ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА, Йеромонах Серафим (Роуз) - 6 част

ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА, Йеромонах Серафим (Роуз) - 6 част

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2017-02-09 Посещения: 230 Коментар: 0

1.  Витализъм.

Повече от век либерализмът и витализмът водеха човечеството по пътя, завършващ с някакъв „обрат”, за който така много слушаме днес – „великолепен нов свят”, роботизирана технологична система, в която всички световни проблеми ще се решават за сметка на поробването на човешката душа. Тази рационално планирана утопия предизвика многобройните протести на тези, които се опитваха да защитят личните и насъщни, непланирани и несистематизирани потребности на човешката природа, които са не по-малко съществени даже за чисто земното „щастие”, отколкото материалните потребности, които разбира се са по-очевидни. Такъв протест в името на „живота”, каквото и да се разбира под това понятие, ще бъде несъмнено задушен в реалистическия рай.

Като основен интелектуален тласък за възникването на виталистичното движение послужи реакцията против изключването на висшата реалност от реалистическия „опростен” свят, което обуслови в същото време, трябва да се признае, пълния провал на витализма. Без да имат достатъчно основание в християнската Истина, даже без да Я осъзнават, тези, които са се заели да поправят основните недостатъци на реализма, изобретиха и лекарства, оказали се не само безсилни, но и вредни, и превърнали се в симптом на още по-усложнило се заболяване, което са били предназначени да лекуват.

Както реализмът, бил той и реакция против мъглявостта на либерализма, обрекъл себе си на безплодие, приемайки свойственото за либерализма неведение за Висшата истина, така и витализмът подрони своите собствени очаквания, приемайки за основополагаща предпоставка критиката на Абсолютната Истина, критика, свойствена за реализма, против който витализмът се опитва да се бори. Колкото и да тъгува витализмът по „духовното” и „тайнственото”, той никога няма да ги търси в християнската Истина, защото за него тя е толкова „остаряла”, колкото и за пълния слепец – реалиста. За виталистическата гледна точка е особено типична жалбата на В.Б.Йитс, споделена в неговата автобиография: „Хъксли и Тиндал ме отвращават, защото ме лишиха от наивната религия на моето детство”. Каквото и да бъде психологическото основание за избора на такава гледна точка, тя няма никакво отношение към правдата и последиците й са твърде печални. Не ще се намери нито една форма на витализма, която да не бъде натуралистична и чиято програма да не започва и завършва в този свят, както и трактовката й за другия свят да не прилича на пародия. Отново ще отбележим, че нихилизмът прогресира, повтаряйки и преумножавайки грешките на предишните степени в следващите.

И дума не може да става, че витализмът се връща към християнската или каквато и да е друга истина, макар че самите виталисти понякога се опитват да претендират за това. Много критици са отбелязали псевдорелигиозния характер даже на марксизма, макар това определение да е приложимо само към лъжливо насочената ревност на най-ярките му привърженици, а съвсем не към неговото учение, което прекалено очевидно е антирелигиозно по своята същност. Във витализма проблемът за псевдорелигиозността стои твърде сложно. Тук напълно понятната скръб за загубените духовни ценности се усилва и от една страна води до субетивна фантазия, понякога към явен сатанизъм, който хората, лишени от духовен разсъдък, приемат за откровение на „духовния” свят, а от друга страна, към неоснован на нищо еклектизъм, привличащ идеи от всички времена и народи и установяващ чисто външна връзка между отделните неправилно разбрани части и собествените си лъжливи концепции. Неотменни елементи на много виталистически системи се явяват псевдодуховността и псевдотрадиционализмът, срещащи се както поотделно, така и заедно. Затова трябва с голямо внимание да се отнасяме към заявленията на тези, които възнамеряват да възстановят „духовната” същност на живота и по-особено към онези от тях, които наричат себе си съюзници или привърженици на „християнството”. Духовните заблуждения са много по-опасни от простия материализъм, и в третата глава на настоящата книга ние ще се убедим, че голяма част от това, което минава днес за „духовност”, представлява на практика „нова духовност” и е рак, породен от нихилизма, проникващ в здравите организми и разрушаващ ги отвътре. Тази тактика е напълно противоположна на откритата реалистическа атака срещу Истината и духовния живот, но това е не по-малко нихилистическа тактика, само че вече на следващ етап от развитието си.

