ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА, Йеромонах Серафим (Роуз) - 5 част

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2016-10-26 Посещения: 372 Коментар: 0

(продължение)

 

1.          Реализъм

Реализмът, за който сега говорим, ние разбираме като общ термин, включващ в себе си различните форми на „натурализма” и „позитивизма”. В своя най-прост вид той представлява онова учение, което под името „нихилизъм” популаризира в романа си „Бащи и деца” Тургенев. Образът на Базаров представлява типа на „новия човек”, появил се в Русия в шейсетте години на миналия век Това са предишните материалисти или детерминисти, сериозно разчитащи, като например Димитрий Писарев, да намерят път за спасението на човечеството с помощта на анатомирането на жаби или да докажат отсъствието на душа с това, че тя не може да бъде наблюдавана при аутопсията. Не ви ли напомня това за съветските „нихилисти”, „новите хора” от шейсетте години вече на нашия век, които доказваха, че няма Бог, защото не са Го видели в космоса. Такъв нихилист към нищо не изпитва уважение, не се прекланя пред никакви авторитети, нищо, както той смята, не приема на вяра, всичко оценява в светлината на науката, представляваща за него единствена, абсолютна и изключителна истина, отрича идеалистическото и абстрактното в полза на конкретното и фактическото. Той не вярва в нищо освен това, че всичко „висше” в човека, отнасящо се към сферата на разума и духа, може да се сведе до „нисшето”, т.е. материята, чувствеността, физиологията.

За разлика от размитостта и мъглявостта на либерализма, реалистическият светоглед изглежда по-отчетлив и ясен. Мястото на агностицизма или уклончивия деизъм се заема от открития атеизъм, а мъглявите „висши ценности” се заменят от голия материализъм и егоизъм. Във вселената на реалиста всичко е отчетливо и ясно с изключение на това, което най-много се нуждае от точност и яснота, а именно определението в какво е нейното начало и край. В същото време, в което либералът възприема основните въпроси на битието като в мъгла, реалистът е по детски наивен: за него те просто не съществуват, за него въобще няма нищо освен очевидното.

Ние вече говорихме в първата част на настоящата глава, че подобен реализъм противоречи сам на себе си, независимо от това приема ли вида на „натурализма”, опитващ се да утвърди абсолютния материализъм и детерминизъм, или на „позитивизма”, изащ за своя цел отричането на всякакъв абсолют, или пък на доктринерския „агностицизъм” с неговата невероятна готовност да разсъждава за „непознаваемостта” на крайната реалност. Впрочем споровете тук имат чисто теоретически характер, тъй като реализмът, противоречащ сам на себе си, съвсем не се възприема като философия. Той е наивен, неорганизиран начин на мислене на практичния човек, несвикнал високо и сериозно да мисли, който в нашия век на всеобщо опростяване се надява да наложи на целия свят своите простовати критерии и идеи. Ако се разгледа на малко по-друго ниво, то реализъм ще се окаже и също толкова наивният начин за разсъждаване на учения, привързан към очевидните изисквания на своята специалност и незаконно опитващ се да наложи научни критерии на тези сфери, които лежат извън пределите на науката. В последния случай се налага разделяне на „наукоподобната” от „законната” наука /6/. Така нашите забележки са насочени не против самата наука, а против произволното прилагане на нейните критерии и методи, така разпространено днес.

Правилно ли ще бъде да се нарече такава философия нихилизъм? Или по-точно, явява ли се тя нихилизъм в това му значение, в което ние приехме този термин. Ако Истината във висш смисъл е знание за началото и края на всички неща, определение на Абсолюта, и ако нихилизъм е учението за това, че такава Истина не съществува, то очевидно е, че смятащите научните знания за единствена истина и отрицаващите това, което лежи извън тях, се явяват нихилисти в най-точния смисъл на думата. Благоговението пред фактите в никакъв случай не може да бъде признак за любов към Истината, но както ние отбелязахме по-горе, се явява нейна пародия. Това е самонадеяният стремеж да се замени цялото с неговата част, горд опит да се ппострои от купчината факти още една Вавилонска кула, за да се изкатерят на нея Истината и Мъдростта. Обаче Истината може да се постигне само ако се падне ничком и със смирение се приеме това, което се дава свише. Неискреното смирение на учените реалисти, тези маловерци, не е в състояние да скрие тяхната гордост, стремяща се да заеме Божия престол. Те в своята нищожност ценят своите „изследвания” повече от Божественото Откровение. За такива хора „няма Истина”, и ние можем да кажем за тях това, което някога е казал за гръцките езически учени св. Василий Велики: „И без съмнение, излишеството светска мъдрост ще им донесе някога увеличаване на тежестта на осъждането им за това, че с такова внимание са вникнали в простите предмети, а преднамерено са си затваряли очите за разбирането на Истината” /7/.

