ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА, Йеромонах Серафим Роуз - Част 3

       По-горе, когато говорехме за универсалността на вярата, лежаща в основата на всяка човешка дейност и всяко знание, ние се убедихме, че вярата, ако разбира се тя не желае да стане жертва на субективни заблуждения, задължително трябва да има за свое основание Истината. По такъв начин възниква най-закономерно, даже неизбжно въпросът: имат ли първичните принципи на научната вяра – такива, както например взаимовръзката и единството на природата, транссубективността на човешкото знание, способността на ума да прави изводи на основата на наблюдения – за своя основа Абсолютната Истина. Ако нямат, те сами по себе си не представляват нищо повече от неправдоподобни предположения. Не бива да се приема за удовлетворителна „прагматическата” позиция на много учени, естественици и хуманитари, които, не желаейки да се занимават с „философия”, утвърждават, че тези принципи са просто експериментални хипотези, които общественият опит е приел за надеждни. Подобно твърдение може да даде само психологическо обоснование на вярата в тези принципи, но то не помага да се установи основава ли се тази вяра на Истината или не, а значи и цялото научно знание продължава да стои върху плаващи пясъци, с нищо незащитено от ирационалните ветрове, кито постоянно го разклащат.

        В действителонст – това от наивна простота ли произтича или, от задълбочено вникване в същността на проблема, който учените просто не успяват да изразят с помощта на доводи – болшинството от тях несъмнено смятат, че това, в което те вярват, има непосредствено отношение към Истината. Оправдано ли е това мнеине или не, вече е друг въпрос, метафизичен. Но едно може да се каже точно: това мнение никак не се оправдава от примитивната метафизика на болшинството учени.

        Както вече се убедихме, всеки човек живее с вяра, както и всеки човек – очевидно или не, но е така – е метафизик. Всяко знание – а никой от живеещите на земята не може напълно да се откаже от знания – предполага теория и критерий за знание, а също и понятие за това кое е напълно познаваемо и истинско в последната инстанция. Тази окончателна Истина, приемана като християнски Бог или като всеобща взаимовръзка на нещата, е и първият метафизически принцип, Абсолютната Истина. Признаването на този принцип е логически неизбежно и разрушава теорията на „относителната истина”, която се оказва противоречащ сам на себе си абсолют.

        Провъзгласяването на „относителността на истината” по такъв начин може да бъде наречено „негативна метафизика”, но както и да е, това е все пак метафизика. Съществуват няколко основни типа „негативна метафизика” и понеже всеки един от тях противоречи сам на себе си с малко различен от другите типове начин и всеки апелира за съзнание, малко по-различно от останалите, ние намираме за необходимо да се спрем на всеки от тях поотделно. Можем да ги разделим на две основни категории: „реализъм” и „агностицизъм”, всяка от които на свой ред се дели на „наивен” и „критически”.

        „Наивният реализъм”, или „натурализъм” не отрича в пълния смисъл на думата Абсолютната Истина, и сам прави някои недоказуеми абсолютни заявления, отхвърляйки какъвто и да било идеал или „духовен абсолют”, той в същото време утвърждава абсолютната истинност на „материализма” и „детерминизма”. Подобна философия все още има прояви в някои кръгове – тя се явява например официалната марксистка доктрина, на нея подражават и някои не твърде изтънчени мислители на Запада. Обаче основният поток на съвременната мисъл я е оставил далеч назад. Тя представлява странна реликва от миналото, от по-обикновените, но отдавна отминали дни; викторианска епоха, когато на „науката” са отдавали верноподанически чувства, някога принадлежащи на религията. Невъзможно е да се използва формулировката „научна метафизика”, тъй като науката по своята природа е знание за частното, а метафизиката е знание за това, което стои зад това частно, предполагаемо от него. Подобна философия е насочена към самоунищожение, тъй като „материализмът” и „детерминизмът”, които тя постулира, обезценяват всяка философия. Настоявайки за обусловеност на философията /както и всичко останало/, нейните привърженици могат само да утвърждават, че щом тяхната философия съществува, значи тя е „неизбежна”, но това съвсем не означава, че тя е истинна. Вдействителност, ако представителите на тази философия бъдат докрай последователни, на тях ще им се наложи съвсем да се откажат от категориите на истината. Обаче те, нямайки ни най-малка представа за последователност и задълбоченост, изглежда дори не забелязват това фатално противоречие. На по-малко абстрактно ниво това противоречие може да се види в алтруистическата и идеалистическата практика на руските нихилисти от миналия век, практика, намираща се в крщящо несъответствие с тяхната чисто материалистическа и егоистическа теория. Владимир Соловьов остроумно изразява това несъответствие със следния силогизъм: „Човекът е произлязъл от маймуната, така че ще се обичаме един друг”. Всяка философия предполага до определена степен, автономност на идеите. По такъв начин философията на „материализма” е, в известно отношение, разновидност на „идеализма”. Тя, ако може така да се каже, представлява самопризнание на тези, чиито идеи не се извисяват над очевидното, чиято жажда за познания толкова лесно се утолява с науката, че те я издигат в абсолют.

