ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА, Йеромонах Серафим (Роуз) - 4 част

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2016-08-03 Посещения: 284 Коментар: 0

(п р о д ъ л ж е н и е)

I. Степени на нихилистическата диалектика

Нихилистическото съзнание е единно заради единството на стоящите зад него цели, но се проявява в толкова разнообразни форми, колкто са разнообразни характерите на тези, които споделят неговите позиции. По този начин единната нихилистическа причина има множество разклонения, поради което нейните противници често се объркват от тази действена тактика. Внимателният изследовател впрочем може да сведе нихилистическите явления до три-четири типа, които по-нататък може да се разглеждат като степени на един процес, който ще наречем нихилистическа диалектика Всяка степен на нихилизма се противопоставя на друга, но не за да воюва с нея, а за да включи в себе си всички нейни грешки и да се заведе човечеството още по-далече по пътя на нихилизма, краят на който е бездната. На всяка степен може да се срещнат твърде ефективни критики на отделни очевидни недостатъци на предходната или следващата степен, но тази критика никога не засяга радикално грешките, характерни за всички степени на нихилизма, и половинчатите истини, които могат да се проявят във всички форми на нихилизма и в края на краищата служат само като начини да се съблазни човечеството чрез тази велика лъжа, която стои зад всички тях.

Степените, за които ще стане дума в следващите страници, не трябва да се разглеждат чисто хронологически, макар в тесен смисъл те действително да представляват развитието на нихилистическото съзнание във времето, започвайки с провала на нихилистическия експеримент на Френската революция и завършвайки с подема, а после с краха на последното, най-ярко нихилистично явление – националсоциализма. Така две десетилетия преди и две десетилетия след средата на 19 век може да се види как разцъфтява влиянието и престижа на либерализма, а Дж. С. Мил се смята за негов типичен представител. Периодът на реализма заема втората половина на миналия век и може да бъде представен от една страна чрез социалистическите мислители, а от друга – с философите и популяризаторите, които по-скоро би трябвало да назовем „експлоататори” на науката. Витализъм във формите на символизма, окултизъм, художественият експресионализъм и другите еволюционни и мистически учения се явяват най-важните течения в продължение на половин век, започвайки от 1875 година. Нихилизмът на разрушението, макар и да води своите интелектуални корени от дълбините на миналия век, най-пълно се изразява както в обществения строй, така и в частните сфери, само в продължение на около 125 години, при което периодът на най-интензивно разрушение се оказва в годините 1914-1945 г.

Ще отбележим, че тези периоди частично се наслагват един върху друг, тъй като нихилизмът съзрява с различна скорост при различните народи и при различните им представители. Това наслагване е даже много по-съществено, отколкото се вижда в нашата опростена схема. То е толкова по-съществено, колкото повече представители на всяка степен могат да бъдат открити във всеки друг период, и даже днес те съществуват съвместно. Това, което е споменато за историческите периоди, може да се каже и за отделните представители: нито на една степен ние няма да срещнем „чисти” нихилисти, всеки представител на нихилизма съчетава в себе си най-малко две различни степени.

И по-нататък, макар периодът, започващ от Френската революция да се счита за първи, в който нихилизмът е играл централна роля, всяка от неговите степени е била по един или по друг начин представена и в по-ранните векове. Либерализмът например – е пряк наследник на ренесансовия хуманизъм, реализмът е бил един от най-важните аспекти на Реформацията и Френското просвещение, а витализмът от известна гледна точка е имал проявления още в епохата на Възраждането, бил е свойствен и на окултизма през Просвещението, а после и на Романтизма, а нихилизмът на разрушението, макар и да не е бил така ярко изразен, както в последното столетие, но е съществувал в продължение на цялата съвременна епоха като съблазън за крайно настроените мислители.

С такива уговорки нашата схема може да бъде приета, поне като примерно съответстваща на истинския исторически и психологически процес. И така, ще започнем нашето изследване за етапите на този процес, нихилистическата диалектика, и ще се опитаме да ги оценим в ясната светлина на Православната Истина, Истината, Която, както ние смятаме, те с всички сили се напъватт да помрачат и изкоренят. В настоящата глава ние само ще направим опити да опишем тези етапи, и използвайки това определение за нихилизма, което по-горе сме привели, да посочим в какъв смисъл може да ги смятаме за нихилистически.