До настоящия момент ние не сме посочили още разликите между първата и вторатастепен на нихилизма. Болшинството либерали също признават науката за изключителна истина, по какво тогава те се различават от реалистите? Различието е не толкова в ученията – реализмът в определен смисъл е лишен от илюзии и систематизиран либерализъм, - колкото в акцентите и мотивациите. Либералът е безразличен към Абсолютната Истина, подобно отношение се корени в неговата изключителна привързаност към тукашния свят. При реалиста това безразличие преминава във враждебност, а привързаността му към света –във фанатична преданост на този свят. За такива необичайни последствия трябва да има сериозна причина.

Сам реалистът би казал, че причината се крие в неговата любов към истината, непозволяваща му да вярва във Висшата Истина, защото тя не е „нещо повече от фантазия”. Към тази гледна точка се е придържал Ницше, виждайки в нея това изначално християнско свойство, което пък се е обърнало против християнството. „Чувството за Истината, така дълбоко развито в християнството, в края на краищата е възстанало против фалша и измислеността на всички християнски обяснения на света и на неговата история” /8/. Разбрани в правилния контекст, тези думи имат някакъв дълбок смисъл, макар и твърде изопачен и частичен.

Ницше е въставал непосредствено срещу християнството, обезсмислено от либералния хуманизъм, християнство, в което безкомпромисната любов към Абсолютната Истина и предаността към Нея, са били крайно редки или въобще са липсвали, християнство, превърнато в не нещо повече от нравствен идеализъм, подкрепен от естетическо чувство.

Подобно на Ницше „руските” нихилисти са въставали против романтическия идеализъм на „излишния човек”, живеещ в мъгливата област на фантазията, лишена от каквито и да било знания за духовния или другия свят. Подобна псевдодуховност е толкова далече от Християнската Истина, колкото и нихилистическият реализъм. Но и християните, и реалистите са обладани от стремеж към Истината, воля, която не може да се измами, страст да се достигне до първоизточника на нещата, да се намери тяхната първопричина. И едните, и другите смятат за неудовлетворителен всеки довод, неотнасящ се към някой абсолют, неизизскващ доказателство. И едните, и другите са яростни врагове на лекомисления либерализъм, отказващ да се отнася сериозно към основополагащите неща и невъзприемащ цялата сложност на човешкия живот. Именно този стремеж към Истината проваля всички опити на либералите да съхранят идеите и институциите, в които не вярват докрай и които не са основани на Абсолютната Истина. Какво е това Истина? Човекът, за когото това е въпрос на живот и смърт, въпрос неотложен, няма да приеме либерално-хуманистичния компромис. Този, който макар и веднъж с цялото си същество си е задал този въпрос, вече никога няма да се задоволи с подмяната, с която се задоволява светът.

Но не е достатъчно само да се постави този въпрос, трябва да му се намери отговор, иначе питащият ще се окаже в състояние по-лошо от предишното. Християнинът намира единствено възможния отговор в Бога и Неговия Син, докато реалистът, който няма допирни точки с християнския живот и одушевяващата го Истина, си задава този въпрос в духовен вакуум и е готов да приеме първия попаднал му отговор. Погрешно приемайки християнството като поредна форма на идеализма, той го отрича, и се превръща в поклонник на единствената реалност, съществуваща за духовно слепите – видимия свят. И днес, колкото и високо да ценим честността на базсмислено последователния материалист или атеист, никакво човеколюбие не може да ни застави да открием у него онази любов към Истината, която някога го е вдъхновявала. Сега той е по-скоро жертва на криворазбрана любов към Истината, превърнала се в болестно състояние и завършила с отричане на самата себе си. Мотивировката на реалиста впрочем не е съвсем коректна. Той твърди, че знае това, което според собствената му теория за знанието, е невъзможно да се знае: както вече отбелязахме по-горе, отрицанието на Абсолютната Истина е само по себе си абсолютна истина. А той постъпва така, защото има своя тайна мотивировка. Тя се състои в предпочитанието му към ценностите на този свят пред Истината.