         „Критическият реализъм” или „позитивизъм” представлява пряко отрицание на метаизическата Истина. Изхождайки от същите научни предпоставки, както и по-наивният натурализъм, той се отказва от Абсолюта, но не така решително и не с такава готовност се ограничава само с „емпирическата” или „относителната” истина. Ние вече отбелязахме явната противоречивост на подобна позиция: отрицанието на Абсолютната Истина е само по себе си „абсолютна истина”. И отново, както и в случая с натурализма, постулирането на основния принцип на позитивизма се оказва отрицание на този принцип.

        „Агностицизмът”, както и „реализмът”, може да бъде разделен на „наивен” и „критически”

        „Наивният” или „доктринерен” агностицизъм признава абсолютната непознаваемост на Абсолютната Истина. Макар това твърдение да изгрлежда твърде скромно в сравнение с позицията на позитивизма, но и то все пак претендира за нещо прекомерно голямо, ако агностицизмът действително знае, че абсолютът е „непознаваем”, то това знание вече е „абсолют”. На практика подобен агностицизъм се явява разновидност на позитивизма, безрезултатно опитващ се да отстрани противоречията на последния.

        Само в „критическия” или „чистия” агностицизъм ние се срещаме в крайна сметка с повече или по-малко „успешно” отрицание на Абсолюта. За нещастие подобно отрицание включва отрицание на всичко въобще, и ако то бъде последователно, трябва да завърши в духа на пълния солипсизъм. Подобен агностицизъм представлява проста констанция на факта: ние не знаем съществува ли Абсолютна Истина, и ако съществува, то каква е Нейната природа, така че – в качеството на извод – да се удовлетворим от тази емпирическа, относителна истина, която ни е възможно да познаваме. Но какво е това Истина? Какво е това знание? Ако няма категорични критерии за тяхното характеризиране, те даже не могат да бъдат отделени. Впрочем, ако агностикът признае тази картина за справедлива, той няма да се безпокои за обосноваването на своята позиция. Неговата позиция – това е само „прагматизъм”, „експериментализъм” и „инструментализъм”. Няма Истина, но човек може да съществува в света и без Нея. В нашия безинтелектуален век тази позиция се защитава от хора, стоящи както най-ниско, така и най-високо ниво в живота. Ще отбележми, че тази позиция, най-малкото, е интелектуално безотговорна. Тя сама по себе си представлява преднамерен отказ от Истината или даже отказ от Истината в полза на властта, независимо от това представлява ли тази власт интересите на нацията, расата, класата, любовта към жизнените удобства или каквото и да е друго, способно да поеме тези усилия, които преди са били посветени на търсенето на Истината.

        „Прагматикът” или „агностикът” може искрено да смята, че желае само доброто, но той лъже себе си и другите, ако определяйки това, което търси, продължава да използва думата „истина”.

        Самото негово съществуване вече се явява показател за това, че търсенето на Истината, така дълго вдъхновяваща европейската цивилизация, се е приближило към края си. Над четири и половина века съвременна мисъл представляват своеобразен експеримент, демонстриращ възможностите на знанието, достъпно за човечеството, което мисли, че няма Истина, дадена в Божествено Откровение. Изводът, който следва от това и който е видял вече Юм и се е опитал да се укрие от него зад удобния параван на „здравия разум” и „условностите на живота”, е очевиден днес за милиони хора, нямащи вече така „сигурно” убежище Той се състои в пълно отрицание: ако няма Истина, дадена в Божественото Откровение, значи Истина въобще няма. Търсенето на Истината извън Откровението стигна до задънена улица. Учените признават този извод, ограничавайки се в своите тесни специалности и удовлетворавайки се от относителната цялостност на тесния кръг събрани данни, и не тревожат вече себе си с въпроса за съществуването на каквато и да било истина, голяма или малка. А по-голямата част от човечеството, признавайки този извод, чака от учените вече не истина, а приложение в практиката на знанията, имащи изключително утилитарно значение, и търси в други, ирационални източници всеобщи ценности, които някога човечеството се е надявало да придобие от Истината.

       От гореказаното следва такъв логически извод: отрицанието или съмнението в Абсолютната Истина – ако само бъдем докрай честни и последователни – води към пропастта на солипсизма и ирационализма. Единствената позиция, позволяваща да се избегнат логическите противоречия, се заключава в това, че има Абсолютна Истина, лежаща в основата и осигуряваща всички частни истини, и че тази Абсолютна Истина не може да се достигне с относителните човешки средства. Тук приключва локигата, и ако ние искаме да продължим нашето разсъждение, то ще попаднемм в съвсем друга област. Но едно е да се констатира, че логиката не поставя никаква бариера пред твърдението, че съществува Абсолютна Истина, и съвсем друго е фактически да се утвърди това. Подобно утвърждение може да бъде обосновано само чрез един източник: въпросът за истината опира до въпроса за Божественото Откровение.