 

1.          Либерализъм

Още отначало ще отбележим, че либерализмът, за който ще стане дума на тези страници, не трябва да се отнесе към явния нихилизъм, това е по-скоро пасивен нихилизъм, някакъв неутрален „развъдник”, в който са били отгледани и оформени следващите, по-мрачни етапи на нихилизма. Тези, които внимателно са прочели по-горе нашите разсъждения за невъзможността от духовен и интелектуален неутралитет, веднага ще разберат защо ние класифицираме като нихилистическа гледната точка, която макар и да не е произвела непосредствено никакво ярко нихилистическо явление, се е явила необходима предпоставка за тяхното появяване. Либерализъм неумело е защитавал наследството, в което той никога докрай не е вярвал, и това се е оказало една от основните причини, породили явния нихилизъм.

Либерално-демократическата цивилизация, която в Западна Европа е била последна форма на стария ред, разрушен през Първата световна война и революциите от второто десетилетие на нашия век, и която продължава да съществува и днес в т.нар свободен свят, макар и в по-фина „демократическа” форма, може да се характеризира от гледна точка на нейното отношение към Истината. Това не е отношение на открита враждебност или преднамерено равнодушие, защото нейните искрени апологети несъмнено се интересуват от това, което те смятат за истина. Това е по-скоро такова отношение, при което Истината, без да се гледа на някои външни прояви, престава да бъде в центъра на вниманието. Истината, която те изповядват – отделно естествено, от научните факти – се явява не духовна или интелектуална необходимост, а лежи като непотребен товар, дошъл по наследство от миналия век. Либералът продължава да говори, поне при официални случаи, за „вечните ценности”, „вярата”, „човешкото достойнство”, „високото признание” на човека или неговия „неугасим дух”, даже за „християнската цивилизация”, но е напълно оочевидно че тези думи вече не означават това, което са означавали по-рано. Нито един либерал не ги приема напълно сериозно, те са за него просто метафори, образност на речта, разчитаща повече на емоционалното, отколкото на интелектуалното си въздействие, градено в продължителното изпозване на тези думи и в спомена за онова време, когато тези думи действително са имали сериозен позитивен смисъл.

Днес никой от тези, които се гордеят със своята „ученост”, между впрочем да кажем, че те не са много в академиите, правителството, науката, хуманистичните интелектуални кръгове, никой от тях, желаещ да върви или смятащ, че върви „в крак с времето”, не вярва докрай в Абсолютната Истина, или по-конкретно в християнската Истина. Обаче се е съхранило самото наименование Истина, точно както са се съхранили и наименованията на тези истини, които някога са смятани за абсолютни, и малко са в средите на управниците такива, които биха се колебали да ги използват, даже съзнавайки, че тяхното значение неимоверно се е изменило.

С една дума, Истината е „преизтълкувана”, като старите форми са лишени от предишното си съдържание и са напълнени с ново, квазинихилистическо съдържание. В това е лесно да се убедим, хвърляйки само бегъл поглед на тези основни сфери, в които Истината е била подложена на ново тълкувание.

В богословския порядък Първата Истина – това разбира се е Бог, Всемогъщият и Вездесъщ Творец на всичко, откриващ се във вярата и опита на верните – на Него, междувпрочем, не противоречи разумът на тези, които не отричат вярата. Бог – висшата цел на цялото творение, и Сам, за разлика от Своето творение, се явява цел на Самия Себе си. Всичко сътворено съществува относно Него и в зависимост от Него, Който само Единствен от нищо, освен от Себе си, не зависи. Той е сътворил света, за да Му се наслаждава, и всичко съществуващо в света е ориентирано към тази цел, която обаче човек може и да не достигне, ако неправилно се ползва от свободата си. Съвременното съзнание не може да понесе такъв Бог. Той е прекалено „личен”, прекалено „човечен” и прекалено „абсолютен”, прекалено безкомпромисен в това, което иска от нас Той открива себе си само пред смирената вяра и това неизбежно отблъсква съвременния горд ум. На съвременния човек му е нужен „нов бог”, бог, повече съответстващ на такива днешни понятия като наука и бизнес. Да се намери такъв бог – ето към какво се стреми съвременната мисъл. Този стремеж е ясно изразен вече у Декарт, после той се оформя в деизма на Просвещението и достига целта си в менския идеализъм, където ние се срещаме с новия бог – не Същество, а идея, и то открита не за вярата и смирението, а построена от гордия разум, който вече не желае спасение, но все още чувства необходимост от „обяснение”. Това е мъртвият бог на философите, на които е нужна само първопричина, за да завършат системата си, а също и на „позитивните мислители” и на другите религиозни софисти, които избират бог само затова, че той им е „нужен” разчитат после да го използват както намерят за добре. Всички съвременни богчета, било от отнасящи се към „деизма”, „идеализма”, „пантеизма” или „иманентеизма”, са всъщност разсъдъчни построения, издигнати от душите, станали безжизнени поради загуба на вярата в истинния Бог.