На разсъдъчно ниво витализмът предполага отрицание на християнската Истина в съчетание с някои псевдодуховни претенции. Обаче даже осъзнавайки това, ние все пак ще се окажем неподготвени за разбирането на виталистическото движение, ако преди това не сме се запознали с духовното състояние на хората, станали негови носители. При либерализма и реализма нихилистическото заболяване е все още повърхностно, принадлежащо в основата си към областта на философията и разпространяващо се сред интелектуалния елит. При витализма, както и при марксизма – най-крайната проява на реалистическото съзнание, тази болест се развива не само качествено, но и количествено: за първи път обикновените хора започват да проявяват признаци на нихилизъм, който преди е бил ограничен сред неголеми общности.

Това обстоятелство несъмнено се намира в пълно съответствие с вътрешната логика и нихилизма, тъй като той, подобно на християнството, което е призван да унищожи, се стреми към всеобщност. В средата а XIX век най-възприемчивите мислители вече са предвидили перспективата „събуждане” на масите, от които трябва да се възползват „ужасните опростители”, а във времето на Ницше, един от най-могъщите „пророци” на витализма, това предчувствие прераснало в увереност. Ницше вече е можел да види как „смъртта на Бога хвърля своята първа сянка в Европа” и макар „събитието само по себе си да е твърде велико, твърде отдалечено, твърде превъзхождащо възприемателните възможности на повечето хора, за да се предполага, че съобщението за него е могло да стигне до тяхното съзнание”, децата на този идващ век/11/, век, ако си спомним, на триумфа на нихилизма, са станали такива хора като Ницше.

Християнската Истина, която се остремял да подрони либерализмът и която реализмът нападал, не е просто философска истина, а Истина на живота и спасението, и когато сред масите, възпитани в тази Истина, започва да се разпространява убеждението, че Тя повече не е достойна за доверие, в резултат се получава не просто излъскан скептицизъм, с който се утешават някои либерали, а духовна катастрофа с гигантски размери, чиито последици ще бъдат осезаеми във всички сфери на човешкия живот и мислене. Мислителите, подобни на Ницше, вече са виждали първата сянка на тази катастрофа и са били в състояние повече или по-малко подробно да я опишат и да предугадят някои последствия. Обаче тези последствия стават по-очевидни, когато нейната сянка се прокраднала в сърцата на широките маси В края на XIX век все повече и повече обикновени хора започват с безпокойство да търсят това, с което биха могли да заменят Бога, умрял в сърцата им – картина, така характерна и за нашата съвременност. Това безпокойство се превръща в движеща сила на витализма, негова суровина, която удобно се облича във формата на току-що разгледаните от нас интелектуални предположения на майсторите, вдъхновени от последните повеи на „духа на този век”.

Ние свикнахме да разглеждаме това безпокойство преди всичко от гледна точка на неговото използване от нихилистическите демагози, но в същото време то е служило и като важен стимул на виталистическоот изкуство и религия. Присъствието на този компонент в болшинството виталистически явления обяснява защо за разлика от привидното „здравомислие” на либерализма и реализма, витализмът проявява симптоми не само на интелектуално отклонение, но и на духовна и психологическа дезориентация.

