Светител Игнатий Брянчанинов

РАЗМИШЛЕНИЕ ЗА СМЪРТТА

Участта на всички хора на земята, участ, неизбежна за никого, е смъртта. Ние се страхуваме от нея като от най-лют враг, горчиво оплакваме грабваните от нея, а прекарваме живота си така, сякаш тя изобщо не съществува, сякаш сме вечни на земята.

         Гробе мой! Защо те забравям? Ти ме чакаш, чакаш – и аз със сигурност ще бъда твой жител; но защо те забравям и се държа така, сякаш гробът е жребий само на другите човеци, а съвсем не и мой?

         Грехът е отнел и отнема от мен познанието и усещането на всяка истина: той грабва от мен, заличава отт мисълта ми спомена за смъртта, за това толкова важно и съвсем неизбежно за мен събитие.

         За да помним смъртта, трябва да водим живот според Христовите заповеди. Христовите заповеди очистват ума и сърцето, умъртвяват ги за света, оживяват ги за Христа: умът, отчуждил се от земните пристрастия, започва често да обръща взор къ тайнственото си преминаване във вечността – към смъртта; очистеното сърце започва да я предчувства.

         Отчуждилите се от света ум и сърце се стремят към вечността. След като са възлюбили Христа, те неутолимо жадуват да се явят пред Него, макар и да треперят от смъртния час, съзерцавайки Божието величие и своето нищожество и греховност. Смъртта им изглеежда едновременно и като страшен подвиг, и като силно желано избавление от земния плен.

         Ако не сме способни да желаем смъртта поради хладността ни към Христа и поради любовта ни към тлението, то поне да употребяваме помненето на смъртта като горчиво лекарство против нашата греховност: защото паметта за смъртта – така светите Отци наричат това помнене – като бъде усвоена от душата, разсича дружбата й с греха, с всички греховни наслаждения.

         „Само този, който се е сродил с мисълта за своя край – е казал един преподобен отец, -  може да сложи край на греховете си”. Помни за твоя край – казва Писанието – и вовеки не ще съгрешиш (Сир. 7:39).

         Ставай от леглото си като възкръсващ от мъртвите; лягай в него сякаш в гроб: сънят е изображение на смъртта, а тъмницата на нощта – предвестница на гробната тъмнина, след която ще възсияе радостната за Христовите раби и страшната за враговете Му светлина на възкресението.

         Плътният облак, макар и да се състои само от фини пàри, закрива светлината на слънцето; и телесните наслеждения, разсеяността, нищожните земни грижи закриват величествената вечност от взора на душата.

         Напразно сияе слънцето от ясното небе за очите, поразени от слепота; и вечността сякаш не съществува за сърцето, обладавано от пристрастие към земята, към нейното велико, към нейното славно, към нейното сладостно.

         Смъртта на грешниците е люта (Пс. 33:22 – слав.): идва при тях тогава, когато те изобщо не я очакват; идва при тях, а те още не са се приготвили нито за нея, нито за вечността, дори не са придобили никакво ясно понятие за единия, нито за другия предмет. И грабва смъртта неготовите грешници от лицето на земята, на която те само са прогневявали, предава ги за вечни времена в тъмниците на адан.

         Искаш ли да помниш смъртта? Спазвай строга умереност в храната, облеклото, във всички домашни принадлежности; следи предмети на нуждата да не преминават в предмети на разкоша, поучавай се от Божия Закон ден и нощ или по възможност често – и ще си спомниш за смъртта. Споменът за нея ще се съедини с потоци сълзи, с разкаяние за греховете, с намерение за поправяне, с усърдни и много молитви.

         Кой от човеците е останал да живее завинаги на земята? Никой. И аз ще тръгна след отците, прадедите, братята и всичките си близки. Тялото ми ще се уедини в мрачния гроб, а участта на душата ми ще се покрие с непроницаема тайнственост за останалите жители на земята.

         Ще поплачат за мен роднините и приятелите, може би ще поплачат горчиво, а после – ще забравят. Така са оплаквани и забравяни безброй множество човеци. Те са преброени и се помнят само от всесъвършения Бог.

