ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА, Йеромонах Серафим (Роуз) - част 7

1.  Нихилизъм на разрушението

 Тук, накрая, ние ще се срещнем практически с нихилизъм в неговия „чист вид”, нихилизъм, чиято ярост против творенията и цивилизацията не може да бъде удовлетворена дотогава, докато не ги сведе до абсолютното нищо. Нихилизмът на разрушението, като никоя друга форма на нихилизма, е характерен именно за нашия век. Разрушението е съществувало в достатъчно широки мащаби и преди, и по-рано е имало хора, „прославящи се” чрез разрушението, но никога не е възниквало учение и обмислен план за разрушение, никога човешкият разум не се е извращавал дотам, че да търси оправдание на това явно сатанинско дело и да се опитва даже да създаде програма за неговото изпълнение.

Даже у най-сдържаните нихилисти може да се открият явни следи от проповядването на разрушение. Така реалистът Базаров в романа на И. С. Тургенев „Бащи и деца” заявява, че в обществото няма нито една институция, която да не трябва да бъде разрушена. Ницше пише: „Който иска да твори, е длъжен отначало да разрушава, за да унищожи общоприетите ценности”. Манифестът на футуристите, намиращи се в еднаква близост както с чистия нихилизъм, така и с витализма, възпяват войната и „разрушаващата ръка на анархиста”. Болшинството реалисти и виталисти не крият, че тяхната цел се явява разрушаването на стария порядък и изпразване от съдържание на Абсолютната Истина.

Обаче в чистия нихилизъм това, което някога е било само пролог, днес се превръща в самоцел. Следващата фраза на Ницше съдържа основния принцип на всеки нихилизъм и оправдава преди всичко нихилизма на разрушението: „Няма истина, всичко е позволено”/14/. Обаче изключителните последици от тази аксиома били осъзнати още преди Ницше Макс Щирнер, с когото ние още веднъж ще се срещнем в следващата глава/15/, обявява война срещу всякакви критерии и принципи, противопоставяйки своето „аз” на целия свят и победно смеейки се над „гроба на човечеството”, макар да прави това все още само на теория. Сергей Нечаев осъществява тази теория на практика толкова успешно, че и досега той представлява някакъв мит, ако не и демон от глъбините на самия ад. Неговият живот е бил изпълнен с безгранична жестокост и безнравственост, проявявани в „полза на революцията”. Той е послужил за прототип на Петър Верховенски в „Бесове” на Достоевски, роман, така блестящо отразяващ съзнанието на крайния нихилист /книгата е изпълнена с представители на този тип съзнание/, че изглежда невероятно, че писателят не е изпитвал упойващото влияние на нихилизма.

Михаил Бакунин бил известно време под влиянието на Нечаев, но видял после, че последователната практика на нихилизма съществено се отличава от неговото теоретическо изложение, и намирайки се още под негово влияние, е написал „Катехизис на революционера”, вледеняваща душата апология на нечаевизма, където заявява: „Нашата цел – ужасно, пълно, неумолимо и всеобщо разрушение”. Такова светоусещане е твърде типично за Бакунин, за да му се припише като моментно увлечение. Той завършил своята книга „Революцията в Германия”, написана още преди раждането на Нечаев, със следния знаменит призив: „Да възложим нашето упование на вечния дух, разрушаващ и унищожаващ, защото той е скрития и вечно творящ източник на всякакъв живот. Страстта към разрушение е творческа страст”. Тук витализмът се преплита със стремежа към разрушение, но в края на краищата побеждава последното. Когато попитали Бакунин какво ще направи той, ако новият порядък от неговата фантазия стане реалност, той честно отговорил: „Тогава ще започна да разрушавам всичко, което съм създал”/16/.

Именно в духа на Нечаев и „Катехизиса на революционера” нихилистическите убийци – в това време тях ги наричали „анархисти”, но у нас този термин има малко по-друго, по-положително значение – с тяхната „пропаганда чрез действие” тероризирали управляващите класи, пък и не само тях, в Европа и особено в Русия в последната четвърт на 19 век. В този дух Ленин, възхищавайки се от Нечаев, започнал своето жестоко управление, този първи в Европа успешен опит за абсолютно безпринципна политика. Страстта към насилие, откъсната от революцията, която я е рационализирала, въвлякла Европа през 1914 г в първата от нейните нихилистически войни и едновременно с това в друга област, в дадаисткото изкуство, провъзгласила: „Да пометем всичко”, „нека не остане нищо, нищо, нищо”. Обаче само Хитлер е разкрил природата и целите на чистата „революция на нихилизма” в цялата й пълнота, революция, сведена към нихилистическата алтернатива: „Weltmacht oder Niedergang” – световно господство или тотално разрушение, революция, чийто лидер може да ликува – даже още не дошъл на власт – както би ликувал Щирнер, казвайки: „Нас може да ни унищожават, но тогава ние ще завлечем със себе си целия свят – светът в огъня”/17/.

Това, разбира се, са крайни прояви и те по съответния им начин трябва да се разгледат: само малцина са били способни на такъв „чист” нихилизъм и те не принадлежат към основното течение на съвременната история, а по-скоро към нейните странични явления – и се излагат на осъждане от страна на другите, не толкова крайни нихилисти. Впорчем техният пример все пак е поучителен и би било грешка да се откажем от него като от преувеличение или пародия. По-нататък ще се убедим, че разрушението се явява неотделима част от програмата на ниилизма и най-ясно изразява това преклонение пред Нищото, което съставлява основата на нихилистическото „богословие”. Нихилизмът на разрушението не е преувеличение, а най-пълно въплъщение на най-основната задача на нихилизма като цяло. В него нихилизмът приема най-ужасната, но и най-истинската си форма, в него Нищото сваля от себе си всички маски и се представя в цялата си голота.

Светият праведник Йоан Кронщадски оприличава душата на човека на око, което, поразено от греха, не може да види духовното слънце/18/. От същия образ можем да се възползваме, характеризирайки развитието на нихилистическата болест, която не е нищо друго освен изтънчена маска на греха. Всеки православен знае, че у падналата човешка природа духовното зрение е твърде нездраво. В този живот ние виждаме всичко твърде неясно и само вярата и благодатта Божия могат да ни излекуват така, че в бъдещия живот да виждаме вече ясно.

Първата степен на нихилизма, а именно либерализмът, се поражда от това, че болните очи неправилно се приемат за здрави, а тази неясна картина, която дава отслабеното зрение – за истинската представа за света; от помощта пък на духовния лекар, т.е Църквата, либерализмът се отказва, тъй като на „здравия” тя не е нужна.

На втората степен – реализма – болест, която не лекуват, задълбочава развитието си, виждането се стеснява, далечните предмети, и преди възприемани с „естеството” отслабено зрание твърде мъгливо, стават напълно невидими. Само близките предмети са видими повече или по-малко ясно и на болния започва да му се струва, че останалите предмети просто не съществуват.

На третата степен – витализма – инфекцията води до възпаление; сега даже близките предемти се виждат слабо и изкривено и започват халюцинациите.

На четвъртата степен – нихилизмът на разрушението – настъпва пълна слепота, болестта се разпространява върху целия организъм, следва агония, после конвулсии и смърт.