Не би било лошо преди да преминем към разглеждане на външните прояви на витализма в областта на философията и изкуствата, по-подробно да се спрем на някои по-общи форми на стоящото зад него смътно безпокойство. Наистина ли то характеризира нихилизма? Могат да ни обвинят, че сме преувеличили значението му, че това е просто нова форма на съществуващото преди, нелеп опит да се издигне нещо обикновено до ранг на нихилизъм. Това мнение несъмнено има някои основания, обаче едва ли може да се отрече, че това, което виждаме днес, в цяла поредица от най-важни аспекти се отличава от всичко предшестващо. За първи път в цялата си история днес безпокойството се разпространява така широко, че става почти всеобщо. „Обикновените” лекарства, лекарствата на здравия разум, както изглеежда не са в състояние да му окажат никакво въздействие, а дори напротив – само го усилват. Неговото разпространение върви успоредно с разпространението на съвременното безверие, така че и да не представлява едното причина за другото, то двете представляват параллелни прояви на един и същи процес. Тези положения са така тясно свързани едно с друго, че е невъзможно да бъдат разделени, и затова по-нататък ще ги разглеждаме заедно.

Най-изкусно са използвали за своите цели всеобщото безпокойство фашистките и националсоциалистическите режими. „Странно” е /впрочем „странно” е обаче само за този, който не разбира характера на съвременната епоха/, че това безпокойство не завършва с поражение за тези, които така локво се възползват от него, а напротив, става по-силно. А още по-„странно” е, че то се е усилило особено в страните с високо развити демократически и либерални идеологии, страни, отличаващи се с високо благосъстояние, а пък в „изостаналите” страни степента на безпокойство се усилва пропорционално на степента на приближаването им към това благосъстояние. Да потуши това безпокойство не успя нито войната, нито либералният идеализъм, нито растящото благосъстояние, както впрочем не успя да стори това марксисткият идеализъм. Така съветското „процъфтяване” роди същото явление. Тези лекарства не помагат, защото болестта се е задълбочила и те вече не могат да й подействат. Най-силно това безпокойство се проявява в ръста на престъпността, особено сред младежите. В предшестващите епохи престъпността е била ограничено явление, имала е очевидни, понятни причини, коренящи се в човешките страсти – алчност, похот, завист, ревност и т.н., но те нямали нищо общо с този вид престъпност, който е характерен за нашия век, престъпност, на която повече подхожда определението, толкова често използвано от съвременния авангард, макар и в друг, нихилистически контекст: тя не може да бъде наречено инак, освен „абсурдна”.

Деца убиват родителите си, родители – децата си. Малтретират или убиват съвсем непознати хора, но при това не грабят. Престъплението може да бъде извършено от един, но и от цяла банда. Такива банди тероризират всеки окръг, шляейки се без работа или безсмислено воювайки една с друга – и за какво?! Ето го това време на „мир” и „благоденствие”, когато престъпниците могат да бъдат както от висшите, така и от нисшите елементи на обществото и тяхното поведение няма никаква практическа причина, а често и не става дума за каквито и да било предпоставки или последствия. Когато от извършителите на подобни престъпления искат обяснение на тяхното поведение, те отговарят едно и също: това е било „импулс”, „подбуда” или престъпникът е изпитвал садистично удоволствие, извършвайки престъплението, или пък е имал абсолютно несъответстващ на тежестта на престъплението предлог, като скука, помрачение, възмущение. На практика те съвсем не могат да обяснят своето поведение, то няма удовлетворителна мотивация, и което е най-съществено и поразително – за подобни престъпления те обикновено не се разкайват.

