А НЕ ДО КОНТЕЙНЕРА…

Публикувано от: admin Категория: Публикации От дата: 2021-09-19 Посещения: 106 Коментар: 0

Отец Владимир Дойчев

Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци…

“Ти пък все за гробища говориш!” – подхвърлят ми понякога. Не, този текст ще е за живите! И за нашите оставени или изхвърлени кръстове. Отдавна ми се иска да напиша кратко слово за малките кръстоносци. За тези, които никой не забелязва, но те достойно крачат по житейските пътища, превръщайки ги в микроскопична своя Via Dolorosa. Знам, че мнозина биха искали да се познаят в описваните от мен герои, но все пак не бързайте. Има още време. Има и Кой да измери тежестта и качеството на това, което понасяме.

Неотдавна бях на тържество за откриване на учебната година. Там всички говорихме на децата колко е важно да се развиват. Да напреднат в знанието. Да откриват и използват талантите си. И защо е важно. Но има нещо, което почти винаги скриваме от тях. И не защото е тържество и не бива да им разваляме настроението. Просто ние самите бягаме от тази тема… Рано или късно човек трябва да се изправи пред предизвикателството на кръста. Да го приеме или да го отхвърли. И да започне преуспяването си след този отговор. Няма друг начин – или вземаш кръста и вървиш след Христос с всички болки, които трябва да изпиташ, или го оставяш до контейнера и търсиш лесния път. 

На Кръста става изкуплението на света. Но на него е победена и падналата логика на човешкото същество. Владетелят на всичко се понизява до безмерна степен пред тези, които с нищо не са го заслужили. Източникът на живот приема смърт, за да оживи смъртните. И говори на Своите ученици: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” (Марк 8:34) Къде да го последва? Очевидно по пътя на самопонизяването, по стъпките на болката към неизказаната радост на Царството Небесно. 

Бедата е там, че да се отречеш от себе си е трудно, особено във време, в което отвсякъде ти казват да бъдеш себе си. Ние обичаме абстрактната любов, за която се говори в сапунените сериали и на научните конференции, но не и разпъващата се, за която пише в Евангелието. Просто се разсейваме приятно, докато умишлено забравим, че кръстът е мерило за всички наши постъпки. Готови сме и дори да вървим след Христос, но без излишни тежести…

Всеки знае как се става “успешен” в този свят. Благодарение на малките компромиси, които капка по капка се превръщат в безбрежно море, из което се возят издигналите се. Трябва ти ракета-носител. Трябва ти човек, за да те побутне. Така не е от вчера. Дори болният при къпалнята Витезда го разбирал по този начин… Ти пък трябва да си послушен на “благодетеля” си. Да се научиш да му бършеш ръцете, след като той се измие. И през това време да му казваш колко е важно това, което прави. Някой би го нарекъл подмазване. Но ние никога не използваме тази дума за себе си – само за другите. В нашия случай това са заслужени комплименти. Е, понякога само комплиментите не стигат. Трябва и да инвестираш нещо в успеха си. Известна сума пари или… да го наречем кратко игнориране на съвестта, за да не премине текстът границите на приличието. Какво?! Заслужава си. Един път да израснеш. Да имаш някакво влияние, пък тогава само добри неща ще правиш. Нали така? На тези “добри неща” се крепи този свят и преуспява в злото. 

Така става навсякъде. В заводите, офисите, училищата, министерствата, в сферата на изкуството, културата… (за малко да напиша и в религията, добре че не го направих). Преуспяват гъвкавите, нагаждащите се, умеещите да оцеляват и да се адаптират. Всеки от вас може да разкаже такава история и да попита: “Ама какво прави този там?” Имах един познат, който казваше, че проблемът на страната ни е, че на много важни места са попаднали послушни некадърници, които в свое време лесно стават негодници. Всъщност, това не е проблем само на нашата страна, а на целия свят. Той се движи по правилата, зададени му от “княза на този свят”, който контролира много неща чрез нашите амбиции. 

Но има и други. Не всички, слава Богу, не всички са готови на компромис. На тях искам да изкажа похвала. Защото почти никой не ги забелязва. Да, има и хора, които завиждат на “успелите” по нечестен път. Биха искали да са на тяхно място, но не притежават сервилността им. Не става дума за тях. А за тези, които просто поемат последствията от своята нормалност. Дори няма да го нарека почтеност. Да си нормален също е кръст. Също е достойнство. Не е малко да гледаш как талантите ти са поругавани, осмивани, задушавани, тъпкани от тържествуваща посредственост и да не изпитваш озлобление. Това е велик подвиг на нормалността. Колкото и дребна наглед да изглежда житейската ситуация, човек има само нея и в нея доказва какъв е. 