Атеистическите възражения против подобни божества са колкото неопровержими, толкова и неуместни, защото този бог е всъщност отсъствието на Бога. Безразличен към човека, нямащ власт да действа в този свят – само дето вдъхновява мировия „оптимизъм” – този бог е значително по-слаб от хората, които са го измислили. Не си струва да се говори, че на тази основа няма да бъде построено нищо стабилно, а затова – и то като много сериозно основание – либералите, изповядващи това божество, строят своя светоглед върху по-очевидната, макар едва ли по-устойчива основа – върху човека. По такъв начин нихилистическият атеизъм е само нагледна проява на това, което не просто се подразбира, а вече и присъства, макар и в няколко изкривени форми, в либерализма.

Етическата първопричина за вярата в подобен бог е съвършено същата, както и в атеизма, но тяхното вътрешно сходство е прикрито от метафорична мъгла. В християнския порядък цялата човешка дейност, се разглежда и оценява в светлината на това, което е бъдещ живот, живот след смъртта, живот, който никога не свършва. На невярващите е даже невъзможно да си представят какво значи за вярващия християнин този живот. За повечето съвременни хора този живот, както и Богът, са станали просто отвлечени идеи; да отричат или доказват неговото съществуване за тях е безсмислено. За вярващия християнин пък бъдещият живот е непостижима радост, радост, превъзхождаща радостта на Богообщението, която му се дава още в този живот – в молитвата, Литургията, приобщаването със Светите Христови Тайни, защото тогава Бог ще бъде всичко във всичко и няма да има отпадане от тази радост, тя само безкрайно ще се увеличава. За истински вярващия утешение винаги има – предвкусването на вечния живот. Вярващият в „съвременния бог” не познава такова предвкусване и няма представа за радостта, известна на християните. И затова не може да вярва в бъдещия живот в такава степен, както последният. Точно обратното, ако той бъде докрай честен със себе си, ще му се наложи да признае, че той въобще не може да вярва в него.

Има две основни форми на подобно безверие, които се оказват единодушни с либерализма за тази вяра, а именно – протестантизъм и хуманизъм. Либерално-протестантската представа за бъдещия живот – уви, споделяна все повече и от тези, които се смятат за католици или даже за православни – подобно на всичко друго, отнасящо се към света на духовното, съдържа минимално изповядване на вярата, зад което в крайна сметка се скрива вярата в нищото. Според еснафското мнение бъдещият живот се е превърнал в някакъв призрачен подсвят, място за „заслужен отдих” след трудовете в настоящия живот. Никой няма за него ясна представа, защото то не съответства на реалността и е по-скоро някаква емоционална проекция, утешение за тези, които не желаят да погледнат право в лицето това, което стои зад тяхното безверие.

Подобни „небеса” са плод на съчетанието между християнска терминология и обичайния светски мироглед. Те не изглеждат убедително за нито една от тези, които осъзнават, че компромис по толкова основополагащи въпроси е невъзможен, и от тях няма да се съблазни не само истинският православен християнин, но и последователният нихилист. Обаче компромисът на хуманизма е още по-малко убедителен. Той даже претендира за това, неговата идея да съответства на реалността, всичко е не повече от метафора и риторика. Хуманистът съвсем не говори за небесата, но си позволява да говори за „вечното”, като най-същественото в гръмките му фрази са „вечните ценности” или „вечният дух на човечеството”. Възниква справедливият въпрос: има ли думата „вечен” въобще някакъв смисъл в тези фрази? В хуманистическия стоицизъм „вечното” е свързано с толкова нищожно и неуловимо съдържание, че става практически неотделимо от материалистическия и детерминистически нихилизъм, който – не без основание – се стреми да го унищожи.

Във всеки случай, стане ли дума за либерален „християнин” или още повече за либерален хуманист, тяхната неспособност да повярват във вечния живот се корени в едно и също обстоятелство: те вярват само в този свят, те нямат нито опит, нито знания, нито вяра в другия свят, и главното: те вярват в такъв бог, който не е способен да възкресява мъртви.

