Свещеник ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2015-07-20 Посещения: 743 Коментар: 0

Преп. СЕРАФИМ САРОВСКИ (19 юли, 2 януари)

Когато за пръв път прочетох житието на свети Серафим, бях просто едно объркано квартално келешче. За разлика от много мои връстници, все още нямах представа накъде точно искам да се развие животът ми. Тогава нямаше много духовни книги. Или ако е имало, те са се разпространявали в ограничена среда. До мен беше достигнало само едно Евангелие от апостол Лука – благодарение, разбира се, на някакви протестанти, които веднага след избухването на така наречената демокрация, бяха усетили, че никой няма да пречи на делото им и раздаваха книги из цяла София. Така непостижимият Божий Промисъл използва духовните лъжци, за да посее първите семена на истината в сърцето ми. Никога не съм харесвал протестантството. Дори и тогава, когато за пръв път прочетох Евангелието, разбрах, че ако човек вземе насериозно тази Книга, няма да се държи и да говори като тези хора. Както и да е – това е друга тема.

Евангелието ми отговори на много въпроси и то на най-базисните. За това Кой е Бог и какъв е Той. Че е Преблаг и е изпратил Своя Син, за да ни спаси. За това какъв е смисълът на живота и за това, че няма смърт, а вечен живот. Разбира се, всичко това изобщо не изглеждаше така подредено в главата ми, както го описвам. Но нима цялата сила на Евангелието може да се впише в едно момче, чиито най-сериозни размисли до този момент са били предизвикани от слушането на Metallica? Имах нужда от още много обяснения, и ако мога така да се изразя, от още ударни дози оживотворяваща Божия благодат (естествено, имам нужда и досега). Именно такава роля изигра за мен житието на свети Серафим Саровски. Възприех го като своеобразно тълкувание на Евангелието. Обяснение за това как Евангелието освещава сърцето и реално се „въплъщава“, как „оживява“ чрез човека и се превръща в дело.

И сега, като се връщам назад, си спомням чувството, което изпитвах тогава, докато четях. То може да се опише с една дума – мир. Беше като второ откровение за Христос, Който е дивен в Своите светии (Пс. 67:36 слав.). Разбрах, че наистина е такъв. Казвах си (и досега си го казвам): „Аз този човек съм го търсил цял живот! Най-после го намерих! Няма страшно щом знам, че го има! Той ще ме заведе до Христос! Няма да ме остави! Той не е като мен, не е двуедушен, няма да ме предаде… Каквото и да правя… Където и да пропадна… Няма да ме предаде!” Това чувство се повтаря постоянно като чета за някой светец. Срещата ни със свети Серафим беше среща с осветения човек. Казвах си: „Ето какво са християните. Те приличат на Христос!” Като гледах делата на свети Серафим аз прославих нашия Отец, Който е на небесата (Мат. 5:16).

Изумяваше ме това какво става с човека, който отдава целия себе си на Бога. Имам предвид не като нас – част за Бога, част за лична употреба, а част – „скрита за по-натам”. А целия себе си! И постепенно такъв човек става различен. Хем е същият, хем различен от нас. Нямам предвид само чудесата. И те са важни! И те ме впечатлиха много, но не само те. Впечатли ме вярата и любовта към Бога и хората. Свети Серафим е Боговидец. Нали помните как видял Христос по време на Литургия? Но той е и човековидец. Тоест, такъв, който вижда хората в тяхната болка, в тяхната нужда, в красотата на Божия образ.

Преподобният стоял на камък и шепнел: „Цял си желание, цял си любов, пресладки Иисусе.“ И плачел. Някога Христос плакал за умрелия Лазар. И иудеите си казали: „Гледай, колко го е обичал” (Иоан 11:36). Сега аз гледах как старецът плачел за Живия Христос и си казах същото: „Гледай, колко Го е обичал.“ И разбрах – щом плачат един за друг, значи наистина се обичат. Те са „осъдени“ да са заедно – Христос и човекът. Разбира се, не всеки човек, а Христос и човекът, който Го е обикнал. Който е отговорил на Божията любов, който Му е станал приятел като Лазар и Серафим.

Аз се вцъркових благодарение на житието на Саровския чудотворец. За мен той стана образ на църковността и към тази църковност се стремя и досега – вътрешното благородство, отдадеността на другия, вниманието към него. Накратко – любовта. Наричал хората „радост моя“, защото те за него наистина били радост. Не като за нас – бреме. Иска ли ви се да отидете при такъв духовник? И на мен ми се иска. Пък ако ще и да ти се скара. Той има право. Правото на любовта. При него си на сигурно място. Това сигурно място е Църквата на Христос.

