ЗА "ГЛОБАЛНОТО СЕЛО" И ПЪТУВАНЕТО В НЕГО - из "Срещи със смъртта"

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2017-05-25 Посещения: 127 Коментар: 0

Свещеник Владимир Дойчев

Когато човек пътува редовно в градския транспорт, може да преоткрие нови смисли на клишето, че живеем в „глобално село“. Защо е „глобално“ ми е ясно отдавна. С две докосвания на телефона или компютъра можеш да стигнеш до другия край на земята. През този ден с безупречна яснота ми се откри защо е „село“ (нямам предвид хората, които живеят в малки населени места, тяхното трудолюбие, простодушие и топлина, а бруталните и грозни черти, които са превърнали незнайно защо тази дума в нарицателно).

Понякога ми се случва да сменям по два автобуса, за да достигна до някои от столичните гробища. Гтова ми отнема поне час и половина. Разбира се, през това време аз се старая да не бездействам, а да го употребя за полза. Затова никога не тръгвам без малката си чантичка, в която слагам книги. Посвещавам времето на едно от любимите си занимания – да чета. Така стана и сега. Понеже се акчих на една от първите спирки, успях да седна. С удоволствието на хипопотама от „Ну, погоди“, който бавно редеше едни кегли (не знам дали си го спомняте това филмче), блажено отворих неотдавна купените беседи на свети Григорий Палама и с радост потънах в наредените като бисери думи на светителя. Но спокойствието ми се оказа кратко. На седалката до мен като чувал с картофи се изтърси един сравнително млад човек. Понеже седалките в автобуса са доста тесни, се старая да държа ръцете си така, че те да не пречат на човека до мен. Тоест, вдигам ги и ги подпирам на предната облегалка. Това се оказа доста удобно за младежа. Той нави ръкавите на анцунга си, заби лакътя си в ребрата ми, извади голям като телевизор смартфон и потъна във Фейсбук. Вероятно разглеждаше какво говорят хора на много далечни места, но пет пари не даваше, че аз съм до него. Казах си: „Ще изпърпя болката.“ Но по едно време взе да ме боли доста. Повторих си: „Ще се посвия още малко.“ И залепнах като ваденка за прозореца. Това позволи на младежа да се отпусне още повече и лакътят му отново се впи жестоко в ребрата ми. Започнах да губя търпение и го погледнах лошо. После отново. Никаква реакция. Просто аз не съществувах. Реших да му кажа, че така не може. Но първо опитах да се успокоя, защото в главата ми вече беше се образувала една доста нелицеприятна тирада, неподобаваща да я каже свещеник на публично място. Направо си представях какво му говоря: „Казвате колко са лоши поповете, че се возят в BMV-та. Не можело ли да карат нормални коли? Като карат нормални коли, казвате защо не се возят като нас, обикновените хора, в градския транспорт. Ето, аз пътувам с градския транспорт, не може ли поне да имам лукса да сляза от него, без да са ми посинени ребрата!» Реших, че е възможно да не се овладея и предпочетох да стана и да се преместя. Младежът ме изгледа изумено, че ставам точно след като автобусът е затворил вратите на една спирка, но бързо прогони тая мисъл, тъй като изобщо не го интересувах. Мислех, че така съм решил проблема, но се оказа, че продължавам да съм в центъра му.

Поколебах се къде бих могъл да застана в полупразния автобус. Ще кажете: «Като е полупразен, нали има място за сядане?» Действително имаше къде да седна, но мястото беше пак до прозореца. А на съседната седалка до пътеката имаше една жена, горд собственик на найлонова торбичка (тип най-яката), която беше сложила на празното място, за да пътуват заедно нанякъде. Отказах се да влизам в дълъг разговор с нея от рода на: «Извинете, бихте ли преместили торбичката, искам да седна и т.н.» Можех да застана в средата на рейса (както някои казват в хола), където има празно пространство. Но там пък спокойно се беше разположил един велосипед, а притежателят му натискаше гаджето си без никакъв свян. И когато тя отказваше да го целува, той пляскаше по тила. Затова предпочетох да се спра до някакъв добре облечен млад господин с доста интелигентно излъчване, като се надявах, че макар и прав, ще се успокоя. Това също беше грешка. Още докато си мислех, че човекът изглежда интелигентен, той започна да говори високо по телефона си. И то на диалект, който никак не напомня на шопския: «Аве, тьи, таз «Загорка» ко риши, ща я пиьиш ли?» Явно човекът от другия край на телефона беше решил да я пие. Последва дълъг дебат за мезето, който не бих искал да предавам. Но по-важно, не ме интересуваше кой къде какво ще пие и яде, но питат ли ме... Всички в рейса го чухме. Може би без човека с анцунга, който навлизаше все по-дълбоко в дебрите на Фейсбук, удобно разположен вече на две седалки. Кой знае защо никой не искаше да седне до него и от новите правостоящи. Разговорът по телефона завърши малко изненадващо. На перфектен английско-български интелигентният ми съсед каза: «Оk, on the way съм“. И затвори. Последната спирка мина спокойно. С изключение на това, че все още ме боляха ребрата и главата, която си ударих, когато се разминавах с Фейсбук маниака. Но за това не беше виновен никой друг, освен моята глупост, че не се наведох достатъчно.

