Аз обаче не я виждам. И там нещата вече са с размита смисленост. Откакто съм духовник се старая да не забравям на кого проповядвам. Какво момче и какъв младеж бях. Какво очаквах да намеря в живота. Едно време младите хора по дефиниция бяха бунтари. Страхуваха се животът да не ги пречупи. Искаха да преборят системата. Това личеше от музиката, която слушаха, от начина им на говорене и държание, от амбициите им. Светът е силен противник. Някои изгубиха битката напълно и се погубиха. Други просто не издържаха и се оставиха на течението. Радвам се на тези, които откриха Христос – единственият начин да се спасиш. Да победиш света. Но така или иначе, повечето млади хора, които познавах, поне опитваха да се борят.

Да, имаше и такива, които не вземаха отпуск от казармата и чакаха да станат поне младши сержанти, за да се върнат вкъщи. Но повечето ми познати не бяха такива. Спомням си как седяхме мрачно на стълбите пред спалните помещения в казармата, гледахме в различни посоки и пушехме. Бяхме си казали, всичко, което хората имат да си кажат и само от време на време някой подхвърляше: „Уволнение!“ Тогава ми се виждаше, че сме затъпели. Но дори само този почти животински инстинкт да попаднеш зад оградата, там, където е свободата, където са майка ти и баща ти, е повече от смислите, които се предлагат днес. Жалко, че сега няма казарма. Премахнаха я, може би, защото дори за кратко хората биха се отучили да желаят уволнението.

Повечето от днешните деца, с които животът ме сблъсква, искат да възседнат системата. Да се изкачат възможно най-бързо в йерархията й, независимо дали имат качества или не. Разказват, че някога робите са мечтаели да станат робовладелци, а не да се премахне робството. Няма нищо по-тъжно от това децата да мислят по същия начин. Искат да началстват, без никога да са били подчинени. Искат слава, без никога да са разбирали колко безславен е човекът, когато няма послушание към Бога и родителите си. Готови са да достигнат амбициите си, пълзейки под препятствията или заобикаляйки ги, но не и по традиционния начин – да погледнат проблема в очи и да го преборят. Някога наричахме такива хора стари. Днес повечето деца са остарели преждевременно. Светът ги е научил на всичките си номера за лесно оцеляване и сега ги гали по главата и им предлага да ги приложат в Църквата. Няма нищо по-страшно от това. За светците се разказва, че макар и възрастни, са изглеждали като млади. Душите им са били чисти и млади. Днес не е така. Разхождам се в парка около двата храма през лятото и вечер виждам групи от момичета да се наливат с бира и да псуват. Понякога и по мен. Веднъж ми казаха, че ще ми оскубят брадата. Чудя се къде са момчетата през това време. И се плаша от отговора.

През последните месеци около събора в Крит имаше много съвременни истории с църковна окраска. Поспорихме. Някъде минахме добрия тон. Повечето от хората, които повтарят мантрата колко са опасни зилотите, не са нищо повече от лоши разказвачи. Никой от тях не ме впечатли, не ме трогна, не ме накара да се замисля, не ме убеди в нищо. Мисля, че не беше и такава целта. Но някои имаха поне едно елементарно достойнство. Застанаха с имената си пред хората и пред Бога. Може би сами не съзнават, но това е последният бастион на патриархалността у либерала – чувството за лично съществуване. Сигурен съм, че няма да продължи дълго. Много по-удобно е да се скриеш зад псевдоним и анонимност. Истинският днешен разказвач е тролът. Той стои в тайното, скрит зад безликото име “редакционен коментар” и громи врага без пощада, но и без сам да губи нищо. Тази стратегия е двояка. Така лесно се печелят битки без синини, но също толкова лесно се губят души. Понеже Бог вижда когато някой се откаже от самия себе си. И Иуда е взел „грант“. Но после е увиснал. Опитал се да превари Христос в смъртта. На света няма по-тъжен разказ от този за Иуда. А ние все повече настояваме да го превърнем във вероизповед.