Навярно помните онзи случай, разказан от самия преподобен отец: „На убогия Серафим – казвал той – се яви Небесната Царица!“ Представяте ли си? Самата Пречиста Божия Майка слиза от Небето при човека. Лично дошла, за да му каже да проси от Нея и Тя ще му даде каквото поиска. „Убогият Серафим се помоли за своите сироти да се спасят“. Помня колко плаках на тази случка. Да дойде Божията Майка лично и да ти каже: „Искай.“ А ти да искаш за друг, а не за себе си. „Какъв човек си ти?“ – казвах си, гледах иконата и плачех...

Тогава разбрах какво искам да правя с живота си – че един ден искам да стана свещеник. И да разказвам на хората за Христос и за Неговия угодник свети Серафим. И за това колко е хубаво в Църквата.

Църквата е на Христос, Той е неин Глава. А нейни членове са свети Серафим и другите като него. Както и тези, които успеят да се закачат за крайчеца на дрехите им – Божият народ. Затова много ме боли, когато хулят Църквата заради нашите, заради моите дела, които често нямат нищо общо с Църквата. Как само тъмнеят нашите дела и всяват безнадеждност. Ние все казваме: „Ти не гледай духовниците, не ги съди и те са хора.“ Питам се: Защо сме „хора“ все за греховете? Защо не се опитаме да сме „хора“ като свети Серафим? Мисля, че само когато е осветен, човекът си струва да бъде наричан човек. Казват: „Гледай къде ти сочат, а не къде гледат.“ Хубаво. Но аз добре помня кой съм. И какво ме отведе от отчаянието до вътрешния мир. Почти не съм срещал това около мен. И което е по-лошо, не съм го срещал вътре в мен. И ние проповядваме Евангелието от апостол Лука. Но то не се „въплъщава“ в делата ни. Остава неразтълкувано. А тълкуванието много често е само в една мила дума – „радост моя“. Тежка дума. Непроизносима.

Знаете ли каква е разликата между светеца и егоиста? Светецът цял отдава себе си и се изпълва с Христос. А егоистът взема от Христовото, приписва го на себе си и се опитва да трупа дивиденти от него. Ако ние сме егоисти, то това е ужасяващо. Наистина е ужасяващо.

Кажете ми как да не скърбя, като виждам всичко това, братя? Защо ние не сме като свети Серафим? Той нарича себе си „беден“, а обедняването му е Царство Божие. А ние сме „богати“. Килиите на сърцата ни са пълни с вехтории, които изнасяме, за да се хвалим с тях на другите. Понякога нашите, моите боклуци, блестят на слънцето. Но всъщност остават това, което са…

Когато книгата за свети Серафим стигна до края, ме обзе панически ужас. Казах си: „Как ще живея, без тази книга да продължава?“ И авторът на житието, отец Серафим Алексиев, един изкусен духовник, сякаш знаейки, че ще си кажа това, е написал: „Читателю, ти, който с духовен интерес проследи заедно с нас чудния живот на великия праведник от Саров, ще затвориш след малко книгата и ние ще се разделим. Но позволи ни да отправим към тебе едно сърдечно пожелание: Никога не се разделяй със свети Серафим! Моли му се! Той ще бъде тогава за тебе жив! И ще се застъпва пред Бога за богоугодните ти желания! Той на толкова други като тебе е помагал! И на тебе ще помага! Като знаеш каква любов е имал той към страдащите, към огрешените, но каещи се от сърце християни, към обременените и отрудените в живота и колко силно е молитвеното му застъпничество пред Бога и ти застани смирено пред блажения му лик, и от дълбочините на душата си извикай: „Преподобни отче Серафим, моли се Богу и за мене грешния!“ Тогава си отдъхнах.

Това е моето послание за празника… Сега, много години по-късно, съм свещеник. Вярвам, че светецът се е молил за мен. Но съм далеч от това, което тогава стремежите раждаха в сърцето ми. Казвах си: „Дано да живея така, че като умра да съм в краката на свети Серафим.“ Но истината е, че съм компромисен човек и се щадя. Ние всички се щадим. И затова получаваме малко благодат. Но, братя и сестри, още не е късно да станем това, което сме искали, което благодатта ни е подсказвала. Ако животът не ни е „смачкал“, ако не търсим оправдание, а се покаем и отворим сърцата си, път нагоре има. Вярвам, че тогава и свети Серафим ще дойде и ще бъде наш духовен отец, а ние негови духовни чеда.

Тази история, която ви разказах, е много лична. Но тя е малкото цвете, което мога да поднеса на този празник под формата на благодарност към преподобния. За да помним кое е истинско и кое не. Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас, грешните!

Източник: http://dveri.bg/9h8yr