НЕ ОБЯВЯВАШ, ЧЕ СИ БОЖИЙ ЧОВЕК – ЛИЧИ СИ, АКО СИ ТАКЪВ (о. Харалампос Пападопулос)

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2018-06-21 Посещения: 41 Коментар: 0

Уморихме се от мнимите хора. От онези, които се самоизтъкват, макар и „смирено“. От онези, зад чиято усмивка се крият зъби, наточени за осъждане и „свещени“ битки.

От всички онези, които използват Църквата, за да си създадат някакъв духовен имидж, който да им даде усещането за сила, което не са имали в света. От онези, които се опитват да покрият своята агресивност с одеждите на зилота и „бореца“ за Православие. Помисляли ли сте, че много пъти правим точно това, което казва св. Йоан Лествичник – „обличаме своите пороци в добродетели“? Защото, когато агресивността влезе в религията, тя нарича себе си „божествена ревност“, а когато е по стадионите и тротоарите – се нарича хулиганство. Така утвърждаваш своята страст и оправдаваш своя патологичен нарцисизъм.

Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който се е смирил, ипитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен, и е възкръснал в любовта.

Църквата принадлежи на смирените в този свят, на тези, които не търсят властта и силата. Принадлежи на екзистенциално ранените, душевно дрипавите, на онези, които са стигнали до дъното на своята лична самота и страдание и са почувствали цялостното оголване на своето битие.

Изморихме се и много пъти приведохме глава, плакахме и скърбяхме заради изкривяването и изопачаването на църковния етос и на християнското мислене, което се е хванало за външната обвивка на преданието и губи, екзистенциално оглушително, същността на християнския живот. Скърбяхме за страшното блудстване с думите, понятията и най-важните черти на православния християнски етос.

Изморихме се от всички онези, които представят своите страсти и пороци като добродетели. Които живеят живота си в Христос с цел и корист, без любов, обич и свобода, очаквайки винаги да получат нещо, да спечелят, да имат лична изгода. От онова незряло и егоцентрично чувство, че винаги някой тие длъжен; че винаги другият ти е задължен. И никога ти. Винаги някой друг, който навярно няма и име. Ей така, за да обслужва нашите нужди, без да има връзка с нас.

Християнското сърце не брои какво дава и какво взема, а обича, без да очаква. Не е християнска онази душа, която, замаяна от своята добродетелност и религиозна оправданост, се чувства нарцистично съвършена и самооправдана. Християнинът не е оправдан, а спасен поради любов. Неговото спасение е плод на любов, а не на постижения. Усещане и опит, че Някой го обича силно, ако ще да е в тежното си състояние, ако ще да е безсилен, грозен, изтерзан и неуспял. Надеждата на християнина не е в неговото „аз“, а в неговия Бог. Както казва архим. Варнава Янку: „Единствената ти добродетел е Божията любов“.

Раят не е завоевание, а дар. Той е плод от връзка, а не постигане на добри и високи религиозни резултати. Не се спасявам, понеже направих нещо важно, а понеже обикнах Някого и Някой ме обикна. Спасява ме любовта, а не моите религиозни успехи. Ако правя нещо, ако се подвизавам, това е така, защото искам да обикна Бога. Не да Го завоювам, а да Го закопнея. Този копнеж ще ме съди. Тази жажда и глад ще определят моето вечно насищане.

Колкото и да заявяваш, че си Божи човек, няма да станеш такъв, ако радостта и мирът не залеят самата твоя същност. Може да постим колкото искаме, може да правим колкото всенощни бдения и молитви искаме, може да имаме за старец най-известният духовник в Православието, може да си направим колкото снимки искаме със старци и преподобни – но благодатта няма да дойде, когато и както ние искаме. Със сигурност няма да дойде, докато ние под предлога за духовност градим образа на своя себеидол, своя егоистичен религиозен имидж. И всичко това – с цел да постигнем религиозни успехи и завоевания. Ей така, за да почувстваме, че сме постигнали нещо и че най-накрая сме някои.

Благодатта не може да бъде изнедуна или откупена, тя се дарява и излива любящо върху смирените, незабележимите, ранените и обърнатите с любов към Бога. Върху онези, които са се съблекли и разоръжили от всички илюзии на света, от всички сили и власти, от всички идоли, дори от собственото си „аз“.

Затова, ако си духовен човек, не го декларираш, не крещиш, за да убедиш другите в това. Ако си такъв, ако Божият Дух живее в теб и Христос крепи твоето съществуване, това ще стане явно за всички, без ти да говориш. Без думи и декларации. То е като ароматът, който не прави нищо. Не говори, но ухае невероятно и никой не може да го подмине, без да му се удиви. Това е опит, преживяване и усещане за Божието присъствие в нашия живот, което подбужда другите да кажат: „Да, наистина тук е Божието присъствие. Той е Божий човек“ – не защото го казва и кмрещи, че е такъв, а защото ние го чувстваме и живеем. Това е преживяване, което превъзхожда думите, това е Бог, Който се явява в сърцата по неизказан начин.

Из "Всеки край е едно начало", Фабер, 2018