Из "СВЕЩЕНОТО СЛОВО И ЧОВЕШКОТО ВЪЗПРИЯТИЕ", Архим. Рафаил Карелин

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2015-07-17 Посещения: 785 Коментар: 0

                               ВЛИЯНИЕТО НА ГРЕХА  ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

         Невъзможно е историята да бъде обяснена по логически път. Човешкият ум, дори опиращ се на огромната памет на компютрите, не може да разкрие и да определи факторите, от които се формират историческите процеси. В историята съществуват надзакони – необясними явления, които не са подчинени на причинно-следствената връзка. Те могат да се проявят в най-критични периоди и да променят хода на събитията. Но най-същественият и важен фактор е духовният план на историята; това е отношението на човечеството към Божеството, това е нравственото състояние на света, това е невидимата за очите обратна страна на човешкия живот. В духовния план се съдържат и се сумират деянията на цялото човечество и се определя неговото бъдеще. Преди световния потоп на тази метафизическа плоскост човечеството е изчерпало себе си. Обратно казано, тази сфера на битието се е оказала празна, хората са се превърнали в плът, тоест действали са по влечението на сляпата си и развратена плът. Божият Промисъл е осъдил човечеството на гибел именно поради това, че в него не са се оказали сили и възожности за възраждане.

         Съвременното състояние на света не може да бъде сведено само до икономически, политически и други условия; тези фактори оказват своето влияние, но все пак са второстепенни. Обратите на историята са непредсказуеми за тези, които се занимават с икономика и социология; евтиният им футуризъм никога не се е оправдавал. Животът е скъсвал всички хартиени прогнози на икономистите и социолозите, които са искали да предскажат историята, както прогнозата за времето. Човекът си остава тайна и затова за нас историята е необяснима. В историята на човечеството присъстват светли и тъмни космически сили. Грехът, като тежък порок, е поразил самата природа на човечеството; той, подобно на заразена кръв, е проникнал във всички клетки на човешкия организъм. Грехът е присъщ на човечеството от времената на трегедията в Едем. Но ХХ век е особено белязан с невиждани досега размери на греха, сякаш печатът на Каин е легнал като огнено клеймо върху челото на земята. Понастоящем грехът на детеубийството е станал почти глобален. В страните от бившия Съветски съюз бременността в 70% от случаите завършва с аборт, а ако към това се прибавят противозачатъчните средства, които предизвикват миниаборт, тоест гибел на ембриона в продължение на няколко денонощия, то с кръвта на убитите биха могли да бъдат напоени пясъците на Сахара, а с техните трупове – няколко пъти да бъде опасана земята.

         С какво може да бъде обяснена тази продължаваща ескалация на жестокостта, тази вакханалия, наречена прогрес? Струва ни се, че главната причина е нравствената деградация на човека, неговата емоционална студенина и дефицитът на любов. Любовта разширява битието на човека, в което се включва кръгът от обичани от него хора, те стават сякаш частици от неговото сърце, стават източници на неговата радост и страдание. Любовта прави живота на човека по-дълбок. Сега виждаме друго – затвореност в себе си и аутизъм. Човекъ става единствена ценност сам за себе си, сякаш целият свят е създаден само за него. Оттук възниква прагматично отношение към другите хора: дали те са полезни, или не. Това става главното условие за взаиоотношенията. Към такъв егоизъм довеждат, според нас, два главни гряха: гордостта и блудството, а след това и техните „по-малки братя” – леността и любовта към удоволствията. Аутизмът пресушава любовта в човека, отначало – духовната, след това – душевната, която се заменя от спорадични избухвания на страсти. Похотта и гордостта образуват в душата някакъв постоянен мъртвешки хлад. Човекът губи чувството за състрадание, дори това, от което не са лишени животните. Чуждото нещастие не го опечалява, чуждото щастие, дори и само под формата на временен успех, не го радва, а по-скоро го огорчава. Тъмните сили все повече завладяват душата на човека. Преподобни Серафим Саровски пише: „Дяволът е хладен”. Ценността на чуждия живот се губи за такъв човек. Ако днес хората престават да се радват един на друг, то това означава, че утре ще им бъде тясно на земята, макар и да са разделени един от друг от пространството, както жителите на пустинята.

         За какво са му на съвременния човек деца? Те стават пречка за него. Човекът не вижда в децата своя образ, повторение на собствения си живот, не преживява с тях отново детството си; той вече дотолкова е замърсил живота си с разврат, че чувството на дете вече му е недостъпно. По-рано човекът е обичал неродилото се още дете, сякаш стопляйки го и обгръщайки го с топлината на душата си. Сега човекът подсъзнателно гледа на детето като на тежко бреме, като на враг, мисли за неудобствата и грижите, за излишния труд, който ще му донесе младенецът, а в замяна, както му се струва, не ще му даде нищо. И затова съвременният човек вече е потенциален убиец на собствените си деца.

         Има още един фактор – това е безнадеждността. Децата се асоциират с бъдещето. А човекът няма собствено бъдеще, то сякаш се е затворило за него. По-рано хората са имали надежда, няма да говорим – правилна или лъжлива. Бъдещето им се е представяло като блещукаща напред светлина, сега то е покрито с мъгла. Затова човекът живее с днешния ден, макар този ден да не му дава нищо.

         У човека съществува инстинкт за размножаване, тоест за предаване на живот на друго същество. Когато половото общуване се е отделило от инстинкта за раждане, станало самоцел, той се е деформирал. За човека похотта се е оказала самоцел, която може да бъде задоволявана извън детераждането, затова самото раждане на деца е станало противодействие на похотта. Човекът не само е избрал гнусната похот, нещо повече, той е станал лакомец на похотта, а лакомниците губят здравия вкус. Затова сексологията води до психопатология.

         Семейството решава няколко задачи: 1) раждане на деца; 2) задоволяване на инстинкти, които при човека са съединени с цяла гама от чувства; 3) взаимопомощ. Християнското семейство решава също и духовни задачи: това е съдействие един на друг в делото на спасението, общност във временното и вечното, в материалното и духовното, общност в молитвите, която прави семейството малка домашна църква. Сега всичко това е разрушено. Сексът убива раждането на деца; гордостта – взаимната любов; егоизмът – грижата един за друг.

         Семейството е създадено най-вече с цел раждане на деца. Може ли то да бъде построено върху труповете и кръвта на децата? Ножът на лекаря убиец, който разсича тялото на плода, в духовен план разсича тялото на семейството.

 

(Стр. 9)