Извън пределите на своята риторика те и двамата, и изкушеният протестант, и хуманистът, осъзнават, че в тяхната вселена няма място ни за Небе, ни за вечност. Тяхната изцяло либерална чувствителност е – все още не-трансцедентален, но иманентен източник за своето етическо учение, а техният бистър ум е даже способен да преобърне тази faute de mieux /по липса на по-добро – б.пр./ в позитивната апология. От тяхна гледна точка да се живее без надежда за вечен живот и без страх от вечна болка представлява и „реализъм”, и „мъжество”, за да води „добродетелен живот” в този свят, привърженикът на либералния възглед не се нуждае от вяра в Небесата или ада. Ето доколко е силно либералното съзнание, изобщо не стигащо до смисъла на смъртта.

Даже ако няма безсмъртие, вярва либералът, животът може да се преживее цивилизовано, обаче по-дълбоката логика на Иван Карамазов утвърждава, че ако няма безсмъртие, то всичко е позволено. Хуманистическият стоицизъм е възможен за някои отделни личности в някакъв период от време, но дотогава обаче, докато заложеното в него отрицание на безсмъртието не се обърне против него самия. Либералът живее в рай за глупаци, който неизбежно трябва да се разруши пред лицето на истината. Ако, както вярват либералите и нихилистите, смъртта е изчезване на личността, то и този свят, и всичко, което е в него – любов, добро, святост, все едно, че не съществуват. Каквото и да прави човек, то неговите дела няма да имат глобални последици и целият ужас на такъв живот е скрит за човека чрез стремежа му да измами себе си. „Всичко е позволено”, и нито надеждата за другия свят, нито страхът пред него вече не могат да спрат човека по пътя към чудовищни експерименти и самоубийствени мечтания. Тогава се сбъдват „пророческите” думи на Ницше, казани за новия свят, възникващ от подобен светоглед:

„На всичко, което по-рано се е смятало за истина, не трябва да се вярва и дума. Всичко, което някога се е презирало като грешно, забранено, недостойно и убийствено, днес цъфти като цвете на най-чудните пътища на истината”/2/.

Слепотата на либерала е пряка предшественица на нихилистическия, или по-конкретно – на болшевишкия морал. Последният е нещо по-различно от последователното, системно прилагане на практика на либералното безверие. Иронията е в това, че именно в този момент, в който се осъществява най-заветното желание на либерализма, когато цялото човечество ще бъде освободено от бремето на трансцедентални норми, когато ще изчезне даже престорената вяра в другия свят, именно в този момент животът, какъвто си го представя либералът, и към какъвто се стреми, ще стане за него невъзможен, защото създаденият от безверието „нов човек” ще бъде способен да гледа на либерализма като на последната от тези илюзии, от които така е искал да се избави самият либерализъм.

В християнския ред и политиката също  е била основана на Абсолютната Истина. Главната форма на управление, основана на Християнската Истина, се явява Православната Християнска Империя, в която върховната власт принадлежи на монарх, а управлението става отгоре надолу посредством йерархическа социална структура. В следващата глава ние ще се убедим, че политиката, отричаща Християнската Истина, трябва да признае „народа” за върховен управител, а управлението да тръгне отдолу нагоре и обществото да бъде представено формално като „равноправно”. Очевидно тези две форми са абсолютно противоположни една на друга, бидейки полярни в своите концепции както в изходните точки, така и в целта на управлението.

Православната монархия – това е богоопределената форма на управление, ориентирана в основата си към другия свят, следваща християнското учение за Истината и поставяща си като основна цел спасението на душите. Нихилистическата форма на управление, на която повече от всичко й подхожда названието анархия, е установено от човека и е ориентирана изключително към този свят, тя не включва никакви висши цели освен земното щастие.

Както можем да се досетим, либералната представа за властта се опитва да съедини две взаимно непримирими идеи. В 19 век този компромис приема формата „конституционна монархия” – още един опит да се съчетае старата форма с ново съдържание; а днес главни представители на либералната идея се явяват „републиките” и „демокрациите” в Западна Европа и Америка, болшинството от които съхраняват твърде несигурното равновесие между силите на властта и революцията, изповядвайки вярата и в едната, и в другата.

Между другото, не е невъзможно да се вярва и в двете с еднаква искреност и ревност, а и никой никога всъщност не е вярвал. Конституционните монархии наистина смятали, че им се удава този компромис. Например, Луи Филип заявявал, че управлява „по Божия благодат и по волята на народа”. Обаче тази формула съдържа две взаимно изключващи се части, което е очевидно не само за монархистите, но и за анархистите /3/.