Безжалостният реалист и „търсач на истината” Ницше, прелъстен от образа на „свръхчовека”, завършва с пробуждането на стремежа си към неистина и стремежа към власт. Марксическият реализъм в името на революционния хилиазъм /земен рай – б.пр./ завършва с чудовищна лъжа и измама, каквито светът дотогава не е познавал.

Любовта към истината, изгубила своя истински обект, минава за ирационална причина и се превръща в принцип на гибелта и разрушението, става враг на Истината, която не е могла да достигне, враг на всяка система, основана изцяло или частично на Истината, и в края на краищата във враг на самата себе си.

Тя се превръща фактически в най-съвършената пародия на християнската Истина. Там, където християнинът търси окончателния смисъл на всичко и не се удовлетворява от нещо, докато не види, че той се опира на Бога и Неговата воля, там реалистът също се съмнява във всичко, но само за да отхвърли всяко предположение за нещо висше и да опрости и сведе всичко до най-очевидното и „основополагащо” обяснение. И докато християнинът във всичко вижда Бога, реалистът вижда само „расови” или „полови отношения” или „начин на производство”.

Макар че на реализма са присъсщи такива християнски качества, като простота и честност, които са съвършено чужди на либералното съзнание, то той ги използва само за да се присъедини към либералната атака срещу християнската Истина и да я доведе до логическия завършек: пълното обезсмисляне на тази християнска Истина. Това явление е започнало вяло и нерешително в либерализма, набрало е пълна сила в реализма и е достигнало до катастрофален край. Ницше е предвидил, че нашият век ще бъде „триумф на нихилизма”. Иаков Бурхард, този разочаровал се либерал, видял в него приближаването на епохата на диктаторите, които ще бъдат terrible simplificateurs /ужасни опростители – б.пр./. Сбъдването на това предсказание в политическата сфера ние виждаме във фигурите на Ленин, Сталин, Хитлер и Мусолини, предложили радикално „прости” решения на най-сложните проблеми. В по-широки мащаби нихилистическото опростяване се вижда в тази всеобща популярност, с която се ползва нисшата степен на знанието, научността, а също в примитивните идеи на Маркс, Фройд и Дарвин, на които преди всичко се опира съвременната мисъл и целият съвременен живот.

Ние казваме “живот”, защото искаме да подчертаем, че нихилистическата история на нашия век не е нещо, привнесено отвън или отгоре, но в своята основа тя се е зараждала и отглеждала на нихилистическата почва, подготвена в сърцата на хората. Най-ужасните събития в нашия век се явяват резултат от този еснафски, повседневен нихилизъм, който съществува в живота, мисленето и стремежите на обикновените хора. В този смисъл е много поучителен светогледът на Хитлер, защото в него най-екстремалният и чудовищен нихилизъм се гради на основата на обикновения, даже типичен реализъм. Хитлер разделял всеобщата вяра на „наука”, „прогрес” и „просвещение” – макар, разбира се, не към „демокрация” – и бил привърженик на практическия материализъм, който с презрение отхвърля всяко богословие, метафизика, всяка мисъл или действие, отнасящи се към другия свят, освен този „тук и сега” и се гордеел със своята способност да свежда всички проблеми до техните най-прости основи/9/. Той цинично благоговеел пред такива принципи като продуктивност и полезност, узурпиращи „контрола над раждаемостта”, смеел се на институцията брак, считайки я само узаконяване на половия импулс, който трябва да бъде „свободен”, приветствал стерилизацията на „негодните” елементи, презирал „непроизводителните елементи”, към които отнасял монасите, виждал в кремацията само практическо решение на проблема с труповете и не се колебаел да използва пепелта или даже кожата и мазнината на покойниците в производството. Той имал квазианархическо недоверие към всички свещени и чисти институции, в частност към Църквата с нейните „предразсъдъци” и „остарели” закони и обреди. Ние знаем за неговата ненавист към институцията Монархия, станала решаващ фактор за отказа му от титлата император. Той наивно вярвал в „естествения човек”, „здравото животно”, презиращо християнските добродетели, в частност девствеността, пречеща на „естественото функциониране” на тялото. Той изпитвал простодушно удоволствие от съвременните удобства и приспособления, особено от автомобила и от това чувство за „свобода” и скорост, което той дава.