Сигурно се чудите защо ви разправям тези си автобусни неволи? На всички ни се е случвало... Отговорът е, защото са идеален образ на това какво общество сме. Имаме технологии, които да ни отведат където си поискаме по света, но сме ослепели за ближния. Ние не мпросто не се стараем да го обичаме. Той дълбоко и някак изначално не ни интересува. Не се съобразяваме с човека до нас въобще. Превръщаме се в държава на къртици. Тъмното ни е приятно, защото в него го няма лицето на другия. Или пък заприличваме на държава от нарциси (ако така ви харесва повече), които се отглеждат в лъскавите стъкла на смартфоните си и не считат за важно нищо друго, освен собствената си красота. И както онзи Нарцис се удавил в езерцето ,така ние се давим в духовната нищета и дори не го осъзнаваме.

През годините, в които съм смислен човек, минаха много модерни теории – социализъм, комунизъм, капитализъм, либерализъм... Всякакви вманиачени глашатаи ни напрапваха представата си, че ей сега, след малко, ще започнем да живеем чудесно. Но с всеки ден става все по-зле. Едни червени мъдреци ни фговореха против Църквата. После техните десни опоненти пак ни говореха против Църквата. Накрая някакви трети я нападнаха, защото не признава третия пол. И от всяка дума, от всяка буквичка дори, около нас става все по-тъмно. Сякаш някой една по една духва мъждукащи свещи. Вече почти нищо не се вижда. Само в мрака ехти гласът на нови и нови политически, философски и духовни измами.

Някак неволно си спомням за детството си. И онази песен на Metallica, която слушах нощно време в стаята си. Не знам дали знаете, че „Master of puppets“ е писана за борба с дрогата. Та, там се пееше сякаш към въображаем дилър: „Къде са мечтите, които преследвах? Обещаваше ми само лъжи.“ Ние плуваме в едно море от лъжи. И дори няма за какво да се хванем, защото е тъмно. А е тъмно, защото Го няма Христос. Там, където Го няма Христос, е мрак и скърцане със зъби. Там, по разказа на свети Макарий, който веднъж говорил с някакъв идолски жрец, попаднал в ада, хората стоят гърбом един към друг. И се утешават, когато светците се молят за тях, защото тогава виждат лицата си. Ние не сме дори така. Отсега тренираме да не ни пука за лицето на другия. Освен, ако не е в мрежата, в измисления свят на интернет.

Писна ми от това да ни обещават, че някой ще ни спасява. Съветският съюз щеше да ни спаси от империалистите. После Америка щеше да ни спаси от злите руснаци. Европейският съюз ще ни спаси от назадничавото ни мислене. Отказвам да вляза в тази схема на мислене. Защото моят Спасител е Друг. Защото моят Спасител е Христос! И не Го заменям за евтини сурогати и лъскави монети. Дяволът винаги представя измислени избори. Знаете ли, че така прави? Ако не знаете – да знаете! Предлага ти да избереш между две злини. Избери едното – и ще погинеш. Избери другото – и ще погинеш. Какво да изберем? Неокомунизма, напудрен с измислено православие, или почиващия си между два гей парада либерализъм? Родната „леля“ Ванга или новия римски папа, който е „много човечен“? Отказвам да правя този избор. Отказвам да бъда роб на този свят. Избирам Христос и Неговата Църква.

Преди повече от 1150 години един велик светец избра да съедини българите с Христос. Направо ми е отвратително като си спомня обичайните политкоректни приказки, тълкуващи днес този избор. Че благодарение на свети цар Борис-Михаил сме влезли в Европейския съюз, избрали сме европейската цивилизация... Или пък съжаляващите, че не е избрал католицизма и така ни е обрекъл на провинциализъм и мизерия... Или окултната теза, че по нашите земи Православието било наложено с кръв и това ни е навлякло продължителна лоша карма... Или други бръщолевения, хипнотизиращи отчаяния българин и водещи го към сигурна смърт. Но колко са тези, които разбират, че свети цар Борис-Михаил ни е довел до Спасителя?

Днес, гонейки Христос, ние пъдим самите нас от себе си. И ще ставаме все по-нещастни. Все по-равнодушни. Все по-слепи. Пък дори и в Църквата. Човек може да влезе в Църквата, но да не се срещне в нея с Христос. Да везме от светското й, но да не почерпи от благодатта и да остане равнодушен. Да, равнодушието е онази болест, с която светът се опитва да зарази дори и Църквата. Ще кажете, че е писано: „Портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18). Да, това е вярно. Но за мен и теб, за нас, не пише нищо. Ние не сме протестанти и не вярваме, че ще се спасим автоматично, след като се кръстим. Трябва подвиг в името на ближния. Да му съчувстваш. Да боледуваш заедно с него. Да умираш за него, както е умрял Христос. Само тогава си наистина църковен, а не временно пребиваващ в храма.

Исках да напиша текст за покръстването на българите. Но вместо това излях една голяма болка, за която си бях казал, че няма да пиша. Ето, казах ви. Аз предпочитам Христос. По-добре да страдаме, отколкото да ослепеем за другите. Бог да ни помага! Надявам се, че Неговото милосърдие ще надвиши нашата греховност. Всъщност това е едничката ми надежда...

 

Из "Срещи със смъртта", 2017