Съществуват разбира се и други, не така насилствени форми на всеобщото безпокойство: страстта към движение, скоростите, обосено изразяваща се в настоящия култ към автомобила – ние вече отбелязахме тази страст на Хитлер; всеобщаат привързаност към телевизията и киното, основната функция на които е да предоставят няколкочасово убежище от реалността, както с помощта на своето еклетическо и „увличащо” съдържание, така и с помощта на хипнотическото въздействие на самите технически средства. Тук се отнася и все по-усилващата се примитивност и дивост на съвременната музика, особено на джаза, който най-точно отразява състоянието на съвременната душа. Тук е и култът към физическата доблест в спорта,и, като част от него, нездравото благоговение пред мласостта, преобладаването и неограничеността на сексуалния безпорядък, снизходително подминаван от много представители на по-старото поколение, които биха били длъжни да отговарят за това в своето време. Този безпорядък се възприема като показател за „откритост” на съвременната младеж и представлява сам по себе си още една форма на „откритото”, „експериментално” отношение към живота, култувирано в изкуството и науката. Такъв показател е и неуважението към властта, поощрявано от разпространяващото се непризнаване на каквито и да било ценности, освен „моментните” и „динамичните”. Това неуважение подтиква най-„идеалистически” настроената част от младежта към демонстрации и протести против „репресивните” закони и порядки.

При това такава „активност” представлява не нещо друго, а убежище от скуката, безсмисленото, а и погледнато още по-дълбоко – от пустотата, която е обхванала сърцата, отказали се от Бога. Истината за Божественото Откровение, а с тях и от нравствеността и съвестта, основани на тази Истина. Тази психология действа и в по-сложните прояви на виталистическия импулс, към който сега преминаваме. Засега само ще отбележим множествения характер на тези прояви, а по-нататък детайлно ще разгледаме в какво се състои ролята на болшинството от тях, проявяващи се в ролята на форми на „нова духовност”.

В политиката най-преуспяващите форми на витализъм са били култът към активност и насилие на Мусолини и още по-млачният култ към „кръвта и земята” на Хитлер. Природата им е твърде добре известна на съврременното поколение и не се нуждае от обяснение. Впрочем, днес, когато стрелката на политическия барометър така явно се отклонява „вляво”, може би не е така очевидно, доколко дълбоко се е простирало въздействието на тези движения 40 години по-рано. Освен масите, откъснати от своите корени, на които по-рано са разчитали нихилистическите демагози, те са намерили гореща подкрепа, макар и не за дълго, у доста голям брой лица, принадлежащи към интелектуалния и културен елит. Сред този елит малцина са приели нацизма и фашизма в качеството им на „нова религия”, но много са ги приветствали като противене на демокрацията, „науката”, прогреса, т.е. на либералима и реализма. Те обещали на „възприемчивите” личности твърде привлекателно бъдеще, техният динамизъм, „жизненост”, псевдотрадиционализъм са изглеждали измамно „освежителни” за много от задушаващите се в тежката интелектуална атмосфера на това време.

Такова е и въздействието на съвременното изкуство, чийто протест против безжизнения академически „реализъм” отвежда понякога в съвсем неочаквани области. В нови екзотични източници на влияние се е превърнало изкуството на Африка, Изтока, южните географски ширини, изкуството на предисторическия човек, на децата, лудите, а също на спиритуализма и окултизма. Безспирният „експериментализъм” и постоянното търсене на „нови” форми и техники са приети като норма, а изкуството се вдъхновява от „дивото”, „примитивното” и „спонтанното”. Това, което заявяваха някога в своя манифест футуристите /макар едва ли футуризмът може сериозно да се смята за изкуство/, стана основа за болшинството съвременни художници, култивиращи в своите работи „всякакъв вид оригиналност, смелост, крайно насилие”. Всички те вярват, че „нашите ръце са свободни и чисти и могат да започнат всичко отначало”

Съгласно с виталистическия мит художникът е „творец”, „гений”, „вдъхновен” човек, в неговото изкуство реализмът се преобразува чрез „видение” и в това се състои знамението на „духовното пробуждане”. Т.е. художникът е чародей в изкуството, в този смисъл, в който Хитлер е бил такъв в политиката: и на едното, и на другото място управлява не Истината, а субективното чувство.

