Из книгата "СРЕЩА С ЖИВОТА" на свещ. Владимир Дойчев

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2017-08-11 Посещения: 177 Коментар: 0

ЗА УТЕШИТЕЛКАТА

Успение на Пресвета Богородица - 15 август

Има един въпрос, който винаги e актуален. А в днешно време стои пред нас с особено голяма сила. Къде и при кого в този свят на скърби да намерим утеха? Живеем във времето на самотните хора. На модерните самотни хора. Някога, преди векове, писмата са стигали до близките ни много бавно. При онези, които са живеели далеч, думите ни са пътували месеци. Пишеш: „Брате, боли ме еди-какво си“ или „Страх ме е от не знам си какво…“ А той, докато получи писмото, може вече и във вечността да си се преселил… Сега е друго. С едно натискане на копчето и писмото ти пристига до компютъра на брата за секунди. Но се е появил друг проблем. За да пропътува от компютъра до сърцето му, понякога трябва да минат не месеци, а години. А понякога думите (от писмото) изобщо не стигат доникъде… Ей така, сякаш че са стар непотребен найлонов плик, понесен от вятъра – повъртява се из въздуха и полека пада на земята. А хората го настъпват, без дори да го забележат… Например, идва някой при теб и те пита: „Как си?“ „Ами как…“ – казваш ти. И докато формулираш отговора си, той вече те е изпреварил: „Сега да ти кажа защо те търся…“ Тоест: „Аз те питам как си, ама да не мислиш, че наистина се интересувам от теб. Просто съм дошъл, за да ти поискам нещо…“

Сигурно всеки е изпитвал върху себе си изразите на самодоволното равнодушие: „Аз да не съм кошче за душевни отпадъци...“ Или тихо зад гърба: „Да не съм попивателна за сълзите ти…“ А после пак зад гърба, но вече по-високо: „Обади се след две седмици, сега съм малко зает“... „Иди си от мене с твоите болки и ела другия път, когато те са се разминали“… Човек се чуди къде изчезват шумните приятелски компании, когато закъсаш. Още не си успял да произнесеш на глас думата „помощ“ и тези, които до преди малко са парадирали със себе си, вече са изчезнали. И по-добре, защото с този, у когото няма милост, трудните моменти стават още по-трудни.

Чували ли сте какво казва човек при силна уплаха? Той неволно възкликва: „Мамо, майчице!“ Инстинктивно търси най-близкото си човешко същество. Топлата майчина ръка. Ръката, която е избърсвала сълзите му като дете. И е докосвала челото му, когато се е тресял от висока температура. Търси очите, които са плакали от тревога за него… Но тук се явява друга трудност. Твърде често не е по-крехките човешки сили на майката да спаси своето чедо. И тогава ни връхлита безнадеждността…

И все пак има надежда. Църквата е изпълнена с надежда. Утеха е дори само да прекрачиш от шумната улица в тишината на храма и да зърнеш пресладкия лик на Пресвета Богородица в него. Не случайно Я наричат „Надежда на безнадеждните“. Тя държи в ръцете Си Спасителя на човешкия род. Сочи Го като Път на изгубените в своите пътища. Показва Го на изплашените като техен Закрилник и Пазител.

На пръв поглед има нещо парадоксално в това, че празнуваме Успението на Божията Майка. „Нима има нещо по-страшно от смъртта? И кой празнува смъртта?“ – би си казал някой светски човек, който не е разбрал, че в Христа няма смърт. А Църквата се радва и пее: „Преселила си се при Живота, Майко на Истинския Живот и с Твоите молитви избавяш от смърт нашите души.“ Господ приема Своята Пречиста Майка, за да пребивава Тя във вечния живот и казва: „Проси, Майко Моя, проси и Аз всичко ще Ти дам.“ А Пресвета Богородица дали проси нещо за Себе Си? Пресвета Богородица, Която ние сме оскърбили с нечистия си живот, с пороците си, стои и както казва кондакът, е „незаспиваща Молитвеница за всички нас“. За всички нас – уплашените, обърканите, безнадеждните, търсещите онова, което го няма в света – утеха. Пресвета Богородица, която св. Андрей, юродив заради Христа, не видял на Небето, а Я видял да се моли над света, защото казали му в Царството Небесно: „Тя е там, където скърбите са най-страшни.“ Никой на света не е такъв застъпник за нас пред Бога, каквато е Неговата Майка. И справедливо казва св. Димитрий Ростовски: „По-добре да угасне слънцето, отколкото да се лишим от Твоето застъпничество пред Бога за нас, Владичице.“