Формата на управление е надеждна, докато има за основа Бога и следва Неговата воля, а либералната форма на управление очевидно не е такава. Либералите смятат, че управлява не Бог, а хората, Бог пък е един вид „конституционен монарх”, чиято власт е предадена на народа и чиито функции и днес са чисто церемониални. Либералът вярва в Бога със същия риторически плам, с който вярва в Небесата. Управлението, основано на подобна вяра, на практика малко се отличава от управлението, устроено върху пълно безверие. Макар че днес се е съхранила известна стабилност, стрелката очевидно клони към страната на анархията.

Може да се приеме едно от двете: управлението може да се осъществява или по благодат Божия, или по волята на народа, може да се вярва или в авторитарната власт, или в революцията. Компромисът по тези въпроси може да бъде само външен, и то временен. Революцията, както и безверието, което винаги я съпътства, няма да спре на средата на пътя. Това е сила, която веднъж пробудила се, вече няма да се спре, докато не превърне във всеобщо царство този свят, което нагледно демонстрира историята на последните две столетия.

Либералите, надявайки се да успокоят революцията, винаги са й правели отстъпки, което показва, че им липсва тази истина, която би могла да й се противопостави. Обаче така може само да се забави революцията, но не и да се предотврати неизбежният й край. Да се противопоставя на революцията своя собствена, друга революция, както и да се нарича тя: „консервативна”, „духовна” или „ на ненасилие", значи не само да не се разбира размахът и природата на съвременната революция, но и да се приеме нейният първи принцип: старата Истина вече не е истина, нейното място трябва да заеме новата истина. В следващата глава ние ще развием тази мисъл, по-подробно разглеждайки целта на революцията.

В целия либерален светоглед, т.е. в неговото богословие, етика, политика и други сфери, за които тук не сме говорили, истината е отслабена, смекчена, свързана с компромиса. Истината, която е била някога абсолютна, е станала по-малко определена, ако не и напълно относителна. Възможно е за известно време да се съхранят плодовете на такава система и истина, в която ние не сме уверени или се съмняваме, но върху тази неувереност и върху опита за нейното обосноваване с помощта на релативистки доктрини е невъзможно да се създаде нещо позитивно. Либерализмът няма и не може да има никакво философско оправдание, неговата апология, ако не е просто риторическа, то е само емоционална и прагматическа. Обаче най-странното се заключава не в неадекватната либерална доктрина, но в пълната забрава от самия либерализъм на тази неадекватност.

Този факт, предизвикващ справедливо възражение у критиците на либерализма, има само едно удовлетворително обяснение. Либералът не се безпокои от недостатъците и противоречията, лежащи в самата основа на неговата философия, защото главният негов интерес принадлежи към съвсем друга сфера. Ако не се опитва да построи политическа и обществена система върху Божествената Истина, ако той равнодушно се отнася към съществуването на Небето и ада, ако той възприема Бога като чиста идея за някаква неясна безплътна сила, то това е само защото него много повече го интересуват задачите и целите на този свят, а всичко останало му се струва доста мъгливо и абстрактно. Либералът може да го интересува кулутрата, образованието, бизнеса или просто жизнените удобства, но във всички негови занятия напълно отсъства категорията Абсолютно. Той не е способен или не желае да мисли за всеобщите глобални въпроси. Жаждата по Абсолютната Истина е изчезнала, тя е погълната от светските грижи.

В либералния свят истината е обучение, напълно съвместимо със светското. Но „всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” /Иоан 18:37/. Честно търсещият Истината не може в края на краищата да не застане пред избора: да приеме ли или да отхвърли Господа Иисуса Христа, Който е „пътят и истината и животът” /Иоан. 14:6/. Истина, която се противопоставя на света и се явява упрек към всяка приземеност. Либералът, смятащ, че се намира в безопасност от тази Истина, напомня богаташа от притчата, който е отегчен от светски интереси и мисли, но не желае да се откаже от тях заради смирението, бедността и униженията, съпътстващи истинския търсач на Истината.

Ницше е дал още едно определение или по-скоро е коментирал своето определение на „няма Истина”, така: „Няма отговор на въпроса защо?”/4/. По такъв начин нихилизъм означава, че няма отговори на основните въпроси, което значи, че няма позитивни отговори; а самият нихилист е този, който приема предполагаемото „не”, с което на тези въпроси отговаря вселената.