В религиите, или по-точно в псевдорелигиите неспокойното експериментаторство, характерно за витализма, се проявява в още по-разнообразни форми, отколкото в школите на съвременното изкуство. Например има секти, чието божество представлява неясна, имаментна „сила”, и различните направления на „новото” и „позитивното мислене” се стремят д укротят и използват тази сила, като че тя е нещо от рода на електричеството. Близки до това са окултизма и спиритуализма, а също някои подправени форми на източните философии, които престанаха даже да си дават вид, че се „интересуват” от Бога, като са насочили своите усилия към това да пробудят непосредствени „сили” и „присъствия”.

Религиозният витализъм се проявява също и в широкоразпространения култ на „осъзнаването”. В сдържана форма той присъства у привържениците на съвременното изкуство, а също в „творечския акт” и „видението”, които вдъхновяват това изкуство. Най-крайна форма на този култ представлява безразборното търсене на „просвещение”, както например в зен-будизма, а неговият reduktio ad absurdum – „религиозен опит” е стимулиран от разни наркотици.

Прави се и опит да се изфабрикува псевдоезически култ към „природата” преди всичко на основата на неговите „първични”, „главни” елементи: земята, тялото, секса. Заратустра на Ницше, могъщият пророк на този култ, е централна тема в произведенията на Лоренс и на някои други романисти и поети на нашия век.

В повечето разновидности на екзистенциализма и персонализма се прави опит да се сведе религията до не повече от лична „среща” с друг човек или понякога със смътно възприеман бог, а в патологическия атеистически екзистенциализъм – да се превърне религията в бунт, в неистово самопоклонение.

Всички тези виталистически прояви на религиозния импулс на човека обединяват позицията на неприемане на всяко устойчиво, неизменно учение или постановка, както и изключителния стремеж къ постигането веднага на „ценности” на живота, на „жизнеспособност”, „опит”, „осъзнаване” или „екстаз”.

И така, ние обрисувахме най-ярките черти на витализма и примерно определихме широтата на неговото разпространение, но ни остана още да разкрием самия термин и да обясним в какво се състои нихилистическият му характер. Както вече видяхме, либерализмът подкопава Истината със своето безразличие, съхранявайки обаче престижа на самата дума, а реализмът Я напада в името на някаква малка, частична истина Противопоставяйки се и на двете, витализмът въобще престава да има отношение към Истината. Той изцяло и в пълнота се посвещава на неща от съвсем друг порядък. „Лъжливостта на което и да е мнение – писа Ницше, - не може да служи като възражение против него... Въпросът е в това, доколко това мнение подпомага живота, съхранява го...”/12/. Там, откъдето започва подобен прагматизъм, нихилизмът преминава в стадия на витализма, който може да бъде определен като лишаване на Истината от качеството да бъде критерий за човешките действия и замяната Й с друг критерий – „жизнеспособност”. Тук „живот” и Истина окончателно се разделят един от друг.

Витализмът – това е нещо като по-вглъбен реализъм. Общото между тях е ограничеността във възприемането на реалността и стремеж да се сведе всичко висше до възможно най-нисшето. Витализмът продължава да осъществява реалистическото си намерение. Там, където реализмът се опитва да замени Абсолютната Истина отдолу, витализмът констатира неуспеха и предлага още по-„реалистическо” осмисляне на ситуацията, утвърждавайки, че и долу няма Абсолютна Истина, и единственият неизменен принцип на този свят е самата промяна. Реализмът свежда свръхестественото към естественото, даденото в Откровението към разсъдъчното, Истината към обективността. Витализмът пък отива още по-далече и свежда всичко към субективния опит и субективните усещания. Светът, който изглеждаше на реалиста така устойчив, истината, която му изглеждаше толкова сигурна, се разпиляват във виталистическия светоглед на прах, разсъдъкът няма на какво вече да се спре, всичко е погълнато от движение и действие.