Да носиш своя кръст означава да се отречеш от себе си, заради нещо по-голямо от теб. Да подчиниш стремежите си на Евангелието. Да избереш стръмния път към Рая, вместо магистралата към ада. Ужасяваща констатация е, че се определяме като православни, ходим в неделя на Литургия, но църковността ни се изгубва при излизането от храма. През останалото време от седмицата и християни, и езичници, и невярващи постъпват по един и същ начин. Мечтаят за един и същ блясък в дрехите, за една и съща кариера, независимо дали е облечена в костюм или подрасник. Онези пък, които не се подчиняват на този закон, биват считани за посредствени, биват изтиквани в ъгъла. Биват изоставяни, за да усетят мъничко от изоставянето, което е преживял Христос на Голгота. В ръцете и нозете им се забиват безброй проблеми – недоимък, нереализираност, недооцененост, пренебрегват ги, стараят се да обезсмислят съществуването им… 

Помня как преди години дадох житието на свети Нектарий Егински на един приятел. Той ми го върна с думите: “Четох, четох и чаках да дойде хепиенда. Но той така и не настъпи.” А аз му казах, че нищо не е разбрал. Свети Нектарий е покровител на отхвърлените. Ако се беше родил сега, сигурен съм, че би преживял и още по-тежки изпитания. Още по-големи интриги и клевети. На пръв поглед житието рисува типична картина на несправедливостта в живота. Един забележителен и талантлив човек е бил гонен всякак, докато накрая починал като последен бедняк в болница. Но истината е, че той дори и приживе е бил забелязан от хората в нужда. А сега служи като покров и вдъхновение за хиляди по света. А неговото унижение се превърнало в райска наслада… Но дори и хората да не те забележат, това пак нищо не означава. Важното е Бог да те забележи. Свети Иоан Руски бил роб на зъл езичник. Само това, нищо друго. Молел се и обичал Господа. И само Него имал за приятел. А сега чудотвори и всички ние искаме да бъдем негови близки. 

Така че, човек не бива да заобикаля кръста си нито отляво, нито отдясно. Нито трябва да следва лукавството на този свят, нито да се отпуска равнодушно като търтей пред телевизора и да се самоуспокоява, че е неоценен гений. Защото не всеки несбъднал амбициите си човек е кръстоносец. Може да си е обикновен ленивец. Но и в двата случая става дума за неразбиране на думите “нека се отрече от себе си”. Трябва да се върви след Христос, каквото и да става. Защото Спасителят не е зависим от нашите писани и неписани правила. Ако даде на някого талант, Той и ще направи така, че да се преумножи. Но това преумножаване трябва да е за сметка на нашия егоцентризъм. Когато добиеш смирение, ще получиш и всичко останало, дори още тук, на земята. Има достатъчно примери за почтени хора, чийто талант е изпъкнал, без обичайните компромиси. И обратно: “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк 8:36-37) 

Всъщност, малките кръстоносци, за които говоря, се срещат рядко. Стоят в ъгъла на храма по време на служба. Почти винаги бързат да си тръгнат след края й и са притеснени от многото битки, които водят. Изглеждат обикновени и нямат дързостта да се мислят за по-умни от другите. Но около тях е хубаво. Никой няма да ти помогне така бързо, както онзи, който носи кръста си и се старае да разпъне ветхия човек на него. Ветхият човек иска всичко за себе си, а новият умее да живее за другите, без ненужни претенции, без постоянни оплаквания. Тези малки кръстоносци са готови винаги да поемат и чужд кръст. И мисля си, че те са една от причините земята да не се взривява от прекомерните ни егоистични глупости.

Много се притеснявам, че младите хора все по-трудно научават тези уроци, защото все по-рядко някой им ги преподава. Затова говорете на децата си да търсят отпървом Царството Небесно, а останалото ще се придаде. А не обратно. Талантите идват от Бога. И няма по-голяма гаранция за реализирането им от спазването на Божиите заповеди. От Божиите критерии за добро и зло. Да, трудно е. Да, болезнено е. Да, ако следваш Христос, можеш да се окажеш и аутсайдер не само в офиса, но дори и в земната част от Църквата (както станало със св. Нектарий). Но този път не е лъжовен. По него са вървели всички светии. В свое време всеки един от тях е бил притесняван от логиката на света. Но животът им е имал смисъл не само за тях самите, но и за нас. Помагали са и сега помагат. А наградата, която са получили, надвишава амбициите на всяко човешко въображение. 

Нека носим кръстовете, които имаме, достойно. Без ропот. Без сръдни. Без претенции за несправедливост. Нима Христос беше разпънат справедливо за някакво Негово прегрешение? Но всичко претърпя заради нас. Нима ние не можем да претърпим своите малки житейски несправедливости? Някой ще каже: “Значи ли, че трябва да се примирявам с несправедливостта?” Разбира се, че не. Но човек първо трябва да изчисти своите собствени вътрешни несправедливости, да отличи кога в него говори егоизмът и нахалството и кога дързостта по истината. Всички изпитания са допуснати за нашето изграждане като Божии приятели. Като небесни жители. Когато ги преминем достойно и с покаяние, ще можем да реализираме Божията правда и в този свят и да помогнем на другите обезправени. Но не по-рано… Пък и човек трябва да може да носи кръста си, не
защото това е тежко или леко, изгодно или неизгодно, а просто защото Христос така е казал да направим. За обичащия Господа това е напълно достатъчно основание. 

Мястото на кръста е на раменете, а не до контейнера… В това изречение е цялата ми проповед. 

 

 

 

Източник: Аутсайдери