Йеромонах Серафим Роуз, ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ БОГА - Част 2

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2015-05-29 Посещения: 982 Коментар: 0

(Продължение)

Обаче все пак е възможно, както се казва, „широко да разпрострем мрежата” и да уловим тази рибка, която ни е нужна, още повече, че това е твърде голяма рибка. Невъзможно е да се изброят докрай всички прояви на нихилизма, но може да се даде определение за нихилистично съзнание и за неговото влияние върху хода на съвременната история.

        Отначало да се опитаме да опишем това съзнание поне чрез няколко най-важни негови прояви и схематично да изобразим неговото историческо развитие, а след това вече по-подробно да се спрем на неговото значение и историческа програма. Обаче преди да пристъпим към изпълнението на тази задача, на нас ни е нужно по-отчетливо да си изясним за какво именно искаме да говорим, т.е. трябва да започнем с определението за нихилизъм.

        На това определение не е редно дълго да се спираме, защото то е било дадено от основателя на нихилистическата философия – Ницше: „Няма Истина, няма Абсолют – няма „предмети в своята същност”. Това е единственото, което нихилизмът представлява във висшия си смисъл”/1/.

        „Няма Истина” – с този израз ние вече неведнъж се срещнахме в настоящата книга, а отново и отново той ще звучи и по-нататък, защото въпрост за нихилизма в основата си е въпрос за Истината, или по-точно, въпрос на Истината.

        Но какво е това Истина? Това е въпрос – изходна точка на логиката. Преди да говорим за съдържанието на Истината, ние сме длъжни да разгледаме самата възможност за съществуване на Истината и условията на Нейното постулиране. А под Истина ние несъмнено разбираме – както това става ясно от отрицанието на Ницше – Абсолютната Истина, т.е. Тази, Която ние вече определихме като Начало и Край на всичко.

        За поколението, възпитано в скептицизъм и несвикнало да мисли сериозно за каквото и да било, словосъчетанието „Абсолютна Истина” представлява някакъв анахронизъм.  Широко разпространеното мнение бърза да подскаже, че никой не може да бъде толкова наивен, че все още да вярва в Абсолютната Истина. Всяка истина в нашия просветен век е относителна. Последната мисъл, да отбележим, не е нищо друго, освен опростено тълкуване на думите на Ницше: „Няма /Абсолютна/ Истина”, и точно тази доктрина служи за основа както на нихилизма на масите, така и на нихилизма на интелектуалния елит.

        „Относителнта истина” е представена преди всичко в научните знания на нашия век, които започват с наблюдения, обобщават се от логиката и в организиран ред преминават от известно към неизвестно. Тя е винаги логически последователна, условна, ограничена, изразена в отношение към нещо друго, никога не е категорична и никога не е абсолютна. Ученият, който не е склонен към обобщения, не изпитва потребност от друг вид знания, освен тясната специалност, с която се занимава. Той може би няма нито време, нито желание да решава „абстрактни” въпроси, лежащи в основата на неговата специалност. Ако е принедун да ги разглежда или непосредствено се сблъсква с тях в своите изследвания, то него по-скоро ще го удовлетвори най-простото обяснение: всяка истина е емпирична, всяка истина е относителна. Тези две твърдения, несъмнено, си противоречат. Първото носи не емпирически, а метафизически характер, а второто се явява потвърждение на абсолютното. И от подобни твърдения, противоречащи на самите себе си, за наблюдателния изследовател възниква въпросът за Абсолютната истина. И първият логически извод, до който стигаме, това е, че ако въобще съществува Истина, тя не може да бъде „относителна”. Основополагащите принципи в съвременната наука, както и във всяка система от знания, са неизменни и абсолютни. Ако не беше така, никакво знание, даже и „отвлечено”, не би могло да съществува, защото тогава просто не би съществувал критерият: какво да приемаме за знание или какво е Истина.

        Следствието от дадената аксиома е: Абсолютното не може да се постигне със средствата на относителното. Т.е., до основополагащите принципи на всяка система от знания не може да се достигне чрез същото това знание, а следователно, тези принципи трябва да са ясни предварително и се явяват предмет не на научна демонстрация, а на вяра.

следва