Логиката на неверието неумолимо води към бездната и този, който не се върне на пътя на Истината, ще бъде принуден да следва своето заблуждение докрай. Така се случва с хуманизма, който, прихващайки реалистически вирус, бива окончателно победен от микробите на витализма. Като най-очевиден признак за това служи преобладаването на „динамичните” критерии, имащи място в литературната и изкуствоведската критика и даже в разглеждането на религиозни, философски и научни въпроси. Най-ценните качества във всички тези области се възприемат като „оригиналност”, „експериментализъм”, способност да бъдеш „интригуващ”, и ако въпросът за Истината се повдига, той отива на все по-заден план и се заменя от субективни критерии като „цялостен”, „истински”, „индивидуален”.

Подобен подход открито приканва към обскурантизъм /мракобесие/, да не говорим вече за шарлатанство, и ако последното може да бъде отхвърлено като изкушение, което не се е превърнало в норма, то да се игнорира все по-разюзданият обскурантизъм, така леко понасян и даже поощряван от нихилистическия темперамент, е невъзможно. В съвременния интелектуален климат е все по-трудно да се води разумен разговор с апологетите на витализма. Ако например ги попиташ какъв е смисълът на някое съвременно произведение на изкуството, на вас ще ви отговорят, че то няма смисъл, че това е „чисто изкуство” и то може само да се „почувства”, а ако критикът не е способен правилно да го „почувства”, той няма право да говори за него каквото и да е. Опитът да се въведе какъвто и да е критерий в критиката, даже най-простият и формалният, се сблъсква с възражението, че старите критерии не са приложими към новото изкуство, че те са прекалено „статични”, „догматични” или просто „остарели” и че за изкуството днес може да се съди само от гледна точка на това, доколко успешно то въплъщава своите собествени неповторими инвенции. Ако в някое произведение на изкуството критикът забележи патологично или животинско намерение, на него ще му обяснят, че то трябва да бъде точно отражение на „духа на този век”, а този, който мисли, че изкуството трябва да бъде нещо повече, е просто наивник. Последният довод е най-любим на сегашния авангард – литературен, философски или „религиозен”.  За хората, уморени от Истината, е достатъчно това, че има „нещо” и че то е „ново” и „вълнуващо”.

Възможно е това да е обяснима реакция на изключително литературния и утилитарен подход на либерализма и реализма към такива сфери като изкуството и религията, които говорят на език много различен от прозаичния език на науката и бизнеса. За да се критикуват те с пълно право, е нужно да се знае техния език и да се знае какво се опитват да кажат. Едно обаче е съвършено очевидно: те се опитват да кажат нещо. Въобще, всичко, което прави човек, има смисъл, и всеки художник или мислител се стреми да предаде нещо в своите произведения. Ако пък се каже, че едно произведение няма смисъл, че в него има само желание да се изрази „духа на този век” или въобще няма никакво желание нещо да се предава, то и това ще има смисъл, и то твърде зловещ, който компетентният критик не може да не забележи. За съжаление задачата на критиката днес се отъждествява със задачите на апологетиката, което е твърде показателно. Общоприетото мнение, че ролята на критиката се заключава само в това да обясни на непосредствените маси „новото вдъхновение” на „творческия гений”/13/. Така мястото на активното разбиране се заема от пасивното „възприятие”, а мястото на майсторството се заема от „успеха”, в смисъл колко успешно се удава на „гения” да въплъти своето собствено намерение.

В съответствие с новите критерии Хитлер на определен етап също би могъл да бъде отнесен към „преуспяващите”, докато „духът на този век” не докаже неправотата на твърдението. Авангардът и неговите спътници-хуманисти нямат нищо против болшевизма, освен това, че за разлика от националсоциализма, който е бил „експресионалистически” и „вълнуващ”, болшевизмът е прозаичен и реалистичен.

