Скъпи мой. Искаш да знаеш какво мисля за смъртта и за безсмъртието; готов съм да ти изложа схващането си. Не съм го съчинил, а съм го изградил в продължение на дълги страдалчески години. И сега, когато пак настана време, когато смъртта се рее злокобно над всички ни и всеки от нас трябва да е готов за края на земния си живот, аз отново изследвах моя опит и гледището си и ще ти разкажа до какъв извод стигнах. В такива времена всички предчувстват и осъзнават възможността от гибел и затова неволно във въображението и мисълта си се връщат към проблема за смъртта. Човек се чувства смутен и подтиснат, защото не знае какво всъщност е тя и защо никой от нас не може да се примири със собствената си смърт и да я включи в живота си. Такива времена обикновено се наричат „тежки” и „страшни”, вдействителност те са времена на духовно изпитание и обновяване; суровии, но благоприятни за Божие посещение.
Може да ти се види странно, но аз винаги съм имал чувството, че в смъртта има нещо милосърдно, прощаващо и изцеляващо. И ето защо.
Щом само си помисля, че моята особа, несъвършена във всяко отношение, наследствено обременена, вечно болнава, пълна несполука и за природата, и за родителите ми, би станала безсмъртна, обзема ме истински ужас... Каква жалка картина: самодоволна ограниченост, която се готви да не умре, а да пребъде във всички времена. Несъвършенство, което не подлежи нито на поправяне, нито на изчезване... Увековечена посредственост, вечна непохватност... Нещо като фалшив акорд, който ще звучи през вековете... Неизличимо петно върху земята и небето... Виждам тая осъдена на безсмъртие телесна и душевна грешка на природата в лицето на моята особа и си мисля: та нали природните закони ще действат с предишната си неумолимост и аз ще ставам все по-стар и навярно все по-немощен, по-безпомощен, по-грозен и по-тъп и така без край. Каква претенция и какво нещастие! След тези видения се пробуждам като от кошмарен сън в благословената действителност, за реално очакващата ме смърт... Колко е хубаво, че тя ще дойде и ще сложи чертата. Колко е хубаво, че тя ще прекрати моята земна непригодност. Значи тази природна грешка, която носи моето име, може да бъде заличена или поправена... А смъртта ще дойде като избавителка и целителка. Милостиво ще ме покрие с покрова си. Ще ми даде опрощение и избавление. А аз ще приема от нея свободата и ободрен, ще започна изкачването към висшата хармония.„
Това очакване и тази увереност даряват целия ми живот с мяра и форма. Слава Богу, цялото ми земно страстно кипене, безкрайната борба със самия себе си, с моите противници и със сляпото безразличие на тълпата, тази борба, в която от време на време изнемогвам, стигайки до мъка и отчаяние – всичко това няма да продължава вечно, няма да запълни всички Божии времена... Няма вечно да лекувам раните от сблъсъка на моята немощ с непосилните изисквания на живота и света. Ще удари часът и ще „отдели вола от плуга в последната бразда...” (Пушкин). Вечността отпада и моят живот получава граница на времето, граница на дълга, граница в напрежението, граница на зависимостта и на мъката. Колко приятно е това... Моят живот придобива форма – формата на неизбежния завършек. Аз зная, убеден съм, че ще дойде избавлението, ще ми се яви освобождаващият изход и че трябва да се готвя за него. И ето най-важното: трябва да се помъча земният ми край да стане не прекъсване, а завършек на целия ми живот; всички мои усилия и творчески стремежи трябва да водят към тоя завършек. Наистина аз не зная кога и как ще настъпи краят. Но и това е добре, тъй като ме кара по всяко време да бъда готов за повикване и заминаване. Едно е ясно: мерейки с човешка мярка, трябва да призная, че този край не е далеч и затова не трябва да губя време. Не трябва да отлагам онова, което е необходимо да се направи. Но затова пък има много неща, които трябва напълно да изключа, да премахна от пътя си. Времето ми е ограничено и никой не знае къде е границата. А огледам ли се, виждам, че невероятното, чудесно богатство на света – природата, човешкото общуване, културата – всички възможности за съзерцание и радост, всички поводи за духовно извисяване и духовно вглъбяване, всички творечски покани и поръчки – това богатство е неизчерпаемо, отговорно, уморително и задължаващо...
По такъв начин интензивната мисъл за смъртта става за мен оформено и осмислено начало в живота, може би подсещане или напътствие. Все едно ако по-стар приятел с обич и загриженост ми кажеше: „Знаеш ли какво, та животът е кратък, а прекрасните възможности – в любовта, в служението, в съзерцанието, в съзиданието са безброй; не е ли по-добре да не обръщаш внимание на всичко пошло, жалко и дребнаво и да се насочиш към най-доброто, истинското, прекрасното, за да не пропуснеш божествените красоти в света и в живота?...”
Мисълта за смъртта сякаш ми отваря очите и предизвиква у мен неутолим глад, жажда за високо качество, воля за божествени преживявания, умение да преценявам и избирам правилно, без да греша и без да се самоизмамвам. Постепенно се уча да различавам кое наистина е добро и прекрасно пред Божието лице и кое само ми изглежда добро, а в действителност ме съблазнява, мами и разочарова. И преминавайки през това житейско изпитание, аз все повече се убеждавам, че в живота има много събития, занимания и интереси, с които не си струва да се живее или които не заслужават живота ми; и напротив, има други, които разкриват и въплъщават истинския смисъл на живота. А смъртта ми дава верен мащаб, точен критерий за тези разграничения и прозрения.