Твърде малко от този Weltanschaung – светоглед не се споделя днес от милиони наши съвременници, особено младите, считащи себе си за „просветени” и „свободни”, твърде малко все още не се явява типично съвременно. Именно на почвата на този реализъм, в който не е останало място за „сложния” християнски мироглед и най-важните реалности на духовния свят, процъфтяват предразсъдъците и вулгарното лековерие. Благонамерените хора се надяват, че критикувайки ирационализма и защитавайки „разума”, „науката” и „здравия разум”, те ще предотвратят идването на поредния Хитлер.

Но вън от контекста на християнската Истина тези ценности, съставляващи свой собствен реализъм, не предотвратяват, а напротив, подготвят идването на нов опростител. Най-характерните представители на подобно опростенчество се явяват днес властниците в Съветския съюз, превръщащи „науката” и „здравия разум” в нова религия, и горчиво се мамят тези, които се надяват да получат помощ от тези крайно суеверни хора.

Реализмът несъмнено принадлежи към „духа на този век” и всички, които чувстват, че имат този дух, трябва така или иначе да се приспособят към него. Така хуманизмът, имащ в предишното по-безметежно време идеалистическо-либерална окраска, е дошъл до извода за необходимостта „да се промени заедно с времето” и е усвоил по-реалистичен тон. Най-наивните са основали нова хуманистическа „религия”, отъждествяваща себе си с „науката” и „прогреса” и издигаща в догма противоречията/10/, за които вече говорихме. Такива хора са способни даже в марксизма да видят род хуманизъм. Даже у най-изтънчените съвременни хуманисти, у най-школуваните държавни деятели и учени безпогрешно може да се отгатне реалистическата тоналност. Тя се проявява в превземането от научните методи и оценки на последните крепости на класическото хуманитарно образование. Нито един учен, с какъвто и предмет да се занимава, не може да бъде уверен в успеха на своята работа, ако тя не бъде максимално „научна”, което на практика означава „наукообразна”. Реализмът присъства в стоическия, „мъдър” от светска гледна точка, често циничен тон на всички съвременни хуманисти с изключение на най-наивните и религиозните, тяхната въображаема „свобода от илюзии” се явява в голяма степен все същото разочарование; сега те „знаят по-добре” от бащите си, които са се утешавали с вярата във „високите истини”.

Т.е., хуманизмът се е примирил с реализма, а следователно, както смятат неговите привърженици, с реалността. Днес хуманистът вижда в прехода от либерализъм към реализъм не просто резултата от разочарованието, а процес на „усъвършенстване”. Обаче православният християнин вижда в него нещо съвсем друго. Ако либерализмът само се е опитал да скрие висшите истини, засягащи Бога и духовния живот, в мъглата на „търпимостта” и агностицизма, задачата на този реализъм, за който ние тук говорим, е да ги „отмени” съвсем.

На втората степен на нихилистическата диалектика Небето се е скрило от погледа на хората и те са решили никога повече да не откъсват своя поглед от земята и да живеят само в този свят и само заради него. Това реалистическо решение в еднаква степен присъства както в сатанинските прояви на болшевизма и националсоциализма, така и в изглеждащите невинни „логически позитивизъм” и научен хуманизъм. Последствията от това решение остават скрити за този, който го приема, тъй като те се проявяват в тази реалност, за която реализмът е сляп. Тази реалност се намира съответно по-високо и по-високо от тесния реалистичен свят.

На нас ни предстои да видим как скриването на Небето освобождава непредполагаеми, неочаквани тъмни сили, осъществяващи на дело кошмара на нихилистическата мечта за „нова земя”, както и реалистическият „нов човек” все по-малко напомня митичния „високоразвит” съвършен хуманоид, а все повече „нечовек”, неизвестен досега на човешкия опит.

Сега ще се обърнем към следващата степен на нихилистическото развитие – към витализма.

(с л е д в а)