Никой след Господа няма такава безрезервна любов към нас, както Пречистата Божия Майка, Която стояла под Кръста на Своя Син и меч пронизвал сърцето Й… Нашият меч, мечът на нашите грехове, пронизвал сърцето Й, защото Нейният Син бил разпънат на наше място. Той бил прободен с копието, с което е трябвало да бъдем прободени ние. И е изкупил с Кръвта Си душите ни. А вместо да се разсърди, да се обиди, че сме наранили Чедото Й, Пресвета Богородица ни е осиновила под Неговия Кръст. Станала е наша Майка. А също и Майка на нашите майки. И ни обича неизказано. Така, както само Тя може да обича. Ние не можем да разберем Нейната любов. Но можем да сме сигурни, че ни обича несравнимо повече, отколкото сами себе си можем да обичаме. Тя винаги, непрестанно, незаспиващо, с горещи сълзи се моли за нас. Повива ни и ни стопля с покрова Си, когато в душите ни задухат ледените ветрове на този свят. Никога не ни изпуска от очи. И винаги благосклонно гледа на нашите въздишки. Никога не Й досаждаме с молбите си. Прощава ни греховете и чака с нетърпение да се поправим и се върнем в топлите Й майчини обятия. Никога не се големее. Не се превъзнася заради силата и богатството на благодатта Си. А благоволи към нас – бедничките и глупавичките – като към Свои най-малки деца. Колкото и да е трудно, колкото и да е страшен моментът, Тя винаги е близо до нас. Само Я призови и ще се увериш в това. И ще се разбягат враговете ти. Защото те се боят дори от произнасянето на името на Пречистата Божия Майка и от Нейната безгранична любов към нас. В тропара към иконата на Пресвета Богородица, наречена „Смекчаване на злите сърца“, се казва: „Защото като гледаме Светия Ти образ, Владичице, се умиляваме от Твоето страдание и от милосърдието Ти към нас и целуваме раните Ти, и се ужасяваме от нашите стрели, които Те измъчват. Не позволявай, добросърдечна Майко, да погинем в жестокосърдечието си и от жестокосърдечието на нашите ближни, защото Ти наистина си смекчаване на злите сърца.“

И тъй, какъв извод можем да направим? Най-напред – никога да не се отчайваме за спасението си. Да не търсим утеха там, където я няма, а там, където сме обичани, независимо от греховете ни. Там, където нашето покаяние ще бъде прието всякога с „добре дошъл“. Там, където нашите сълзи ще бъдат избърсани всякога с майчина топла и нежна грижа. И едновременно с това да се постараем и ние самите, колкото имаме сили, да подражаваме на Пресвета Богородица в Нейното човеколюбие. В Нейното желание да ни утеши и да ни даде вечна радост. За да стане това, трябва да придобием поне зрънце от качества Й, защото казва Тя самата, че Бог е погледнал благосклонно на Нейната унизеност, на Нейното смирение (Лука 1:48). Така и ние, повече от всичко, трябва да търсим своята унизеност пред Господа. Да търсим смирението, което показва брата ни поне толкова значим, колкото сме и ние. Неговата болка поне толкова значима, колкото и нашата собствена. Ако не и повече… Защото и Господ, и Пресвета Богородица много се радват, когато и ние самите проявяваме любов един към друг.

И заедно с това, молитвата към Божията Майка никога да не отпада от устните ни. А да казваме: „Ние, недостойните, никога, Богородице, няма да престанем да говорим за Твоята сила, защото ако Ти не се бе застъпвала с молитви, кой щеше да ни избави от толкова големи беди? Кой щеше да ни опази досега свободни? Ние няма да отстъпим от Тебе, Владичице, защото Ти винаги спасяваш Твоите раби от всякакви злини.“