АКТУАЛНО

АКТУАЛНО

МУТРИ ВЪН…

Чуйте тази съвсем истинска история. Само от преди няколко дни. Разказа ми я уплашена възрастна жена. Искаше на някого да се оплаче. При кого да отиде, ако не при попа…

Знаете, че старите хора вземат пенсии в определен ден от месеца. И повечето от тях предпочитат да си ги получат на ръка в пощата. Страхуват се от новите технологии, нямат им вяра и не искат да се занимават с карти и банкомати. Това беше причината и мнозина от тях да откажат да гласуват с машини. Уважаеми политици, добре дошли в реалността. Може за вас машинариите да са нещо елементарно, но за майките и бащите ни те са непреодолима пречка, притеснение и страх, че могат да объркат нещо. Така бяха лишени от единственото незначително право, което имаха – да решат кой да ги управлява. Но, както казвате, времето принадлежи на младите…

Моята история обаче не е за младите. А за възрастните хора, които с часове чакат на опашка вече не в, а пред пощата. Противоепидемичните мерки го изискват. Един влиза вътре, за да вземе „крупната сума“, която държавата му е отредила, а другите чакат отвън на разстояние метър и половина. На минус 20 или на плюс 35 градуса си стоят, подредени като войници срещу невидим враг, изпълнени с надежда, че слънцето и студът убиват по-трудно от заразните болести. Цял живот са устоявали, устояват и сега на трудностите, скрити зад своите маски, като зад щитове. Стари платнени маски, изтъркани от пране, изгубили своето минало, в което някога са се подвизавали като потници, фланелки, ризи и дори долни гащи… Сега тези гащи или потници живеят втори живот на лицата им като борци срещу „коби 19“. Ще попитате защо носят маски и отвън? Защото старите хора са съвестни. Казали са им да носят и те носят маски. Дори и на открито, защото не могат да си позволят да забравят, че в затворени помещения трябва да са с тях. А и пенсията едва ще стигне за глобата от 300 лева… Е, сега с увеличението може и да остане нещо… Въобще, след това увеличение се предвижда такъв живот, че само си викам… Няма да ви кажа какво си викам.

Та, побелелите и изнемощели старци започнали да пристигат в определения за пенсии ден и да се редят мълчаливо един зад друг. Мирни и тихи като овчици. Но известно е, че там, където има овце, пристигат и хищници. И вълкът не закъснял. Дошъл във вид на млад човек с едро и набито телосложение, черни татуировки на чудовища по крайниците и характерния за този тип хора зверски поглед. Някой би го нарекъл мутра. „Мутри, вън!“ – нали така казват? Цели партии кръщават по този начин. И наистина, мутрата си е вън, свободна, необезпокоявана и готова да ловува. Започнала да дебне около потенциалните си жертви. Старите хора усетили заплахата, също както биха я усетили и овцете. В подобни случаи инстинктивно избираш по-малкото зло. Затова и те нарушили дистанцията и се скупчили по-близо един до друг. Може пък да се размине…

Не се случва рядко някой възрастен човек да си вземе пенсията и да забърза към вкъщи, стиснал смачкана найлонова торбичка в едната ръка и бастун в другата. И изведнъж, само на метри от пощата, изскача юнак, дърпа му чантичката, бута го и побягва, оставяйки зад гърба си търкалящия се в праха старец. А той се чуди дали да заплаче от безпомощност и безсилие или от болка и безнадеждност… Нашите побелели герои на опашката пред пощенския клон са се надявали точно това да им се размине. Всъщност, надяват се всеки месец.

„Дойдоха ли парите?“ – питали се боязливо един друг, хем за да разберат, хем за да разсеят черните мисли и тревогата. Да, парите наистина били дошли. Започнало раздаването им. Един вече излязъл. Всички се втренчили в него, за да видят дали татуираният ще го последва. Вместо това обаче той направил нещо съвсем неочаквано. Тръгнал рязко към самата опашка. С решителен зъл поглед, издаващ сигурността на хищника, че жертвата е парализирана от страх и няма да избяга. Повярвайте ми, реалността не е филм. И какво могат да направят старците, освен да се страхуват? Едва държащи се на крака, немощни, инвалиди… Вероятно през главите им са минали стотици ужасени мисли: „Ако ме удари, дано не е само по главата… Имам болни бъбреци, дано не ме ритне в тях… Ако ме събори, дали няма да си счупя нещо, защото после няма да зарасне и ще се залежа… Няма кой да ме гледа, че децата са в чужбина… Дано не съм аз! Дано после не ми вземе парите. Кой ще плати тока? А парното? А лекарствата? О, дано не съм аз!“

