ДУХОВНАТА СВОБОДА, Ставр. ик. Дончо Александров

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2021-10-08 Посещения: 20 Коментар: 0

 

 

Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат

да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето.

Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“

 

Свободата е прекрасен дар, който е даден на всеки човек, но само духовно същество може да бъде свободно. Свободата не е природна, а духовна категория, принаьдлежаща към божествения и богоподобен свят. трудно се живее без нея. Изпитваме страх при мисълта, че може да я загубим. Свободата обаче предполага отговорност. Как ще я използваме? Какви плодове ще пренесем чрез нея?

Днес в думата свобода се преплитат много различни смисли. Често се спекулира с употребата й. Опитни създатели на реклами манипулират с тази дума, за да постигнат свои цели. Чуваме нерядко, че ако искаме да бъдем истински свободни, трябва да пушим определен вид цигари, да пием само определена напитка или използваме само определена марка парфюм. Не можем да се съгласим с подобно принизяване на думата „свобода“. Какво всъщност разбираме под свобода?

Често я свързваме със социалните й измерения. Свобода на словото, на вероизповеданието, свобода да пътуваш, да избираш политически модел. Тези свободи са ограничени от съществуването на другите. Ти можеш да реализираш своята социална свобода, доколкото тя не накърнява свободата на другите.

Всеки от нас има копнеж за свобода и изострено чувство за нея. Не трябва обаче да смятаме, че има пълна свобода.

Св. Исаак Сирин мъдро отбелязва: „В несъвършения век няма съвършена свобода“. Да правим каквото си искаме, без да се съобразяваме с никого. Да постъпваме по своята воля и от нищо и никого да не зависим. Това е плътска свобода. Опитите да се живее така винаги са свързани с падение. Нека си припомним притчата за блудния син, която разказва Господ Иисус Христос. Една история, взета от реалния живот. Младеж, който желае да напусне бащиния си дом, да стане самостоятелен. Поискал от баща си наследството, което му се полага, и заминал за далечна страна. Толкова искал да е свободен, че решил да отиде колкото е възможно по-далече от родното си място. Там правил каквото си поиска. Отдал се на разгулен живот. Харчил безумно. Пред нищо не се спирал, за да задоволява прищевките си. Неусетно минало времето на тази „свобода“ и парите свършили. Изпаднал в тежко положение. За да оцелее, трябвало да гледа свине. Третирали го като роб. За храната му хвърляли остатъците от „трапезата“ на свинете. В падението си все пак осъзнал какво е загубил. Разбрал, че истинската свобода е в бащиния дом и се завърнал.

Притчата за блудния син акцентира най-вече върху изгубването на духовната свобода. Няма по-страшно от тази загуба. От момента на грехопадението в течение на цялата човешка история пребиваването на човека в състояние на грях винаги е означавало загуба на неговата духовна свобода. Спасителят ни учи, че „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34). Грешникът не вижда бедственото си положение, а си мисли, че е свободен. Обвързаната от страсти душа няма собствена свобода. Всички имаме малко или много горчив опит, оплитайки се в мрежите на страстите. Колко зависими се чувстваме от тях! Макар с тялото си да сме свободни, душата ни сякаш е в затвор. Състояние на тежест, страх и потисничество. С мъдрост и опитност са напоени думите на св. Йоан Златоуст: „Истински свободен, истински господар на самия себе си и по-могъщ от царете е само този, който не робува на своите страсти“.

Господ Иисус Христос донесе благата вест за връщането на човека към духовна свобода и разкъсване оковите на греха. За Него е казано: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Така звучи и утешителното слово на св. ап. Йоан Богослов: „Той е омилостивение за нашите грехове“. Бог чрез пророка говори: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя“ (Ос. 13:14). Спасителят ни нсърчи: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).

Истината е самият Христос. Той ни казва: ако познаете Мен, Който съм истинен, Аз ще ви освободя от греховете. Защото вярващия в Този, Който взима върху Си греха на света, без съмнение е освободен от грехове.

От момента на Христовото Възкресение за човека е открита благодатната възможност да намери себе си в духовната свобода. Христос, Изворът на живота и Победителят на смъртта, изтръгва вярващия от нейната прегръдка и му дарява истинската свобода. Когато човек е ограничен от тлението, живее като роб. Но когато са свалени тези тежки окови, той обитава в сферата на свободата. Престава да бъде тленно създание, а става участник в Христовия безсмъртен живот. Благодатта на Светия Дух, която се преподава на всеки участник в църковните тайнства, освобождава от смъртната земна дреха и завива с Христовата духовна дреха. Истинската свобода е в Църквата. Там е мястото, където се проявява действието на Светия Дух. „Дето е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17). В Църквата обаче свободата не е разбираема без любовта. Божията любов дава на човека истинската свобода. Единственият начин да се запази свободата е да пребъдв в атмосферата на любов.

Архимандрит Георги Капсанис казва: „Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти“.

Тук е необходимо да подчертаем, че човек има свободна воля да вземе решение дали да последва Христос и пребъдва в духовна свобода, или да Го отхвърли и остане в духовно робство. Св. Симеон Богослов казва от името на Бога: „Нежелаещия Аз никога не принуждавам, а искам служението на подчиняващите Ми се да бъде свободно, доброволно“. Господ Иисус Христос винаги призовава към вяра и любов, изградени върху свободно приемане на възвестените от Него божествени истини. Няма как плененият да се спаси, ако не последва своя избавител. Така всеки, който иска да се освободи от греха и вечната погибел, трябва да изпълни волята на Христа и да се остави в Неговите обятия, така както болният се предава в ръцете на лекря, за да бъде излекуван. Макар Иисус да обича всички човеци, Той спасява само ония, които искат да се спасят.

Когато акцентът пада върху духовната свобода, се подчертава не социалният, а нравственият аспект на човешката свобода. В стремежа ни към нравствено самоопределяне винаги има два възможни пътя. Единият е на безотговорността, безгрижието и потапянето в страстите, носещ духовна разруха, робство и тление. Другият е на вярата в Иисус Христос, даващ ни обновление, преобразяване, духовна свобода и благоухание на вечен живот.

Започнах темата нарочно с един цитат от безсмъртния роман на Мигел де Сервантес „Дон Кихот“. В него са представени двама коренно различни човеци. В лицето на Дон Кихот откриваме човека, устремен към свобода, добродетелност и идеали. Стремежите на Санчо Панса не стигат по-далече от забогатяването и славата. На първия му се подиграват и го смятат за луд, а вторият е считан за земен, реалист и нормален. Далече съм от мисълта, че с тези думи казвам достатъчно за двамата герои, едни от най-великите и сложните в световната литература. Много са нюансите в образите им, безспорно е благотворното влияние на Дон Кихот върху неговия оръженосец, върху развитието му. Дори само това ,че Санчо Панса не изоставя своя господар, говори много. Те са неделима сплав. Но целта ми не е да навлизам толкова дълбоко в същността на двамата герои на Сервантес, превърнали се в символи, а имената им в нарицателни. Ще направя само следната връзка с образа на Дон Кихот. Както него, така и вярващите, следващи Бога, отхвърлящи греха и утвърждаващи се в духовната свобода, не са разбирани и са определяни като странници. Така е било във вековете, много често така е все още и днес. Времената се променят, но ценностите, произтичащи от вярата в Христос, остават неизменни. Една от най-големите от тях е духовната свобода. Ако я загубим, загубили сме всичко.

 

 

Из „Жажда за вяра“, „Захарий Стоянов“, 2019.