ГИБЕЛНОСТТА НА ГОРДОСТТА, Архимандрит Серафим Алексиев

Гордостта е корен и начало на всички грехове. “Всичките най-велики бедствия, говори св. Йоан Златоуст, които са притискали цялата вселена, са произлезли от гордостта”. И всички злини и ужаси, които има още да дойдат над грешната земя, и които вече имат прелюдията си в съвременната ни Втора световна война, ще произлязат пак от гордостта. Всяко падение, по свидетелството на св. Отци, е предшествувано от гордост. И Словото Божие ясно говори: “Пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост” (Притч. 16:18). И нашият благочестив православен народ знае това и е стъкмил в библейски дух поговорката: “Който високо хвърчи, той ниско пада”. Наказанието на горделивеца е неговото падение.

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина и да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Това особено ясно се вижда от следния пример.
През IХ век в Едеса заемал епископския престол големият Божий угодник св. Теодор. Наблизо до града се подвизавал по това време дивен стълпник, на име Теодосий. Той бил човек духовен и за високите си монашески подвизи бил надарен от Бога с дара на прозорливостта. Едеският епископ често идвал при стълпника, за да води с него духовни разговори. Веднъж св. Теодор го запитал:
– Колко години вече стоиш на тоя стълп? Разкажи ми заради Бога цялото си житие!
А старецът, като въздъхнал издълбоко, заплакал и рекъл:
– Понеже ме заставяш, владико, в името Господне, всичко ще ти разкажа. Но ти до смъртта ми никому не разказвай това, което ще ти открия.
Аз се отрекох от света заедно с моя по-стар брат Йоан още в юношеството си. Три години поживяхме ние в един монастир. Там се разпали у нас желание за пустиннически живот, и ние, след като взехме благословение от нашия духовен отец, се усамотихме в пустинята, която е край Вавилон. Там намерихме две пещери, далеч една от друга, и в тях се поселихме, като безмълствувахме и се молехме поотделно. За храна ни служеха пустинните билки и плодове. В събота и неделя се събирахме на общо пеене и молитва, след което пак се разделяхме, за да се предаде всеки от нас на молитва и богомислие. Срещнехме ли се случайно из пустинята, ние изменяхме посоката си, за да не се събираме. Ангел Господен идваше често при всеки един от нас, за да ни утешава.
Един ден като ходех из пустинята, молейки се и търсейки храна, съзрях отдалече брат си. Той вървеше спокойно, но изведнъж застана, вгледа се в земята уплашено, постоя малко, после се огради с кръстното знамение, прескочи мястото, което беше пред него, като че прескачаше някаква примка и побягна в пещерата си. Аз се удивих както на големия скок, така и на бързия бяг на моя брат и отидох до онова място, за да видя, какво зло е съгледал брат ми, та тъй побягна. Когато дойдох, видях грамада изсипано злато. Направих молитва, снех мантията си, събрах в нея изсипаното злато и едва успях да го донеса до моята пещера. На брата си нищо не казах. Подир това отидох в града и купих голяма къща с хубави стаи и чиста вода, изградих църква, устроих монастир и събрах 40 монаси. Създадох странноприемница и болница, дето да бъдат прибирани странници и болни, купих ниви и имоти и, като уредих всичко, намерих и един мъж добър за управител, когото и поставих като игумен на монастира. Оставаха още две хиляди жълтици. Хилядата връчих на игумена за монастирските нужди, а другата хиляда раздадох на бедните, като не задържах за себе си ни една жълтица. След това се сбогувах с игумена и братята и се върнах пак в пустинята да потърся брат си. Като вървях из пустинята промъкна се високоумие в съзнанието ми. Аз почнах с гордост да мисля, че моят брат не можа да устрои никакво добро с намереното злато, а аз, виж, какво велико и благородно дело извърших! Така като си размишлявах, приближих се до онова място дето брат ми живееше. А високоумните помисли все повече и повече ме овладяваха. И в самомнението си аз реших, че съм по-добър от моя брат. Но ето, че се появи пред мен Ангелът, който ме посещаваше преди. Като ме изгледа със строги очи, той гневно ми рече:
– Защо високоумствуваш и с горди помисли се превъзнасяш пред своя брат? Истина ти казвам, че целият твой труд през това време – и съзиждането на църквата, и устройването на монастира, и всичко що си направил, не може да се сравни с оня скок
на твоя брат, с който той прескочи грамадата намерено злато. Защото с него той прескочи не златото, а оная велика пропаст, която дели богаташа от бедния Лазар. Той литна с леки криле, и него го чака лоното Авраамово... Прочее, няма никакво съмнение, че по-добър пред Бога е твоят брат. Ти няма да достигнеш неговото съвършенство, макар че в гордостта си се мислиш за по-съвършен. Затова, докато си жив, няма да видиш и лицето му, нито мене ще видиш вече, докато не умилостивиш Бога с много сълзи.
Като каза това, Ангелът се изгуби от очите ми. Аз се затекох към пещерата на моя брат, но не го намерих там. Тогава нададох вик и почнах да плача и ридая горко, докато сила не остана в мене от плач. Седем дена прекарах в такова ридание и ето най-сетне чух гласа на Ангела, който ми говореше отдалече:
– Ти трябва да идеш край град Едеса и там да се възкачиш на стълп и да живееш в покаяние, докато се умилостиви над тебе Бог.
И аз излязох из пустинята с плач, дойдох тук, качих се на този стълп и 49 години прекарах на него, борейки се с многото свои помисли, които като тъмен облак се бяха надвесили над мене. Някаква неутешима скръб изпълваше сърцето ми. В петдесетата година една събота вечер късно, сладка светлина изгря в сърцето ми и разгони облака на помислите. Аз прекарах цялата нощ без сън, молейки се с умилено сърце и оросявайки се с утешителни сълзи. В неделя сутринта, към третия час, както си пеех полагащите се за този час псалми, внезапно застана пред мене светият Ангел и ми каза:
– Мир на тебе и спасение!
Аз усетих утеха в сърцето си, паднах на земята и със сълзи рекох:
– Защо ме отхвърли от лицето си? Защо ме отдели от брата ми? Ето, досега лежа, страдайки от много беди.
Ангелът ме хвана за ръката, изправи ме и ми каза:
– Отстъпих от тебе заради твоето високоумие, задето унижи в съзнанието си своя брат. Но аз съвсем не те напусках, защото през цялото време невидимо бях с тебе и те пазех, както Бог ми бе заповядал. Сега като се смири напълно, Бог си спомни за тебе и ме прати да пребъдвам наяве с тебе и тук и в бъдещия век. Ето Бог ти дава благодатта на прозорливостта... Твоят брат е жив и се моли винаги за тебе, но ти ще го видиш в безсмъртния живот.
Едеският епископ, като чул всичко това, прославил Бога, Който мъдро избавя рабите си от всеки грях.
От този достоверен пример, почерпан из живота на светците, се вижда, колко пагубна е гордостта. Тя туря край на духовния живот. Тя пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Гордостта отнема благодатта и от ония, които са я получили. Гордостта е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също
сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири, защото гордият нищо не приема от себеподобните човеци. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на най-любимия близък човек и пр. Разбира се, че тия велики лекарства не действуват, така да се каже, магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. В края на краищата зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използува. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако съзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом. Блазе на онези, които в злощастията в живота съзират Божията милост за себе си. Тях Бог скоро ще изцери. Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!...