НЕКА ЖИВИТЕ БЪДАТ МИЛОСТИВИ КЪМ МЪРТВИТЕ (Архим. Рафаил Карелин)

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2015-11-06 Посещения: 596 Коментар: 0

 

            Едно време служех в черквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм, това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тези монаси, които бяха духовна сила и факели на Грузия в продължение на шестнайсет века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах-Абас са превръщали в пустини цели области на Грузия за това, че народът се е отказал да премине към мюсюлманство. В Илори Господ ми даде да видя живи подвижници на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

            По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са били погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

            Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях не са се съхранили надписите – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът-християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратата на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение на гроба.

            Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището през нощта на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, залята от лунна светлина е като скала от бял камък. Странно чувство: струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

            Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

            Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме; минавайки покрай някои от тях чувствам, че тук лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границата на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам своята духовна загуба: сега разбирам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове: не минавайте равнодушно покрай гробовете, кажете макар и само две думи: „Помени, Господи!”, „Упокой, Господи!”. Това ще бъде милост за покойния, като да протегнете чаша със студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите да бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

            И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, кито си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам този гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори заради това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове: научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

            Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

            И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях, като с живи. Не чакам отговор, по-право, съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че ако даже моите думи не стигнат до тях, то и една макар сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно: ще я чуят мъртвите.

(Из „Свещеното слово и човешкото възприятие”, Архим. Рафаил Карелин,  ЕИЦ „Св.св. Кирил и Методий”)