Но станало друго. Бабаитът се приближил до стоящия най-отпред дядо. Дошъл достатъчно близо до него, за да се почувства старецът с пълна сила малък и безпомощен. А заедно с него и цялата опашка. После протегнал ръка. Човекът се свил инстинктивно в очакване на удар. Но удар не последвал. Татуираният взел бейзболната шапка от приведената му глава. Една от тези шапки, които продават по пазарите за 4 лева. На тях обикновено са сложени инициалите на Ню Йорк. Голямата ябълка – градът на мечтите… Мутрата вряснала с цяло гърло: „Не я заслужаваш! Чуваш ли?“ Сложил я на собствената си гола глава и си тръгнал. Крясъкът така вцепенил събралите се старци, че никой не посмял да каже нищо. Всеки гледал в различна посока. Само дядото, полека поправил рядката си разрошена коса и загледал тъжно в земята, като изпитван четвъртокласник, който не е учил и сам съзнава, че заслужава двойка.

Моля ви, представете си го. Стоял си там с малкото си прибрана косица и гледал засрамено надолу. Разминал се само с това. Първи на опашката. Кои са тези хора? И накъде води тяхната опашка? Само мигнете, и ето, вече сте на нея…

Не знам какъв е бил този човек. Жената, която ми разказа историята, също не го е познавала. Може би е бил инженер, архитект, лекар, стругар, часовникар, шофьор, готвач… Моят дядо беше шапкар. Великолепен майстор, най-добрият на света. Като имаше пари ми купуваше швепс „Ананас“. Сигурно и този старец ще купи нещо на внуците си. А те ще го прегръщат и ще му рошат рядката коса, без да знаят нищо за унижението му. Дано никой от тях не попита: „Дядо, къде ти е шапката?“ Дано внуците му са поне в България…

„Младите, младите… Нека те решават!“ – казват нашите майки и бащи. И те решават. Заминават. А решенията им пристигат дистанционно. И не само политическите им избори. Един дядо казваше: „Аз не ги одобрявам тези с маймунските танци, дето говорят само мръсотии.“ Одобряваш или не одобряваш, дядо, ще търпиш. Да си се научил да работиш с машини като децата си. Те са IT. Те са бъдещето. Те са в чужбина, а ти си на опашката пред пощата. Те решават. Те решават не само как да живееш ти тук, но и как да умреш.

Погребвали ли сте самотници? Аз съм. Правил съм го десетки пъти. Напоследък доста често. Прибере Господ някого и започват да се издирват близките му. А те в чужбина. „Не мога да се прибера сега. Имам работа, която не мога да прекъсна в момента. Държавата да го погребе, цял живот й е плащал данъци. Цял живот е работил за нея.“ Това е удивително клише, което има много и противоположни смисли. Някой има цели замъци с басейни, защото цял живот е работил. Друг живее и умира на опашка за дребни пари и последната му надежда за погребение е пак, че цял живот е работил…

Накрая (повечето пъти, но не винаги) младите пращат пари на някой комшия, за да организира погребението. Имах такъв случай, правех опело с един единствен човек. Зима беше, в стария параклис на Малашевските гробища. Най-студеното място, на което съм билТой се приближи до мен и ми каза: „Аз съм просто съсед. Единственият, който пожела да го изпрати. Отиде си един достоен човек. Моля те да му направиш мерцедеса на опелата.“

Ако човекът е бил църковен, е по-лесно. Вярващите събират пари и организират цялото погребение, вместо младите, които са много заети в чужбина и не могат да си дойдат. Сега някои казват: „Ние идваме!“ Но всъщност, никой не идва. Всички са си там, където са си. Вън са единствено мутрите, които ловуват пред пощата.