         Едва съм се родил, едва съм бил заченат, когато смъртта е поставила печата си върху мен. „Той е мой” – рекла тя и незабавно приготвила косата си за мен. От самото начало на битието ми тя замахва с тази коса. Ежеминутно мога да стана жертва на смъртта! Имало е много пропуски; но точният замах и удар са неминуеми.

         Със студена усмивка на презрение гледа смъртта към земните човешки дела. Архитект строи огромна сграда, художник не е завършил изящната си картина, гений е съставил гигантски планове, иска да ги приведе в изпълнение; идва неочаквана и неумолима смърт, хвърля славния на земята и всичките му замисли в нищожество.

         Само пред Христовия раб благоговее суровата смърт: победена от Христа, тя уважава само живота в Христа. Често небесен вестител известява служителите на Истината за скорошното им преселване във вечността и за блаженството в нея. Подготвени за смъртта от живота, утешавани и от свидетелството на съвестта си, и от обещанието Свише, тихо, с усмивка на уста, заспиват те продължителен смъртен сън.

         Виждал ли е някой тяло на праведник, оставено от душата? Няма от него зловоние, приближаването до него не е страшно; при погребението му скръбта е смесена с някаква необяснима радост. Чертите на лицето, застинали такива, каквито са се изобразили в миговете на излизането на душата, понякога почиват в най-дълбоко спокойствие, а понякога в тях свети радостта от усладителната среща и целувка – разбира се, с Ангелите и с ликовете на светиите, които се изпращат от небето за душите на праведниците.

         Ела в паметта ми, смърт моя! Ела при мен, горчив, но напълно справедлив и полезен спомен! Изтръгни ме от греха! Упъти ме към Христовия път! Нека от спомна за смъртта ръцете ми да останат без сила за всяко празно, суетно, греховно начинание.

         Ела в паметта ми, смърт моя! И ще избягат от мен пленяващите ме тщеславие и сластолюбие. Ще отстраня от трапезата си вдигащите пара разкошни ястия, ще сваля от себе си пищните дрехи, ще се облека в дреха на плач, жив ще оплача себе си – наречен мъртвец от раждането ми.

         „Така! Споменù и оплачи сам себе си жив – казва паметта за смъртта – дойдох да те огорча благодетелно и доведох със себе си сонм най-душеполезни мисли. Продай излишъците си и раздай спечеленото от продажбата на бедните, изпрати предварително на небето съкровищата си съгласно завета на Спасителя: те ще посрещнат там своя владетел, увеличавайки се стократно. Пролей за себе си горещи сълзи и горещи молитви. Кой ще те помене с такава загриженост и усърдие след смъртта, както ти самият можеш да поменеш себе си преди смъртта? Не поверявай спасението на душата си на другите, когато сам можеш да извършиш това съществено необходимо за теб дело! Защо ти е да тичаш след тлението, след като смъртта непременно ще ти отнеме всичко тленно? Тя е изпълнителка на повеленията на всесветия Бог: щом чуе повелението – се устремява с бързината на мълния към изпълнение. Не ще се засрами нито от богаташ, нито от велможа, нито от герой, нито от гений, не ще пощади нито младост, нито красота, нито земно щастие: преследва човека във вечността. И влиза чрез смъртта Божият раб в блаженството на вечността, а Божият враг – във вечна мъка.”

         „Помненето на смъртта е дар Божи” – са казали отците: то се дава на изпълнителя на Христовите заповеди, за да го усъвършенства в светия подвиг на покаянието и спасението.

         Благодатната памет за смъртта се предшества от собственото сттарание на човека да помни смъртта. Принуждавай себе си да си спомняш често за смъртта, уверявай себе си в несъмнената истина, че ти непременно, неизвестно кога, ще умреш – и споменът за смъртта ще започне да идва от само себе си, да се явява на твоя ум, спомен дълбок и силен: той ще поразява със смъртоносни удари всичките ти греховни начинания.

         Грехолюбецът е чужд на този духовен дар: той и на самите гробища не престава да се отдава на греховни угаждания на плътта, без ни най-малко да помни за смъртта, стояща пред него лице в лице. Обратно, Христовият служител и във великолепните дворци ще си спомни за чакащия го гроб, ще пролее за душата си най-спасителни сълзи. Амин.