(...) В колежа, преди да добия чувство за архитектурата, преподавателят ми по немски разговаря с нас един ден, докато вървяхме между две сгради в сходен испански стил, построени с около тридесет години разлика. Той ни попита: „Можете ли да определите разликата между тези две сгради? Вгледайте се внимателно: едната е с тухли, има линии, другата е с цимент, гладка е, безлична; едната е топла, другата студена; в едната се долавя човешкото чувство, другата няма нищо, тя е абстрактна; едната е подходяща за живеене...” Това беше голям урок за мен, че дори нещо малко, като присъствието на линии или малко орнаменти във викторианската архитектура без утилитарност в тях, придава някакво качество. Днес чувството за нещата, различни от абсолютно необходимото, се е загубило. Тази утилитарност, тази практичност е задушаваща. Разбира се, по-евтино е да се правят неща, които да са чисто практични, и следователно е логично. И все пак сме загубили много. Когато родителите могат поне да покажат на детето, че „тази сграда е хубава, а тази не е, мъртва е”, това основно обучение ще му помогне и то вече няма просто да си мисли, че всичко модерно и направено по последна мода е най-хубаво. Това не е просто обучение в изкуството, а обучение в живота, част от израстването, което родителите и учителите могат да дадат между формалното образование. Всичко това включва усещане за изкуството. За разлика от това, съвременното възпитание в училище набляга на грубото, на студенината и неспособността да се отличи по-доброто от по-лошото – съвършена относителност, която само обърква човека и му помага да се нагоди към свят на идолопоклонство. Трябва поне минимум съзнателна борба, за да се отгледа дете под въздействието на друго влияние.(...)
Из „Отец Серафим Роуз, живот и дело”, Омофор, 2007