        Тук започват колебанията на критическия ум. Струва ли си да се търси извън това, което е недостижимо със собствени сили? Това е удар по гордостта, преди всичко по тази гордост, която е прието да се нарича „смирение” на учения, който „пред фактите се чувства като малко дете”. Обаче това „смирение” се отказва да приеме каквото и да е съждение за този факт, освен това, което произтича от гордия човешки разум. Рационалистите пък повече от всичко ги възмущава Божественото Откровение. Откровението на Иисуса Христа, което следва от това, че никакви други откровения те не отричат.

        Обаче ако не се приеме съзнателно, в пълната му цялостност, учението за Истината, дадено в християнството, то ще се наложи да я търсим в нещо друго. Такъв е пътят на съвременната философия, той води към неясноти и обърканост, защото тя, тази философия, по никакъв начин не желае да признае, че не е в състояние да обезпечи сама себе си с това, което може да бъде дадено единствено отвън. Слепотата и отстъствието на яснота, наблюдаващи се у съвременните философи по въпроса за основополагащите принципи и определението на Абсолюта, са преки следствия от тяхната основна аксиома: няма Божествено Откровение. Тази аксиома прави хоратат слепи при слънчева светлина, затъмнява всичко, което така ясно се е виждало преди на тази светлина.

        За този, който опипом броди в тъмнината, има само един изход – ако той, разбира се, не прозре в своята слепота, и той е да се опита да намери светлина сред същата тази тъмнина. Много в такива случаи прибягват към колебливия пламък на свещичката на „здравия разум” и „условностите на живота” и приемат – принудени да съществуват някакси – мненията и нормите на тези социални и интелектуални кръгове, към които принадлежат. Но много, неудовлетворени от тази мъждукаща светлина, вървят сред магическите фенери, показващи всичко в измамни, изопачени, разноцветни тонове и отклоняващи от пътя тези, които вървят след тях. Тези хора стават привърженици на едно или друго политическо, религиозно или художествено направление, издигнато върху гребена на съвременната му духовна вълна.

        На практика всеки човек живее под светлината на някакво откровение, било то истинско или лъжливо, освещаващо или опорочаващо човека. Този, който не живее по християнското Откровение, живее по някакво друго, лъжливо откровение, а всички лъжливи откровения водят към бездната.

        Ние започнахме нашето изследване с логическия въпрос: какво е Истина? Този въпрос трябва да бъде отделен от другите, несвързани с него. Пилат скептически задава този въпрос на Самата Изтина.

        „Аз съм пътят и истината и животът, никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” /Иоан. 14:6/. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” /Иоан. 8:32/. Истината в този смисъл, Истината, която дава вечен живот и свобода, е недостижима с човешки средства и може да бъде дадена само в Откровение свише от Този, който има власт да я даде.

        Пътят към тази Истина е тесен и болшинството от хората не го намират, тъй като вървят по „широкия” път. Обаче няма човек, който не би търсил Истината, защото такъв го е създал Бог, Който сам е Истина. В следващите глави ние ще разгледаме много от лъжливите абсолюти, лъжливите богове, които хората са изобретили в нашия идолопоклоннически век, и ще се убедим, че най-удивителното в тях е, че нито едно не се явява „ново откровение”, а представлява изопачена, извратена пародия на тази единствена Истина, към която е невъзможно да не се обръща човек даже в самите си заблуждения, прекомерната си гордост и хулите. Разбирането за Божественото Откровение е обезценено за тези, които следват духа на този век, но и те не могат да се избавят от жаждата за Истина, която Бог е вложил в човека, за да го изведе тя при Него, и която може да се утоли само с приемането на Неговото Откровение. Даже тези, които смятат себе си за прекалено „изтънчени” или „честни”, или пък „смирени”, даже те се уморяват от ненасищащите „лакоми късчета” псевдоистини, с които са принудени да се хранят, и се измъчват от желание за нещо по-съществено.

        Но „твърдата храна” на християнската Истина е достъпна само за вярата и главното препятствие за тази вяра представлява не логиката, както лекомислено смятат съвременниците, а друга, противоположна вяра. Ние вече се убедихме, че логиката не може да отрече Абсолютната Истина, без да отрече при това самата себе си. Логиката, която се опълчва срещу Божественото Откровение, служи само на някакво друго откровение, на лъжливата абсолютна истина, а още по-точно – на нихилизма.

        На следващите страници ние ще назовем нихилисти хора с различни на пръв поглед възгледи: хуманисти, скептици, революционери от всички направления, художници и философи от различни школи, но обединени всички от една обща цел. Имаме ли работа с „позитивна” критика на християнските истини и постулати, с революционно насилие, насочено против стария ред, апокалиптически видения за всеобщо разрушение и близост на земния рай, „обективни” научни трудове, поставили си задача да „подобрят живота” в този свят, се сблъскваме с една и съща цел, която всички те имат: отказ от Божественото Откровение и подготовка на новия ред, в който няма да остане и следа от старите представи, и в които човекът ще бъде единственият бог.