Има обаче два начина за признаване на този отговор. Първият – това е пътят на крайностите, когато този отговор е изразен ясно и отчетливо и е заложен в програмата за революции и разрушения, това е всъщност чистият или активен нихилизъм, тъй като по думите на Ницше, „нихилизмът е не просто вяра в това, че всичко е достойно за гибел; не, нихилистът и сам натиска плуга, сам ускорява разрушението"/5/. Но има и умерен път на пасивен или вътрешен нихилизъм, за който и става дума тук; това е нихилизмът на либерала, хуманиста, агностика, който се съгласява с това, че „няма Истина” и повече не задава основополагащи въпроси. Активният нихилизъм предполага този нихилизъм на скептицизма и безверието.

Тоталитарните нихилистически режими предприемаха безжалостно „преобучаване” на своите народи, считайки това за най-важна част от своите програми. Малцина от подложените на този процес, па макар и в течение на кратък период, са избягнали неговото влияние: в обстановка на нощен кошмар неизбежно се загубва чувството за реалност и истина. По-фино, напълно хуманно по своите средства, но не по-малко нихилистическо по своите последствия, преобучаването се среща и в така наречения свободен свят, и никъде то не се провежда така последователно и ефективно, както в неговия интелектуален център – в академическите среди.

Тук външната принуда е заменена от вътрешното убеждение. Всичко се управлява от убийствения скептицизъм, скрит под остатъците на „християнското наследство", в което вярват малко, а с дълбока убеденост още по-малко. Учените днес са се отказали от своята основна задача – да предадат на хората Истината, а престореното „смирение”, опитващо се да скрие този факт под изтънченото бърборене за „ограничеността на човешкото знание”, е всъщност поредната маска на нихилизма, която с охота надяват не само съвременните екстремисти, но и либералните учени. Младежта, докато не са я „подковали” в академическа среда, все още жадува Истината, а я обучават не в Истината, а в „история на идеите", или направляват нейните интереси в руслото на „сравнителното образование”. Възникващите релативизъм и скептицизъм, заложени в подобно образование, са способни окончателно да унищожат всяка естествена жажда за Истина.

Академическият свят – и това не са лекомислени думи, на мен ми е твърде трудно да ги произнеса – е станал днес в значителна степен източник на разложение и разврат. Четенето на трудове и слушането на лекции от хора, невярващи в Истината, е пагубно, обаче още по-пагубно е, когато Истината се подменя с образоавние и наука, превръщащи се в самоцел, непредставляващи нещо повече от пародии на Истината, на които трябва да се служи и които се превръщат във фасада, прикриваща пустотата. Простото възприемане на такова външно положително свойство като честността на най-добрите представители на академическия свят е вече гибелно, защото служи не за Истината, а на скептическия научен светоглед и само още по-ефективно увлича в субективизма и безверието, скрити зад този светоглед. Гибелно е вече просто да се живее и работи в атмосфера, пронизана от лъжливи представи за истината, където християнската Истина се счита за несъвместима с основните академически занятия, и тези, които все още вярват в Истината, могат само понякога да извисят своя глас, за да бъдат чути сред скептицизма, култивиран от академическата система. Злото се корени в същността на самата система, основана на неправда, неистина и крайно рядко в някои нейни представители – преподаватели, на които системата позволява и които вдъхновява да проповядват неистини.

Либералът е човек светски, загубил своята вяра, а загубата на вярата – това е началото на края на този порядък, който се основава на тази вяра. Тези, които не вярвайки се стремят да съхравят престижа на вярата, предоставят на своите противници мощно оръжие. За самите тях метафорическата вяра е самоубийствена.

Радикалите нападат либерала от всички страни и риториката, имаща вид на завеса, не може да го защити от ударите на техния остър меч. Под напора на такава яростна атака либералът отстъпва крачка по крачка, принуден да признае справедливостта на обвиненията и неспособен да противопостави на тази негативна критическа истина своята собствена позитивна истина. Накрая, след дългото отстъпление крачка по крачка, либералът като че ли изведнъж се пробужда и открива, че старият ред, незащитен и беззащитен, се е оказал сринат, и новата, по-„реалистична” и жестока истина е заела неговото място.

Либерализмът е първата степен на нихилистическата диалектика и принадлежи към нея по силата на това, че неговата вяра е пуста, и тази пустота извиква на живот още по-нихилистична реакция – реакция, която още по-силно от либерализма провъзгласява своята „любов към истината" и в същото време още по-далече отвежда човечеството по пътя на заблужденията. Тази реакция е втората степен на нихилистическата диалектика, а именно реализмът.

(С л е д в а)