Какво би могло да се промени? Аз не съм много стар. Вероятно има и по-опитни хора от мен, които биха могли да отговорят. И все пак мисля, че нищо няма да се промени. Всичко ще върви така, както си върви, докато свикнем с безсмислените истории. Докато стане така, че никой нищо няма да иска да чуе. А само да се забавлява. Само да се големее и само да се радва на себе си. И тогава ще дойде краят на света. Достатъчно време мина, за да разбера тези свети отци, които казват да не се опитваш с немощната си ръка да спреш отстъплението. Така ще си бъде. Никакви хубави книги. Никакви хубави групи. Никакви качествени филми. Просташки риалити програми и шоу с много плът. Това са ни подготвили продуцентите. Това и ще бъде.

И все пак пиша това, за да кажа, че има надежда за този, който би искал. За този, който все още очаква да спаси душата си, а не да я реализира като продукт в търговската мрежа колкото се може по-скъпо. Всеки от нас има сили за една хубава история пред изповедника. Пред Христос. Ако не сте свещеници – не знаете. Най-добрите истории съм чувал на изповед.

Как да разкажем такава история ли? Ето така – изследвай дали си егоист и кажи: „Аз съм егоист!“ Не ти трябва да съдиш тоя и оня какви са, каква е светската правда и каква не е. Разбери ти какъв си. Точно ти. Защото теб ще питат на Съда. Не се оглеждай. Не се мръщи, теб имам предвид. Ако си бил доносник – кажи, че си доносник. Не се оправдавай, а се постарай да спреш да бъдеш такъв. Ако си клеветник – кажи, че си клеветник, а не обяснявай, че то така са били нещата, пък еди кой си не е бил прав. Ако не си интригант, пак помисли дали не си, защото пред Бога стоиш, а не пред началника в службата. Ако си клюкар, не си мисли, че това е нещо безобидно, а помни, че може да попаднеш под еднакво осъждане с бесовете, които са в основата на всички клюки. Ако си взел едни пари, за да продадеш Христос, не тичай при фарисеите, а плачи в нозете на Господа и Той ще ти прости, даже и да си похарчил парите за забавления. Ако си лъжец, помисли не лъжеш ли себе си, защото Бог не може да бъде излъган. Ако си прелюбодеец, изневерил на жена си (мъжа си) или на вярата си, бъди достатъчно честен, за да не наричаш това целомъдрие. И оттук почни да се връщаш вкъщи. Ако си презрял майка си, (все едно дали говорим за майката по плът или за Църквата-майка) и си започнал да разправяш по кръчмите неуважителни истории за нея – побегни обратно в обятията й, преди да е станало късно. Ако те е срам да целунеш ръка на баща си, защото си облечен с костюм, а той с вълнена фланела, помни, че тоя баща може да те измоли. И ако той не го направи, няма кой. Нищо, че може да изглежда маловерен, също както в Евангелската история за момчето, което било обхващано от ням дух, а баща му изпросил от Спасителя изцерение за него (Марк 9:17-29).

Мога да продължавам още дълго, но най-важното е, че историите пред изповедника завършват обикновено с хепи енд. С прошка. С изцерение. До последния ден. До последния час. До последната минута възможността за една такава хубава история ще стои пред нас. И ще ни предизвиква да станем качествени разказвачи. Ако някой държи на амбицията си, нека я използва тук. Само не се лъжете, че може да се отлага във времето. Никой не знае кога ще бъде последната минута. И тогава няма да има вече значение началник ли си бил, именит учен и прославен или дребен чиновник и селянин. Само ти и историите, които имаш да разкажеш на Бога.

На Небето няма демокрация. Няма лъжливи адвокати, нито неправителствени организации, които да защитят правата ти. Няма и икуменизъм, а само Една Църква! Или си вътре, или си вън! Там историите свършват и спасените заживяват в поуката и утехата.

 

Из "Писмо до близък. Проповеди и есета", 2019.