Но да се върнем към края на нашата история. Когато татуираният си тръгнал с бейзболната шапка, старците постепенно започнали да си отдъхват. Никой не получил инфаркт, само една баба се разплакала от напрежението. Но в общи линии дори имало повод за радост, защото си взели пенсиите. Този път никой не им ги откраднал. Има надежда да закърпят месеца.

От изненадващата постъпка на мутрата останал дори извод, с който възрастната жена завърши разказа си пред мен: „На тези, които някога крадяха и трупаха, вече не им трябват нашите пари. Нужно им е нашето достойнство.“ Запомнете това изречение!

СУХАРЪТ НА СВЕТИ ПАИСИЙ

Винаги съм се стараел да не приемам хулни помисли срещу народа си. Смятам това за срамно. Как ще обиждаш тези, от които си произлязъл? Ще режеш клона, чиято издънка си? Откъде идва гордостта, че си нещо повече от своите, от твоята плът? В индивидуалзма на много съвременни герои е скрита примитивна и дълбоко комплексирана мизантропия… А в крайна сметка и себененавист. 

Някакъв измисляч на третокачествени смешки написа във фейсбук, че за българите е тежко да имат два дни за размисъл в годината. Часове преди част от тях да гласуват за приятелите му. “Какво толкова?” – ще кажете. Проблемът е в многото хора, които се смееха и се радваха на това, че им казват колко са глупави… Все едно са копнели да ги сочат като глупаци! Ето ви добър предизобрен слоган: “Вие сте тъпи, а част от вас са хлебарки”. “Ха-ха, добри сте, харесваме ви, ще гласуваме за вас.” – отговаряме ние. 

Обичта към българина не означава да се преструваме, че пороците му не съществуват. Има лични грехове, а има и такива, характерни за общността. И те трябва да бъдат назовавани. Посочвани и лекувани с грижа. И съпричастност! А не с подигравателна надменност. 

Мисля, че един такъв наш общ проблем е лекомислието. Не бързайте да казвате: “Е, това не е кой знае какво.” Всеки грях, за който не се каеш, дава правомощия на врага на човешкото спасение. И започват бедите… Беди, в които свикнахме да влизаме и излизаме толкова обичайно, сякаш от хола в кухнята и обратно. 

Предполагам, че голяма вина за това имаме ние – свещениците. Не успяхме да научим народа си да мисли духовно. Да осмисля света чрез стремеж за спасение. Не сме проповядвали достатъчно добре, за да не ни обградят отвсякъде плътски помисли и да шепнат миражи за несбъднати удоволствия. Всички катастрофи започват от неправилния светоглед. 

Понеже стана модерна темата за пътуванията в космоса, ето ви една история от живота на св. Паисий Светогорец. Веднъж при него отишъл един американец и се похвалил, че негови сънародници стъпили на Луната. 

– И колко струва това? – попитал старецът.

– Много долари, реки от долари! 

Св. Паисий се усмихнал: 

– А ние само с един сухар стигаме чак до Бога! 

Може ли съвременният българин да вмести в себе си поуката от тази история? Да я приложи на практика? 

През последната година и половина с нас се случи чудо на Божията милост, което, за съжаление, остана незабелязано. Настояхме да бъде и досега неосмислено… Във време, когато в повечето страни храмовете бяха затворени, а в останалите към богослужението се прилагаха драстични мерки, ние имахме възможност да празнуваме. Да празнуваме духовно. Всеки ден. Чрез светата Литургия. Докато други се молеха да видят някоя светиня дори отдалеч да минава по улиците, за нас се изнасяше Потирът с Тялото и Кръвта Господни. Чашата на Живота. Храната на вечността. А ние си казвахме: “Ама чакай, Христе, не знам дали не си заразен…” 

Как стана това? Спомнете си житието на св. Пимен Зографски. Явява му се св. Георги в пещерата и го праща да проповядва в Родината. Като добавя: “Прочее, иди и ги утвърди в Христовата вяра, обнови църквите им и съгради манастири! Ето, Бог вложи в сърцето на султана благоразположение да даде на християните свобода да си градят църкви!” Тоест, Добрият Бог, от грижа за народа и за неговото спасение, смекчил сърцето на владетеля, който не бил християнин. Защото за Бога нищо не е трудно. И така потъналият до гуша в робството си народ получил голяма благодат и на тълпи започнал да се стича при св. Пимен и да въздига храмове и манастири. 