Но може би най-яркото свидетелство за това, че хуманизмът е заразен от инфекцията на витализма, се явява неговата странна аксиома, едновременно романтична и скептична, гласяща, че „любовта към истината” никога не свършва, затова, че никога не може да бъде удовлетворена, и целият живот е постоянно търсене на това, което не може да бъде намерено, постоянно движение, при което няма и не трябва да има място за отдих.

Изтънченият хуманист много красноречиво може да опише този нов основен принцип на всички научни академически изследвания като осъзнаване на „временната” природа на всяко знание, като отражение на вечно неудовлетворения и вечно любознателен човешки разум или като част от тайнствения процес на „еволюцията” или „прогреса”, но истинският смисъл на тази гледна точка е очевиден: това е последен опит на невярващия да скрие своето отричане от Истината зад мъглата на благородната риторика и в същото време да подмени искрената любов към Истината с дребно любопитство. Днес самото време казва, че подобно на своя аналог – похотта – любопитството никога не се изчерпва и никога не намира удовлетворение. Но нали човекът е бил създаден за нещо по-голямо от това. Той е бил създаден, за да се издигне над любопитството и похотта до любовта и чрез любовта да достигне до Истината. Това е Истината за човешката природа, но за да се осъзнае тя, е нужда известна простота. Интелектуалната повърхностност на съвременния хуманизъм е толкова далеко от подобна простота, колкото е далеко от Истината.

Привлекатолността на витализма е психологически понятна. Само много неразвития и невъзприемчив човек може продължително време да се удовлетворява от мъртвата вяра на либерализма и реализма. Отначало крайните елементи на обществото – художниците, революционерите, лишените от корен маси, после един след друг хуманистите – писатели на „цивилизацията”, и накрая най-уважаваните и консервативни слоеве на обществото биват обхванати от някакво вътрешно безпокойство, заставящо ги да търсят нещо „ново” и „вълнуващо”, но какво именно, никой от тях не знае точно. Нихилистическите пороци, на които преди се гледаше с презрение, идват на мода, тъй като човечеството започва да споделя техните безпокойства и предчувствия. Тях постепенно ги включват в хуманистическия пантеон и търсят в тях откровение и вътрешно видение, което би извело човечеството от тази безплодна пустиня, в която го е завел реализмът. Зад тривиалната чувствителност и еклектизма, характеризиращ съвременния стремеж към „мистицизъм” и „духовни ценности”, лежи жаждата за нещо по-съществено от това, което ум дават или могат да му дадат либерализмът и реализмът, жажда, която разните видове витализъм са способни само да раздразнят, но не и да утолят. Хората отхвърлиха Сина Божий, Който даже и днес иска да живее в тях, иска да им даде спасение. Намирайки за непоносима тази пустота, към която е довело това отхвърляне, те са се хвърлили към безумците и магьосниците, лъжепророците и религиозните софисти, търсейки у тях думата на живота. Но тази дума, дадена с такава готовност веднага, щом те са се опитали да я повторят, в техните уста се е превърнала на прах.

Реализмът, стремейки се неистово към истината, унищожава тази истина, по същия начин и витализмът, търсейки живот, започва да мирише на смърт. Витализмът на последното столетие служи като безпогрешен симптом за умората на света, а в неговите пророци още по-силно, отколкото при философите на мъртвия либерализъм и реализъм, се проявява краят на християнска Европа. Витализмът е плод не на „свежестта” и „живота”, които с такава безнадеждност търсят неговите последователи, защото именно това не им достига, а напротив, плод на разложението и безверието, представляващ всъщност предпоследната степен на умиращата цивилизация, която те така ненавиждат. И без да сме защитници на либерализма или реализма, против които се е обявил витализмът, можем да видим, че той се е „престарал” и неговият антиметод, приет против несъмнено съществуващото заболяване, се оказал мощна инжекция със същия нихилистически състав, който някога е предизвикал самата тази болест. След витализма може да следва само една заключителна степен, която нихилизмът трябва да преживее: нихилизмът на разрушението.

Следва продължение