Мисля си, че всички ние вече сме преживели и още веднъж ще преживеем нещо подобно: когато наближава смъртта или най-малкото, когато сянката ѝ ни затъмнява, всички явления и ценности в живота изведнъж, сякаш от само себе си се подлагат на преоценка. Всичко онова, което в сивото всекидневие, във време на безопасно вегетиране ни е изглеждало изтъркано, банално, почти обезценено, изведнъж разкрива различията си, намира точното си място, показва истинските си стойности и истинския си смисъл. Окото на смъртта гледа проницателно и строго; и не всичко в живота издържа втренчения му поглед. Всичко, което е лошо, начаса оголва нищожеството си, подобно листове хартия, обхванати от огън: те изведнъж пламват с ярък пламък и тутакси почерняват, разпадат се и изтляват. И после не ни се вярва, че този прах и тлен е могъл да ни се вижда важен и ценен. Но затова пък всичко наистина стойностно, значително и свято пред лицето на смъртта се утвърждава, излиза победоносно от огненото изпитание и ни се явява в същинското си сияние и величие. Първото се изобличава и развенчава, второто се налага и се освещава. И не ние правим това; не, огненото изпитание произтича от смъртта и се извършва поради плашещото ѝ дихание.
Има в човешкия живот такива дни и моменти, когато човек внезапно вижда смъртта пред себе си. Ужасни моменти. Благословени дни. Тогава смъртта като Божи пратеник оценява нашия живот. Той пробягва пред духовния ни взор като стремителен парад. И всичко, което в него е било правилно и добро, всичко, с което наистина си е струвало да се живее, се утвърждава като истинска реалност, възнася се в сияние; а всичко, което е било дребнаво, фалшиво и пошло, се развенчава и опозорява. И тогава човек проклина тази лъжа и пошлост и се самоосъжда като прахосник на силите си и глупав развейпрах. Затова пък как се радва на всичко ценно и истинско и сам не разбира как е могъл досега да живее с нещо друго. Чува как в дълбината на душата му всичко пропуснато стене и моли да бъде наваксано; и започва да копнее отминалият живот да се брои за преживян „на чернова” и да му бъде дадена възможност да изживее нов живот, вече „на белова”. Мигновено се раждат планове за нов, радостен живот и беззвучно се произнасят клетви за вярност пред него, а към Бог се възнасят молитви за даруване на отсрочка и нови възможности...„
А когато заплахата на смъртта отмине и отново настъпи тишина и спокойствие, тогава човек вижда, че целият му живот е пресят и прочистен и прави един от най-важните изводи в живота си: не всичко, с което живеем, заслужава да му отдадем живота си. Ценни са само онези преживявания и действия, които не са подвластни на смъртта и на наближаването ѝ, които могат да бъдат оправдани и утвърдени пред лицето ѝ. Всичко, което заслужава нашия избор и предпочитание, нашата любов и служение дори в предсмъртния ни час, е прекрасно и достойно. За което може и трябва да отдадем живота си, това и трябва да обичаме, на това и трябва да служим. Животът е ценен само с онова, за което си струва да се борим до смърт и да умрем; всичко останало е малоценно или несъществено. За което не си струва да умрем, не си струва и да живеем. Защото смъртта е пробен камък, велико мерило и неумолим съдия.
Ето как аз съзерцавам смъртта, мой скъпи приятелю. Смъртта не само е милостива, тя не само ни избавя от земната участ и снема от нас непосилното световно бреме. Тя не само ни дарява нов облик и нова организация на живота и изисква достоен завършек. Тя е също така тайнствена, дадена от Бога „мярка за всички неща” или за всички човешки дела. Тя ни е нужна не само като освободителка от веригите или като велика врата за последния ни път; тя ни е необходима преди всичко в самия живот и за самия живот. Мрачната ѝ сянка е предназначена не да ни лиши от светлина и радост или да убие в душата ни желанието да живеем и вкуса към живота. Напротив, смъртта възпитава в нас този вкус към живота, като го съсредоточава и облагородява; тя ни учи да не си губим времето, да искаме най-доброто, да избираме само прекрасното, да живеем с Божественото на земята, докато продължава краткият ни живот. Сянката на смъртта ни учи да живеем чрез светлината. Диханието на смъртта сякаш ни шепне: „Опомнете се, размислете и живейте в смъртността си чрез безсмъртното”. Приближаването ѝ прави късогледите ни очи зрящи и проницателни. А окончателното ѝ настъпване ни освобождава от бремето на света и от телесната ни обвивка. Можем ли да я проклинаме за всичко това и да я смятаме за начало на злото и мрака?
Разбирам, че нейната окончателност и непоправимост, нейната тайнственост и загадъчност могат да вдъхват на хората страх. Но нали потокът на живота, в който постоянно пребиваваме, ни носи всеки момент същата непоправимост, същата тайнственост и неразбираема сложност. Та нали всеки миг от нашия земен път е невъзвратим и изгаряйки, потъва в някаква пропаст; и тази бездна на миналото и зейналата пред нас бездна на бъдещето не са по-малко страшни от мига на предстоящата смърт. животът не е по-малко непонятен от смъртта; ала ние си затваряме очите и свикваме да не виждаме това. А смъртта, ако вярно я видим и разбенем, не е нищо друго, освен особен и величествен акт от личния ни живот. И на онзи, който вярно я долови и разбере, тя ще се открие като нов приятел, внимателен, верен и мъдър.