Не управниците, а Бог така устрои за нас. Понеже сме немощни – имахме духовни възможности, за които други не смееха да мечтаят. Ядохме небесна храна. Но след благодарственото богослужение останахме неблагодарни. Защото друго е по-важно за нас. Колко пъти чух: “Литургията да, но корупцията…” Все едно са ни дали нещо малко, но голямото и важното са ни взели. А голямото и важното за плътски лекомисления винаги е било едно – златото. И то се появи на кюлчета като веещ се червен парцал пред разярен бик. 

Колко пъти през османския период българите са събирали пари от сиромашията си, за да дадат подкуп на някой паша и той да им разреши да си построят църква. И Бог като гледал любочестието им, направил така, че същите храмове и манастири станали първите източници не само на духовно, но и на телесно оцеляване. А също и люлки за отглеждане на идващата свобода. Обиталища на Утешителя, но и на земни ангели – светите мъченици. 

Не знам доколко днешните истории за златото изобщо са верни. И дълбоко не е мой проблем. Но, ако мислехме като предците си, щяхме да кажем: “Ще заделим още от парите си, ще купим злато и сами ще го изваем в удобна форма, само ни оставете Литургията. За нас тя е по-скъпа от имането.” Вярвам, че св. Паисий, който стигал до Бога с един сухар, би подкрепил тази логика. Защото е обичал повече от всичко светата Литургия. А Бог като види, че търсим отпървом Царството Небесно, щеше да ни придаде и другото, земното, временното. Народ, който се стреми да не загуби връзката си с Бога, не може да има лоши управници. Това е потвърдено хиляди пъти в историята. И обратно. Забравилите Господа сами предизвикват трагедиите си. Целият Стар Завет подробно говори за това. 

“Литургията да, но другото, важното…” Чувал съм и уж духовни хора да го казват, не само невярващи. И Бог ни остави на помислите ни. Понеже Той не е нахален. Не принуждава никого към близост. А накъде теглят помислите на лекомисления? Към забавлението! Колкото по-плътско е то, толкова по-весело! Нищо, че е богохулно. “Това е просто смешка, казват, не се връзвай чак толкова”. Бог не ни е близък, можем да се посмеем за Негова сметка. А после се оказа, че и на себе си не сме близки. Затова вече се смеем, когато обиждат и самите нас. 

Ако Литургията не е критерий за добруване, то кое е? Някои духовници (включително и висши) опитаха да предупредят за това. Присмяха им се. Обидиха ги. Сега е времето на обидите. Лекомислието ни доведе това време. 

Лято е! Някои вече се поуплашиха, но като цяло веселбата продължава. Ще продължи и през Богородичния пост, който миналата година прекарахме в пристъпи на “справедливо” озлобление. А после ще дойде есента. Мисля си, че е второстепенен въпросът за това дали този път храмовете няма да останат затворени. Защото най-напред затворихме сърцата си за случващото се в тях. 

Какво следва? Ще се обиждаме! Ще празнословим! Ще се сочим едни други! Ще се обвиняваме! Ще пътуваме в космоса… Ще търсим нещо повече от сухарите на св. Паисий и няма да го намираме. После пак ще има избори, които ще донесат нови дози безнадеждност. 

Защото единственият избор на света е между Бога и греха. Като има Бога, праведният има всичко. Лекомисленият пък дори не се интересува от този избор. И даже да дойде нов властник и да му рече: “Водя ада след себе си”, казва си: “Чакай да видим какво ще стане, може и в това да има изгода.” 

Като прочете този текст, някой може да изригне, че не съм прав политически. И така ще му осигури трагичен завършек. Понеже аз писах, за да се покаем. Но на лекомисления покаянието му се вижда наивно решение. Той чака забавен спасител, който да отмъсти за отнетите земни блага. И точно затова трябва да бъде наричан лекомислен. Докато не се изцери чрез страданията, които сам си е предизвикал. 

Сигурно трябваше да напиша този текст преди изборите, но предпочето